Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (3)

III.
Една малка дама

Навярно защото истинската родина на човек е неговото детство, въпреки изминалото време, винаги си спомням с носталгия кръчмата „Дел Турко“. Не съществуват вече нито онова място, нито капитан Алатристе, отминали са и онези размирни години. Но по времето на нашия Фелипе, четвъртия поред, кръчмата беше една от четиристотинте, в които можеха да утолят жаждата си седемстотинте хиляди жители на Мадрид — падаше ни се по една кръчма на всеки сто седемдесет и пет души, — без да броим публичните домове, комарджийниците и другите заведения със свободен и съмнителен морал, които в онази парадоксална, единствена и неповторима Испания, бяха толкова посещавани, колкото и църквите, при това доста често от едни и същи лица.

„Дел Турко“ в действителност беше една от гостилниците, в които, както се казваше тогава, можеш да ядеш, да пиеш и да се веселиш. Намираше се на ъгъла на улиците „Толедо“ и „Аркабуз“, на петстотин крачки от Пласа Майор. Двете стаи, в които живеехме с Диего Алатристе, се намираха над нея; и в известен смисъл онзи коптор ни служеше за дневна. Капитанът обичаше да слезе, да седне там и да убива времето, когато нямаше нищо по-добро за правене, а то така си беше в повечето случаи. Въпреки миризмата на фританга^[1], дима от кухнята, мръсотията на пода и по масите, плъховете, които притичваха, подгонени от котката, или се впускаха в лов за трохи, мястото притежаваше някакъв уют. Беше и забавно, защото го посещаваха и пътници от пощенските коли, правници, писари, министри, цветарки и дребни търговци от съседните площади „Провиденсия“ и „Себада“, както и стари войници, привлечени от близостта на главните улици на града и „Сан Фелипе ел Реал“ — мястото, където ставаше главният обмен на градски клюки. Без да пренебрегваме красотата — леко повехнала, но все още пищна, — и старата слава на гостилничарката, вината — от Валдеморо, мискет, или особено уханното от Сан Мартин де Валдеиглесиас, както и крайно изгодното обстоятелство, че заведението имаше резервен изход, откъдето се излизаше през един заден двор на друга улица — много полезен път за бягство от полицейски агенти, съдебни пристави, кредитори, поети, приятели, търсещи заем, и други неприятни и неподходящи хора. Масата, която Каридад ла Лебрихана пазеше за Диего Алатристе, беше близо до вратата, удобна и слънчева. Сегиз-тогиз съдържателката му сервираше заедно с виното и парче месо или пръжки сланина от кухнята. От младостта си, за която никога не отваряше и дума, капитанът пазеше някакво увлечение към четенето и нерядко човек можеше да го види седнал на масата, сам, окачил шпагата и шапката на гвоздея на стената, да чете мненията за премиерата на последната пиеса на Лопе — той беше неговият любим автор, — в прочутите „коралес“^[2] на „Принсипе“ или „Крус“, или пък някои от вестниците и подлистниците със сатирични, анонимни стихотворения, които се разнасяха из двора в ония години — едновременно великолепни, упадъчни, зловещи и гениални, те правеха на пух и прах кралските любимци, монархията и изобщо всички наред. Алатристе разпознаваше в много от тях разобличаващото остроумие и пословичната злъчна хапливост на своя приятел, непреклонният мърморко и именит поет дон Франсиско де Кеведо:

Месер Де ла Флорида тук почива,

Че дяволът прибра си го накрая.

Говореше се, че плътта презира

И праведен бе много — всички знаят,

че Ирод много мразеше отколе.

