Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (5)

V.
Двамата англичани

По-младият не беше тежко ранен. Другарят му и Диего Алатристе с общи усилия го бяха пренесли по-близо до фенера, който запалиха отново. Опряха го на оградата на овощната градина на кармелитите и прегледаха набързо раната му от ножа на италианеца: оказа се едно от онези повърхностни одрасквания с много кръв, но без особени последствия, които после позволяваха на младите контета да се перчат пред дамите с ръка, вързана с кърпа през врата — при това на много ниска цена. В този случай нямаше да е необходима дори превръзка. Спътникът му със сивия костюм постави чиста кърпа на раната и после завърза отново връзките на ризата, закопча жакета и връхната му дреха и го загърна с наметалото, като междувременно му говореше тихо, с приятелски тон на техния език. Докато траеше операцията, която англичанинът извърши, обръщайки гръб на капитан Алатристе, сякаш не се страхуваше въобще от него, последният има възможността да размисли върху няколко интересни подробности. Забеляза например че въпреки привидното спокойствие на младия мъж в сиво, в началото, когато разтваряше дрехите на приятеля си, за да провери колко сериозна е раната, ръцете му трепереха. Също така, макар да не знаеше от английския друго, освен няколко думи, които обикновено се разменяха между два кораба или от едната и от другата страна на бойното поле — речников запас, който в случая, при един испански ветеран, се изчерпваше с fockyu (майната ви), sons ofde gritbich (гадни кучи синове) и uergoin tucat yurbols (ще ви отрежем топките), — капитанът успя да забележи, че облеченият в сиво англичанин говореше на спътника си със смесица от сърдечност и почтителност; и докато другият го наричаше Steenie — без съмнение неговото име или някакво приятелско и галено обръщение — то първият англичанин използваше официалната дума милорд, за да се обръща към ранения. Тук определено се криеше някаква тайна. Това така разпали любопитството на Алатристе, че вместо да си плюе на петите, както ясно повеляваше здравият разум, остана там, до двамата англичани, които насмалко не бе изпратил на оня свят, размишлявайки с горчивина върху един неоспорим факт: гробищата бяха пълни с хора, станали жертви на собственото си любопитство. Още по-вярно бе обаче, че тъкмо сега, след инцидента с италианеца, и като вземеше предвид двамата непознати с маските и отец Емилио Боканегра, които очакваха резултатите, гробищата и без това му бяха сигурни; тъй че всъщност беше все едно дали ще тръгне, ще остане или ще изиграе една чакона. Решеше ли да скрие главата си в пясъка, подобно на онази странна птица, щрауса, за която разправяха в Африка, това нищо не решаваше; а и не му беше по вкуса. Алатристе съзнаваше, че когато парира оръжието на италианеца, извърши нещо непоправимо, и че нямаше връщане назад; така че не му оставаше нищо друго, освен да изиграе партията с новите карти, които шегобийката Съдба току-що му беше раздала, колкото и лоши да бяха те. Погледна към двамата младежи, които в този миг, според договорката, вече трябваше да са трупове — носеше в джобовете си част от златото, получено за това, — и почувства, че го избива пот. Проклет късмет, изруга на ум. Прекрасен момент беше избрал да си играе на благородник, на кавалер, на скрупули и съвест — именно на тази уличка, в същия този Мадрид, и ето какво му беше дошло до главата. И кой знае какво щеше да идва тепърва.

 

 

Облеченият в сиво англичанин се беше изправил и гледаше капитана. Последният също успя да го огледа на светлината на фенера: тънки, къдрави, руси мустаци, елегантен вид, кръгове от умора под сините очи. Едва ли имаше тридесет години, но си личеше благородната му кръв. Беше блед като восък, досущ като ранения си другар. Кръвта още не се бе върнала на лицата им, откакто Алатристе и италианецът налетяха върху им.

— Длъжници сме на ваша милост — рече облеченият в сиво англичанин и след кратко мълчание додаде: — Въпреки всичко.

