Каролайн Греъм
Провинциални убийства (20)

Четвърта глава

Подвижната станция тъкмо беше пристигнала и предизвика доста вълнение. Товарният камион се оттегли. Хидравличната машинария забръмча, към земята се спуснаха четири крака, бронята бе поставена на място. Един мъж от тълпата извика:

— Супер… и библиотеката дойде. Донесохте ли си книгите?

Последва силен смях. Една жена каза:

— Роби — бягай вкъщи и кажи на майка си, че кацнаха марсианци.

Инсталираха генератор и кабели, свързаха линия с пощата.

Щом Барнаби се приближи до тротоара, бе сгащен от белия тренчкот, този път завършващ с мека шапка, от „Костън Ехо“.

— Господин главен инспектор, ще направите ли изявление за пресата?

— Засега — не.

— Обществеността има право да знае. — Мили Боже! Диалог от американски филм! — Вярно ли е, че е било извършено изключително ужасяващо убийство?

— Докладвано е за съмнителна смърт, да.

— Хайде де, зарежете това, инспекторе. Какво записахте в докладите?

— Моля… О, моля ви!… — Едно момиче с касетофон застана точно пред него. — Вие ли отговаряте за случая? — Едва дишаше и бе толкова въодушевена, сякаш отиваше на купон. — Местното радио — добави тя, набутвайки безжичен микрофон под носа му. — Ако сега ми кажете нещо, то ще е главното събитие на новините в седем.

— Голяма работа — измънка Трой.

— Вече определен ли е служител за връзки с обществеността по делото? — изкрещя един репортер, който се набута пред момичето.

— Не. Оставете ни на мира — каза Барнаби, разбута ги и отмина.

— Но, инспекторе…

Докато Барнаби се отдалечаваше, чу как един човек от селото (онзи, който се бе пошегувал за библиотеката) се възползва от редкия шанс да се прочуе.

— Ох, беше ужасно! Ужасно! — изкрещя той към микрофона. — Синът го е направил… излезе целият в кръв. Отведоха го в една линейка. Смятат, че има мозъчно разстройство. Той е обратен, нали разбирате… на такива като него се случва…

— Но кой е бил убит? — попита момичето.

— Ами… очевидно майка му, нали така? — Той се огледа сияещо. — Снимат ли ме с камера?

Барнаби подреди внимателно папките в багажника и го заключи.

— Бързо надушват работите — отбеляза Трой.

— Да, винаги има по някой кореспондент от селото за местната жълта преса. Пишат за Женския институт и изложенията на цветя. Не съм изненадан, че са се свързали с медиите.

Тръгна забързано надолу по „Чърч Лейн“. Трой едва успяваше да го стигне.

Когато стигнаха дървения пътепоказател на пътя към Геслър Тай, Трой попита:

— Веднага ли смятате да сгащите заподозрените, сър?

Барнаби не отговори. Дишаше бързо, лицето му бе зачервено, устните — стиснати. Вчерашният ден бе толкова безинтересен и скучен, а ето че сега, с убийството на мисис Рейнбърд, случаят придобиваше нов живот, богат на свежи прозрения и възможности. И въпреки че все още не можеше да види лицето на убиеца, дирите му ставаха все по-отчетливи и подсказваха, че не е много далеч. Барнаби усещаше, че плячката му вече не подтичва радостно, присмивайки му се през рамо, а пълзи по собствените си стъпки, мята се безпомощно и чувства как разстоянието помежду им намалява безмилостно.

Преди години, когато приятното въодушевление на този отключващ момент по всеки случай го заливаше постепенно или пък го връхлиташе внезапно, Барнаби ставаше изключително потиснат и нещастен. Бе чувствал тази своя роля — ловец на хора — като основна. Известно време се опитваше да работи по-хладнокръвно. Преструваше се, че този прилив на вълнение, когато примката се затяга, всъщност не съществува. Или ако го има, то това не е нищо срамно. Когато този му начин на работа се провали, той премина през период от няколко години, в който игра ролята на безразличен, като пренебрегваше или разярено отричаше предишната си интуитивност. Плячката е измет. Престъпниците разбират само от едно. Отпуснеш ли им и сантиметър, ще ти прережат гърлото. Затова трябва да си наясно с тях.

Постепенно го повишаваха. Вършеше добра работа. Трима от заловените през този период отидоха на бесилото. Оказваше му се много уважение, най-често от хора, които ненавиждаше. Но както тази черупка от презрение и омраза към престъпника се втвърдяваше около него, така и необяснимо растеше самоненавистта му, докато накрая дойде денят, когато почувства, че е по-добре да умре, отколкото да бъде човека, в който бавно се превръщаше.

