Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Убийства в Мидсъмър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in blood, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Корекция
Analda (2017)

Издание:

Автор: Каролайн Греъм

Заглавие: Написано с кръв

Преводач: Сашка Георгиева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Унискорп

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Унискорп

Редактор: Теодора Давидова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-118-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1675

История

  1. — Добавяне

Жената в черно

Рано на другата сутрин Барнаби отиде в заседателната зала — в лошо настроение, разстроен от собствените си проблеми и неотпочинал. Спа лошо и при това сънува лоши сънища. Не ги помнеше, но се събуди, останал без дъх в тежка схватка с юргана, който сякаш се опитваше да го удуши.

Стана в шест часа в тъмното зимно утро, изключи алармата и си направи чай. После, докато Джойс още спеше, реши да се поглези с прекрасна и абсолютно нездравословна пържена закуска. Обърна бекона да се позапържи и от другата страна и се усмихна подигравателно на котето, което го гледаше лакомо. Седна да си изяде закуската, в това време дойде пощальонът с два градински каталога и сметката за телефона.

Барнаби сложи съдовете в мивката, направи нов чай и занесе една чаша на Джойс. На връщане към кухнята започна да го стяга между плешките — сигурен знак, че ще има киселини, а Килмовски седеше до хладилника и нетърпеливо мяукаше.

— Бързо се ориентира къде е кльопачката, а? — Навлече си палтото и омота шала около врата. — Не си прави труда да се приспособяваш. Твоите ще си дойдат след две седмици.

Трой се приближи на пръсти до шефа си — познаваше това настроение на стареца. Каквото и да каже сержантът, все ще сбърка. А ако само си стои и нищо не прави, ще го заяде на тема какво мисли. Или пък защо е избрал тези дрехи. Или защо си е сресал така косата. Или пък за формата на левия му крак. По-добре старецът да си завре тавата в някое ведро и да вземе да се разведри. Той остави чашката и чинийката изключително предпазливо.

— Ти какво му викаш на това?

— Кафе, шефе.

— Студено е.

— Но аз току-що…

— Недей да спориш с мен.

— Добре, шефе. — Трой се поколеба. — Да донеса ли друго? — На масата имаше отворено кафяво шишенце с хапчета, които му бяха познати. Две от тях бяха погълнати с горещото кафе. Очите на Барнаби изскочиха, по челото му изби пот.

— Искате ли вода? — предложи Трой. Главният инспектор му хвърли поглед, който би могъл да го лиши от всичкия емайл по зъбите.

— Шегички ли се опитващ да пускаш?

— Не, разбира се. Само… — Свитият юмрук на шефа гневно разцепи въздуха и сержантът излезе на пръсти.

Но в коридора потиснатото му настроение като по чудо изчезна за миг, защото човек можеше да желае много неща от живота в Костънския полицейски участък, но едно от тях, дето най-много би могъл да желае, сега вървеше право срещу него. Възхитителната руса Одри Бриърли. Източник на тежко телесно удоволствие, ако има такова нещо.

Трой посочи вратата, от която току-що бе излязъл, и направи предупредителен жест, прокарвайки нокътя на палеца си напреки на гърлото. Одри присви сините си като на бебе очи.

— Обещания, обещания! — И отмина.

Барнаби затвори очи и подпря глава на ръцете си, изключи се от дрънкащите ключове, пронизително звънящите телефони и приглушените разговори, скри се в тъмно тихо кътче вътре в себе си, за да подреди мислите си за предстоящото заседание, което беше насрочил за девет часа. Постоя така в продължение на десет минути, нахвърля някои бележки и стана от бюрото.

Главният инспектор се опитваше да въведе демократичен (предвид строгата полицейска йерархия) начин на водене на заседанията. Когато времето не го притискаше, той изслушваше хората си един по един и разговаряше спокойно, убеден, че всеки може да роди интелигентни прозрения, независимо от чина си. Чуеше ли такова прозрение, веднага отдаваше заслуженото, на когото трябва: Това отношение му бе спечелило уважението (макар и невинаги обичта) на по-голямата част от подчинените му.

Щеше да направи два разследващи екипа. Първият — от няколко цивилни лица със задача да обслужват телефоните и компютрите в заседателната зала, да търсят, сверяват и сортират информацията. Вторият екип — от оперативните работници, които ще обикалят, за да гледат, слушат и задават въпроси. Щом Барнаби тръгна към далечния край на залата, трийсет души млъкнаха и съсредоточиха вниманието си върху шефа.

Той застана пред стена от олекотени панели, които удивително приличаха на филии ръжен хляб. На нея бяха закачени снимки и увеличени кадри от видеофилма, заснет на местопрестъплението, и когато Барнаби започна, описвайки случая като много заплетен, за всички стана съвсем ясно какво има предвид. Бе изложено и увеличено копие на сватбената снимка на Хадли, както и няколко снимки на оръжието, с което е било извършено убийството. Барнаби изложи накратко събраната до момента информация, защото всички разполагаха с писмени доклади за проведените вчера разпити.

— Сега знаем, че Дженингс не е излетял за Финландия или за, където и да било от летище „Хийтроу“. Днес ще проверим други летища. Пратихме телекси и до пристанищата, така че може да попаднем на нещо там. Очевидно фактът, че е изчезнал, след като е излъгал за мястото, където отива, е повод за известно безпокойство. От друга страна, не трябва да забравяме, че когато си е тръгнал от дома на Хадли, се е прибрал вкъщи, легнал си е и тази сутрин е наредил да му опаковат багажа, а преди да замине, е седнал да закусва. Явно не е бързал.

Ако той е убил Хадли, няма как да е разбрал, че тялото не е било намерено. Рекс Сейнтджон, изглежда, съвсем ясно е демонстрирал ролята си на пазач, следователно не е било далеч от ума на Дженингс да предположи, че щом Сейнтджон чуе колата му да се отдалечава, веднага ще се върне в къщата на Хадли, ще открие убийството и ще уведоми полицията. След разказа на Сейнтджон лесно можехме да арестуваме Дженингс. Освен това трябва да имаме предвид естеството на нападението. Подобен жесток побой насочва към мисълта, че извършителят е бил в пристъп на ярост, което поставя под съмнение хипотезата за предумисъл. Не ми се иска да отивам твърде далеч в тази посока. Едно убийство, разбира се, може да е планирано най-хладнокръвно и пак да е извършено с развихряне на страстите, но все пак искам да имате предвид и тази възможност.

Къщата не е била залостена отвсякъде, което означава, че не изключено скитник или крадец да се е възползвал от това, за да влезе. Случва се, както всички знаем, влизането с взлом да прерасне в по-тежко престъпление, но според мен обстоятелствата говорят по-скоро против такава хипотеза. Чистачката е убедена, че от долния етаж нищо не е взето. За съжаление, отказва да се качи горе. Снощи поговорих още веднъж с нея и по всичко личи, както и подозирах, че е изчезнал голям кафяв куфар от малката спалня. Предишната седмица е бил там, когато е чистила стаята, и според мен имаме основание да предположим, че лицето, изпразнило чекмеджетата на скрина, е използвало куфара, за да изнесе съдържанието им. Надявам се криминалистите да ни подскажат какво е имало в тях.

— Значи ли това, че приемаме обира като мотив, сър? — попита млад полицай, съсредоточен и наконтен като гвардеец.

— На този етап е трудно да се каже, Уилоуби. Кражбата може да му е хрумнала впоследствие и все пак не ми излиза от ума фактът, че не е взет невероятно скъп часовник, което говори за доста конкретно ориентирана кражба. Госпожа Бънди твърди, че чекмеджетата били винаги заключени.

Инспектор Мередит, потънал досега в мълчание, прехвърляйки мислите си (както щеше да отбележи по-късно Барнаби „като недооценени бижута“), сега се обади:

— Употребата на куфара като подръчно средство определено показва, че нашето момче не е очаквало да намери каквото е търсело, иначе щеше да се подготви предварително и да вземе нещо, в което да отнесе партакешите. В края на краищата човек не може да скрие толкова много неща в себе си.

— Прав си, Иън — отвърна Барнаби и чу дълбока въздишка зад лявото си рамо, долавяйки в нея дълбоката неприязън, която Трой изпитваше към Мередит (и която определено беше споделена).

Инспектор Мередит, оглавяващ екипа на оперативните работници, от първия си ден в участъка бе станал трън в окото на Трой, който хем се възмущаваше от него, хем му завиждаше. Парашутист. Натегач от Брамшил. Дошъл направо от Оксбридж, окачил дипломата си на врата като олимпийски златен медал. Произведен в сержант още преди да свали академичната си шапчица, след четири години вече е инспектор, а най-дразнещото е, че има връзки някъде много високо. При това не притежава благородството да приема щедростта на съдбата с леко сърце.

— И все пак — продължи Барнаби — тази странна къща не съдържа няколко куфара и пътни чанти, затова си мисля, че не трябва да придаваме прекалено голяма тежест на факта, че е дошъл на пръв поглед неподготвен.

Дадоха ли ти да се разбереш, викаше презрителното изражение на Трой. „Нашето момче“, как пък не! Мили боже. Той се захили самодоволно срещу инспектор Мередит и забеляза, че оня кима в знак на съгласие — това го изуми. Някои хора май просто не разбират кога са ги поставили на мястото им.

— Ще продължим издирването и на двете коли, макар да подозирам, че ще открием автомобила на Хадли, даден за поправка в някой местен автосервиз. Боя се, че ще имаме проблеми с намирането на мерцедеса.

— От кои мерцедеси е?

— Има го в записките пред вас, инспектор Мередит.

— А500 Ес Ел, сър — отговорът на полицай Уилоуби прозвуча едновременно с думите на главния инспектор.

— О, да — погледна в бележките Мередит, а в тона му имаше такова безразличие към марката мерцедес, сякаш всичките му приятели и роднини карат по един такъв автомобил. Проблемът е там, помисли си кисело Барнаби, че навярно е точно така.

— Искам да откриете всичко за Хадли. Клюки, слухове, официални данни — всичко. Разбрахме, че е бил женен за жена на име Грейс, фамилията й не ни е известна, живели са в Кент, където тя починала от левкемия. Той работел на държавна служба, вероятно в Министерството на земеделието. След като всичко това бъде потвърдено, ще можем да разширяваме информацията. Видеозаписът от местопрестъплението вече е достъпен. Очаквам всички да се запознаете с него. Това е.

Екипът на оперативните работници изчезна. Останалите се пръснаха по въртящите се столове зад бюрата и се втренчиха в блещукащите екрани пред себе си. Барнаби отиде в кабинета си, където можеше да използва телефона в относително тиха и спокойна среда.

Имаше номера на издателите на Макс Дженингс и им беше звънял два пъти, но никой не вдигаше. Беше вече десет без петнайсет. Взе слушалката и отново опита. Нищо. Барнаби цъкна с език раздразнено, защото като всеки ранобудник питаеше презрение към поспаливците. Накрая в слушалката прозвуча женски глас.

Той обясни за какво се обажда и го свързаха с Отдела за връзки с обществеността. След като възбуди любопитството им, главният инспектор попита дали наистина Макс Дженингс е заминал за Финландия да дава автографи. Въпросът му бе повторен на висок глас в другия край на линията, където предизвика всеобщо веселие.

— Ще ни уморите от смях — отбеляза гласът, макар да нямаше нужда. — Ние не можем да накараме Макс в книжарницата до дома си да дава автографи дори под прикритието на нощта, та ще иде във Финландия. Някой ви занася.

— Така изглежда — въздъхна Барнаби. В гласа му прозвуча съжаление. — А дали бихте могли да ми дадете някакви подробности за господин Дженингс? Рекламни брошури или нещо такова?

— Ами… — Гласът заглъхна, но се чуваше как обсъжда въпроса с другите там. — Има една биография, която разпращаме. Доста е актуална. Мога да ви я изпратя по факса. — Барнаби продиктува телефонния си номер. Последва нова консултация и жената добави: — Според нас би било добре да поговорите с Талънт.

— Кой?

— „Талънт Ливайн“, фирмата на неговия агент. Имате ли нещо за писане? — Барнаби си записа данните. — Там ще ви помогнат много повече от нас. Занимават се с книгите му от самото начало.

Барнаби благодари, затвори телефона и се облегна назад. Напрежението от сутрешното заседание отшумя, болките в стомаха почти бяха утихнали и главният инспектор с изненада установи, че е гладен. Или поне (все пак бяха минали само два часа от закуската) че с удоволствие би хапнал нещичко. Оправдавайки се с мисълта, че винаги може да пропусне обяда, той излезе да види какво предлагаше автоматът в коридора.

Като повечето си събратя, и този предлагаше крещящо опаковани и висококалорични неща. Барнаби си избра датски кекс с череши и пусна монетите в процепа.

От мъжката тоалетна малко по-надолу по коридора излезе сержант Трой, смърдящ на цигари. От първи януари пушенето бе забранено в сградата на полицейския участък, с изключение на тоалетните. Към края на деня въпросните помещения вече приличаха на Ада на Данте, където сред виещите се гъсти облаци дим се гмуркаха и изплуваха сенките на униформени и цивилно облечени грешници.

Трой стъпваше бързо и леко като на пружини. Предстояха вълнуващи дни. Случаят започваше да се разплита и по който и път да ги поведеше следствието, всичките изглеждаха многообещаващи със сравнително малко писане. После забеляза шефа и изтри доволството от физиономията си. Ей така, за всеки случай.

— Намери ми кафе за това — вдигна той целофанения пакет. И отмина.

— Добре, шефе.

Когато Трой се появи с кафето, Барнаби говореше по телефона. Сержантът остави чашата не толкова предпазливо като сутринта, защото старецът се беше поразведрил. Дори му благодари. Е, само вдигна пръст, но все пак.

