Каролайн Греъм
Провинциални убийства (15)

Девета глава

„Каза Нова“ не се забелязваше лесно от обикновения минувач. Спотайваше се в една мръсна, не особено романтична уличка — „Тенисън Мюз“ — между склад за канцеларски принадлежности и цех за чанти. Прозорците на последния бяха широко отворени и приканваха жежкото юлско слънце в и без това задушните работилници. От тях се носеше мирис на обработена кожа и хаотичен тропот на машини. Трой паркира близо до една тъмнопурпурна врата, от която боята вече бе започнала да се лющи, над която висяха гирлянди от мъждукащи електрически крушки, предлагащи „10 КРАСИВИ МОМИЧЕТА 10“. Очите му блеснаха нетърпеливо и той побърза да разкопчее колана си.

— Казанова, а? — изхили се той. — Палавичко.

— В превод от италиански означава „нова къща“ — отвърна Барнаби, — въпреки че не се и съмнявам; че номерата им ще са стари като света.

— И все пак звучи обещаващо. Десет красиви момичета.

— И яйцето на лешояда е обещаващо, синко — отговори Барнаби, докато излизаше от колата. — Мажеш да ме почакаш тук. — Докато натискаше звънеца, усети негодуващия поглед на Трой да се забива между плешките му и това го накара да се усмихне. Когато високоговорителят се включи, той каза: — Кристъл, ако обичате.

— Внимавай по стълбите, миличък.

Стълбището бе зле осветено. В началото му едно от десетте красиви момичета пристъпи напред. Беше на несигурно определима възраст между тридесет и шестдесет години. Единственото сигурно нещо бе, че тя е престанала да бъде момиче още по времето, когато Барнаби е бил бойскаут. Косата й бе с мътния цвят на черно грозде. Беше с яркочервено, мазно червило, а по възвишенията и кратерите на кожата й се стелеше дебел слой грим. „Човек би могъл да свързва всички тези точки до безкрайност — помисли си Барнаби — и пак да не стигне до скритото съкровище“. Тя бе облечена в къси панталонки с леопардови шарки, максимално отворен сутиен в същия десен и носеше обувки с толкова високи токчета, че сякаш балансираше върху лачени кокили. Тя се заклати напред, докосна професионално ръката му и усмивката й разкри зъби, прилични на перли, извадени от залята с нефт мида.

— Май искаш да си непослушен, нали, миличък?

— Не съвсем — каза Барнаби, освободи се от ръката й и показа полицейската си карта.

— Исусе Христе и всички апостоли! Какво, по дяволите, искаш? Ние сме законни, ако искаш да знаеш.

— Убеден съм в това. — Той извади паспортната снимка. — Познавате ли този човек?

Тя бързо хвърли поглед към нея и отвърна:

— Разбира се. Това е мистър Лъвджой.

— Беше ли той тук миналия петък следобед? На седемнадесети?

— Това тук му е като втори дом, човече.

— Искам да знам с абсолютна точност дали е бил тук на тази дата.

— Тогава най-добре поговори с Кристъл.

— Би ли я помолила да дойде тук?

— Тя ще отиде навсякъде, ако й платят — възкликна жената и лекичко го сръга. — Добре сложен пич си ти. Защо не наминеш пак, когато не си на служба? Да се поотпуснеш малко. Да си доставиш малко удоволствие. — Даде минута време на празния му поглед да промени решението си и после каза: — Добре де, стой си нещастен. В момента Кристъл е заета с художествената дейност. Има още около десет минути. Втората врата вдясно.

Барнаби повдигна една кадифена завеса и се озова в студен каменен коридор. От двете му страни имаше врати. Отвори втората отдясно и се озова срещу още една прашасала завеса. Дръпна я и премина край нея с повишено внимание, което се оказа излишно. Нито една глава не се обърна. Всички бяха вперили погледи в сцената.

На ярко осветен подиум стоеше едно пищно, надарено момиче, чието лице изразяваше тревога в стил commedia dell’arte^[1]: широко отворени очи, вдигнати нагоре ръце, за да се предпази от опасност, полуобърната в поза за бягство. Бе облечена в плисирана ученическа пола, бяла блуза и сако, филцова шапка с раирана лентичка, неустойчиво закрепена на главата й. Русата й коса стигаше до кръста. Младеж в тесни панталони, кадифено сако и кадифена барета размахваше четка пред един статив. Нечий дрезгав глас, подсилван от изпълнение на военен ударно-струнен оркестър, ревеше от двата високоговорителя на стената:

— И така, прекрасната Бриджит, в отчаянието си да купи лекарства за умиращия си баща, е измамена от именития художник Фуке, който я накарал да напусне манастира, за да му позира в ателието. Въпреки пламенните си обещания за почтеност, веднага щом успява да я прикотка в леговището си, развратният Фуке разкрива, че ще й плати, само ако му позира гола!

Тук младежът изобрази с твърде недвусмислени пантомимични жестове какво иска от Бриджит. Тя заплака, застена и закърши ръце, а после със затрогващо треперещи пръсти започна да се съблича. Първо си свали сакото, след това тясната бяла ученическа блузка, която и без това изпълваше до пръсване, после късичката плисирана поличка. После твърде реалистично потръпна от свян и сключи нежните си ръце пред кощунствено напращелите си гърди. Гласът пак прогърмя:

— „Ако искаш да спасиш живота на любимия си баща, знаеш какво трябва да направиш!“ — извика злият Фуке.