Говореше испански неуверено, със силния акцент на ония, дето живееха на север — с други думи, с британски акцент. Но думите му прозвучаха искрено; очевидно той и спътникът му наистина бяха видели смъртта в очите. Щяха да загинат, без изобщо да са го очаквали, не на фона на героичния грохот на бойните барабани, а на тъмно, изненадани в гръб, приклещени като плъхове в тясна уличка, далеч от всичко, което би могло и най-бегло да напомня за слава. Изживяване, което като че ли не бе излишно да сполита понякога и представители на висшите класи, прекалено свикнали да гинат с високо вдигнати чела под съпровода на тръбата и барабана. Англичанинът примигваше от време на време, без да отделя очи от капитана, сякаш изненадан, че още диша. Истината е, че вече спокойно можеше да продължава да диша, еретикът му с еретик.

— Въпреки всичко — повтори той.

Капитанът не знаеше какво да каже. В крайна сметка, въпреки развръзката на схватката, той и другарят му по съдба се бяха опитали да убият тези двама млади господа с фамилно име Смит, или които и да бяха всъщност. За да запълни неловката пауза, той се огледа и видя шпагата на англичанина да проблясва на земята. Взе я и му я върна. Въпросният Steenie, или Томас Смит, или както по дяволите се казваше в действителност, я подържа в ръка, преди да я прибере в ножницата. Продължаваше да гледа Алатристе с онези сини, честни очи, които караха капитана да се чувства толкова неудобно.

— В първия момент ви помислихме… — каза той и замлъкна, сякаш очакваше Алатристе да довърши думите му. Но той се задоволи само да свие рамене. В този миг раненият понечи да се надигне и така нареченият Steenie се обърна към него, за да му помогне. Сега шпагите и на двамата бяха в ножниците и на светлината на все така горящия на земята фенер те наблюдаваха капитана с любопитство.

— Не сте обикновен крадец — заключи накрая въпросният Steenie, който постепенно възвръщаше цвета си.

Алатристе хвърли поглед на по-младия, когото спътникът му бе нарекъл неколкократно милорд. Руси мустачки, фини ръце, аристократична осанка, въпреки пътническите дрехи, праха и мръсотията по друмищата. Ако този човек не беше от много добро потекло, капитанът беше готов да приеме исляма. Животът си би заложил дори.

— Вашето име? — попита този със сивия костюм.

Странно наистина, че тези еретици бяха все още живи, защото явно бяха големи наивници. Или навярно бяха все още живи именно заради това. Тъй или иначе, Алатристе остана безмълвен и невъзмутим; не беше от хората, склонни да бърборят празни приказки, още по-малко с двама непознати, които преди малко бе на път да погуби. Не му беше ясно как въобще на този пуяк можеше да му мине през ума, че той ще излее душата си просто хей така. В крайна сметка, въпреки желанието да разбере каква, по дяволите, беше цялата тая работа, капитанът започна да си мисли дали няма да е по-добре да изчезне яко дим. Да навлиза в територията на въпросите и обясненията въобще не беше препоръчително. Освен това, можеше да се появи някой: нощен патрул или някой още по-неподходящ, а това би усложнило допълнително нещата. Дори, ако предположехме най-лошото, на италианеца мажеше да му хрумне да се върне с подкрепление, подсвирквайки любимата си мелодийка, и да довърши делото си. Тази мисъл го накара да хвърли бърз, тревожен поглед към тъмната улица зад гърба си. Трябваше да се маха оттук, при това колкото бе възможно по-бързо.

— Кой ви праща? — настоя англичанинът.

Без да отговаря, Алатристе потърси плаща си и го наметна през едното си рамо, като остави свободна ръката си, за да е готова да извади шпагата, ако се наложеше. Конете стояха наблизо, провлекли поводите по земята.

— Качвайте се на конете и изчезвайте — каза той накрая.

Така нареченият Steenie не помръдна, задоволи се да размени поглед с другаря си, който не беше отронил дума на кастилски и изглежда едва разбираше езика. От време на време разменяха фрази на техния си език, съвсем тихо, и раненият накрая винаги кимаше с глава в знак на съгласие. Най-сетне младият мъж със сивия костюм се обърна към Алатристе.