Барнаби слушаше и се наслаждаваше на гласа. Свързваше го с качествена пура. С плодов аромат. Портвайн и ядки, арманяк, с бронзовия звън на пари в джоба на безскрупулен и амбициозен кариерист.

— Макс Дженингс подписва единствено договори — боботеше Талънт Ливайн. — Защо всъщност искате да разговаряте с него?

— Разследваме внезапна смърт. Господин Дженингс е един от неколцината, прекарали вечерта с починалия снощи. — Барнаби обясни за сбирката.

— Да разговаря с драскачи любители в някое затънтено място? Не ми се вярва.

Барнаби го увери, че случаят е точно такъв, и същевременно се замисли как ли биха реагирали жителите на Мидсъмър Уърти на тази представа за географското местоположение на селото им.

— Той не пожела да говори дори с Лин Барбър — продължи Талънт. — По мой съвет, имайте предвид.

— Господин Дженингс е познавал доста добре човека, изпратил му поканата. Да ви е споменавал някога името Джералд Хадли?

— Не, доколкото си спомням.

— Става въпрос за познанство от преди няколко години.

— Не. Съжалявам.

— Помолихме издателите на господин Дженингс за някои биографични данни.

— Защо? — прекъсна го безцеремонно Талънт Ливайн. — Искам да знам много повече, отколкото ми казвате, господин главен инспектор, преди да започна да отговарям на въпроси за моя клиент без негово разрешение.

— Добре. Ето фактите. Господин Хадли е бил убит късно снощи. Доколкото знаем, вашият клиент е бил последният, който го е видял жив. Сега, след като е дал лъжлива информация за местопребиваването си, господин Дженингс е изчезнал.

Настъпи пауза. Дълга пауза. Много дълга пауза. Накрая агентът на Макс отрони:

— Господи!

— Имате ли някаква представа къде би могъл да е?

— Абсолютно никаква.

— Ако се свърже с вас…

— Трябва да се посъветвам по този въпрос, господин главен инспектор. Ще ви се обадя. Може би по-късно днес.

— Ще ви бъда благодарен, господин Ливайн. — Прекъсна го сърдито ръмжене: — О, извинете, госпожо Ливайн.

Затвори телефона, мърморейки:

— Става все по-любопитно.

Трой си замълча. Не беше сега моментът да поправя граматиката на шефа, дори и да му стискаше. Барнаби отново се зае с кекса. Така примамливите лъскави череши на опаковката в действителност бяха твърди като изсъхнали желатинови бонбони. Той отхапа и при първото стисване на челюстите остра болка прониза един от зъбите му. Кексът полетя към масата, хвърлен с отвращение.

— Има нещо гнило в Дания, Гавин.

— Навсякъде е така. — Трой изхвърли изпразнената чашка от кафето и кекса в кошчето за боклук. — Морийн отказва вече да слуша новини.

Той извади снежнобяла кърпичка, старателно събра трохите в шепа и ги изтърси в кошчето. След това внимателно почисти дланите й пръстите си.

— Като свършиш с оборката — подсмихна се Барнаби (отдавна свикнал с маниакално педантичното отношение на Трой към чистота и подреждане, но все още способен да вижда забавната му страна), — искам да отидеш пак при Клептън. Попритисни го. Разбери какво е правил във вторник вечерта, когато уж бил излязъл за бърза разходка около Площада.

 

 

— Толкова се радвам, че успя да наминеш.

— Имахме късмет. Аз се оказах свободна точно когато ти си следобед на работа.

Тя сложи по едно пакетче чай в дебелостенните грамадни чаши — лайка за нея и черен чай за Ейми. Имаше домашно приготвен кекс от овесени ядки и рошкови. Отряза по едно парче. Постави всичко на табличка, която внимателно закрепи на счупената стара табуретка пред камината.

— Ужасен ден — промърмори за пореден път Ейми и си взе чая.

— О, да — ужасен. Ужасен.

Говореха за случилото се, откакто се бяха събрали. Ейми беше подхванала темата още преди да си свали палтото.

Бяха минали двайсет и четири часа от посещението на полицаите в „Грешъм Хаус“. След като те си тръгнаха, Ейми, естествено, очакваше да седнат с Хонория и да обсъдят потресаващата новина. Да понамалят шока (както правеха сега със Сю) пред чаша топъл, успокояващ чай. Но Хонория се задоволи само да изнесе една посредствена реч за социалните фактори, довели до проникването и здравото окопаване на криминалния елемент в средата на порядъчните хора. Въпросните фактори, макар и разнообразни, не бяха нито всеобхватни, нито оригинални.

Невежи родители, които глезят децата си, немарливи учители, държава, която дава всичко наготово от люлката до гроба, и лесен достъп до покварата на телевизията. После идваше ред на презрението към властта, следвано по петите от премахването на телесното и смъртното наказание и целенасочено злонамерената политика на Градския съвет да разполага общински жилища на две крачки от домовете на порядъчните, редовно плащащи данъци граждани. Всички тези гнусни елементи или някой от тях е довел до убийството на Джералд Хадли — защото той без съмнение принадлежал към измета на обществото. Ейми има глупостта да й възрази:

— Аристократите са убивали хора. Елизабет Първа непрекъснато режела глави.

— Кралете са друго нещо. — Хонория впи поглед в Ейми, изцъклила кръгли и твърди като камъчета очи. — Щом толкова те интересува, да беше попитала онзи полицай с лице на ряпа и дълъг като върлина дали можеш да отидеш да хвърлиш един поглед.

— Хонория! Що за ужасна… Сякаш бих могла…

Пръстите на Ейми отново се разтрепериха, докато разказваше на Сю, и едва отчупи парченце от кекса в чинийката си. Зълва й я беше накарала да се почувства като една от онези отвратителни зяпачи, струпали се през деня на Площада. Никога не е искала да вижда нищо. Даже й призляваше при подобна мисъл. Но смяташе за съвсем естествено (и го беше споделила с Хонория), съвсем човешко да прояви желание да обсъди вкъщи един такъв потресаващ инцидент.

— В такъв случай — бе заявила Хонория, — радвам се, че в мен няма нищо човешко.

— Нищо ново не ти е казала — вметна Сю.

Двете поплакаха малко заедно, както бяха направили и поотделно предния ден. Сю бе дала воля на сълзите си веднага щом журналистите я бяха оставили на мира, а Ейми — в кратките мигове, които беше прекарала в църквата, след като бе ходила на гроба на Ралф.

Не знаеше дали Джералд е бил религиозен и тъй като самата тя не беше много вярваща, отправи една простичка молитва, колкото да помоли душата му да бъде приета в Рая и да намери там покой. Разбира се, за всички тези неща щяха да се погрижат както трябва и най-официално на погребението, но Ейми имаше неясното чувство, че времето е от значение и уреждането на подобни въпроси не бива да се протака твърде дълго.

Сю загреба от гъстия кехлибареножълт мед от полски цветя и пусна лъжичката в чая си.

— Като разбрах, че ще идваш, реших да поканя Лора и Рекс — съобщи тя, — ако искат да дойдат и те. Тя набързо ми отказа, а Рекс май беше излязъл, защото никой не ми отвори.

— Е, нищо. — Ейми никак не беше разочарована. Обичаше да седи със Сю в тази стая, докато огънят пука и хвърля сенки по тъмночервените стени. Все едно си в уютна, закътана пещера.

Приятелството им бе възникнало съвсем естествено — както биха се сприятелили двама англичани, принудени да живеят в чужда страна, — самотните им сърца веднага бяха доловили трептенията на сродната душа. Всяка бе разбрала положението на другата без думи. Нямаше защо да се питат (както биха питали и често питаха чуждите хора): защо търпиш.

Вместо това двете си даваха утеха, вдъхваха си кураж, предлагаха съвет. Понякога изпускаха парата и гневно критикуваха поведението на своя потисник. Ала, общо взето, се стараеха да не губят чувството си за хумор и да не вземат неволите много присърце; Какво друго им оставаше?

Не си позволяваха да потъват в самосъжаление или да се самообвиняват без нужда. Отначало, когато започнаха да се събиращ Сю често хвърляше върху себе си вината за отношението на Браян към нея, като обясняваше, че той се държал така само защото тя била мудна и не особено умна. Ейми разпалено бе скокнала срещу подобен начин на мислене.

Имаха си, разбира се, план за бягство. Сю щеше да стане известна илюстраторка на детски книги и да си купи малка къщичка, колкото само за нея и за Манди, ако пожелае да дойде. Ще има градина с патета и кокошки. Ейми ще продаде невероятния си романи ще си купи къща някъде наблизо — просторна, лека и модерна, защото й беше дошло до гуша от дрънчащи радиатори, каменни подове и миризливи мухлясали шкафове.

А като си ходят на гости, ще си приказват спокойно и бавно, с колкото си искат паузи, а не както сега — говорят си, смеят се, прекъсват се една друга, но едното им око все в часовника. Ейми казваше, че са като монахини, дали обет да мълчат, с право да говорят само един ден в годината.

— Как ми се иска — въздъхна Сю (все още обсъждаха убийството) — да си бях погледнала часовника, когато чух колата на Макс да тръгва.

— Откъде да знаеш, че ще се окаже важно. Пък според мен едва ли щеше кой знае колко да помогнеш на полицията.

— Щяха да знаят до колко часа Джералд е бил още жив.

Изречените думи ги потресоха и те се спогледаха напрегнато.

— Сигурно ще се наложи да разговарят с него — с Макс имам предвид. Толкова е неприятно. Да го забъркаме в такава каша.

— Можеше и по-лошо да е.

— И как, моля ти се.

— Можеше на негово място да е Алън Бенет.

Двете избухнаха в нервен смях, после се засрамиха от проявената несериозност, но усетиха и облекчението, което им донесе шегата. Сю реши, че е време да престанат да мислят за смърт и убийства, и смени темата:

— Вчера се случи и нещо хубаво. При вас идва ли един полицай с рижа коса?

— Да.

— Отначало го нарекох „лисицата“ — призна Сю, защото тя оприличаваше всеки човек на някакво животно. — Но после размислих. Имаше толкова тесни устни и остри зъби, че ми заприлича на порче. А едрият — на язовец.

— О, да, с „язовеца“ съм съгласна — усмихна се Ейми. И с „пора“ беше съгласна, защото Трой не й бе харесал много. — Та какво за него?

— Иска да купи картина с Хектор. За дъщеричката си.

— Чудесно! Колко ще му вземеш?

— Божичко, не знам.

— Двайсет лири. — Сю хлъцна и я погледна с широко отворени очи. — Най-малко — продължи Ейми. — Човекът получава оригинална картина на Клептън. Кажи му, че някой ден ще струва цяло състояние.

Ейми само си губеше времето и го знаеше. Когато настъпи моментът, Сю сигурно щеше да измърмори; „О, няма нужда.“ Или плахо щеше да раздрънка касичката с помощи за „Грийн Пийс“ пред „пора“. Сега обаче казваше нещо друго:

— Още не съм получила отговор от „Метюън“.

— Ами това е добра новина. — Сю бе изпратила преди три месеца няколко свои рисунки и приказка до издателството. — Ако книжката ти не им е направила впечатление, досега да са ти я върнали.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Дават я на един, на друг, за да съберат повече мнения. Бъди сигурна.

— Ейми — усмихна се Сю на приятелката си, — какво щях да правя без теб?

— И аз мога да кажа същото за теб.

— Как върви романът ти? — поинтересува се Сю. — Успя ли да напишеш още нещо?

Не питаше само от учтивост. Невероятно причудливата постройка на замислената от Ейми книга дълбоко беше впечатлила Сю и тя с най-голям интерес следеше всеки неочакван обрат, всяка изненадваща стъпка в развитието на действието. Според нея сюжетът бе завладяващ, увлекателен и стига Ейми да успее да измисли достатъчно тайни моменти, за да го довърши, романът щеше да пожъне голям успех.

— Ами, макар и да не е за вярване, снощи, след тази разтърсваща новина, успях да напиша шест страници.

Тогава, след като приключи, Ейми се бе замислила над един доста смущаващ въпрос — дали писането на книга при такива обстоятелства означава, че е истинска професионалистка или аматьор със сърце от камък.

— Роксби откри ли, че Араминта носи същата фамилия като херцога на Молина — продължи Сю да разпитва нетърпеливо, — защото е негова сестра, или продължава да смята, че му е жена, заради което отблъсна любовта й?

— Откри, да.

— И?

— Твърде късно. Изпаднала в непоносима депресия, тя бяга в Корсика с Черния Руфус.

— Прословутият наркобарон!

— Тя вярва, че той членува в „Спасете децата“.

— А Бърго? — Бъргойн беше любимецът на Сю. С абаносовочерна коса, пъргав като пантера, говореше дванайсет езика, често всичките наведнъж. Имаше тъмносини очи и тъмна кожа, със зигзагообразен белег от дуел, който не го загрозяваше, а по-скоро подчертаваше красотата му, в света на международния шпионаж всички го уважаваха и се бояха от него.

— Виси, закачен за глезените, в пълна с плъхове фабрика за преработване на алуминиева руда някъде на Кайманите.

— О — блеснаха очите на Сю и тя изръкопляска, впечатлена от въображението на своята приятелка. — Прекрасно!

— Изобщо не е прекрасно. Това трябваше да се случи чак на триста и някоя страница.

— А ти на коя си сега?

— На четирийсет и втора. Имам един пищен сюжет и нищо друго.

— Но, Ейми, бестселърите са точно такива.

— Наистина ли?

— Нали няма да се откажеш?

— Господи, не. Ти също, надявам се.

