Каролайн Греъм
Провинциални убийства (12)

Шеста глава

Докато Трой караше по „Чърч Лейн“ главният инспектор забеляза, че Бийхайв Котидж вече изглежда занемарена, като наскоро изоставена мидена черупка. Растенията от двете страни на пътеката бяха започнали да я превземат, завесите висяха неподвижно. До стената на къщата на мис Белрингър се бе излегнал Уелингтън, който от време на време замахваше към прелитащите пеперуди, а понякога си лапваше по една.

След отбивката, където свършваха къщите, на една дървена табелка пишеше: „Геслър Тай — 1 миля“. Черният път бе доста широк и по него ясно личаха отпечатъци от гуми. Барнаби предложи да тръгнат в коловозите и Трой вкара внимателно колата в тях, като намали скоростта.

— Добре, че не сме с роувъра, сър.

— Ако бяхме с роувъра — сопна му се Барнаби, — едва ли щях да те карам да пробваш този път, нали?

В стомаха му сандвичът с пиле и кресон се бе срещнал и надвит в неравна борба от чудовищно калоричния крем на мисис Рейнбърд. И на всичко отгоре си бе забравил таблетките на бюрото в управлението.

— Предполагам, че нямаше, сър.

Сержант Трой си помисли, че Барнаби винаги се държи като раздразнена мечка с главоболие и си представи как след години и той ще натрива носа на сержантите си.

Прекара колата през един отвор в живия плет, който водеше към огромна, грубо заравнена площ и паркира. И двамата излязоха.

„Зловещо“, помисли си Трой, когато зърна за първи път Холи Котидж. Тя бе сива и неприветлива, свила се до самия край на гората като прегърбена крастава жаба. Побиха го студени тръпки, въпреки топлия ден. Лесно можеш да си представиш как оттам се появява вещицата, която се готви да излапа Хензел и Гретел. Напълно в стил „Братя Грим“. Подсвирна лекичко и самодоволно при тази своя проява на интелигентност и се зачуди дали да не сподели остроумието си с Барнаби. Реши да не го прави. Днес нещата и без това не вървяха добре.

Докато приближаваха малката веранда, слънцето блесна и лъчите му окъпаха южната стена. Камъните пламнаха и заблестяха в най-изящни цветове. Барнаби докосна един. Приличаше на огромен сладкиш, целият карамелено кафяв, с ивици от сметана. Той почука на вратата. Никой не отвори.

Тогава забеляза в краката си стрък орлов нокът, дребен и водещ битка с избуялата около него коприва. Може би момичето го е засадило, почиствало е плевелите, поливало е, като несъмнено се е надявало, че накрая ще пропълзи по верандата. И ето че напук на всичко две цветя бяха разцъфнали — приличаха на „Серотина“.

— Да пробваме отзад.

Зад къщата имаше малък циментиран двор, още коприва, бъчва вода с дебел зеленясал пласт тиня на повърхността и три черни найлонови торби, вонящи на мухлясал боклук. Виждаха се и две малки прозорчета с прашасали стъкла. Барнаби потърка едното и погледна вътре.

Мъж, облечен в синя риза и изцапани с боя панталони от рипсено кадифе, стоеше пред един статив. Беше с гръб към прозореца. Изглеждаше погълнат от работата си — четката му се движеше от палитрата към платното и обратно с резки, почти пробождащи движения.

— Трябва да ни е чул, сър.

— Не съм сигурен. Когато човек е потопен в сладката агония на творческия процес… той вероятно е на мили оттук.

Сержант Трой изсумтя. Не бе подготвен да приеме схващането, че рисуването прави човека глух. Нямаше време за, както ги наричаше, „творчески глупости“ — с тях се занимаваха хора, които не допринасяха с нищо за благото на обществото, а после очакваха добро финансово възнаграждение. Барнаби потропа по прозореца.

Мъжът се извъртя рязко. Последва неясно движение, бялото му лице бързо се скри и той почти изхвърча от стаята и тресна вратата зад себе си. Барнаби чу завъртането на ключ и светкавично се насочи към предната част на къщата. Двамата с Трой пристигнаха пред врата точно в момента, когато Майкъл Лейси отвори.

Той бе съвсем малко по-висок от сестра си и приликата им бе толкова голяма, че не оставяше никакво съмнение, че са брат и сестра. Същите изразителни виолетови очи, същата тъмна коса, подстригана много късо, извиваща се на ситни къдрици по добре оформената му глава. Имаше изящни малки уши, разположени доста назад, които, заедно с раздалечените очи, му придаваха леко опасен вид — като на зъл кон.