В постъпката му грешка той откри —

защо невинните деца да коли

наместо на плътта им да се наслади?^[3]

И други прелести от този род. Предполагам, че горката ми овдовяла майчица в баското си село не би се чувствала особено спокойна, ако знаеше в какви странни компании ме въвежда службата ми като паж на капитана. Но колкото до мен, юношата Иниго Балбоа, на моите тринадесет години всичко това ми изглеждаше като смайващ спектакъл и неповторима школа на живота. Вече споменах преди известно време, че както дон Франсиско, така и бакалавърът Калсас, Хуан Викуня, преподобният Перес, аптекарят Фадрике и други приятели на капитана посещаваха често кръчмата и подхващаха дълги спорове за политика, театър, поезия или жени, без да забравят да следят отблизо хода на многото войни, които бе водила или водеше нашата окаяна Испания, все още могъща и вдъхваща страх навън, но докосната от смъртта в сърцето си. Хуан Викуня, стар кавалерийски сержант от Естремадура, осакатен в битката при Нюпорт, бе беше голям майстор да възстановява сцените от бойните полета на касата, като си служеше с парчета хляб, прибори и кани с вино — тази работа много му се удаваше и той се представяше като голям стратег. Войните всъщност бяха станали отново действителност, защото по времето на случката с маскираните и англичаните вече от две-три години, доколкото си спомням, се беше възобновила враждата с Фландрия. Тогава бе изтекло примирието на дванадесетте^[4], което покойният и миролюбив крал Фелипе Трети, баща на нашия млад монарх, беше подписал с холандците. Това дълго примирие бе именно причината, принудила толкова войници ветерани да се шляят без работа из испанската империя и останалия свят, увеличавайки броя на перчещите се безделници и самохвалковци, готови да предложат шпагата си за каквато и да било мръсна работа срещу мизерно заплащане; към тези хора се числеше и Диего Алатристе. Но капитанът беше от мълчаливците. Никой никога не го чу да се хвали с делата и раните си, за разлика от толкова други. А когато забиха барабаните на стария му легион, Алатристе, подобно на баща ми и толкова други мъже, побърза да се зачисли отново при предишния си генерал, дон Амбросио Спинола, и да се включи в събитието, познато ни днес като началото на Тридесетгодишната война. И там би се сражавал неотклонно, ако не се бе намесило раняването при Фльор. Във всеки случай, въпреки че войната срещу Холандия и останалата част от Европа беше тема на разговор в онези дни, много рядко чувах капитана да говори за войнишкия си живот. Това ме накара да го уважавам още повече, след като бях свикнал да се сблъсквам със стотици, които плюеха през зъби, разправяха небивалици за Фландрия и прекарваха дните си, говорейки високо и перчейки се с предполагаемите подвизи, докато кръстосваха шпаги на Пуерта дел Сол и на улица „Монтера“ или се перчеха на парадното стълбище на „Сан Фелипе“ с бляскавите си пояси, натъпкани с лъскави дула, гравирани с почетни надписи за делата и показаната смелост, всички до едно по-фалшиви от оловен дублон.

Рано сутринта беше преваляло и по пода в кръчмата оставаха кални следи. Носеше се онзи мирис на влага и стърготини, който обществените места излъчваха в дъждовните дни. Небето се проясняваше и един слънчев лъч, отначало плахо, а малко по-късно самоуверено осветяваше масата, където Диего Алатристе, бакалавърът Калсас, преподобният Перес и Хуан Викуня продължаваха да седят на сладки приказки, след като бяха приключили с обяда. Аз се бях свил на ниско столче близо до вратата и се упражнявах в краснопис с паче перо, мастилница и топ хартия, които Калсас ми бе донесъл по заръка на капитана:

— Така ще може да се образова и да учи право, за да изстиска и последното мараведи от спорещите страни; както правят ваши милости адвокатите, писарите и всички, които водят вашия порочен живот.

Калсас прихна да се смее. Имаше лек характер, отличаваше се с постоянно, несломимо, макар и цинично добро настроение, а приятелството му с Диего Алатристе беше отдавнашно и си имаха пълно доверие.

— Честна дума, това си е самата истина — отсъди той усмихнато и намигна. — Перото, Иниго, е по-доходоносно от шпагата.