Ейми стана и погледна през прозореца — беше го правила няколко пъти, откакто пристигна. Хонория беше отишла до пощата да си вземе колет с книги, изпратен от Лондонската библиотека. Беше отишла лично този път, защото според нея отново се налагаше да чете конско на господин и госпожа Сандел. Наскоро в „Грешъм Хаус“ беше получено писмо в леко закъсан, едва-едва залепен плик. Това би могло да струва на семейство Сандел десетминутна унищожителна критика или половинчасова лекция, в резултат на която зад Хонория ще се нареди опашка от хора, нямащи нищо общо с обсъжданата тема.

Ейми гледаше през прозореца и сама си нареждаше, че това бдение е пълна глупост. В края на краищата не беше затворничка. Дори напротив, доста често излизаше от къщата. Изпълняваше поръчки, предаваше съобщения (или по-скоро разпореждания), отнасяше, донасяше разни неща. Но винаги със съзнанието, че прекараното навън време не беше нейно, лично.

А Хонория сякаш имаше вграден радар, който съвсем точно следеше движението на своята раболепна слугиня. Когато Ейми си вършеше работата бързо и ефективно, без да се обръща нито наляво, нито надясно, лишавайки се нарочно от топлината, на какъвто и да е човешки контакт, всичко беше наред. Но само да спре, за да размени набързо няколко думи за времето или за да погали куче, или да се осведоми за здравето на някого, и още преди да е прекрачила прага на „Грешъм Хаус“, вече ехти въпросът: „Къде беше?“

Хонория не подозираше за посещенията на Ейми у Сю. Ако разбере, ще ги прекрати. Как — Ейми даже не можеше да си представи, но беше сигурна, че ще постъпи точно така. Дори да знаеше, че това приятелство е животоспасяващо за Ейми. Всъщност, ако знаеше, щеше да действа още по-решително и безмилостно.

— Ето я!

Ейми отскочи от прозореца, внезапно пребледняла. Сю с мъка се изправи, заразена от тревогата. Тя ненавиждаше моментите, когато Ейми така ясно демонстрираше раболепието си, съзнавайки, че бързите уплашени жестове са огледален образ на собственото й поведение.

Ейми незабавно се отправи към вратата.

— Дървата! Дървата! — викна след нея Сю.

— Оле, забравих.

Сю изтича до задния двор, където винаги имаше готов наръч събрани в гората дърва — оправданието на Ейми за разходката. Двете се прегърнаха за довиждане на прага и Ейми хукна по пътеката, сякаш бе закачена за вятъра.

Сю влезе обратно в къщата. Едва когато се залови да приготвя кутията с обяда си за детската градина, се сети, че не е поговорила с Ейми за онова, което най-много я тревожеше. Как можа да забрави за нещо, което не излизаше от ума й? Ето сега пак започна да я тормози същият въпрос. Защо в нощта на убийството на Джералд Браян уж бил излязъл за една бърза обиколка на Площада, а се върна вкъщи след повече от четирийсет и пет минути?

 

 

Трупата за театрално майсторство на Браян отново се беше събрала, но работата не вървеше. Първите петнайсет минути отлетяха, докато той се опитваше да ги отклони от темата за убийството. Започнал с въпроси за Джералд, разговорът бе минал към серийните убийци, масовото избиване с резачка, вампирите и некрофилията — последната обявена от Нашийника за досадна до смърт.

Напразно ги ръчка да загряват, кара ги да се щипят по бузите, за да се съсредоточат, да описват кръгове с глава („потъркаляйте малко тези гюлета“) и да се правят на клоуни, каращи велосипед с едно колело, за да разпали въображението им. Ала щом приключи, на мига се върнаха на предишната тема.

— След като сте били приятели, ченгетата сигурно щяха да ви пуснат да го видите.

— Не исках да…

— Разправят, че главата му била бая очукана — блеснаха очите на Борам. — Сто процента мозъкът му се е разпилял.

— За разлика от твоя — обади се Нашийника. — Ако ще да те блъскат по тавата чак до Коледа, от нея мозък няма да изпадне.

— И защо така, Нашийник? — попита малкият Бор, който знаеше мястото си и репликите си, което му се случваше за първи път.

— Щот’ си го държиш в гъза.

— Добре, група — обади се Браян с треперлив гласец. Плесна с ръце и изписа на лицето си изражението, наречено от него „потънал в магическия свят на театъра“. — Да минаваме нататък. Носите ли си сценариите?

Те го зяпнаха с пълно недоумение. Той въздъхна — познаваше вече тези моменти на разочарование — толкова много се бяха натрупали. А колко розово изглеждаше всичко в първия ден. Въобразяваше си, че е някой надарен Свенгали[1], готов да отключи таланта и ентусиазма, стъпкан от тежката авторитарна образователна система. Под неговото сърцато ръководство те ще се развият и разцъфнат. Накрая техният живот, обогатен безмерно, ще се преплете с неговия и вече няма да са учител и ученици, а приятели. По-късно, тук въображението на Браян съвсем се бе развихрило, един от тях — за предпочитане Еди или Том — щеше да се прочуе в театралния свят и в знак на благодарност да приеме фамилията на своя наставник. Като Ричард Бъртън.

Браян отричаше да има някаква изгода от всичко това. Според него нещата стояха така: той даваше, те вземаха. Предпочиташе да си затваря очите пред удоволствието, което изпитваше от работата. От онези опияняващи, страшни моменти, когато импровизацията излизаше извън контрол и въздухът замирисваше на насилие. (Браян изпитваше топло сантиментално отношение към насилието, най-вече защото никога не се бе сблъсквал отблизо с него. Понякога го определяше като „благородство по принуда“, вмъквайки израза в разговор така естествено, сякаш сам го бе измислил[2].)

Истината обаче беше, че тези мигове отразяваха за съжаление подобни вълнения, вихрещи се в собственото му сърце. Потискани, те подклаждаха сънищата му, създаваха похотлив смут. Само снощи…

Браян се опита с неимоверно усилие да сподави тези пламенни спомени. Изведнъж в центъра на полезрението си откри близнаците Картър. Днес Том беше със сива куртка като на войник от армията на Конфедерацията и тесни панталони, прилепнали подобно на змийска кожа. Имаше значка с полицейска каска, а под нея надпис: УНИЩОЖЕТЕ ГЪРБАВИТЕ ПРАСЕТА.

Еди бе разстлала около себе си пола от разръфан филц и приличаше на цветче, стърчащо от мърляво съцветие. Полата бе сцепена до талията и нахлузена върху чифт раирани кожени шорти. Кожата на Браян потъмня още повече при вида на тези разпуснати мъчители. Пое дълбоко въздух, седна на пода и заяви:

— Иска ми се в края на тази пиеса да има Coup de theatre[3].

— Ние имахме едно такова, ама му падна колелото — подметна малкият Бор.

— Ослепителен ефект, който да смае и удиви публиката.

— Звучи прекрасно — обади се Еди.

— Но такова нещо се постига с труд, а честно казано, не съм сигурен, че сте в подходящо настроение за работа.

— Проблемът, Брай — намеси се Дензъл — „100% британска направа“, както гласеше надписът на челото му, — е там, че на нас ни се иска да направим нещо сами.

— Да — ентусиазирано го подкрепи Нашийника. — Ще излезе страхотно, бас ловя.

— Едва ли. — Браян се почувства отхвърлен и наранен: как изобщо можа да им хрумне такова нещо. — На първо място нямате необходимата дисциплина.

Последва хор от възгласи: „Имаме, имаме.“

— Добре, къде са компютърните разпечатки, които на последната репетиция обещахте да научите КЛХ.

— Какво е КЛХ? — попита малкият Бор.

— Куролизец хахав — обясни Дензъл и веднага бе възнаграден с всеобщ кикот. Изплези език колкото можа и го завъртя пръскайки слюнки наоколо.

— Все пак може да опитаме, Браян, а? — подкрепи идеята Еди.

— Ако настоявате. — Нищо не можеше да й откаже. — Но да ви напомня, че времето ни свършва. Прекъсването вчера не беше по ваша вина, знам, ама ние доникъде не бяхме стигнали и преди да дойдат полицаите. Пантомимите с кокошки не ни помагат да създаваме текст.

— Защо пък да няма кокошки в пиесата — рече Нашийника. — Хората трябва да ядат, нали?

— Какво мислиш за Гавин Трой, Брай? — попита Дензъл.

— Изглеждаше нормален.

— Той е копеле — заяви Нашийника.

— За малко да счупи ръката на Дензъл.

— Майко мила!

— Тоя те докопва, щом те погледне — увери го Дензъл, после добави не без известна гордост: — Изплъзнах му се на косъм миналата седмица.

— Какво си пра…

— Пипна обаче Дуейн — продължи разказа Нашийника. — А той нищо не правеше. Просто се озова близо до оная курва от пазара…

— Дебелата Лесли ли?

— Да… И почна нек’ъв бой. Дуейн се качи в микробуса да се опита да ги разтърве — да напра’и граждански арест или нещо такова, и точно тогава на сцената се появява тоя гъз, пазарувал с госпожата си. И се нахвърля, без никой да го е викал. Горкият Дуейн се озова с лице върху котлона в караваната.

Браян зяпаше, възбуден и отвратен в равни пропорции, и се чудеше каква част от това беше истина.

— Опита ли се да те накара да си признаеш, Брай?

— Не, разбира се. Аз нищо не съм направил.

— Това не им пречи — обади се Еди. Разтвори краката си, предоставяйки на Браян още по-ясна и по-унищожителна гледка към шортите си от тигрова кожа. Заби здраво в паркета кубинките си и отпусна ръце на коленете. — Вървят след, теб. Досаждат ти.

— Бяха съвсем възпитани.

— Да, към теб.

— Ела да ги видиш в нашия квартал — предложи Дензъл. — Измислят си нек’во извинение, спират и те претърсват.

— Половината време те опипват — добави Еди и сърцето на Браян подскочи от възбуда. Тя му намигна — клепачът й бе с цвят на червена джанка, напръскана със сребро. — Трябва ли да ходиш в участъка?

— Не знам — вдигна рамене Браян. Той нямаше ни най-малка представа как действат в КАТ, та ще знае какво се очаква от него в Криминалния отдел. — Казват ли обикновено дали искат да отидеш при тях?

— Не — обясни Том. — Обикновено не. Просто цъфват пак.

И точно в този момент крилата на люлеещата се врата се разтвориха и на прага се появи сержант Трой.

Този път разговаряха без помощта на чай и бисквити в малка стаичка до лабораторията по химия. Помещението не беше отоплено, а от старовремския умивалник в далечния край се носеше слаба, но ясно доловима неприятна миризма. Браян моментално почувства студа въпреки дебелата си ватена риза, плетения пуловер и мрежестия потник.

Трой застана до прозореца, който беше много издаден навън. Беше оставил химикалката си на каменния перваз и сега спокойно извади бележника. Прелисти го до мястото, където искаше, и го подреди до химикалката. Разкопча катарамата на колана и остави палтото си да пада свободно. После свали шапката и косата му щръкна, чиста и блестяща като рунтава лисича опашка. И чак сега се обърна и заговори на Браян, седнал на висока лабораторна табуретка зад работен плот с инструменти и дестилати.

— Съжалявам, че за втори път ви прекъсвам репетицията, господин Клептън.

— Няма нищо.

— Добре ли върви?

— О, да — много добре.

— Как беше заглавието на пиесата, която поставяте?

Словоблудство за пет неми гласа.

Трой изглеждаше силно заинтригуван, макар и без да го заявява на глас.

— Много амбициозен проект. Изисквам доста от тях. И от себе си, естествено. — Браян се поотпусна мъничко и размота краката си, които бе оплел около пречките на високия стол. — Страхотна група са. Особено близнаците Картър. — Трябваше да каже името й. Само веднъж. — Еди. И Том. Те са наистина забележителни.

— Напълно сте прав, господине — съгласи се Трой, който за първи път се бе сблъскал с Еди преди пет години. Бяха я довели в участъка, когато майка й, придружена от детето, бе хваната да краде от магазин. Еди носеше дълго дебело палто, цялото покрито отвътре с джобове, пълни с цигари и бонбони, в количества, достатъчни да заредят малко магазинче. Добър удар, меко казано.

— Толкова са талантливи. А животът е така суров към тях, но не са от хората, които се предават.

— Тук съм напълно съгласен с вас, господин Клептън — обади се Трой. Как е възможно този тип да е толкова завеян! Хлапетата сигурно го въртят на малкия си пръст.

— Момичето ми се струва особено будно. — Това наистина трябва да е за последен път, каза си Браян. Съвсем последен. Вярно, не беше повторил името й, но все пак. По-добре да спре, докато не си е навлякъл неприятности.

Трой само се усмихна, но забеляза подскачането на адамовата ябълка, леко учестеното дишане и веднага усети сексуалния му копнеж. О, да. Браян определено имаше мераци. Малък флирт. Ябълка за учителя. Непълнолетна при това. Виж го ти немирника.

Трой призна, че е млад баща, и зададе няколко въпроса за преподаването по принцип. Браян отговаряше, като през цялото време надълго и нашироко разправяше само за себе си и сержантът го остави да бъбри. Така правеше шефът, когато криеше някоя гадна изненада. Наричаше го „глътка въздух преди атаката“.

Първо, изолираш гризача. Оставяш го малко да се поуспокои, да стане обстоятелствен и да свали гарда. Показваш му първокачествена бучка сирене. Оставяш го да я подуши, да отхапе мъничко и после…

Браян, вече спокоен и отпуснат като у дома си, обясняваше как бил отказал да учи в Кеймбридж, защото бил твърде елитарен университет и предпочел да завърши Колежа за учители в Ютоксетър. Светлите му очи блестяха зад кръглите рамки на очилата, дори дрипавият му, подобен на четка за бутилки, мустак щръкна от задоволство и гордост по време на разказа.

Майката на Трой му беше набила в главата, че самохвалството не е положително качество, затова приказките на Браян го отегчаваха до сълзи.