Спомняйки си казаното от мисис Рейнбърд за ютията, Барнаби очакваше да види следи от някакво драматично осакатяване, но на пръв поглед лицето на Майкъл Лейси изглеждаше съвсем гладко. След това Барнаби забеляза, че от горната част на лявата му скула до ъгъла на устата кожата бе неестествено стегната и стъклена като кожата на розово захарно прасенце. Сигурно изгореното място е било значително, за да наложи присаждане с подобни размери. Наред с привлекателната си външност (която, колкото и странно да бе, не се загрозяваше от неестествено бляскавата ивица кожа), той излъчваше обезоръжаваща, почти демонична мъжественост. И въпреки това, у него нямаше топлина. Ако можеше, Майкъл Лейси би организирал света и неговите обитатели така, че да обслужват само и единствено него.

Барнаби изпита съжаление към Джуди Леситър. И дори, ако трябваше да бъде честен, към противния мистър Рейнбърд.

— Може ли да влезем за момент? — попита той.

— Какво искате?

— Ние сме служители на полицията…

— Служители на полицията, значи. И какво трябва да направя? Да развея бяло знаме?

— Обикаляме всички от селото…

— Аз не живея в селото. Изумен съм, че дедуктивните ви способности не са ви го подсказали по-рано.

— … и от околността. Това е нещо съвсем обичайно, мистър Лейси, по време на полицейско…

— Вижте какво. Много съжалявам за мис Симпсън. Харесвах я, но аз изобщо не участвам в живота на селото, както ще потвърди всяка местна клюкарка. А сега ще трябва да ме извините…

— Няма да ви изгубим много време, сър.

Барнаби пристъпи много леко напред, а Майкъл Лейси отстъпи много леко назад — ала достатъчно, за да могат полицаите да се озоват вътре в къщичката. Точно от лявата му страна имаше голи стълби и той седна на тях, като остави другите двама прави.

— Добре ли познавахте мис Симпсън?

— Никого не познавам добре. Тя ми позволи да направя серия от картини в градината й… в различно време на годината… но това беше преди цяла вечност. Не бях я виждал… ами… поне от два-три месеца.

Втренчи се в главния инспектор — напрегнат, надменен, леко развеселен, очевидно решен да се отнесе към това наложено му прекъсване като към забавление.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте миналият петък следобед и вечерта?

— Тук.

— Това е доста прибързан отговор, мистър Лейси. Не ви ли трябва време да си помислите?

— Не. Аз винаги съм тук. Работя. Понякога си почивам и тогава се разхождам из гората.

— А през този ден разходихте ли се из гората? — запита Барнаби.

— Може и да съм. Наистина не помня. Всичките ми дни си приличат и затова не си водя дневник.

— Изглежда доста скучен живот за един млад човек.

Майкъл Лейси сведе поглед към босите си крака, красиви крака — дълги, тесни, елегантни, с фина кожа и изящни кости. Крака на византиец. После погледна Барнаби право в очите и каза:

— Работата е моят живот.

Каза го тихо, но с такова пламенно убеждение, че Барнаби, любител на акварела, нередовен член на изкуствоведския кръжок в Костън, почувства пристъп на завист. После си каза, че убеждението не означава непременно талант, което вече бе потвърдено от многобройните изяви на драматичната трупа на Джойс. Въоръжен с това успокояващо умозаключение, той продължи:

— Имаме още един-два въпроса, мистър Лейси, ако не възразявате…

— Да, ама възразявам. Мразя да ме прекъсват.

— Разбирам — спокойно продължи Барнаби, — че сте присъствал на лова, когато покойната мисис Трейс е била убита.

— Бела? — озадачено възкликна той. — Да, бях там, но не разбирам… — Пауза. — Нали не смятате, че има някаква връзка? — Предишната му враждебност бе забравена. Изглеждаше истински заинтригуван. — Не… от къде на къде?

— От статията във вестника разбрах, че вие пръв сте стигнал до мисис Трейс.

— Точно така. Леситър каза да не я докосвам, а да изтичам и да повикам линейка, което и сторих.

— По това време имаше ли някой в Тай Хаус?

— Само Катрин. Подмазваше се като ненормална.

— Моля?

— Правеше сандвичи в кухнята, пълнеше воловани, режеше ловджийския пай.