— Ваша милост щеше да ни убие и не го направи — рече той. — Спасихте и живота на приятеля ми… Защо?

— От годините е. Ставам по-мекушав.

Англичанинът поклати отрицателно глава.

— Това не е случайно — погледна другаря си и после капитана, с подновен интерес. — Някой ви е изпратил срещу нас, нали?

Капитанът започваше да се дразни от толкова въпроси. Раздразнението му нарасна, когато видя, че събеседникът му посяга към кесията, висяща на кръста му, давайки да се разбере, че всяка полезна дума би могла да бъде възнаградена по подобаващ начин. Алатристе свъси вежди, засука мустак и отпусна ръката си на кръглата дръжка на сабята.

— Погледнете добре лицето ми, ваша милост… — каза той. — Имам ли вид на човек, който е склонен да се разбъбри пред всекиго?

Англичанинът се взря в него, втренчено и настойчиво, и бавно свали ръка от кесията си.

— Не — призна той. — Наистина нямате такъв вид.

Алатристе кимна одобрително с глава.

— Поздравявам ви, че си давате сметка за това. А сега вземайте конете си и се махайте оттук. Другарят ми може да се върне.

— А вие?

— Това си е моя работа.

Англичаните отново размениха няколко думи. Този със сивия костюм изглежда размишляваше — със скръстени ръце, подпрял брадичка на палеца и показалеца. Тази малко превзета поза, която вече никой не заемаше, бе по-подходяща за изисканите дворци в Лондон, отколкото за тъмна и тясна уличка в стария Мадрид. Въпреки това тази поза за него изглеждаше привична, сякаш бе свикнал да заема често изящни пози пред хората. Кожата му беше много бяла, косата светлоруса, беше красив, но имаше и вид на истински благородник; трябваше да му се признае, бе се сражавал храбро и майсторски, също както и приятелят му. Капитанът си каза, че и обноските им са излезли от един и същ калъп. Двама крайно благовъзпитани младежи, заключи той. Свързани от жени, религия или политика, а може би и от трите едновременно.

— Това не трябва да се разчува — каза накрая англичанинът; Диего Алатристе се разсмя тихо, почти беззвучно.

— Никак не съм заинтересован да се разчува.

Събеседникът му сякаш остана изненадан от този смях, а може би му беше трудно да разбира смисъла на думите; но след миг също се усмихна. Лека, вежлива усмивка, може би малко надменна.

— Заложени са много неща — отбеляза.

С това Алатристе беше напълно съгласен.

— Например главата ми — прошепна той.

Ако англичанинът бе схванал иронията, то поне видимо не й обърна внимание. Отново бе потънал в размисъл.

— Моят приятел има нужда да си почине малко. Мъжът, който го рани, може да ни причаква някъде по-нататък… — той пак отдели няколко мига, за да огледа изпитателно човека пред себе си. Сякаш се опитваше да прецени колко коварство и колко искреност имаше в поведението му. Накрая сви рамене, давайки да се разбере, че нито той, нито другарят му разполагаха с много възможности за избор. — Известна ли е на ваша милост крайната ни цел?

Алатристе издържа погледа му, без да трепне.

— Може би.

— Знаете ли къщата на Седемте Комина?

— Може би.

— Бихте ли ни завели дотам?

— Не.

— Бихте ли отишли да занесете едно наше съобщение?

— Дори не си го помисляйте.

Тоя непознат трябва да го бе взел за идиот. Само това му липсваше: да се напъха в устата на вълка, като съобщи на посланика и прислугата му за случилото се. Който много знае, млад умира, каза си той, докато се озърташе неспокойно. Повтори си, че вече е назрял моментът да се погрижи за собствената си кожа, която несъмнено точно сега мнозина бяха готови да надупчат. Но англичанинът го задържа още миг.

— Познава ли ваша милост някое място наблизо, където можем да потърсим помощ?… Или да починем малко?