— Всичко това е много интересно, господин Клептън — излъга той любезно, — но май вече е време да пристъпим към съществената част.

— О. — Браян почти беше забравил защо са там. — Да, добре.

— Един дребен въпрос. — Трой зашумоли с листовете на бележника, уж търсеше съответната бележка. — Казахте ни, че в нощта, когато е бил убит господин Хадли… — ново прелистване, този път по-продължително — сте излезли от дома си някъде към… да видим… единайсет без петнайсет. Завили сте надясно, обиколили сте Площада, изразът ви беше „за да се поразведря“.

— Да — съгласи се Браян, макар и след известна пауза.

— Значи правилно съм ви разбрал?

— Точно така. При мен казаната дума е хвърлен камък, сержант, всички, които ме познават, ще го потвърдят.

— Добре, но имаме свидетел, господин Клептън, който ви е видял да се връщате малко след полунощ. При това сте се прибирали от тъкмо противоположната посока.

Изражението на Браян бе като на човек, който най-неочаквано е бил яростно нападнат от гугутка. Зяпаше с широко отворени очи мъжа, който само допреди секунди бе слушал историята на живота му с такъв вежлив интерес. Трой се усмихна. Или поне разтвори леко устни. Острите му зъби проблеснаха.

— А… така ли?… Не знам кой може да е бил този свидетел, но според мен е редно на него да зададете някой и друг въпрос. Като например какво е правил, скрит в храстите по това време на нощта, и защо му е трябвало да шпионира хората?

— Скрит в храстите ли?

— Е, аз не видях никого.

— Странно. Защото със сигурност щяхте да го срещнете, ако наистина се връщахте от разходка около Площада.

Мълчание. По челото на Браян избиха малки перлички влага. Той затвори очи. За миг се върна трийсет години назад. Беше на три, взе една слива, паднала на поляната на съседите, и си я отнесе у дома. Родителите му, силно разтревожени от този ранен пример за склонността на сина им „да си навлича неприятности“, го завлякоха, потънал в сълзи, при съседа да се извини и да върне плячката. После, предупредени вече, неуморно се трудеха да предпазват Браян от низките му инстинкти.

Учеха го, че разговорите с непознати деца, дори споделянето на неговите лакомства с други ще му навлече беля, както и воденето на приятели у дома и ходенето на гости в техните къщи. Но повече от всяка друга простъпка, грубото отношение към възрастни, особено към имащите, макар и минимална власт, щяло да навлече нещастие на всички им. Браян ненавиждаше мазното им раболепие от дъното на душата си. Бяха го изпразнили от съдържание. Бяха го лишили от смелост и го бяха оставили беззащитен.

— Наясно ли сте, господине, че става въпрос за разследване на убийство?

— О, да, да. Бих направил всичко, за да помогна. Всичко.

Трой стоеше неподвижно, сложил едната си ръка върху бележника на каменния перваз на прозореца, а другата бе отпуснал покрай тялото си. Слънцето зад него образуваше около рижата му шава ореол от огнена светлина. Имаше нещо скрито зад безизразния му поглед, загатващо за голяма твърдост. Приличаше на монах със сурова дисциплина. Или на всеотдаен инквизитор.

Браян съвсем лесно можеше да си го представи как притиска лицето на някой размирник върху някакъв котлон.

— И така. Онази нощ. Може и да е прав вашият свидетел. Или свидетелка, разбира се. Ако е била жена. Знае ли човек? Хюф-хюф!

— Продължавайте, господине. — Трой щракна химикалката и заглади листовете на бележника.

— Може и да съм отишъл до селото. Всъщност, сега като ми обърнахте внимание, си спомням как минах покрай пощенската кутия, значи сигурно съм ходил натам. Към селото де. — Пауза. — Нямам представа защо казах, че съм обиколил Площада. Мога само да предположа как съм направил подсъзнателна връзка с онова, което току-що ми бяхте казали тогава за Джералд, и представяйки си къщата му, съм се объркал.

— Напълно разбираемо, господин Клептън.

— Да, нали? — Лицето на Браян възвърна едва забележима частица от обичайния си цвят.

— Видяхте ли някого, докато се разхождахте?

— Нямаше жив човек. Беше ужасна нощ.

— И аз така разбрах. И доста бих се позамислил дали да изляза в такава нощ, или пък трябва да имам наистина сериозна причина.

— Ами аз обясних…

— Няколко минути в задния двор щяха, на мен лично, да са ми абсолютно достатъчни да се поразведря.

Трой записа нещо, после запита:

— И колко време бяхте навън, господин Клептън? Като цяло?

— О… около час.

— В този студ?

— Да.

— Без никаква причина?

Сержантът наведе глава и слънцето блесна с пълна сила в лицето на Браян, който се кипна от стола, кракът му се закачи в долната пречка и той повлече табуретката, като се опита, куцукайки, да се махне от заслепяващата го светлина.

— Да не сте били на нещо като сгледа — продължи да разпитва Трой. Радваше се, че му се отвори възможност да използва тази дума, която бе научил от реклама за шоколад по телевизията.

— Сгледа? — Едва забележимият цвят по бузите на Браян стана яркочервен и заприлича на грозно рождено петно. Невралгичен тик затанцува под лявото му око. — Не, разбира се — изграчи той.

— В такъв случай, господин Клептън, позволете да ви изложа моята собствена теория. Според мен сте излезли от вкъщи с намерението да завиете надясно — затова и първия път се изпуснахте, че сте тръгнали към Площада, — но сте забелязали, че някой ви наблюдава. Тогава сте завили наляво и сте поели към селото, за да се върнете, когато никой няма да ви пречи.

— Да ми пречи? За какво?

— Да влезете отново в „Плоувърс Рест“, разбира се.

 

 

— Истинска Джемайма Падълдък[4] — заяви сержант Трой, който напоследък бе започнал да чете приказки на дъщеря си, при това с удоволствие. — Още пет минути и щеше да се наложи да забърша пода.

Седеше в заседателната зала и възстановяваше сценката в килера на лабораторията по химия, за да й се наслади и Барнаби. Усмихнат и доволен, сержантът се въртеше на един от столовете, приятно натежал от спагетите болонезе, двойната порция пържени картофи, парче торта, крем карамел и няколко чаши чай. Всичко това тайно бе погълнал в стола на участъка, докато официално все още беше в Костънската гимназия.

— Призна, че ни е излъгал за посоката. Измисли някакви глупости, уж да обясни как се бил объркал. Продължава да твърди, че се е разхождал, за да разведри мислите си. Аз изказах предположението, че всъщност е излязъл с намерението да се върне в „Плоувърс Рест“, но след като забелязал някой да се мотае наоколо, бил принуден да поеме в друга посока, докато опустее улицата, а после се е върнал, явно, за да извърши мръсното си дело.

— Така ли го подреди? — засмя се Барнаби, представяйки си сцената. — И как реагира той?

— За малко да припадне.

— Сигурно много си се забавлявал, а, сержант.

— Просто си вършех работата, шефе.

— Да бе. Повярва ли на думите му?

— Всъщност да — кимна Трой. — Според мен той няма смелост да смачка бълха, камо ли главата на някого. Изглеждаше ужасно виновен, но е от хората, които биха изглеждали виновни дори ако някое ченге ги помоли за огънче.

— Направи си труда да излъже обаче, значи не му е чиста работата все пак.

— Ходил е да обикаля около „Куори Котиджис“ — убеден съм.

— Домът на семейство Картър?

Трой кимна.

— Целият се зачерви и напрегна, докато говореше за тях. А е точно от този тип жалки мръсници, дето надничат през прозорците в спалните на хората и лъскат бастуна.

— Прав си — съгласи се Барнаби, който също бе забелязал какво тъжно подобие на човек беше Браян Клептън — мъж, загубил всякаква индивидуалност още преди да изсъхне мастилото върху акта му за раждане. — Ще го посъветваме най-настоятелно да стои далеч от къщата им. Те биха пуснали топките му в машината за унищожаване на документи.

— Ще се наложи първо да ги намерят — уточни Трой, спомняйки си празните панталони на Браян. Човек трудно би могъл да си представи, че в тях има нещо повече от малка свирка, какво остава за две кайсии и един хотдог.

— Но това, което окончателно съсипа деня му — продължи сержантът с доволен кикот, — беше, като му казах, че според мен картините на жена му са много добри и дори съм решил да купя една. Това направо го довърши.

— Така вече знаем за двама души, присъствали на сбирката, които отново са излезли същата нощ. Сейнтджон според мен беше честен с нас. Угризенията му определено ми се струват абсолютно искрени. Клептън е нещо друго. Може и да си прав за Картърови, но на мен не ми се ще да оставя нещата така. Дай му време малко да подиша, да се поуспокои и опитай пак. Взехме ли му вече отпечатъците?

— Щял да се отбие днес на път за вкъщи — засмя се Трой. — Нямал търпение да изпълни дълга си. А тук какво научихте, докато ме нямаше?

— Няколко неща. Госпожа Ливайн ни се обади, за да съобщи, че не е в състояние да ни помага за в бъдеще, което не ме изненада. В Ъксбридж е регистрирано обаждане от Хадли в десет и половина вечерта преди убийството, в което той съобщава, че колата му е открадната. Била паркирана на Силвър Стрийт. Досега не сме я открили. Официалното изслушване по случая „Хадли“ е назначено за следващия вторник. Неговият личен лекар се съгласил да идентифицира тялото. Пристигна и докладът от аутопсията. За съжаление, в него няма нищо изненадващо, никакви нови разкрития. Бил е убит, както предположи Джордж Балард, с един-единствен силен удар по челото, вероятно първия. Дали убиецът е знаел това, но не е могъл да се спре, или не знаел и е продължил да удря, за по-сигурно — засега можем само да гадаем. Хадли не е ял почти нищо, но е изпил доста уиски, което съвпада с казаното от свидетелите. Убит е между единайсет вечерта и два през нощта, а в кръвта, освен слуз са установени и ясни следи от слъзна течност.

— Я пак?

— Плакал е, сержант.

— Какво… искате да кажете, че докато са го…

— Тогава или непосредствено преди това.

Трой се замисли над разкритието, втренчил поглед през прозореца. Няма какво да се тъжи за мъже, които плачат. Мъжете умират смело, а не циврейки и молейки за милост. Нали така? Тоя Хадли — защо не се е съпротивлявал? На негово място щях да се защитавам, помисли си Трой. Боже… щях да убия изрода. Неизвестно защо обаче не можа да събуди в душата си искрено презрение към мъртвия. Трой се размърда неспокойно на мястото си — винаги се чувстваше неловко, когато не бе наясно с чувствата си.

И Барнаби, подобно на Трой, се бе трогнал, като прочете тази подробност, безпристрастно описана с два реда в доклада. Колкото и да е странно, тя му беше подействала по-силно, отколкото галерията от ужасни снимки в заседателната зала, срещу които седеше в момента. За разлика от Трой обаче той нямаше проблеми с възприемането на този факт, нито с признаването и приемането на чувства като жал и гняв, предизвикали такава реакция.

Барнаби не се страхуваше от чувствата си и без колебание би разкрил всичко, което му е на душата или в ума, ако смяташе, че ситуацията го налага. Но като всички полицаи се опитваше да не се ангажира лично със следствието, съзнавайки необходимостта от ясен и безпристрастен поглед върху нещата. Понякога (когато жертвата е дете например) човек не може да не го вземе присърце. Никой не би могъл да остане безпристрастен.

Телефонът иззвъня и Барнаби забеляза как неговият сержант, за кратко затворил се в себе си, бързо се върна към реалността.

— Главен инспектор Барнаби — представи се той и се заслуша. — Да, свържете ме.

— Вие ли се занимавате с горкия господин Хадли?

— Да, господине. Разбрах, че имате някаква информация за нас. Да започнем с името ви, ако не възразявате.

Трой грабна някакъв бележник и започна да пише, тъй като телефонът бе с опция за конферентен разговор и всичко се чуваше в стаята.

— Не бях сигурен дали да ви безпокоя, защото, като идваха у нас, ме питаха само за понеделник, а това стана предната вечер, но обсъдихме въпроса с Блей, жена ми, и тя рече: „Ако не го съобщиш, Харолд, все ще го мислиш и накрая ще си навлечеш някое от твоите главоболия.“ И ето на, реших да се обадя.

— Добре сте направили, господин Лили.

— Беше доста късно, някъде към полунощ, струва ми се, бях извел Бъфи, нашето коли, за последната му разходка. Като минавах покрай „Плоувърс Рест“, видях някого в градината отпред.

— Как… криеше ли се или какво?

— Не. Ония силни лампи, дето ги е монтирал в градината, светеха, тя беше застанала току до прозореца и надничаше вътре.

— Тя?

— Антикварката. Живее близо до кръчмата.

— Сигурен ли сте?

— Бих разпознал косата й от километри. Тя май не ме забеляза. След като отминах, се обърнах пак да погледна. Тя беше, няма съмнение.

Барнаби почака, но господин Лили, изглежда, беше свършил. Главният инспектор му поблагодари и затвори телефона.

— Не се изненадахте от новината, шефе — забеляза Трой.

— Не много — съгласи се Барнаби. — От реакцията й вчера беше повече от ясно, че изпитва силни чувства към него.

— А — почука носа си с пръст Трой, — а той дали е изпитвал някакви чувства към нея?

— Ако съдим по общото мнение на свидетелите — не. А несподелената любов…

— Може да се превърне в нещо невероятно отвратително.

— Ако го е следяла, какъвто, изглежда, е случаят, дали го е правила просто защото е бил обект на обожание, или защото се е надявала да го хване в нещо?

— А може и да го е била хванала вече и това да е причината за саркастичната й забележка за скърбящия вдовец.