Момичето с хлипане развърза връзките на обувките си и се събу, след тях свали три четвъртите си чорапи, а накрая сутиена. Злият Фуке, за да не остане по-назад, смъкна кадифеното си сако и разкри лишените си от косми свръхмургави гърди. Сега Бриджит бе поставена в положение, заради което всяка уважаваща себе си игуменка на манастир би я пратила направо в ада.

— Но докато похотливият художник се опитваше да нагласи в подходяща поза прекрасната девица, неочаквано бе залят от прилива на желанието.

„Изненадка!“, помисли си Барнаби и се прозя. После се измъкна навън и зачака в студения коридор. Отблъскващите сцени, на които току-що стана свидетел, го накараха да погледне в нова светлина собствения си семеен живот. Представи си чистите, искрени прегръдки, които споделяше с Джойс. Какво от това, че Бейкуелският й сюрприз би могъл да послужи по-скоро за тухла! Какво от това, че дъщеря му изглеждаше като корабокрушенка и можеше да бъде непоносимо саркастична, когато кастреше някого! Той я сравни с най-добрата приятелка на доктор Леситър и отправи горещи благодарности към Бога.

Краят бе най-после оповестен с престорен оргазмен вик и сеирджиите се измъкнаха навън. Млади мъже, хора на средна възраст и такива, попрехвърлили годинките за подобни силни преживявания. Изглежда никой не бе дошъл с партньор. Те се измъкваха самотни и примигваха на силната светлина като някакви меланхолични къртици. Барнаби изчака няколко секунди и влезе вътре. „Бриджит“ беше кацнала на стола на художника и пушеше, облечена в халат. Плътта й проблясваше през прозрачната материя. Перлената кожа, дългите сребристобели къдрици и маслено млечният тен й придаваха вид, съвсем различен от този на обстановката. Изглеждаше като момиче, чието място е по-скоро във фермата при кравите, отколкото тук.

— Остави ни да си поемем малко дъх, любовнико — каза тя. — Следващото представление е след половин час. Плаща се отвън. — Той й показа документите си. — Върви по дяволите! — Тя загаси фаса си, но инспекторът вече беше разпознал миризмата. — Не взимам от силните наркотици. Повярвай ми, и на теб ще ти трябва нещо от този род, ако имаш работа като моята.

— Искам да ви задам един-два въпроса.

— Няма да говоря с теб без свидетели — отсече момичето и изчезна през една врата зад сцената.

Тя водеше директно към малка съблекалня. Барнаби едва успя да се промъкне. Стаята вонеше на евтин парфюм, лак за коса, пот и цигарен дим. В нея имаше две момичета, които си обуваха обувките, положили задните си части на пластмасови столове. Бяха с ярки, одърпани пера и звезди на зърната. Те го изгледаха подозрително и се опитаха да го изпъдят навън.

— Какво си направила, Крис?

— Нищо. А той само да посмее да ме натопи за нещо!

Барнаби й показа снимката на Тревър Леситър.

— Познавате ли този човек?

— Да… това е бедният стар Лъвлес. Или Лъвджой^[2], както той сам се нарича. Не знам как му е истинското име.

— Беше ли той тук миналия петък следобед?

— Тук е всеки петък следобед. И всеки понеделник, и всяка сряда. Не създава проблеми. Обича да го връзвам от време на време. Харесва и играта на нарциса. Но като цяло предпочита класиката. Жена му изобщо не му бута, затова е тук.

— Да! — Това възклицание, идващо откъм червените пера, бе равностойно на юмручен удар. — А той за Коледа й подари палто от визон, а и други работи!

— Аз го изчислих — продължи Кристъл — и му го казах. Аз трябва да го направя петстотин пъти, за да си купя палто от визон. Прилично палто имам предвид — не такова, което да офейка обратно в зоопарка, когато чуе свирката.

— Ще си прекалено съсипана, за да го носиш, Крис.

— Намекваш ли нещо? — изсмя се безрадостно тя.

— Започват да вонят, ако дъждът го намокри — добави оная с червените звезди на зърната. — Искам да кажа фалшивите палта, дето ги продават навсякъде.

Последва още безрадостен смях. Барнаби решително се намеси:

— Можете ли да ми кажете по кое време мистър Лъвджой си тръгна оттук миналия петък?

— В пет и половина. Спомням си, защото по това време имам един час почивка. Той ме покани да излезем и да пием заедно чай. Постоянно ме кани да излизаме. Трябва да се преструваме… сещате се… че ги харесваме и после, някои от тях по-лековерните, наистина вземат, че повярват. Опитват се да се срещат с нас навън. Направо са за съжаление, горките.

Кристъл вдигна двете си ръце и свали от главата си тежката маса от сребристи къдрици. Отдолу се показа мръсна червена коса, подстригана много късо и нескопосано. Тя се ухили, забелязала неволния израз на изненада върху лицето на инспектора.

— Той си е помислил, че е истинска — нали така, слънчице?

— Обичам непорочните; а ти? — каза момичето с гръмовития глас. — Като ги гледаш, направо ти се приисква да ги гътнеш на леглото.

— И аз някога бях непорочна — каза Кристъл. — Преди да попадна тук, смятах, че вибраторът е някакъв вид домакински миксер.

Момичетата се заляха от смях и дрипавите им пера се залюляха. После го фиксираха със светлите си очи. И двете изглеждаха едновременно хищни, но и напълно безвредни — като грабливи птици, лишени от клюновете си. Той се извини и си тръгна.