Диего Алатристе отново се канеше да откаже помощта си и да изчезне в тъмнината, когато в ума му просветна мълниеносно една идея. Той самият нямаше къде да се подслони, тъй като италианецът, съпроводен от още хора, изпратени от мъжете с маски и отец Боканегра, можеха да отидат да го потърсят в дома му на улица „Аркабуз“, където по това време аз спях като пеленаче. На мен никой нищо нямаше да ми направи; него обаче щяха да турят под ножа, преди да успее да посегне към оръжието си. Имаше една възможност да намери сигурно място за нощта и помощ за това, което го очакваше след нея, като същевременно щеше да помогне на англичаните и да научи повече за тях и за тези, които с такова настървение се опитваха да ги пратят на оня свят. Скритият коз, с който Диего Алатристе гледаше никога да не злоупотребява, се казваше Алваро де Марка, граф де Гуадалмедина. А неговият дворец се намираше на сто крачки от там.

 

 

— В голяма каша си се забъркал.

Алваро Луис Гонсага де ла Марка и Алварес де Сидония, граф Де Гуадалмедина, беше изискан, елегантен и толкова богат, че можеше да загуби само за една нощ десет хиляди дуката на комар или да ги похарчи за някоя от възлюбените си, без дори да му мигне окото. По време на приключението с двамата англичани трябва да беше на тридесет и три или тридесет и четири години и се намираше в разцвета на силите си. Син на стария граф Де Гуадалмедина — дон Фернандо Гонсага де ла Марка, герой от бойните полета на Фландрия, от времето на великия Фелипе II и на приемника му Фелипе III, — Алваро де ла Марка беше наследил от предците си титлата на испански гранд, и можеше да стои спокойно в сянката на младия монарх, Четвъртия Фелипе, който го удостояваше с приятелството си; и когото, така се говореше, придружаваше в нощните любовни похождения. Посещаваха актриси и дами от низшите класи, на които и единият, и другият бяха големи поклонници. Ерген, поклонник на нежния пол, аристократ, образован, малко нещо поет и галантен прелъстител, Гуадалмедина беше купил от краля поста на главен управител на пощите след скандалната неотдавнашна смърт на граф Де Вилямедиана: предишният титуляр, ползвал се от тази облага, бе убит, забележете добре, заради жена или от ревност. В онази покварена Испания, където всичко се продаваше и купуваше, от църковния сан до най-доходоносните държавни служби, титлата и доходите от този придворен пост увеличаваха богатството и влиятелността на Гуадалмедина; влиятелност, която бе при това увенчана с престижа на кратката му, но бляскава военна изява от младостта, когато само на двадесет и няколко години беше станал член на главния щаб на херцог Де Осуна, сражавайки се срещу венецианците и турците на борда на испанските галери край Неапол. Именно от това време датираше познанството му с Диего Алатристе.

— Дяволски голяма каша — повтори Гуадалмедина.

Капитанът сви рамене. Стоеше прав, с разбъркани коси и без плащ, в малкия салон, украсен с фламандски гоблени по стените, а до него, върху покрита с кадифе маса, имаше чаша ракия, от която не беше отпил. Гуадалмедина, облечен в изящен нощен халат и атлазени чехли, с тревожно свити вежди, сновеше напред-назад пред запалената камина и размишляваше върху това, което Алатристе му бе разказал току-що: истинската история за случилото се, стъпка по стъпка, от епизода с маскираните мъже до развръзката на засадата в малката уличка, може би само с няколко малки пропуски. Графът беше от малцината, на които можеше сляпо да се довери; а и както беше заключил капитанът, докато отвеждаше двамата англичани до дома му, не разполагаше с особено голям избор.

— Знаеш ли кого си опитал да убиеш днес?

— Не. Не зная — Алатристе подбираше внимателно думите си. — Първоначално ставаше дума за някакъв си Томас Смит и другаря му. Поне това ми казват. Или по-скоро ми казаха.

— Кой ти го каза?

— Това искам да разбера и аз.