— Спомняш ли си какво каза Сейнтджон? — Трой свъси вежди. — Че в нощта на убийството някой го наблюдавал иззад дърветата край градината.

— О, да.

— Ако усещането му не е плод на въображение, имаме някаква представа кой може да е бил.

— Искате да кажете, че вероятно е била Лора Хътън?

— Да. И ако е било така, дали е чакала Дженингс да си тръгне? И след това да е влязла в къщата?

— Или ако не е, може да е видяла кой го е направил.

— Точно така. — Барнаби се изправи с усилие и се насочи към закачалката за шапки. — Днес следобед пак ще поговорим с нея.

— Да й се обадя ли преди това?

— По-добре не. Е, аз отивам да обядвам. Ти идваш ли?

— Не. — Трой поизпъна рамене самопожертвувателно. — Ще остана тук. Ще дежуря на телефона.

Главният инспектор се загледа недоверчиво в помощника си, докато закопчаваше палтото си.

— Вече си ходил долу и си се натъпкал, нали?

— Аз? — зяпна Трой — самото изумление.

— Да, ти. Ненаситен лакомник. — Барнаби нахлузи ръкавиците. — Ще ги питам там.

И щеше да го направи. Дяволът му с дявол.

— Хапнах само един сандвич набързо.

Барнаби затвори вратата зад себе си.

— Освен всички останало.

 

 

Лора наведе глава напред и внимателно издуха носа си. Синусите й се бяха възпалили и гърлото я болеше. Като изключим няколкото кратки прекъсвания, вече дни наред ронеше сълзи. Отначало плачеше, терзана от вероломството на Джералд, после от скръб след смъртта му. А който разправя, че сълзите лекуват, просто е много далеч от истината. Сега се чувстваше още по-зле, отколкото когато започна.

Преметна крака през ръба на леглото и стана. Заглади ярката вълнена покривка с индиански мотиви. Всичките кости я боляха, сякаш й ги бяха натрошили с чук и после й ги бяха събрали надве-натри. Съзнанието, че няма никога повече да го види, отново пламна.

Никога повече. Нито да купува портокали на пазара в селото. Нито да заеква, четейки безличните си разкази. Нито да й се усмихва, когато минава покрай нея и я поздравява, докосвайки сивата си шапка с пауново перо.

— Никога, ама никога вече — отрони тя на глас и усети как лицето й се сгърчва като в очакване на удар.

Звънецът на вратата звънна. Лора изруга — беше оставила колата си отвън. Сутринта ходи до Костън — с кой акъл си бе въобразила, че ще е в състояние да свърши някоя работа, дори и само да прегледа няколко каталога. Само след час се бе върнала вкъщи, тътна приспивателно и легна. Вече вземаше приспивателно и денем, и нощем. Второ властно позвъняване.

Лора отиде до прозореца. Макар да се спускаше мрак, успя да различи непозната синя кола, паркирана между стълбовете на портата пред алеята. Завлече се на долния етаж, сложи веригата на вратата и отвори.

— Добър ден, госпожо Хътън.

— О, вие ли сте?

— Ще си позволя да загубя малко от времето ви. Изникна нещо, което се надявам да изясним с ваша помощ.

— Тогава по-добре влезте.

Барнаби пръв последва поканата й и се огледа. Къщата бе прелестна, като кутия за бижу. Всички врати, первази и перила блестяха благодарение на дебелия слой бяла боя. Меки мъхести килими покриваха подовете и стълбите. Лора ги въведе в мъничка всекидневна със скъпи копринени тапети по стените в жълт цвят. Светна лампа с форма на китайски дракон, която хвърляше странни сенки.

Поканен да седне, Барнаби изключително внимателно се отпусна върху камъшитено канапе в регентски стил. До него имаше маса за игра на карти от папиемаше, инкрустирана със седеф, върху която съзря пухена жилетка под стъклен купол и шах от яспис. Трой седна на нещо, което му приличаше на част от стара пейка за хористи в църква, и се зачуди дали ще оцелее до края.

Лора ги попита не искат ли нещо за пиене. Те й отказаха и тя наля от григорианска гарафа само на себе си половин чаша. В стаята се разнесе топлата, торфена миризма на отлично уиски. Лора веднага го поднесе към устните си. Никакви небрежни малки глътки. Никакви преструвки, че пие само за да прави компания.

Барнаби си спомни госпожа Дженингс. Явно навсякъде беше на мода нещастието да се дави в скъпи напитки в кристални чаши. В интерес на истината обаче в настоящата ситуация феноменът бе добре дошъл, защото нищо не отпускаше така езика като капка твърд алкохол, а Лора вече си наливаше втора чаша.

— Чудя се как ли бих могла да ви помогна, господин главен инспектор. — Остави чашата на мраморната полица над камината, взе инкрустирано с емайл шишенце с парфюм и пръстите й нервно заиграха с капачката и декоративната верижка, която висеше от нея. — Вчера вече чухте малкото, което знам.

— Може би не всичко.

— Какво искате да кажете?

В гласа й прозвуча враждебност, което никак не бе желателно в толкова ранен стадий на разговора. Барнаби си представяше нехайно споделяне на спомени, изплували на повърхността с помощта на алкохола, а не пиянско упорство.

— Моля, не ме разбирайте погрешно, госпожо Хътън. Изобщо не намеквам, че сте скрили нещо, свързано със случая. Всъщност бих искал да ви попитам, ако разрешите, за връзката ви с Джералд Хадли.

— Не е имало никаква връзка! Казах ви го и вчера. Срещахме се единствено на сбирките на групата. Колко пъти искате да го чуете? — Тя грабна отново чашата и златистата течност се разплиска и затрептя.

— Навярно трябваше да се изразя по-точно — в тона на Барнаби прозвуча тиха нотка на извинение — и да попитам за вашите чувства към господин Хадли.

Пауза. Погледът й зашари навсякъде, отбягвайки единствено очите на инспектора: прелетя като птичка от единия край на стаята до другия, докосна тавана.

— Видели са ви, госпожо Хътън — обади се Трой.

Усети почти недоловимото движение на главата на началника си, но твърде късно (макар и само със секунда), отдръпна се и потъна в сърдито мълчание. Все така правеше дъртакът му с дъртак. И вчера така направи при разпита на чистачката в кухнята. Малко прекали. Щом трябваше да се разговаря с изпаднали в депресия жени, Трой изведнъж се оказваше излишен. Беше му много обидно. Сякаш бе неспособен да проявява съчувствие. Сякаш качества като деликатност и чувствителност му бяха напълно чужди. Ама този път уцели право в десетката с намесата си. Лора гледаше като цапардосана с тухла по главата.

— О, боже! — Изражението й, което и досега нямаше нищо общо със спокойствието, стана още по-тревожно. — Сега цялото село ще разбере. Добре че поне Хонория никога не клюкарства.

— Госпожица Лидиърд знае ли…

— Тя се дотътри тук в деня на убийството. Доста се отврати от мен, като ме завари по нощница в единайсет предобед. При това подута от плач. Кой е другият, който…

— Някой, излязъл да разходи кучето. Не си каза името — излъга Барнаби.

— Значи проверявате и анонимни слухове? Прекрасно. — Но в тона й вече нямаше враждебност. Изглеждаше уморена, леко смутена и умираща за още една доза от зърнената напитка.

— Било е през нощта, преди да умре господин Хадли, госпожо Хътън. Доста късно.

— О, да.

Барнаби протегна крака върху синия килим. Още петдесет-шейсет сантиметра и обувките му щяха да докоснат отсрещната стена. Почувства се като Алиса в Страната на чудесата — ей сега ще порасне и ще му отеснее стаята.

— Аз съм разведена — заяви Лора, все едно я бяха обвинили в поведение, присъщо единствено на старите моми. — Омъжих се, поживях семейно, разведох се. И през всичко това съм преминала без особени проблеми. Не знаех какво е любов, докато не срещнах Джералд. Проклинам деня, когато дойдох да живея тук.

Отново си наля в чашата — този път по-малко. Барнаби, загрижен, изпълнен със съчувствие, не сваляше очи от лицето й. Усещаше, че й се иска да говори, и подозираше, че започне ли веднъж, нищо не може да я спре, но още не бе поела необратимо по този път. Улови погледа й и се усмихна насърчително, ала тя сякаш бе забравила за присъствието му. И по-добре.

— Влюбих се безпаметно и всеотдайно. От пръв поглед като гимназистка. За нищо друго не мислех. Навсякъде виждах лицето му. Лягах си и го сънувах. Пишех дълги безумни писма, после ги изгарях. Веднъж каза, между другото, че харесвал жълтия цвят. Излязох и се върнах с купища жълти дрехи, които ми стояха ужасно. Дори смених тапетите в тази стая, ако случайно дойде на гости тук. Когато разбрах, че е вдовец, бях толкова щастлива. Вярно, беше резервиран, но си мислех, че лесно ще се справя с това. Не съм свикнала да се провалям в подобни начинания.

Барнаби не се съмняваше в това. Дори сега лицето й, оградено от рошавата лъскава коса, макар и безкрайно нещастно и без грим, беше много привлекателно.

— Изпросих си покана за вечеря, за двама, както си мислех, у тях. Отидох накипрена и натъкмена, а там половината махала. — Тя се засмя — грозен, раздиращ се от болка смях. — Дори и тогава не се отказах. Виках си — за първи път му е, имал е нужда от хора около себе си, сигурно е срамежлив. Затова след няколко седмици опитах пак. Беше споменал веднъж, че харесва картините от викторианската епоха. Имах едно малко маслено платно в магазина — доста сантиментално изображение на камина от края на деветнайсети век. Увих го и наминах у тях да му я покажа един следобед. Беше време за чай.

Още щом ми отвори, разбрах, че съм направила грешка. Въведе ме в кухнята, погледна картината и й се възхити, но нямал място, където да я окачи. Последва измъчен, доста изкуствено поддържан разговор, после някой звънна на вратата. Беше Хонория, искаше някакви декоративни растения за църквата. Джералд посрещна прекъсването с такова облекчение. Щеше да е смешно, ако не беше така болезнено. Той излезе с Хонория в градината и започна да реже зелени клонки. Изглежда, щяха да се забавят няколко минути навън.

Нямах намерение да се качвам на горния етаж, а изведнъж се озовах там. Сигурно съм се надявала да науча повече за него. Къде спи, какъв сапун използва — такива глупости. Спомням си как извадих пижамата му изпод възглавницата и заврях лице в нея. Отворих гардероба, прокарах ръце по дрехите му. И през цялото време ходех до прозореца да проверявам дали имат още работа в градината. В скрина открих кутия от обувки, пълна със снимки. Повдигнах ги и взех една. Най-отдолу — мислех, че така по няма да забележи. Докато я пъхах в сутиена си, чух гласовете им да приближават към къщата. Хукнах надолу по стълбите, увих набързо картината, викнах довиждане през вратата на кухнята и си тръгнах. — Лора замълча, завъртя чашата в дланите си и жадно погълна питието. — Тогава вече се отказах. Не от любовта си към него — не би било по силите ми! Отказах се от опитите да установя каквато и да е близост. Боях се да не напусне групата, ако прекаля, защото тогава нямаше да мога изобщо да го виждам. Минаха месеци. После постепенно надеждата започна да се възвръща — човешко е, предполагам. Знаех за Грейс, естествено, колко са били щастливи и така нататък, но никой не може вечно да скърби. Освен това имах една голяма утеха: явно не ме желаеше, но поне не ме отблъскваше заради някоя друга. Така си мислех.

Лора замълча. Настъпилата тишина продължи дълго, но Барнаби не искаше да се намесва. Тя се беше затворила в себе си, втренчила поглед в покритото с петънца, но иначе разкошно венецианско огледало над камината, намръщена и разтревожена, все едно оттам я гледаше напълно непознато лице. Барнаби се надяваше всички тези болезнени спомени да не са задействали някой защитен механизъм в мозъка й, който да я направи недосегаема за въпросите му и глуха за всякакви доводи и увещания. Тъкмо се канеше да повтори последната й фраза с въпросителен тон, когато тя отново заговори:

— Започнах често да навестявам къщата. Беше натрапчив импулс. Наркотик. Отивах, след като мръкнеше, с надеждата да го зърна през прозореца. Беше само въпрос на време някой да ме види, знаех, но не можех да спра. Исках да опозная другото му „аз“ — никой не може да бъде толкова скован и официален непрекъснато. Струваше ми се, че ако открия другото му лице, ще мога по-лесно да стигна до него. Е, открих повече, отколкото исках. — Близостта на разкритието обтегна равния й безизразен глас като кожа на тъпан. — Надничах в кухнята, ненавиждайки сама себе си за недостойното си поведение, както обикновено, когато чух, че отпред спира кола. Скрих се бързо сред дърветата край къщата и видях една жена да излиза от такси. Плати на шофьора и почука на вратата. Отвориха й и тя влезе. Щях да умра. Видях я през процепа на пердетата в хола. Много елегантен черен костюм, дълга руса коса. Беше й дал вино и тя вдигна чаша към него, вдигна я…

Лора замахна нагоре със собствената си чаша и уискито изхвърча, оплиска огледалото. Няколко капчици паднаха и върху лицето й. Тя обгърна стаята с мътен, угаснал поглед. Под очите й имаше сини кръгове, сякаш някой наскоро я бе ударил. Барнаби забеляза, че е на ръба да припадне, бързо се изправи и я хвана под ръка.

— Елате да седнете, госпожо Хътън. — Наложи се да я обгърне през кръста, щом се пусна от мраморната полица над камината. Тежеше като труп. Заведе я до един нисък удобен стол. — Искате ли да ви направим кафе?

— … кафе…

Барнаби даде знак на сержанта и Трой с нежелание тръгна да търси кухнята. Намери я и се разрови с надеждата да открие бурканче с нескафе, но напразно. Все пак видя кутия с индивидуални филтри с кафе. И слава богу. Никак не му се искаше да се бори с някоя сложна и без съмнение скъпоструваща машина, което навярно щеше да доведе до катастрофални резултати.