Беше отишъл при Джордж Булард с неясни оплаквания като стрес и главоболие и тогава, без да задават много въпроси, му дадоха един месец отпуск. Прекара времето си в градинарство, рисуване с акварели, разговори с Джойс. В края на месеца бе наясно, че не съществува друга работа, която иска да върши и че черупката е непоправимо счупена.

И така, върна се и продължи: отначало неуверено (макар и никога некомпетентно) и осъзна, че липсата на бързи и крайни мнения по злободневни въпроси го прави скучен в очите на някои негови бивши колеги, които обикновено имаха излишък и от двете. По това време прекалено силно реагираше срещу предишната си суровост, ненавиждаше необходимостта от порицание и дисциплина. Сбъркаха това със слабост. Той постепенно поправи това погрешно схващане. И сега вървеше по прашна пътечка в провинцията, като правеше, в известен смисъл, пълен кръг. Полицай, който нито се гордееше, нито се срамуваше от работата си, навлязъл в последната фаза на своята кариера и на едно преследване на убийци, който се чувства развълнуван от това и приема вълнението като обикновен житейски факт. Като част от съдбата си. Трой докосна ръката му.

Бяха на половината път по прашната пътечка, водеща към Холи Котидж. Барнаби спря и се ослуша. Някой крещеше. Думите бяха пропити с гняв и не се чуваха ясно. Двамата се придвижиха тихо напред и се скриха зад високата ограда, откъдето продължиха до отвора за преминаване на коли. Приближиха къщата под сенките на дърветата. Един прозоречна приземния етаж беше широко отворен. И думите вече се чуваха ясно:

— Но ти трябва да дойдеш, Майкъл… Трябва!…

— Не ми казвай, че трябва. Не бива да искаш от мен да присъствам с карамфил под носа и двойка проклети сватбени свещи, да те гледам как се продаваш на човека, предложил най-високата цена.

— Не е така. Не е честно да мислиш така. Аз наистина го харесвам. И защо не? Та той се грижи за нас вече толкова години.

— Никога не бях чувал толкова сантиментални глупости, събрани на куп. Иде ми да повърна. Сигурно си хвърлила доста прах в очите на бедното копеле.

— Това е лъжа! Той е наясно с всичко… не съм се преструвала за нещо, което не чувствам. Ще бъда добра съпруга.

— Господи! На твоята възраст — и обвързана с някакъв си нещастен инвалид!

— Ти просто не можеш да разбереш! За тебе е различно. Теб те интересува само работата. Винаги само това те е интересувало. Щом си в състояние да рисуваш — останалият свят спира да съществува. Но аз не съм такава. Не ме бива много в нищо конкретно. Не съм обучена за нищо. Нямам пари — дори нямаше да имам и дом, ако не беше Хенри. За Бога, Майкъл, какво толкова лошо има човек да иска сигурност…

— Ние си имаме сигурност. Той никога не би ни изпъдил. Толкова е влюбен в теб, че можеш с години да го въртиш на пръста си.

— Но аз не искам да живея в това влажно, мрачно място. Мразя го.

— Е, поне не се продаваш евтино. Тай Хаус и пет хиляди акра. Чудя се защо не тръгнеш по улиците и не заработиш нещо?

Чу се шум като от схватка. Майкъл Лейси извика:

— Проклета кучка!

Катрин изпищя. Барнаби придърпа сержанта зад китка лиственици. След секунди Катрин Лейси излетя покрай тях с разкривено лице; издаваше приглушени, задавени звуци и изчезна по пътечката към „Чърч Лейн“. Вратата на къщата се тресна и за момент Майкъл остана на входа, като се оглеждаше нерешително. После се обърна и закрачи към гората зад къщата, като яростно срита един паднал клон от пътя си.

Когато той изчезна от погледа им, Барнаби се приближи до къщата, отвори предната врата и се промъкна вътре. Трой, който едва скри изненадата си, го последва. „Ако аз бях предложил подобно нещо“, помисли си той, „щях да бъда порядъчно смъмрен.“

Стояха в преддверието; влагата и хладът се просмукваха в костите им. Напълно естествено изглеждаше тези стени да са били свидетели на горчиви думи, сълзи и мъка. Барнаби чувстваше, че всяко щастие, случайно затворено в подобна обстановка, не би имало шанса да се развие и процъфти, а като орловите нокти до входа би се задавило и задушило от силата на отчаянието. Той се запъти към кухнята. Не бе особено привлекателно помещение. Уредите бяха евтини и изглеждаха износени. Няколко черги бяха застлани направо върху студения и неравен тухлен под. Половин консерва спагети и нескопосано отрязана дебела филия хляб лежаха на дървената маса, заедно с висока чаша, канче за чай и половин бутилка мляко, вече пресечено. Навсякъде имаше мухи.