Алваро де ла Марка бе застанал пред него и го гледаше с нещо средно между възхищение и неодобрение. Капитанът се задоволи да кимне леко, после чу как аристократът измърмори „Боже мили“, преди да започне да кръстосва отново стаята нагоре-надолу. В същото това време в най-хубавия салон на двореца за англичаните се грижеха слугите на графа, призовани незабавно. Докато Алатристе чакаше, беше чул настъпилата суматоха — непрекъснато отварящи се и затварящи се врати, гласове на лакеи пред главния вход и цвилене на коне в конюшнята — оттам се виждаше, въпреки спуснатите завеси на прозорците, светлината на запалени факли. Целият дом бе сякаш на бойна нога. Самият граф беше написал няколко спешни известия в кабинета си, преди да се срещне с Алатристе. Въпреки хладнокръвието и обичайното му добро разположение на духа, той бе видимо разстроен — капитанът много рядко го беше виждал в такова състояние.

— Томас Смит значи — измърмори графът.

— Така казаха.

— Просто Томас Смит, нищо повече.

— Точно така.

Гуадалмедина пак се беше спрял пред него.

— Томас Смит на куково лято! — избухна накрая той. — Този със сивия костюм се казва Джордж Вилиърз. Звучи ли ти познато? — той грабна рязко от масата чашата, която Алатристе все още не бе докоснал, и я изпразни на един дъх. — По-известен в Европа с благородническата си титла: маркизът на Бъкингам.

Друг човек, лишен от закалката на Диего Алатристе-и-Тенорио, ветерана от Фландрия, щеше незабавно да потърси стол, за да приседне. Или за да бъдем по-точни, да се строполи върху него. Ала капитанът остана прав и издържа погледа на Гуадалмедина, сякаш наученото току-що изобщо не го засягаше. Все пак, доста по-късно, пред кана вино, капитанът щеше да признае пред мен като единствен свидетел, че в онзи миг е трябвало да пъхне палците си в колана, за да попречи на ръцете си да затреперят. Каза още, че главата му започнала да се върти, сякаш се бил озовал на панаирджийска въртележка. Всеки в Испания знаеше, че Бъкингамският маркиз бе младият фаворит на Джеймс I, краля на Англия: прочут мъж и изискан придворен, цветът на английското благородничество, обожаван от дамите, призван за най-висши дела в държавния съвет на Негово британско Величество. Всъщност той получи титлата херцог само няколко седмици по-късно, още по време на пребиваването му в Мадрид.

— Накратко — заключи горчиво Гуадалмедина, — бил си на път да видиш сметката на любимеца на английския крал, който пътува инкогнито. А колкото до другия…

— Джон Смит ли?

Този път в гласа на Диего Алатристе се долавяше нотка на примирение. Гуадалмедина понечи да се хване за главата, а капитанът забеляза, че самото споменаване на месир Джон Смит, който и да бе той, караше аристократа да пребледнява. След миг Алваро де ла Марка прокара нокътя на палеца си по добре подстриганата си брада, и отново изгледа капитана от горе до долу с възхищение.

— Невероятен си, Алатристе — направи две крачки из стаята, спря се отново и пак го изгледа, както преди. — Невероятен.

Да се говори за приятелство би било преувеличено, когато ставаше дума за отношенията между Гуадалмедина и стария войник; но със сигурност бихме могли да говорим за взаимно уважение, като всеки оставаше в своите рамки.

Алваро де ла Марка искрено ценеше капитана; познанството им датираше от времето, когато, на млади години, Диего Алатристе беше служил във Фландрия и се беше отличил под знамената на стария граф Де Гуадалмедина, който още тогава му засвидетелства привързаност и уважение. По-късно превратностите на войната срещнаха младия граф и Алатристе в Неапол и, както се говореше, макар и обикновен войник, последният направил на сина на някогашния си генерал някои значими услуги. Алваро де ла Марка не беше забравил това и с времето, наследил вече богатство и титли, разменил оръжията срещу дворцовия живот, не забрави капитана. От време на време ползваше услугите му — като наемна шпага, за да разрешава парични въпроси, да го придружава в деликатни и опасни авантюри или да урежда сметките си със съпрузи рогоносци, със съперници в любовта или с досадни просители. Такъв беше случаят с младия маркиз Де Сото, на когото, спомняте си, Алатристе се беше погрижил да даде при фонтана на Асеро, по предписание на самия Гуадалмедина, смъртоносна доза от своето лекарство. Но Диего Алатристе бе далеч от мисълта да злоупотребява с това положение, както несъмнено биха сторили голяма част от наемните дуелисти, които се навъртаха в кралския двор в търсене на облаги или поне на някой и друг дублон. Капитанът се държеше на разстояние и не прибягваше до графа, освен когато изпадаше в положения като сегашното, на абсолютна и отчаяна нужда. Такова нещо той не би направил никога, ако не беше напълно убеден във високия ранг на мъжете, нападнати от него. И в сериозността на това, което заплашваше всеки момент да се сгромоляса върху му.