В тази къща май нямаше обикновени чаши за чай, но пък в кухненския шкаф бяха наредени едни много красиви чаши. Трой ги извади свръхвнимателно. Дръжките им бяха с формата на арфи, а на дъното им бяха нарисувани кайсии, орехи и нежни светлозелени листа. Чашите бяха полупрозрачни и плитки, всъщност по-скоро приличаха на купи. Трой вдигна една срещу светлината и примижа със задоволство, после нежно я върна върху чинийка от същия сервиз и наля вода в електрическия чайник.

Лора Хътън се посъвзе още преди да дойде кафето. Барнаби я наблюдаваше как, седейки под светлината на лампата, събира малкото останала й енергия, за да прочисти ума си и да съсредоточи вниманието си. Личеше, че вече съжалява, задето бе прибързала да разголи душата си. Винаги така ставаше. При следващия въпрос на Барнаби: „Видяхте ли как си отива гостенката?“, тя троснато отговори:

— Вие как мислите? Не можах да се прибера вкъщи достатъчно бързо.

— А излизахте ли пак, госпожо Хътън?

— Не.

След този отговор Барнаби остави нещата малко да се поуспокоят, заоглежда стаята, книгите, украшенията. Всичко бе така съвършено, като изкусно подреден декор за телевизионен сериал. Само дрехите на Лора не бяха подходящи. Трябваше да е с високи ботуши и пухкави кожички по ръба на ръкавите, а той — с целулоидна яка по врата и бомбе, закрепено на коляното. Тя отново заговори:

— За кратко се утеших с мисълта, че е поканил професионалистка. Компаньонка, май така се наричат сега. Или масажистка? Така де — да се появи с такси в такъв час.

— Напълно възможно.

— О… така ли смятате? — Мрачният фатализъм в гласа й изведнъж изчезна, заменен от надежда, дори вълнение. Все едно имаше някакво значение вече. — Ще ви прозвучи невероятно, знам, но… тя ми напомни на някого.

— О? — наостри уши Барнаби. — И на кого?

— Не можах да се сетя отначало. Толкова бях убедена, че съм права, но колкото и да се ровех в паметта си, отговорът все ми убягваше. Върнах се тичешком у дома — за спане явно и дума не можеше да става, — седях тук и ревях, когато изведнъж ме осени. И изобщо не ставаше въпрос за човек. — Тя се усмихна за първи път и посочи над лявото рамо на Барнаби. — Беше ей това.

Той стана и се извърна. Зад него на стената висеше картина с красива рамка — голям портрет на момче, което, ако се съдеше по богатството на облеклото му, беше някакъв принц от петнайсети век. Тежко червеникавокафяво наметало от кадифе бе нагънато и преметнато през слабичкото му рамо, закрепено на място с лъскаво украшение. Жакетът му бе богато украсен с перли и златни нишки. На ушите му също имаше перлички, носеше и червеникавокафява шапка с пъстро извито перо, чийто край стигаше до бузата му.

До него имаше маса с астролаб и изящно изрисувана маска на пръчка. На заден план се виждаше тъмен пейзаж: гористи хълмове, разделени от красив водопад. Във въздуха в доста скована поза бе замръзнал ангел със сияйни крила, който гледаше надолу строго и началнически, както обикновено гледат ангелите. Лъч на милосърдие струеше от ръката му. Цялата сцена бе окъпана в мека светлина. В долния десен ъгъл бяха изписани инициалите „Х. К.“.

— Купих я преди дванайсет години в Дъблин — обясни Лора. — Разпродажба на мебели от селски къщи. Дадох всичките си пари, но си казах, че накрая ще я продам с печалба или поне ще си върна парите. Само че така и не можах да се разделя с него.

Беше дошла до Барнаби и сега се пресегна да докосне отрупаната с пръстени ръка на момчето. Цялата картина бе напукана и кожата с цвят на слонова кост бе покрита с подобни на паяжина цепнатинки.

— Изглежда тъжен.

— Ужасно тъжен, да.

Момчето носеше тежестта на пищните си дрехи с достойнство, мечтателните му зелени очи гледаха тъжно и красивата извивка на устните му по-скоро беше скръбна, отколкото радостна. На Барнаби изведнъж му хрумна, че е блед навярно защото наскоро е плакал.

— На колко години ви изглежда? — попита Лора.

— Бих казал на около петнайсет, ако не бяха ръцете му. — И Барнаби посочи деликатните, добре оформени ръце на момчето. — Сякаш са на млад мъж.

— Да. Гледам го и се чудя какъв ли е бил и понеже никога няма да узная истината, си измислям. Че родителите му са го принудили да приеме династичен брак с жена, която ненавижда. Че управлява кралство, покосено от чума. Че врачката в двореца му е направила магия. Каквато и да е причината, сърцето му е разбито, убедена съм.

И не само то, помисли главният инспектор, дочувайки тихо дрънчене като от смитане на множество порцеланови парченца. Госпожа Хътън явно не бе чула нищо. След секунди Трой отвори вратата с крак и влезе с поднос в ръце.

Кафето беше прекрасно, макар и поизстинало, тъй като филтрите не се хванаха в чашите и се наложи Трой да държи всеки поотделно над съответната чаша, докато се изкапе кафето. На госпожа Хътън подаде последното направено кафе.

Докато отпиваха от вълшебната течност, Барнаби се опита да върне разговора към онзи летен следобед, когато тя се бе отбила у Хадли и бе откраднала (макар, разбира се, да не го описа точно така) неговата снимка. Но тя се разстрои и се развика, че вече й е дошло до гуша.

— Моля ви, почти свърших…

— Вие ли почти свършихте?

— Нима не искате да ни помогнете да открием…

— Как може да ми задавате този въпрос? Точно на мен.

Лицето й побеля от гняв. Отметна назад гъстата си рошава коса и впи свиреп поглед в инспектора. Опита се да стане, но й се зави свят и се строполи обратно на мястото си.

— Добре ли сте, госпожо Хътън?

— Бях взела сънотворно. Вие ме събудихте.

— Съжалявам.

— Имате ли право да постъпвате така? Да се изтърсвате в дома на някого и да го тероризирате.

— Не съм искал ни най-малко да ви измъчвам…

— Тогава си вървете. Ето ви прост и лесен за изпълнение съвет. Просто си вървете.

Лора скри лицето си с ръце. Макар в малката стаичка да имаше трима души, единият от които много едър, жената бе сякаш физически изолирана, като че ли скръбта й бе спуснала невидим купол над нея.

— Работата е там — започна тихо да обяснява Барнаби, — че вие сте единственият човек, който е в състояние да ни помогне.

— О? — погледна го тя заинтригувана против волята си. — И как така?

— Скринът, където сте намерили снимката, е стоял винаги заключен. Убиецът е взел всичко оттам. Очевидно, за да открием човек, който е виждал какво има вътре…

— Но аз не видях. Едва го бях отворила, когато ги чух да се връщат в къщата. Грабнах снимката и побягнах.

— Нямаше ли нещо друго вътре, освен кутията за обувки?

— Някакви пластмасови кутии със затворени капаци. Като тези, в които държим салата. Или останала от предния ден храна.

— Забелязахте ли какви бяха другите снимки? Например най-горната?

— Не.

— Може ли да видя снимката, която имате?

— Изгорих я на другата сутрин, след като видях… приятелката му. Хвърлих я в печката заедно с цяло кошче мокри носни кърпички. Сега съжалявам, разбира се. — Тя бавно остави чашата с кафе и примигна объркана. — Ужасно, но това бе единственото, което имах от него.

— Би ни било от помощ, ако можете да я опишете.

— Е, как да ви я опиша, изобщо не мога да си представя.

— Опитваме се да открием каквото можем за господин Хадли. И най-малката подробност би била от полза.

— Беше просто снимка от почивка, в някакъв ресторант или нощен клуб. Имаше трима-четирима мъже, които танцуваха, наредени един до друг, от ония гръцки танци. Имаше и една жена, но аз я отрязах.

— Жената от сватбената снимка ли беше?

— Не. Той беше по-млад на тази снимка… засмян, щастлив. Жалко, че не съм го познавала тогава.

Макар думите й да бяха ясни и отчетливи, изражението на лицето й ставаше все по-отнесено и объркано и тя се поклащаше от изтощение на ръба на стола, явно на края на силите си. Барнаби даде знак на своя сержант и двамата станаха да си вървят. Лора дори не направи опит да ги изпрати.

Докато пътуваха обратно към участъка, Барнаби отново и отново премисляше цялата сцена. Спомняше си сълзите й и ни най-малко не се съмняваше, че бяха истински. Но сълзите може да са израз не само на скръб, а и на болка и гняв. Дори на най-ненужното и мъчително чувство — угризението.

Отново се зачуди дали, след като бе открила, че не само е пренебрегвана, а отблъсквана заради друга жена, Лора Хътън не се е върнала в „Плоувърс Рест“ след сбирката на писателите — поставила му е ребром въпроса за вероломството му и го е халосала по лицето с най-близкия попаднал й подръка предмет?

Едва ли има полицай, който да не знае, че любовта може да се превърне в омраза, тъй като по-голямата част от разследваните убийства са домашни. А престъпленията от страст в момента на извършването им бяха прости, оголени до кост емоции. Едва по-късно жестокият спомен, а понякога угризението, можеше да предизвика появата на някаква аналитична мисъл.

До този момент Лора бе единственото лице с определен мотив, който инспекторът имаше подръка, защото Дженингс, безспорен лидер в кандидатите за основен заподозрян, все още беше неизвестна величина. Дори само по тази причина бе невъзможно госпожа Хътън да бъде изключена от списъка на заподозрените.

 

 

Щом се озова в заседателната зала, Барнаби моментално поиска да му намерят шофьора, откарал гостенката на Хадли до „Плоувърс Рест“. Тя наистина може да е била, както с надежда предположи Лора Хътън, жрица на любовта, но това не значи, че Хадли не е споделил с нея мислите и намеренията си. На самотните, затворени мъже често им е по-лесно да разговарят с непознати.

— Сега поне знаем защо й се е наложило да вземе такси — заяви Трой, почуквайки с нокът по екрана на монитора, на който четеше доклада за откраднатата „Селика“.

— Не е сигурно, че е щял да я разкарва лично, дори да е разполагал с кола.

— Да бе. След като е бил толкова ултрагалантен. — Трой бавно и внимателно зачете подробностите. — Може да я е забърсал в новия клуб — обади се той с трепет в гласа. — Не е далеч от мястото, където е била паркирана колата му.

— Какъв нов клуб? — Барнаби се приближи и се загледа в текста над рамото на сержанта.

— На Латимър Роуд. Момичетата там се разхождат с дълги уши и пухкави заешки опашки.

— Малко старомодно.

— Нарича се „Мъжкият заек спира тук“.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко.

— Е, това обяснява униформите — засмя се Барнаби и погледна отново в екрана. — Странно — промърмори той след миг.

— Кое, шефе?

— Открива, че колата му я няма в десет часа вечерта, а се обажда да съобщи в десет и половина.

— Е, и?

— Силвър Стрийт, където е била паркирана, се намира на не повече от две минути от участъка. Защо не е отишъл направо там? Може да са му я задигнали под носа. При бърза реакция има по-големи шансове да ги хванат, а той им е дал половин час повече.

— Сигурно се е разхождал да я търси.

— Не е имал време. Докато намери такси, докато си иде до вкъщи, откъдето се е обадил — Барнаби посочи сведението, проблясващо с изумрудени букви на екрана, — и ето ти половин час.

Трой свъси вежди, явно объркан. От десет години работеше в полицията, а все още се чувстваше неловко, когато се сблъскваше с непредсказуемо поведение. Злодеяния, агресия, откровени лъжи — никакви проблеми. Рутина. Но когато хората не правеха очевидно разумното, логически диктуваното от дадени обстоятелства, сержантът сякаш попадаше в плаващи пясъци.

И никак не му се нравеше. Замислен най-общо над проклетията на човешката природа, Трой се изключи за миг, а когато отново се върна към реалността, откри, че шефът го гледа втренчено.

— Да не изгуби слуховите си способности, сержант?

— Не, сър, надявам се.

— С мляко и без захар.

— Ясно. — Трой се завъртя леко на пета. — Ами тогава мога ли да взема пет захарчета за моето?

— Ти не пи ли преди малко?

Барнаби се съсредоточи върху съобщенията и разпечатките на бюрото си. Като на мнозина по-стари следователи, и на него му липсваха предишните картотеки с фишове и постоянният поток от формуляри. Но новите номера — трябваше да се усвоят, никой не може да отрече невероятната бързина и ефективност на компютрите. Информация, която навремето щеше да се чака с дни, сега се появяваше на екрана за минути. Само глупак би поискал да върне стрелките на часовника назад.

Мисълта за Дженингс, винаги там някъде непосредствено под повърхността, сега изплува. Барнаби се надяваше изчезналата рибка скоро да се улови в мрежите им. Искаше му се да избегне евентуалното съобщение в пресата, уведомяващо обществото за желанието на полицията да разпита… Не само защото щеше да се прости с предимството на изненадата. Много време щяха да загубят да отсеят качествените зрънца надеждна информация от плявата, изсипваща се в такива случаи върху тях: излиянията на разни откачалки, самовъзвеличаващи се малоумници и измамници, които с удоволствие пращаха полицейските коли, линейките и пожарните за зелен хайвер.