— Longa manus calami^[5] — заключи на свой ред преподобният Перес.

Приятелите приеха единодушно този принцип, било то поради единомислие или за да прикрият невежеството си по латински. На следващия ден Калсас ми донесе всякакви пособия за писане, без съмнение отмъкнати ловко от съдилищата, където си изкарваше хляба без особена трудност благодарение на продажността, свойствена на занаята му. Алатристе не каза нищо, дори не ме посъветва да се възползвам от перото, хартията и мастилото. Но прочетох одобрение в спокойния му поглед, когато ме видя да сядам до вратата и да се залавям с краснописа. Преписвах стихове на Лопе, които бях чувал капитанът да рецитира многократно, особено в нощите, когато раната от Фльор го измъчваше повече от обикновено:

Не е дошъл тук още тоз негодник

Да спази честно даденото слово —

Достойно свойта смърт да срещне днес

От моята ръка на благородник.

Наистина, понякога капитанът се смееше тихичко, докато рецитираше това, навярно за да прикрие болежките от старата си рана, но това не попречи на идеята ми да записвам някои красиви стихове. Подобно на тези, които прилежно пишех в онази утрин, чути и от Диего Алатристе в безсънните му нощи:

Ще го убия, но лице в лице —

Та цялата Севиля да ни види;

В дуел открит, без подлост на сърце,

Там, на площада двама ще отидем.

Убиецът, що удара нанася

изневиделица, в сражение не влязъл

Позора после цял живот понася

А тоз, чието гърло е прерязал

По право на небето се възнася.

* * *

Точно привършвах последния ред, когато капитанът, станал да пийне малко вода от делвата, взе страницата, за да й хвърли един поглед. Застанал прав до мен, той прочете стиховете мълчаливо и после ме гледа дълго време: един от онези погледи, които добре познавах, спокоен и продължителен, толкова красноречив, колкото и всички онези думи, които бях свикнал да чета по устните му, въпреки че никога не ги бе произнасял. Спомням си, че слънцето се опитваше и не успяваше да надникне между покривите на улица „Толедо“. Тъкмо тогава един лъч проникна косо през прозореца и той освети останалите листа на коленете ми и зеленикавите, почти прозрачни очи на капитана, втренчени в мен; той щеше да изсуши още мокрото мастило на стиховете, които Диего Алатристе държеше в ръка. Капитанът не се усмихна, не направи и никакъв друг жест. Върна ми листа, без да каже нищо и отиде на масата си; ала още го виждам как ми отправя оттам един последен и дълъг поглед, преди да се впусне отново в разговор с приятелите си.

Един след друг пристигнаха Фадрике Едноокият и дон Франсиско де Кеведо. Фадрике идваше от аптеката си на Пуерта Серада; беше приготовлявал специални лекарства за клиентите си и гърлото му беше пресъхнало от изпарения, микстури и медицински прахове. Затова още с идването си обърна четвъртинка вино от Валдеморо и започна да обяснява с подробности на преподобния Перес слабителните свойства на кората на индийското орехче. В този момент се появи дон Франсиско де Кеведо, като изтърсваше мръсотията, полепнала по обувките му.

Калта ми е от полза, щом съветва…

С влизането си произнесе тези думи. Беше мрачен. Поспря се до мен, нагласи очилата си, хвърли един поглед към преписваното и повдигна вежди, установил със задоволство, че стиховете не са на Аларкон^[6] или на Гонгора. После се отдалечи с подскачащото си накуцване — беше силно кривокрак от детинство, но това не му пречеше да бъде гъвкав и ловък фехтувач, — и седна на масата при останалите от компанията. Там грабна най-близката до ръката му чаша.