— Сигурен ли си, че не си разпознал никого от маскираните, които са ти възложили тая работа?

— Вече казах на ваша милост. Изглеждаха високопоставени, но не можах да разпозная никого от тях.

Гуадалмедина отново поглади брадичката си.

— Само онези двамата ли бяха с теб онази нощ?

— Те двамата, доколкото си спомням.

— И единият каза да не ги убиваш, а другият да ги убиеш.

— Горе-долу така беше.

Графът погледна изпитателно Алатристе.

— Криеш нещо от мен, по дяволите.

Капитанът сви отново рамене, като издържа на погледа на покровителя си.

— Може би — отвърна той невъзмутимо.

Алваро де ла Марка се усмихна криво, без да откъсва от него проницателния си поглед. Познаваха се достатъчно добре, за да му бъде ясно, че Алатристе нямаше да му каже нищо повече от това, което вече бе казал, дори графът да го заплашеше, че ще откаже да се занимава със случая и да го изхвърлеше на улицата.

— Е, добре — заключи той. — В края на краищата, заложена е твоята глава.

Капитанът кимна утвърдително с фаталистичен жест. Една от малките неточности в разказаното на графа се състоеше в премълчаването на участието на брат Емилио Боканегра. Не защото искаше да защити личността на инквизитора — от която по-скоро трябваше да се страхува, а не да защитава, — а защото, въпреки безграничното доверие, което хранеше към Гуадалмедина, той не обичаше да бъде доносник. Едно беше да говори за мъжете с маски и друго, съвсем различно, бе да издаде кой му беше възложил работата; дори при положение че единият от тях беше доминиканският монах и цялата тази история и развръзката й можеха да отведат самия Алатристе в ръцете на палача. Капитанът плащаше за благосклонността на аристократа, като оставяше в ръцете му съдбата на онези англичани и своята също. Но въпреки че бе стар боец и наемник, той си имаше своя странен морален кодекс. Не беше склонен да го нарушава, дори това да му струваше живота и Гуадалмедина прекрасно го знаеше. В други случаи, когато името на Алваро де ла Марка беше замесено в играта, капитанът беше отказал да го разкрие на трети лица, все така категорично. Такива бяха правилата в ограничения отрязък от света, който двамата споделяха, въпреки толкова различните си житейски пътища. Гуадалмедина също не беше склонен да ги престъпва, дори заради появилия се неочаквано маркиз Бъкингам и спътника му, които сега се бяха разположили в един от салоните на неговия дворец. От изражението на лицето му ставаше ясно, че Алваро де ла Марка разсъждава трескаво каква е най-голямата изгода, която можеше да извлече от държавната тайна, поднесена му от случайността и от Диего Алатристе.

Един прислужник застана почтително на прага. Графът отиде при него и Диего Алатристе ги чу да си разменят съвсем тихо няколко думи. Когато слугата си отиде, Гуадалмедина се върна умислено при капитана.

— Имах намерение да известя английския посланик, но тези господа казват, че не е подходящо срещата да се проведе в моя дом… Затова, понеже вече са се съвзели, неколцина мои доверени хора, заедно с мен самия, ще ги ескортират до къщата на Седемте Комина, за да се избегнат други неприятни срещи.

— Мога ли да бъда полезен с нещо на ваша милост?

Графът го погледна с иронична досада.

— Опасявам се, че за днес вече си направил достатъчно. Най-добре е да се оттеглиш.