Прегледа набързо още няколко доклада. Проведените предната вечер разпити от къща на къща, както и очакваше, не се оказаха особено ползотворни. Малцина бяха хората, излизали навън в мразовитата февруарска нощ. Редовните клиенти на кръчмата си бяха отишли пеша или ги бяха откарали с кола до домовете им. А „завесната бригада“ — безценни любители на клюките, които надничат в живота на хората през процепите на пердетата, тази вечер сякаш всички до един бяха спуснали щорите и си бяха легнали. Може пък днес да попаднат на по-ценни сведения, като обхванат по-широк кръг хора.

Наближаваше вечерта на втория ден. Все още бяха съвсем в началото на случая. Времето, когато мястото на престъплението, защитено и обследвано както трябва, бе най-плодоносно, най-склонно да разкрие своите тайни. За съжаление, това обикновено бе и времето, когато просто не разполагаха с информацията, необходима за разгадаването им.

Барнаби се премести пред един от трите телевизора, монтирани зад преграда от шперплат, превъртя до началото видеозаписа от мястото на престъплението и пусна видеото. Трой се появи с кафето точно когато на екрана бавно изплува разбитият череп на Джералд Хадли.

— Тоя просто не е знаел кога да спре, а?

— Определено — съгласи се главният инспектор, пое чашата и отпи от кафето с удоволствие (отдавна бяха отминали дните, когато подобни гледки можеха да го откажат от ядене и пиене). — И да ти кажа, това малко ме притеснява.

— Защо?

— Да халосаш някого така, се иска или голяма пресметливост, или голяма ярост.

— Аз лично бих заложил на второто.

— Защо?

— Хъм… Не съм сигурен.

Трой си знаеше, че шефът не би одобрил подобен отговор, и беше прав. Да си признае искрено, че мнението му се дължеше на вътрешно чувство, също щеше да бъде сметнато за неприемливо. Не че и шефът не се водеше от вътрешното си чувство, само че при него това се наричаше „интуиция“ и се третираше с предпазлив респект. А когато Трой се вслушваше в интуицията си, му се казваше да не мързелува, а да премисли всичко отначало. Затова сега здраво напъна мозъчните си клетки и накрая измъдри:

— Ами единствената причина за пресметливост при удара, за която се сещам, е желанието да се скрие самоличността: А знаем, че в нашия случай това не е било необходимо.

— Но ако приемем временно, че е бил Дженингс, той не е изглеждал ядосан, когато Сейнтджон го е видял през прозореца на кухнята.

— Кавгите избухват за секунди. Тази сутрин например ме свари на вратата. — Трой присви очи при спомена. — Вече бях прекрачил прага с единия крак и жената като започна…

— Да не се отклоняваме от темата. Имам чувството — продължи Барнаби, — че Хадли не се е страхувал от този мъж физически, а по-скоро емоционално. Изпитвал е ужас навярно да не бъде заставен да се връща към мъчителни спомени.

Трой умираше от желание да запита началника си на какво се основава това негово „чувство“ и не е ли по-добре да обмисли нещата логически. После се зачуди дали някога ще събере нужната смелост да изкаже на глас подобни мисли. Мечтай си, Гавин.

— Ами ако е станало следното: Дженингс предизвиква Хадли, като му се подиграва за миналото, Хадли побеснява, грабва свещника и тръгва срещу него. Дженингс надделява и го удря при самоотбрана.

— Което превръща убийството в непредумишлено.

— Точно така.

— Тогава как ще обясниш очевидно предварително планираното бягство на Дженингс? И къде според теб са разговаряли, за да стигнат до боя?

— Няма значение. Където и да е.

— Хадли е бил убит на горния етаж.

— Но ако са се карали, може единият да е изхвърчал нагоре, а другият да го е последвал. Кавгите се движат от стая в стая. Или, да речем, Хадли се е качил горе да си вземе ключовете, за да заключи, след като Дженингс си тръгва, обаче точно тогава оня решава да използва банята.

— Не става. Хадли е бил съблечен.

— Добре. Тогава може въпросното „минало“ да има обратна резба. — Тук Трой изви китка в обиден жест. — И са решили да си ударят по един тек за последно заради доброто старо време.

— На какво се основава това твое предположение? — Барнаби забеляза как Трой упорито стисна челюсти и начупено се загледа в лъскавите си ботуши. — Не се опитвам да те хвана неподготвен, сержант.

— Да, сър. — (Само малко.)

— Но е важно да не правиш прибързани заключения. Нито да заставаш с лекота зад разни хипотези. Особено зад такива, които ти допадат.

Трой не отговори, но още по-здраво стисна устни.

— Трябва да се научиш да спориш със самия себе си. Ако си прав, това само ще направи гледната ти точка по-убедителна. А ако грешиш, ще те спаси от възможността да изглеждаш глупаво след време.

— Да — вдигна очи Трой и лицето му се разведри. — Знам ги тия работи, но в случая с Дженингс… Признайте, че нещата изглеждат съвсем ясни.

— Може и така да е — отвърна главният инспектор. — Но аз всякога се отнасям подозрително към всичко, поднесено ми на тепсия. Какво трябва винаги да имаме, сержант?

— Резервни варианти — издекламира Трой, като се постара да придаде на лицето си израз на уважение, но успя само да разкрие отчаяното си желание да запали една цигара.

— Върнаха ли се всички оперативни?

— Онова нафукано конте и компания ли? Всички са на път за насам.

— За теб той е инспектор Мередит, сержант.

— Ще се опитам да запомня — ухили се Трой.

— Оперативка след половин час.

 

 

Рекс седеше пред бюрото си, загледан в празния шкаф, където допреди малко бяха неприкосновените му запаси от лакомства. Чипс, бисквити (сладки и солени), шоколад, курабии, кисели краставички и лукчета — всичко беше изял. Е, с помощта на Монткам де.

Бяха останали три опаковки с бонбони „Смартис“. Рекс извади малката бяла капачка с върха на пожълтелия си твърд нокът. Кучето, което отдавна точеше лиги, зяпна широко. Рекс изсипа шишенцето в зиналата паст. Рязко затваряне, едно-единствено хрусване, шумно преглъщане и отново зейване. Беше странно. Все едно си на работното си място в някоя фабрика и захранваш машина. Отваряне, хрус, глът, затваряне. Отваряне, хрус, глът, затваряне. Отваряне…

Рекс, чиито бели къдрици тъжно висяха около лицето, взе друго шишенце с бонбони. Празният му поглед разсеяно се спря на спуснатите завеси. Истината беше, че не знаеше какво да прави и къде да се дене. Нямаше желание да се занимава с упадъка на Византия. Нито да разглежда географски карти. Нито да пише мними поръчки за месни консерви и сухари в избелелия розов тефтер с интендантски формуляри, а още по-малко да лъска медалите. За първи път дори Справочникът за оръжия и военни термини не го привличаше. Защото Рекс беше в лапите на най-унищожителната и безплодна човешка емоция: угризението.

Защо не затропах на входната врата в мига, когато се затвори, изпъшка той тихо. Или да бях заобиколил и да вляза през кухненската врата. Да бях направил каквото и да е, пак щеше да е по-добре, отколкото да бягам като подплашен заек. Десетгодишните барабанчици на фронта са показвали по-голяма смелост. Рекс засрамен си спомни чувството на неудобство, което му бе попречило да упорства в опитите си да се върне в къщата. Заради едната стеснителност беше загинал човек.

А като се прибра в „Бородино“, поне да бе поговорил с някого. Който и да е. Джералд със сигурност щеше да разбере, че Рекс е бил принуден да наруши обещанието си единствено от загриженост за безопасността му. Или да се беше обадил на самия Джералд от телефонната кабина. И защо, когато реши да се върне в „Плоувърс Рест“, не взе Монткам със себе си? По негова заповед кучето щеше да лае, да блъска и да дращи по вратата, докато някой отвори. Нямаше да подвие опашка и да избяга на сигурно място вкъщи при първия въображаем шум.

Но най-острото копие в душата му, най-тягостният въпрос бе защо така бързо и лесно се беше оставил да го заблуди спокойният вид на усмихнатия Макс, отпиващ от питието си, разговарящ привидно най-приятелски с Джералд.

О! Тази дума „привидно“. Връщайки се мислено назад към онази нощ, Рекс започна да се съмнява, че Макс може да е усетил присъствието му и само се е преструвал на добронамерен. А горкият Джералд през това време сигурно е лежал някъде, ранен, овързан и с парцал в устата, извън полезрението на Рекс, и се е молел някой да нахлуе и да го спаси от последния смъртоносен удар.

Миналата нощ Рекс бе сънувал ужасен кошмар. Гледаше през кухненския прозорец на „Плоувърс Рест“, обхванат от страшното предчувствие, че ще се случи, нещо потресаващо. Вътре Джералд си правеше сандвич. Беше отрязал една филия бял хляб с размерите на голяма чиния. Извади чукало и хаванче и от едно огромно шише изсипа в хаванчето някакви кафяви таблетки. Рекс изведнъж разбра, че хапчетата са силно отровни. Джералд бавно ги счука на прах, поръси с тях хляба и прегъна филията на две. Закрачи насам-натам из стаята и започна бързо да тъпче сандвича в устата си, едва набута краищата му в издутите си бузи. Рекс заудря по прозореца, но стъклото просто хлътваше под юмруците му, после отскачаше и отново се изпъваше, сякаш недокоснато, без никакъв звук. Постепенно, докато Джералд гълташе, кожата му стана червена и лъскава, като покрита с прясна боя.

Рекс потрепери. Стана му студено. Беше време за лягане, но той бе забравил да си напълни грейката с гореща вода или да включи мъничката електрическа печка в спалнята. Усети как главата на Монткам с все още мократа от лигави благодарности брада го бута по крака.

Той отвори последните две опаковки „Смартис“, остави половината за себе си, другата даде на кучето. Замисли се колко ли щеше да му олекне, ако беше споделил на глас всички тези мъчителни разсъждения и угризения. Но как да натовари с такова непосилно бреме простия кучешки ум. Монткам само щеше да се натъжи както от печалните факти, свързани със случилото се, така и от невъзможността да му бъде от реална полза.

Имаше и друга причина. (Тук Рекс бавно и сковано се изправи.) Всъщност най-важната: не би могъл да понесе Монткам да разбере, че има господар, от когото трябва да се срамува.

 

 

Ейми седеше до решетката на камина, в която нямаше нищо, освен прашна червена пергаментова духалка, надиплена в единия край като акордеон. Хонория седеше изправена, сякаш монтирана на стола зад бюрото, и на светлината на стара настолна лампа с бежов абажур разглеждаше страница с четири хералдични знака. Книгата беше дошла с колета, изпратен от Лондонската библиотека. Членството там беше скъпо, но поради важността на работата не се възприемаше като разточителство, за разлика от парите, похарчени от Ейми за химикалка и стек хартия за писане. Стекът струваше лира и шейсет и пет и щеше да й стигне за цяла вечност (при малкото време, което можеше да отделя за писане).

Хонория използваше и литературата, събрана в библиотеката в Ъксбридж, но винаги въоръжена с бели памучни ръкавици, купени специално за целта от аптека. Никога не пипаше книга с голи ръце, защото не знаеше къде е била преди това. (Идеята на Мари Корели да се забрани достъпът на работещите класи до подобни институции, за да не разнасят гадните си микроби, щеше да бъде радушно подкрепена от Хонория.) Ейми можеше да ползва своите замърсени книги само в стаята си.

— Погледни това — изсъска Хонория, оголвайки камилски зъби с цвят на стари клавиши за пиано.

Говореше сякаш на себе си, но Ейми за всеки случай, а и за да се възползва от възможността да се приближи до топлото, отиде до бюрото и застана зад резбования, подобен на трон, стол. В средата на страницата, която Хонория току-що беше плеснала гневно с ръка, имаше едва забележимо кафяво кръгче.

— Как е възможно? — викна зълва й.

— Възможно е — отвърна Ейми. — Веднъж взех роман на Айрис Мърдок и някой беше отделил със запетайки всичките й прилагателни, при това с мастило.

— Нищо повече не можеш да очакваш от хората, използващи обществените библиотеки.

Грешеше: много повече можеше да се очаква. Библиотекарят беше разказал на Ейми случай, при който книга била върната с пържено яйце между страниците, използвано като отметка. Когато укорили читателката, тя заявила, че била възпитана да не прегъва страници.

— Защо стоиш зад гърба ми?

Ейми се върна на мястото си. Тя също си правеше свои изследвания. Беше скрила зад кориците на „Изкуство и архитектура: провинциалните къщи в Англия през осемнайсети век“ романа на Пени Винченци „Стари грехове“. Докато четеше, обръщаше специално внимание къде се вмъкваха подвеждащите моменти и къде се сливаха различните сюжетни линии, и как диалогът се използваше едновременно, за да разказва събитията и да описва героите.

И понеже беше купила книгата за десет пени на благотворителна разпродажба в полза на църквата, Ейми си позволяваше дискретно да си води бележки в полето. Би предпочела, разбира се, да работи върху собствената си книга. Винаги с нетърпение очакваше мига, когато ще може пак да се залови с „Ританки“, и затова се изуми, когато Макс Дженингс, помолен да даде определение на писането, бе казал: „Занимание за времето, когато нямаш какво друго да правиш.“

Проблемът (макар никога да не го бе обсъждала многословно) се състоеше в това, че тя всъщност не разполагаше с времето си, докато не се прибере в стаята си. А нямаше как да се качи там, преди да направи млякото с какао. Можеше цяла вечер да седи — по-точно в една стая — с Хонория или да се мотае в ледената кухня, без да я повикат за каквото и да било. Но качи ли се горе, само след минути става необходима, било за да провери някой факт или да наостри някой молив, или пък просто за да запари пакетче чай.