Стаята до кухнята срещу предния вход на къщата имаше тръстикова рогозка, маса, четири стола, лавица с книги, канапе за двама и телефон. Втората стая на приземния етаж беше заключена.

— Там рисуваше, когато дойдохме, нали?

— Да.

Барнаби се опита да я отвори, после се отказа.

— Нищо не можем да направим без заповед. Вече достатъчно нарушихме правилата.

„Напълно е прав“, помисли си Трой и последва шефа си по незастланите стълби. Не можеше да разбере защо изобщо обикалят из къщата. Та нали целта на идването беше да се провери алибито на Лейси за този следобед?

— Колкото повече знаеш за един заподозрян, сержант, толкова повече козове държиш. А това включва и опознаване на жилището му.

Трой примига притеснено, стреснат от телепатичната връзка. Нещата се развиваха доста тревожно. Ако човек не може да нарече своите си мисли свои, има опасност да си остане сержант цял живот.

Имаше три спални. В най-малката се виждаше единично легло, гардероб и шкаф с чекмеджета. Леглото беше оправено и изпънато перфектно, като болнично легло. На възглавницата имаше една прилежно сгъната нощница. Гардеробът бе почти празен и по шкафа имаше тънък слой прах. Китка диви цветя в буркан излъчваха лек аромат. Барнаби отново си спомни стръкчетата орлови нокти, които се бореха за живот в копривата.

Съседната стая бе доста по-голяма, празна, само с едно малко старомодно легло, два плетени стола и градинска маса.

— Сигурно тук е спяла бавачката — предположи Трой.

Третата стая, най-голямата от трите, явно принадлежеше на Майкъл Лейси. Леглото не бе оправено, чаршафите бяха омотани, една от възглавниците — на пода. На една мръсна маса до леглото имаше сиво, вкиснало кафе, до него екземпляр от „Животът на художниците“ на Базари и пакет „Житан“. Усещаше се остра миризма на цигари, примесена с мирис на застояла пот. Единственият стол бе украсен с една риза и чифт мръсни боксерки. Сержант Трой, „изрядно чист всеки ден“, както го хвалеше съпругата му в местната пералня, вирна нос и подсмръкна.

— Малко е немарлив — каза той, когато пак слязоха в антрето. — Оставя вратата отключена.

— Не съм сигурен — отвърна Барнаби, леко открехна външната врата и се огледа внимателно, преди да излезе. — Единствената стая, в която може би има нещо за крадене, е здраво залостена.

— Великите произведения на изкуството ли? — изхили се подигравателно Трой, докато вървяха към живия плет.

— Мислех си за самите платна — те са страшно скъпи. Боите също. Но, разбира се, може да прави и като Кийтинг.

— Като кого, сър?

— Том Кийтинг. Много добър фалшификатор.

— Е, каквото и да прави, явно няма голям успех. Виждал съм семейства на социални помощи, които живеят по-добре. Даже няма телевизор.

— А от това по-ниско човек не може да падне.

Трой погледна подозрително главния инспектор, ала изражението на Барнаби си остана невъзмутимо. Когато стигнаха кръстопътя на „Чърч Лейн“ и „Улицата“ видяха, че пристигат още полицейски коли. Тълпата, сега значително набъбнала поради завръщането на местната работна сила, бе настойчиво умолявана да се отдръпне или да се прибере у дома си. Барнаби се зачуди колко ли време ще бъде необходимо за столичните вестници да научат историята. Появата на двамата мъже предизвика шепот от догадки — шепот, който се превърна във високо жужене, когато Барнаби и Трой завиха към къщата на Леситър. Фактът, че всеки от селото скоро ще бъде разпитан — нещо, което селяните добре осъзнаваха — в случая като че ли нямаше никакво значение. Полицията отиваше точно при семейство Леситър. Леситър, които по някакъв начин, макар и засега неизвестен, бяха очевидно свързани с престъплението.

Когато Барнаби отново застана под розата „Мадам льо Култр“ и погледна през прозореца, той пак видя Барбара Леситър. Този път тя обаче не изглеждаше изплашена и разбита, а бе заела бойна стойка. Лицето й не се виждаше — само силно изпънатите рамене и ръцете с яростно стиснати юмруци. Чу Леситър да вика:

— Снощи в леглото пя друга песен.

— Това беше снощи!

Тя тръсна глава, когато изкрещя отговора си. И Барнаби зърна напрегнатия й, ядосан профил.

Трой повдигна жълтеникавочервените си вежди и измърмори:

— Лошо, много лошо.

После натисна звънеца.