Подай ми чашата, защо да ти се свиди

Божествената Бакхусова течност…

Каза го на Хуан Викуня. Последният, както споменах, беше бивш сержант от кавалерията, много силен и едър. Бе загубил дясната си ръка при Нюпорт и сега припечелваше от една комарджийница, за която бе получил разрешително. Викуня му подаде чаша вино от Валдеморо и дон Франсиско го обърна на един дъх, макар да предпочиташе бялото вино от Валдеиглесиас.

— Как върви работата с прошението? — заинтересува се Викуня.

Поетът изтри уста с опакото на ръката си. Няколко капки вино бяха паднали върху кръста на Сантяго, избродиран върху черната му дреха под наметалото.

— Смятам — рече той, — че великият Фелипе ще си избърше задника с него.

— И това е чест — отбеляза Калсас.

Дон Франсиско посегна към друга чаша.

— Във всички случаи — той замълча, за да отпие, — честта е за неговия кралски задник. Хартията беше добра, от по половин дукат топа. И изписана с най-добрия ми почерк.

Беше в заядливо настроение. Времената не бяха добри за него — нито за прозата, нито за поезията, нито за финансите му. Само преди няколко седмици Фелипе IV беше отменил своята заповед — първо за затвор и после за изгнание — която бе тегнала върху му, откакто неговият приятел и покровител херцог Де Осуна бе изпаднал в немилост преди две-три години. Най-сетне реабилитиран, дон Франсиско бе успял да се завърне в Мадрид, но беше силно притеснен откъм средства за препитание. А в отговор на прошението, което бе отправил към краля, молейки за предишната си пенсия от четиристотин ескудос, която му се полагаше за службата в Италия, — където бе шпионирал за короната във Венеция, а после му се бе наложило да бяга, след като двама негови другари били екзекутирани, — явно получаваше единствено мълчание. Това го разлютяваше още повече, засилваше мрачното настроение, изостряше изобретателния му ум, и водеше до създаването на нови проблеми.

— Patientia lenietur Princeps — утеши го преподобният Перес. — Търпението смекчава суверена.

— Мен пък ме смекчава един среден пръст, преподобни отче.

Йезуитът се озърна с тревожен вид. Всеки път, когато някой от приятелите му си навличаше неприятности, преподобният Перес, като духовно лице, трябваше да се застъпва за него пред властите. Дори от време на време даваше опрощение на грешките на приятелите си sub conditione^[7], без те да са го молили за това. Вероломно, както казваше капитанът. Не толкова потаен, колкото бе обичайно за неговия Орден, преподобният често се нагърбваше със задължението да успокоява крамолите. Беше човек с опит, добър теолог, разбиращ човешките слабости, добродушен и безкрайно кротък. Това го правеше благосклонен към себеподобните. Църквата, където служеше, бе посещавана от жени, които идваха да се покаят за греховете си, привлечени от славата му на не особено строг съдник. Постоянните посетители на кръчмата „Дел Турко“ никога не говореха пред него за тъмни дела и за жени; на това правило се основаваше общуването, разбирателството и приятелството им. Премеждията и женските истории обсъждам в изповедалнята, така казваше той. Що се отнася до по-висшите от него духовни лица, когато го упрекваха, че сяда на маса с поети и наемни фехтувачи, той обикновено отвръщаше, че светците се спасяват сами, докато при грешниците трябва да отидеш и да ги намериш там, където са. Ще добавя за негова чест, че почти не пиеше и никога не го чух да говори лошо за никого. В Испания по онова време, а и сега, дори за един свещеник, това бе крайно необичайно.

— Да бъдем разумни, сеньор Кеведо — додаде той онзи път ласкаво, след поредната латинска сентенция. — Ваша милост не сте в такова положение, че да си позволявате да бъбрите някои неща на глас.

Дон Франсиско погледна духовника, нагласяйки очилата си.

— Аз да бъбря?… Грешите, отче. Аз не бъбря, а твърдя на глас.

И като стана прав, обърна се към останалите посетители и започна да рецитира с изискан, звучен и ясен глас:

Не искам да мълча, макар да виждам —

Благоразумно пръстът ви отива

Към устните, а сетне към челото —

В молба за размисъл и предпазливост.