Алатристе се съгласи. Въздъхна леко и примирено кимна за сбогом. Беше очевидно, че не можеше да се прибере у дома си, нито да отиде на някое друго от обикновено посещаваните от него места; и ако Гуадалмедина не му предложеше подслон, се излагаше на опасността да се скита из улиците, изложен на ударите на своите неприятели или на агентите на Мартин Салданя, които навярно вече бяха нащрек заради случилото се. Графът знаеше всичко това. Знаеше също, че Диего Алатристе никога нямаше да поиска открито помощ; беше прекалено горд, за да го стори. И ако Гуадалмедина продължаваше да се прави, че не разбира отправената безмълвна молба, на капитана не му оставаше нищо друго, освен да излезе пак на улицата с шпагата си като единствено средство за защита. Но графът вече се усмихваше, унесен в мислите си.

— Можеш да останеш тук тази нощ — каза той. — А утре ще видим какво ни готви съдбата… Заповядах да ти приготвят стая.

Алатристе си отдъхна незабележимо. През полуоткрехнатата врата видя как прислужниците приготвят дрехите на графа. Забеляза, че слугите донесоха и кожена ризница, както и няколко заредени пистолета. Алваро де ла Марка не беше склонен да излага случайните си гости на нови опасности.

— След няколко часа ще се разнесе вестта за пристигането на тези господа и цял Мадрид ще е с краката нагоре — въздъхна графът. — Те ме молят да им дам думата си на благородник, че премеждието с теб и твоя другар ще се запази в тайна, както и да не се разчува, че си им помогнал да потърсят убежище тук… Цялата история е много деликатна, Алатристе. В нея вече са заложени доста повече неща, освен твоята глава. Официално пътуването трябва да приключи без инциденти, пред резиденцията на английския посланик. И това ще се опитаме да направим сега.

Беше поел към стаята, където натъкмяваха дрехите му, когато внезапно сякаш си спомни нещо.

— Между другото — додаде той, — те искат да те видят, преди да си тръгнат. Не зная как, дявол да го вземе, си разрешил накрая въпроса, но след като си им казал кой си и как е било замислено всичко, те като че ли не хранят никаква омраза към теб. Тези англичани и проклетата им британска флегматичност!… Кълна се в Бога, че ако на мен ми беше изкарал ума така, както на тях, щях да крещя с цяло гърло, че искам главата ти. Нямаше да се забавя и минута да опитам да те убия.

Срещата беше кратка и се проведе в огромната приемна зала, под картината на Тициан, на която се виждаше как Зевс, приел формата на златен дъжд, прониква в покоите на Даная. Алваро де ла Марка, вече облечен и въоръжен така, сякаш се канеше да атакува турска галера, с пистолети, подаващи се от пояса му редом с шпагата и камата, заведе капитана при англичаните. Те също бяха готови да потеглят, загърнати в плащовете си и наобиколени от слугите на графа, също въоръжени до зъби. Навън чакаха още слуги и липсваше само барабанът, та сцената да заприлича напълно на нощна войнишка стража в навечерието на битката.

— Ето го човека — каза Гуадалмедина малко иронично, като им посочи капитана.

Англичаните се бяха пооправили и възстановили от последните събития. Дрехите им бяха изчеткани и доста чисти, а по-младият носеше широка кърпа около врата, за да прикрепя ръката, в близост, до която беше раната му. Другият англичанин, този със сивия костюм, когото Алваро де ла Марка бе нарекъл Бъкингам, си беше възвърнал едно високомерие, което Алатристе не си спомняше да е забелязал по време на схватката в малката уличка. По това време Джордж Вилиърз, маркиз Бъкингам, вече беше адмирал на Англия и се радваше на значително влияние в близкото обкръжение на крал Джеймс I. Строен, амбициозен, интелигентен, романтичен и авантюрист, той скоро щеше да получи титлата херцог, с която щеше да остане в историята и легендата. Сега, все още млад, радващ се на най-висше благоволение в двореца „Сейнт Джеймс“, фаворитът на английския крал гледаше с мрачно внимание своя нападател. Алатристе издържа невъзмутимо изпитателния му поглед. Маркиз, архиепископ или обикновен селянин, този изискан мъж с изтънчени черти нямаше да го накара нито да се поти, нито да се смразява от ужас, пък бил той любимецът на крал Джеймс или пръв братовчед на папата. Брат Емилио Боканегра и двамата маскирани бяха тези, които щяха да прогонят съня му тази нощ, както и през много следващи нощи, опасяваше се той.