Ейми надникна иззад книгата към масивната фигура на зълва си. В погледа й се набиха яките й рамене и твърдият като скала бюст. Беше й невъзможно да си представи нежната детска главичка на Ралф да почива удобно върху гърдите й. Но фактът си е факт. Имаше една овална снимка на двамата, застанали до умивалника в стаята на Хонория. Тя беше облечена в ярка рокля, под която се подаваше къдрава фуста, с обувки на ниски токчета. Дори тогава е била доста едро момиче, с набити мускулести рамене и силна челюст. Но изглеждаше толкова щастлива, вдигнала бебето високо във въздуха, изпънала ръце, отметнала глава назад и радостно засмяна.

Ейми често се заглеждаше в тази снимка. Мисълта, че Хонория е обичала и се е грижила за Ралф всеки ден, докато е бил мъничък, й помагаше да понася по-леко мизерното си съществуване в „Грешъм Хаус“. При това поемайки всеотдайно грижите за брат си, Хонория е правила не една и две жертви. Ралф бе споделил с Ейми, че когато родителите им били убити, се говорело за годеж на сестра му със земеделец от Хъртфорд. Той обаче отказал да приеме детето и оттеглил предложението си. Понякога Ейми се чудеше дали има нещо вярно в тази история. Не само защото мисълта, че някой може да е бил влюбен в Хонория, изглеждаше абсурдна. Ейми не би се учудила, ако зълва й си е измислила всичко това в старанието си да вмени вина на Ралф и така да го върже за полата си.

И все пак Хонория едва ли е смятала, че брат й никога няма да се ожени и че тя ще се грижи „майчински“ за него до края на живота му. Би било против природата. Ейми си представи как красивият и весел Ралф бавно се превръща в тъжен ерген на средна възраст, който се грижи за седемнайсет години по-възрастна от него свадлива старица. Но ако беше останал у дома, тя навярно нямаше да стане свадлива.

Навремето Ейми с нетърпение бе очаквала да се запознае с единствената роднина на своя любим. Беше си представяла как щяха често да й гостуват и да прекарват тихи и щастливи вечери над семейните албуми, докато Хонория разказва смешни случки и си спомня бебешките думи на Ралф — сцени, на които той се радваше, когато ходеха при родителите на Ейми. Но реалността се оказа много по-различна. Хонория винаги алчно обсебваше брат си в разговори от типа, а помниш ли и засмукваше вниманието му с неутолима жажда и според Ейми доста нездраво удоволствие. Напомняше й за онези родители, който казваха за своето малко дете: „Просто да го изядеш.“

Ейми бързо разбра защо е било необходимо Ралф да се махне от нея. И да стои далеч, ако е искал да оцелее и да порасне. Преди да опознае Хонория, Ейми бе настоявала Ралф по-често да се вижда със сестра си. Да й пише по-редовно. Но понякога, след като се връщаха в Англия, Ралф дори не искаше да уведоми Хонория, че са в страната. Ейми никога не бе споделяла това със зълва си. Никога не беше изпитвала желание да причинява болка, което според Хонория бе сигурен белег за слаб характер.

Пружините на огромния часовник тихо се закашляха и върнаха Ейми в тъжното настояще. Беше десет часът — време за новините.

Хонория се изправи непохватно, като блъсна стола назад и насмалко да събори настолната лампа, и включи уред, който само носеше името радиоапарат. Дървена кутия с бакелитови копчета, проядена бежова коприна върху говорителите и бавно загряващи електронни лампи. Хонория винаги се втренчваше напрегнато в апарата, щом заговореше, сякаш само със слушане не бе в състояние да извлече пълна полза. Ейми затвори „Стари грехове“, пъхна книгата под пуловера си и отиде да приготви млякото с какао.

Измери две чаши течност и включи котлона. Налагаше се да смеси млякото с равни части вода, защото им се полагаше само по половин литър мляко на ден, а тази сутрин бе направила кексчета. Хонория беше толкова стисната. Вчера, след като Ейми остърга старателно остатъците фъстъчено масло, за да направи сандвичи за обяд, Хонория сипа гореща вода в бурканчето, затвори капака, раздруса го и остави течността за заливка на печено месо.

 

 

 

Ралф я оправдаваше с обяснението, че помнела войната, но Ейми не вярваше. Майка й също бе живяла по време на войната, а бе такава прахосница — щедро слагаше масло и сметана в гозбите, оставяше сапунът да се размеква във ваната и изхвърляше остатъците от храна в кофата за боклук.

В „Грешъм Хаус“ дори изостанала главичка брюкселско зеле се слагаше в хладилника, покрита с купичка, за да се оползотвори в някоя бъдеща манджа. После се появяваше, понякога след няколко дни, кацнала върху печен сандвич с кашкавал или щръкнала сред омлет със сардели.

Ейми вдигна джезвето точно навреме, преди да изкипи млякото, и направи какаото. Изкушаваше се да вземе от кексчетата, но не посмя — Хонория навярно ги беше преброила като курабийките миналата седмица.

Пръстите на Ейми се плъзнаха към медальона със снимката на Ралф, който винаги носеше на врата си. Прииска й се безнадеждно и безутешно сега да е до нея. Тогава скъперничеството на Хонория щеше да изглежда забавно, а този леден каменен хамбар щеше да е наистина дом, пълен с топлина, светлина и слънце. Но Ралф лежеше в гроба под тисовите дървета и… о, как би си поплакала, ако не си бе втълпила мисълта, че със сълзи няма да го върне.

 

 

Барнаби за втори път се отправи към масата в другия край на заседателната зала, привличайки вниманието на всички. Седналите пред компютрите зарязаха мониторите, раздвижиха вратове и рамене, за да премахнат напрежението. Оперативните, кацнали по ръбовете на бюрата или облегнати на стените, отваряха кутии с напитки, купени от автомата. Инспектор Мередит, наконтил се с панталон от туид и жилетка от молескин, си беше намерил приличен стол и го бе сложил на видно място в залата.

Барнаби започна с резюме на доклада от аутопсията, разказа накратко за разговора си с Лора, а Трой обобщи своя с Браян Клептън. После Барнаби отново взе думата:

— Преди малко получихме информация за колата на Хадли. Нищо неочаквано. Типична кражба за забавление. Намерена е потопена в реката. Утре рано сутринта ще получим доклада на криминалистите за откритото в „Плоувърс Рест“. Пристигна факс от издателите на Дженингс, който съм съкратил, за да се запознаете набързо с биографията му. Сержант?

Трой прочисти гърло.

— Роден и отраснал в Шотландия в началото на петдесетте. Държавно обучение. Завършва анг… хъм… англ…

— „Англ. лит.“ е следващото съкращение, предполагам — обади се Мередит.

— Да. Точно така. — Почти прозрачната кожа на Трой почервеня. — Английска литература в Бирмингам. Връща се у дома, намира си работа в местния вестник. Премества се в Лондон, пише дописки за разни рекламни агенции, докато работи над първия си роман „Далечни хълмове“. След успеха му се занимава единствено с писане на книги. Жени се за танцьорката Ава Джун. Едно дете, починало в ранна детска възраст.

— Досега нямаме никакъв късмет — Барнаби забеляза, че инспектор Мередит се кани да се обади, и затова бързо продължи: — в усилията ни да открием брачното свидетелство на Хадли, дори не знаем номера на застраховката му, но пък намерихме брокера, който му е продал къщата, и се надяваме до утре да установим името на адвоката, извършил прехвърлянето на имота. Има шанс същият човек да се е занимавал и с други дела на Хадли. И така… — Барнаби обходи с въпросителен поглед оперативните работници.

Младши детектив Уилоуби, за завист на всички все още с вид на току-що излязъл от химическо чистене въпреки десетте часа бродене по улиците, вдигна ръка.

— Тази руса жена, за която споменава госпожа Хътън, сър. Не се връзва изобщо с онова, което научаваме от хората…

— Да. Благодаря, младши детектив Уилоуби — прекъсна го инспектор Меридит. След като повелително огледа залата, за да се увери, че всички го слушат, продължи: — Въпреки старателните и добре обмислени разговори с множество жители на селото успяхме по-скоро да установим какво не е правил господин Хадли, отколкото какво е правил. Като се изключи Писателският кръжец, той не е участвал в нито един аспект от живота на селото, дори не е ходил на църква. Никой не подши у тях да са преспивали приятели, нито дори да са идвали за по цял ден, а къщата е на изключително удобно място за наблюдаване. Колата му е била обслужвана в сервиза „Корс Кийс“ в Чарлкоут Луси. Плащал незабавно с чек и макар и учтив, никога не бил особено разговорлив. Не посещавал кръчмата, но често ходел в местния магазин. Собственичката госпожа Мигс все си мислела, че е бивш военен, защото понякога носел син блейзър с медени копчета. — Тук инспектор Мередит даде глас на веселото си снизхождение към слабостите на невежите и тихият му смях доста приличаше на нелепото „хюф-хюф“ на Браян. — Хадли винаги давал по нещо на хората, дошли пред вратата му да искат помощи, но не бил особено щедър, макар да бил доста заможен по всеобщо мнение. Използвал услугите на домашна прислужница, но градината обработвал сам. Нанесъл се в „Плоувърс Рест“ през 1983 година и се говори, че малко преди това бил овдовял. Селото уважавало желанието му да живее в уединение и тъй като той с нищо не привличал вниманието върху себе си, хората повече или по-малко загубили интерес към него.

Барнаби посрещна с безразлично внимание поднесения с голяма важност доклад. И ако беше разочарован от факта, че не чу нищо, което вече не знаеше, то изобщо не му пролича. Но инспектор Мередит не беше свършил:

— По време на моите странствалия, Том — (Том! Трой не беше единственият, изпитал злорадство при мисълта за реакцията на шефа по отношение на тази непредизвикана с нищо фамилиарност.) — дълго разсъждавах над връзката, съществувала между Дженингс и Хадли.

— Така ли, Иън? И до какви заключения достигна?

— Ами ако — предположи инспекторът — неприятностите в миналото, за които ни казаха, не са били плод на незначително спречкване, а нещо наистина сериозно. Да речем, някой от двамата да е извършил криминално деяние.

— И?

— Налице е идеална възможност за изнудване. — „Разбира се“, макар и непроизнесено, се чу от всички в залата.

— Защо чак сега?

— Защото сега Дженингс е богат и преуспяващ.

— Той е богат и преуспяващ от десет години.

— Какво ви кара, инспекторе, да мислите — намеси се Трой, — че именно Хадли е бил изнудвачът?

— Той е организирал срещата.

— Под натиск.

— О, не вярвам. Спокойно е можел да не изпраща поканата, ако наистина не е искал.

Тук Барнаби избоботи одобрително, защото бе напълно съгласен с казаното. От самото начало му се струваше, че чувствата на убития по отношение на срещата сигурно са били много по-противоречиви, отколкото си е признал пред Сейнтджон и дори пред самия себе си.

— Дженингс е имал страшно много за губене… — започна отново Меридит.

— Зависи от престъплението — уточни Барнаби. — В днешно време почти всичко, с изключение на сексуалното насилие над деца, животни или, да речем, музикални инструменти, може да повиши рейтинга на един писател и вероятно продажбата на книгите му.

— Значи смятате — обърна се Трой към инспектор Мередит, — че Хадли се е опитал да изнудва Дженингс, който е предпочел да го убие от страх да не бъде разкрит, така ли?

— Смятам, че е възможно, сержант, да.

— Тогава защо — продължи Трой, гледайки да не показва ликуването си, макар че не успя да скрие напълно триумфалните нотки в гласа си — е помолил Сейнтджон в никакъв случай да не го оставя насаме с Дженингс?

— За да го подведе. — Отново неизреченото „разбира се“. — Пратил го е за зелен хайвер.

— За какво? — засмя се скептично Барнаби. Всички в залата, получили разрешение най-отгоре, тихо се разсмяха. — Ти май си прекалил с четенето на криминални романи. Или си гледал Поаро по телевизията? Така… — Главният инспектор огледа присъстващите. — Ако няма други чудновати или забавни прозрения, можем да приключваме. Оперативка утре в девет сутринта, освен ако не изникне нещо непредвидено. Преди да си тръгнеш, Мередит, ела за малко при мен.

Залата се изпразни и нощната смяна зае местата си. Трой се качи в кабинета на шефа да си вземе палтото. След няколко минути се появи и Барнаби, все още доволно захилен от изнесената лекция. Двамата се закопчаха старателно, за да се предпазят от студа навън, и тръгнаха към паркинга.

— Половината време не знаех за какво говори — сподели Трой. — А си мислех, че странстванията са само за пътешественици.

— Затова пък звучи академично.

— Защо трябва да звучи академично, като е неразбираемо?

— За да изпиташ сладостта на висшето си образование, сержант. Един висшист никога не използва прости думи, когато може да ги замени с нещо далеч по-сложно.

— Всъщност какво е завършил?

— Геология, мисля.

— О, добре — Трой изпита странно облекчение от тази новина, — геология. — Отвори вратата пред началника и Барнаби излезе навън. — Знаете ли какво, шефе?

— Какво?

— Този човек има ужасен цирей на тила.

— Така ли? — Барнаби и неговият помощник се спогледаха съучастнически.

— Лека нощ, шефе.

— Лека нощ, Гавин.

Барнаби спря за миг пред вратата на колата си и се загледа в небето, пълно със студени ярки звезди, от онези, дето един поглед е достатъчен, за да ги сънуваш цяла нощ. Докато стигна до „Арбъри Кресънт“, заваля сняг.

Бележки

[1] Хипнотизатор, герой от романа на Жорж дьо Мюрие „Трилби“ (1894). — Бел.прев.

[2] Оригиналният израз на английски е „grace under pressure“. Има филм и музикален албум с такова заглавие. — Бел.прев.

[3] Coup de theatre (фр.) — неочаквана развръзка, сценичен ефект. — Бел.прев.

[4] Патица, героиня от детска приказка, олицетворение на наивността и глупостта. — Бел.прев.