Влизането в дневната бе като навлизане в бойно поле. Мирисът на последните два залпа висеше неподвижен и трептящ в задушната атмосфера. Барнаби им даде секунда, за да се увери, че и двамата са чули за смъртта на мисис Рейнбърд.

— Ужасна работа, ужасна! — викна Леситър. — Разбрах, че главата е разсечена от брадва. Предполагам, че е получил някакъв пристъп… Денис имам предвид. Поне — добави той с презрително свиване на устните, — този път никой не може да ме обвини в погрешно издаден смъртен акт.

И двамата Леситър погледнаха с интерес полицаите, без съмнение радостни, че могат да си поемат дъх. Докторът обаче не успя да си почине дълго. Барнаби го попита къде е бил между три и пет следобеда.

— Кой, аз ли? — Той се опули насреща им, а руменият му тен се превърна в червено-кафяв. — Какво, за Бога, има общо с мен всичко това?

— Всички ги разпитват, когато има убийство, скъпи. — Барнаби се зарадва, че никой досега не го бе наричал „скъпи“ с такъв тон. — Какво ти става, за Бога?

— Нищо. — Той се премести към писалището си. — Много добре, инспекторе. Аз… бях на посещение при един частен пациент. С готовност ще ви запиша името и адреса му. — Надраска нещо, откъсна листчето и се насочи към Барнаби, за да му го подаде, ала съпругата му се втурна напред и го сграбчи от ръката му. — Барбара!

Тя прочете името и го подаде на Барнаби. Изглеждаше спокойна, но очите й заблестяха като натрошени диаманти.

— А вие, мисис Леситър?

— Аз бях в спортния ми клуб в Слау… „Абраксас“, ако искате да проверите. Там хапнах салата, после имах сауна и масаж. Бях там до около три и половина, после обиколих по магазините. Прибрах се в пет и половина.

— Благодаря ви. Мис Леситър у дома ли си е? Бих искал да говоря и с нея.

— Не. Разминахме се в антрето, когато пристигнах: Тъкмо излизаше и изглеждаше доста странно.

— В какъв смисъл?

— Ами, ако беше някоя друга, а не Джуди, тогава бих казала, че е била с любовник.

— Звучи страшно злобно дори и от твоята уста — изпусна се Леситър и веднага съжали, като улови блясъка на задоволство върху лицето на Трой.

— Тя ми отправи възторжена усмивка — между другото за първи път, откакто се нанесох тук — и каза, че отива с колата до Хай Уикъм, за да си купи нова рокля, преди да са затворили магазините. Което също беше странно. Никога не съм забелязвала да проявява и най-малък интерес към дрехи. Което си е съвсем обяснимо, като се има предвид тази нейна фигура — като двоен пудинг с лой.

„Каквото и да има на онова листче хартия, помисли си Трой, то я направи много нагла“. Днес тя не приличаше на мъжката мечта, излязла от страниците на някое списание. Линиите на лицето й под бронзовата пудра изглеждаха още по-дълбоки, очите й — сурови, а косата й толкова нееластична, че изглеждаше напълно изкуствена. Дори и заобленостите й изглеждаха неестествени и груби.

— Някой ще се отбие по-късно, за да разговаря с дъщеря ви, сър — измърмори Барнаби и им пожела приятна вечер.

Вратата зад тях едва се бе затворила, когато Тревър Леситър се обърна към жена си:

— Надявам се не очакваш…

— Ти, мръсна гад!

— Не смей да ми говориш така! Нямаше да съм принуден да ходя по места като „Каза Нова“, ако ми беше истинска жена.

— Можех и да съм ти повече от жена, ако имаше и най-малката представа как да подхождаш към мен. Направо си за окайване!

— Тях поне ги е грижа за мен. Кристъл винаги…

— Грижа ги е за теб ли? Сигурно ти се хилят до припадък зад гърба ти.

— Откъде, по дяволите, знаеш толкова за това място? Изненадан съм, че изобщо си чувала за него.

— Говорят за това в „Амбраксас“, ако толкова искаш да знаеш. Някои от поодъртелите чанти ходят там да се подмладяват.

— Ама не става, нали, Барбара?

— Какво?!

— Подмладяването. Искам да кажа, че точно сега наистина изглеждаш на твоята си възраст. Това беше една от първите лъжи, които ми наговори, нали така? За възрастта си. Господи — днес направо ми се отвориха очите! Имам чувството, че те виждам за първи път.

 

Барбара се насочи към прозореца, внимателно си избра цигара от сребърната кутия и я запали. После се обърна към него и издуха плътна струя дим.

— Е, това се отнася и до двама ни, съпруже мой — каза тя и разкри зъби в безмилостна усмивка. — Отнася се и до двама ни.