— Докато вие помагахте с подгонването на дивеча към ловците.

— Това е различно. На мен ми плащаха!

Намека, с който го жегна Барнаби, върна яда в гласа му. Той потвърди, че никой от групата не е имал възможност да застреля мисис Трейс, после добави:

— Не знам защо ме питате. Аз не разполагах дори с пистолет.

— Разбрах, че вие и другият викач след това сте търсили гилзата от патрона.

— Не бих се изразил толкова силно. Поогледахме се и поразровихме наоколо, но всичко изглеждаше толкова безсмислено, че скоро се отказахме.

— Благодаря ви, мистър Лейси.

Докато двамата полицаи се качваха в колата Трой, припомняйки си гафа с роувъра, се опита да каже нещо по-проницателно и интелигентно:

— Забелязахте ли, че заключи вратата на стаята, в която рисуваше? Стори ми се малко странно.

— Не знам. Хората на изкуството често са болезнено чувствителни към незавършената си работа и се стремят да я закрилят от нежелани външни погледи. Вземи например скрибуцащата врата на Джейн Остин^[1].

Сержант Трой даде на заден и маневрира с помощта на голямо огледало с две лица, закрепено в плета, в което се виждаше и пътеката нагоре, и предната част на къщата.

— Разумен довод, сър — отвърна той.

За нищо на света не възнамеряваше да се издаде, че няма никаква представа каква е тази история със скрибуцащата врата на Джейн Остин. А що се отнася до това, че Майкъл Лейси е мечта за момичетата, то… Хвърли поглед в огледалото и бързо приглади морковеночервената си коса. Естествено, че само в романите жените предпочитат тъмнокосите мъже.

 

 

Майкъл Лейси изгледа отдалечаващата се кола и едва тогава се върна в ателието си. Взе палитрата и четката, вгледа се за момент в статива и наново ги остави. Светлината вече не беше подходяща. Въпреки скорошното прекъсване, денят му като цяло беше добър. Понякога работеше, раздиран от ярост: късаше скици, рисуваше върху сцени, които в истеричното му състояние не се получаваха, а понякога плачеше от гняв. Но подобни дни се уравновесяваха с дни като днешния. Търсенето и стремежът понякога водеха до изумителна и блажена лекота. Той огледа фигурата на картината. По нея имаше още доста работа. Беше сложил само студения цвят и това бе всичко. Но той бе превъзбуден от нея. Беше абсолютно убеден, че с тази картина ще постигне успех. Щеше да бъде страхотно, когато това стане. Вярваше, че каквото и да прави, както и да подходи, каквато и техника да избере, ще се получи. Убеждението му бе толкова силно, че вярваше, че даже и да иска, не би могъл да я развали.

Отиде в кухнята и отвори консерва с печен боб и колбас. Започна да се тъпче с храната още на път към работната си стая. Избледняващата светлина сякаш променяше формата на това място, правеше стените променливи и аморфни. Четири обширни абстрактни платна, покрити с дебел пласт бяла боя, се издигаха срещу него само на няколко крачки. В ъгъла на всяко от тях имаше по една огромна, самопоглъщаща се звезда, която в сгъстяващия се здрач постепенно се превръщаше в петно.

Върху ъгловия шкаф стоеше старомодна оловна ученическа лампа. Той запали свещта и обходи с нея стаята, като оглеждаше многобройните платна, струпани край стените. Макар че на тавана имаше силна флуоресцентна лампа, Майкъл Лейси обичаше ефекта от свещите. Цветовете на картините ставаха по-богати, многопластови; под илюзията на светлината очите и устните сякаш потрепваха. Грубата плът се превръщаше в нещо неуловимо и деликатно. Ефектът стимулираше и сякаш изпълваше съзнанието му с прекрасни и изтънчени идеи.

В ъгловия шкаф имаше купчина евтини романи и художествени каталози — доста измачкани от прелистване, с прегънати корици, а някои и без корици.

Извади напосоки един каталог и седна да съзерцава една репродукция на Ботичели. „Колко изкусително — помисли си той. — Нежните жизнени лица, украсени със свежи пролетни цветя.“ Изяде последната лъжица боб, седна и застина неподвижно, изпълнен с доволство, докато си представяше как се разхожда из галерия „Уфици“ и отдава почит на оригинала. След това отвори прозореца, подхвърли нагоре консервната кутия и я ритна. Тя излетя навън, описвайки бляскава дъга, и потъна в нощната тъмнина.