Но ще попитам, без да ви обиждам —

Защо тук смелост никъде не виждам?

Устата, значи, ще мълчи страхливо!

Благоразумие ще спазваме, защото

За някой истината е горчива!

Хуан Викуня и бакалавърът Калсас изръкопляскаха, а Фадрике Едноокият поклати одобрително глава. Капитан Алатристе гледаше дон Франсиско с широка и тъжна усмивка, на която другият отвърна, а преподобният Перес, отписал случая като безнадежден, се съсредоточи върху мискета си, порядъчно разреден с вода. Поетът вече беше под пара и тъкмо подхващаше един сонет, който често повтаряше:

Видях разрухата във моята родина —

Отломки от стени на нявга здрава крепост…

Мина Каридад ла Лебрихана, отнесе празните чаши и ги помоли да се усмирят. После се отдалечи с поклащане на бедрата, привличайки погледите на всички, освен на отеца, който бе все така съсредоточен върху чашата с вино, и очите на дон Франсиско, зареяни в битката с безмълвни привидения:

Видях дома, през който ураган е минал

Стрехата стара, килната нелепо.

Не ме държи тоягата, когато се подпирам

И шпагата изпускам от ръцете.

 

От всяко нещо, спряло ми очите

Към спомен за смъртта духът полита.

В кръчмата влязоха неколцина непознати и Диего Алатристе сложи длан върху ръката на поета, за да го успокои. „Спомен за смъртта!“ повтори дон Франсиско като заключение, и седна, умислен, поемайки новата чаша, подадена му от капитана. В действителност сеньор Де Кеведо се движеше в двора винаги между две заповеди за затвор или за две изгнания. Навярно затова, макар да бе накупил къщи, с чиито ренти управителите често го мамеха, никога не пожела да има собствен дом в Мадрид, а отсядаше по странноприемници. Кратки отсрочки му даваха бедите и малки бяха периодите на безветрие за този необикновен човек, плашило за враговете си и радост за приятелите си, който често бе търсен от благородниците и големите имена в литературните кръгове, но понякога се оказваше без пукната ардита^[8] или мараведи в джоба си. Такива са превратностите на съдбата, която толкова обича да поднася изненади, а те почти никога не са приятни.

— Не ни остава нищо друго, освен да се бием — добави поетът след малко.

Беше проговорил замислено, на себе си, а очите му вече бяха плувнали във влага от виното. Все още с ръка върху неговата, приведен над масата, Алатристе се усмихна с мека тъга.

— С кого да се бием, дон Франсиско?

Говореше разсеяно, сякаш не очакваше отговор. Другият вдигна пръст във въздуха. Очилата му бяха паднали от носа и висяха на края на шнура, два пръста над чашата.

— Срещу глупостта, злобата, суеверието, завистта и невежеството — изрече той бавно и докато говореше, като че ли се взираше в отражението си на повърхността на виното. — Все едно да се сражаваме срещу цяла Испания, и срещу всичко.