— За малко да ни убиете днес в онази уличка — каза много сдържано англичанинът на своя испански със силен чужд акцент, обръщайки се повече към Гуадалмедина, отколкото към Алатристе.

— Съжалявам за случилото се — отвърна капитанът спокойно и кимна леко. — Но не всички сме господари на волята и на шпагите си.

Англичанинът остана още няколко мига с впит в него поглед. В сините му очи като сянка се прокрадваше пренебрежение, което прогони изненадващата непринуденост от първите моменти след схватката в уличката. Беше имал време да осмисли случилото се и споменът, че е зависел от милостта на неизвестен наемен фехтувач, нараняваше самолюбието му. От тук и тази новопоявила се арогантност, която Алатристе не бе забелязал нито за миг, когато кръстосваха шпагите си на светлината на фенера.

— Мисля, че сме квит — каза накрая Бъкингам. И като му обърна рязко гръб, започна да слага ръкавиците си.

До него по-младият англичанин, предполагаемият Джон Смит, оставаше безмълвен. Имаше открито, бяло и благородно чело, беше с изящни черти, нежни ръце и изискана стойка. Това, въпреки пътническото облекло, от левги издаваше момък от наистина много добро семейство. Капитанът долови лека усмивка под още меките руси мустаци. Щеше да кимне отново с глава и да се оттегли, когато младежът каза няколко думи на неговия си език, които накараха другия англичанин да извърне глава. С крайчеца на окото Алатристе видя, че Гуадалмедина, който освен френски и латински, говореше и езика на еретиците, се усмихва.

— Приятелят ми казва, че ви дължи живота си — Джордж Вилиърз изглежда се чувстваше неловко, сякаш за него разговорът вече бе приключил, а сега въпреки желанието си превеждаше думите на по-младия мъж. — Че последният удар, отправен му от мъжа в черно, е бил смъртоносен.

— Възможно е — Алатристе също си позволи едва забележима усмивка. — Всички имахме късмет тази нощ, така ми се струва.

Англичанинът спря да нахлузва ръкавиците, докато слушаше внимателно думите, които другарят му отправяше към него.

— Моят приятел пита още кое е накарало ваша милост да преминете на другата страна, да промените намеренията си.

— Не съм преминал на другата страна — каза Алатристе. — Аз винаги съм единствено на своя страна. Ловувам сам.

По-младият го погледна за миг замислено, докато превеждаха отговора му. Внезапно бе добил вид на зрял мъж, с повече власт от придружителя си. Капитанът забеляза, че дори Гуадалмедина му засвидетелстваше по-голяма почтителност, отколкото на другия, въпреки че другият беше самият Бъкингам. Тогава младежът заговори отново, а другарят му започна да протестира на техния език, сякаш не беше съгласен да преведе последните му думи. Но по-младият настоя, с такъв повелителен тон, какъвто Алатристе досега не беше чувал от устата му.

— Господинът казва — преведе Бъкингам неохотно, на своя несъвършен испански, — че няма значение кой сте и с какво се занимавате, но ваша милост сте постъпили благородно, като не сте позволили да го убият като куче, предателски… Казва, че въпреки всичко се счита за ваш длъжник и иска да го знаете… Казва — тук преводачът се подвоуми за момент и размени тревожен поглед с Гуадалмедина, преди да продължи, — че утре цяла Европа ще знае, че синът и наследникът на крал Джеймс Английски е в Мадрид, съпроводен единствено от своя приятел маркиз Бъкингам… И че, макар причини от държавен характер да възпрепятстват огласяването на случилото се тази нощ, той, Чарлз, принц на Уелс, бъдещ крал на Англия, Шотландия и Ирландия, никога няма да забрави, че един мъж на име Диего Алатристе е можел да го убие, но не е пожелал да го стори.