Слушах тези разсъждения от мястото си до вратата, едновременно захласнат и неспокоен, и предусещах, че зад горчивите думи на дон Франсиско се криеха дълбоки подбуди, които не успявах да разбера, но бяха нещо повече от обикновена проява на злъчния му нрав. Бях много млад и още не проумявах, че е възможно да говориш с голяма горчивина за това, което обичаш, точно защото го обичаш, и с моралното право, което дава същата тази любов. По-късно разбрах, че дон Франсиско де Кеведо го болеше много за Испания. За тази Испания, която все още вдъхваше страх навън, но която, въпреки перченето и лукавството, въпреки че бе управлявана от млад и симпатичен крал, въпреки националната ни гордост и героичните ни бойни дела, дремеше, отпуснала се доверчиво на златото и среброто, които галеоните донасяха от Индиите. Ала това злато и това сребро потъваха в ръцете на аристокрацията, висшите служители и духовенството — среди, където царяха леност и разврат. Съкровищата се пилееха за обречени начинания като поддържането на скъпоструващата войска за разгорялата се отново война във Фландрия. Изпращането на един нов копиеносец или войник струваше цяло състояние. Бе се стигнало дотам, че холандците, с които воювахме, ни продаваха произведените от тях стоки и имаха търговски представителства в самия Кадис, за да се сдобиват със скъпоценните метали, донасяни от нашите кораби, след като са се откопчили от техните пирати. Арагонци и каталонци се криеха зад щита на тяхното правораздаване, Португалия продължаваше да е прикрепена към нас, макар и нестабилно, търговията се намираше в ръцете на чужденци, финансите се движеха от генуезките банкери и никой не работеше, освен бедните селяци, разорявани от бирниците на краля и аристократите. Сред тази поквара и това безумие да се съпротивляваме на естествения ход на историята, също като красиво и вдъхващо ужас животно, способно да нанесе дълбоки следи с огромните си нокти, но разядено в сърцето от злокачествен тумор, клетата Испания бе проядена от червеи отвътре, обречена на неизбежен упадък. Видението на това бъдеще не можеше да убегне от прозорливата мисъл на един изключителен човек, какъвто беше дон Франсиско де Кеведо. Но тогава аз можех да доловя единствено дързостта на думите му и хвърлях тревожни погледи към улицата, в очакване да видя как всеки момент се появяват приставите на корехидора с нова заповед за затвор в отговор на надменното му неблагоразумие.

Точно тогава видях каляската. Би било чиста лъжа от моя страна да отричам, че очаквах тя да мине. Каляската минаваше по улица „Толедо“ горе-долу в същия час два-три пъти седмично. Беше черна, подплатена с кожа и червено кадифе, а кочияшът не стоеше на капрата, карайки впряга от две добичета, а бе яхнал едното от тях, както бе обичайно за този вид коли. Каляската изглеждаше солидна, но и дискретна — нещо обичайно за собственици, които се радваха на добро положение, но нямаха право или пък желание да се показват прекалено. Така постъпваха богатите търговци или висшите чиновници, които не принадлежаха към аристокрацията, но независимо от това заемаха важни длъжности в двора.

Но мен не ме вълнуваше опаковката, а съдържанието. Онази още детска ръка, бяла и нежна като коприна, която бе отпусната леко на рамката на прозорчето. Златистото сияние на дългата, руса коса, подредена на букли. И очите! Въпреки многото време, изтекло от мига, когато ги видях за първи път, въпреки многото преживени премеждия и огорченията, които тези сини очи щяха да ми причинят през следващите години, и днес още нямам думи да опиша въздействието на този чист и лазурен поглед, толкова измамно непорочен, с цвета на мадридското небе — онова небе, което по-късно успя да нарисува по-добре от всеки друг любимият художник на нашия господар краля, дон Диего Веласкес.

По онова време Анхелика де Алкесар трябва да е била на единадесет или дванадесет години и вече обещаваше да се превърне в ослепителна красавица. Такава щеше да стане тя и за това щеше да си даде сметка самият Веласкес, за да я увековечи в прочутата си картина^[9], за която тя щеше да му позира по-късно — към 1635 година. Но повече от десетилетие преди това, в онези мартенски утрини, предшестващи авантюрата с англичаните, аз не знаех коя е девойката, още почти дете, която често преминаваше по улица „Толедо“, в посока към Пласа Майор и кралския дворец, където, както разбрах сетне, помагала на кралицата и на младите принцеси като придворна дама. Тя заемаше такъв пост в двора благодарение на положението на чичо си — арагонеца Луис де Алкесар, един от най-влиятелните секретари на краля. За мен русата девойка от каляската бе само приказно, небесно видение, толкова далеч от собственото ми окаяно положение, колкото бяха слънцето или най-пленителната звезда от този ъгъл на улица „Толедо“, където колелата на колата и копитата на мулетата опръскваха с кал всеки, който се изпречеше на пътя им.

Онази сутрин нещо наруши обичайния ход на събитията. Вместо да премине както винаги покрай кръчмата и да продължи нагоре, предоставяйки ми обичайното бегло видение на русата пътничка, каретата спря, преди да стигне до мен, на двайсетина стъпки от кръчмата „Дел Турко“. Част от обръч бе залепнал с калта за едно от колелата и въртейки се с него, бе блокирал оста; и кочияшът нямаше друг избор, освен да спре мулетата и да слезе на земята или в калта, ако искаме да сме по-точни, за да премахне пречката. Случи се така, че неколцина от уличните момчетии наобиколиха кочияша и започнаха да му се присмиват, а той, както бе ядосан, посегна към камшика, за да ги разгони. Не трябваше да го прави. Мадридските хлапета по онова време бяха досадни и войнствено настроени като конски мухи — в Мадрид ли си роден, във боя си кален, така гласеше една стара шеговита пословица. Пък и не всеки ден им се предоставяше развлечението да замерят карета. Тъй че, въоръжени с шепи кал, те се заеха да изпращат така майсторски своите снаряди, че и най-сръчните стрелци с аркебузи биха им завидели.

Надигнах се обезпокоен. Съдбата на кочияша въобще не ме вълнуваше, но тази карета превозваше най-скъпоценния товар, който можех да си представя на този ранен етап от живота си. Пък и бях син на Лопе Балбоа, паднал геройски, сражавайки се за краля. Тъй че нямах избор. Решен да се бия незабавно за тази, която макар и далечна и предизвикваща дълбоко преклонение, смятах за своя дама, се възправих срещу малките злосторници и с два юмрука и три ритника разбих неприятеля, който премина в бързо отстъпление и ме остави сам, господар на бойното поле.

Стремителното нападение ме бе отвело до каляската — честно казано, в съответствие с тайното ми желание. Кочияшът не прояви особена благодарност; само ме изгледа мрачно и се зае отново с работата си. Бях на път да се оттегля, когато сините очи се появиха на прозорчето. Видението ме прикова на място. Почувствах, че силна руменина избива неудържимо по лицето ми. Девойката бе вперила така упорито очи в мен, че погледът й сякаш би могъл да спре водата в близкия фонтан. Руса. Бледа. Прекрасна. Какво повече да обяснявам. Дори не се усмихваше, само ме гледаше с любопитство. Очевидно жестът ми не бе останал незабелязан. Колкото до мен, този поглед, този образ ме възнаграждаваха за случилото се с лихвите. Вдигнах ръка към въображаемата си шапка и се поклоних.

— Иниго Балбоа, на вашите услуги — смотолевих, макар че според мен бях успял да придам на думите си известна учтива въздържаност. — Паж в дома на капитан дон Диего Алатристе.

Девойката продължи да ме гледа невъзмутимо. Кочияшът беше възседнал и поел впряга, така че каляската потегли отново. Отстъпих една крачка, за да не бъда оплискан с кал, и в този миг тя подпря своята дребна, съвършена, седефенобяла ръка на рамката на прозорчето и аз се почувствах така сякаш я бе протегнала да я целуна. Тогава съвършено очертаните, меки, бледи устни трепнаха леко — едва забележима мимика, която би могла да се приеме и като далечна усмивка, много загадъчна и тайнствена. Чух плющенето на камшика и каляската потегли, за да отнесе със себе си тази усмивка, за която още не знаех дали е действителна или въображаема. А аз останах насред улицата — любовта изпълваше и най-далечното ъгълче на сърцето ми — и гледах как се отдалечава онова момиче, прилично на рус ангел. Горко ми — тогава дори не подозирах, че току-що бях срещнал своя най-чаровен, най-опасен и смъртен враг.