Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (10)

X.
Театърът на улица „Принсипе“

Паднах в капана. Или за да бъда по-точен, един петминутен разговор бе достатъчен, за да ми го заложат. И днес, след толкова време, ми се ще да повярвам, че Анхелика де Алкесар е била само девойче, манипулирано от възрастните; ала дори и след като я познах така, както по-късно го направих, не мога да съм сигурен. Винаги, до смъртта й, долавях у нея нещо, което не се учи от никого: една студена и премерена злоба, която някои жени носят у себе си още от малки момиченца. Това е старо чувство, много старо, навярно отпреди векове. Да реша кои са наистина отговорни за всичко това вече е друг въпрос, чието обсъждане ще отнеме много време; а тук не е нито мястото, нито подходящият момент за това. Засега можем да кажем накратко, че Анхелика де Алкесар беше надарена в най-висша степен с оръжията, които Бог и природата даряват жената, за да се защити от глупостта и лошотията на мъжете.

На другия ден следобед, на път за театъра на „Принсипе“, нещо в спомена за лицето й в рамката на прозорчето на черната каляска, под стълбите на „Сан Фелипе“, ме смущаваше — така, както сред привидно съвършено музикално изпълнение, долавяш несигурна или фалшива нота или движение. Бях се задоволил само да се приближа и да разменя с нея няколко думи, омаян от русите коси, падащи на букли и загадъчната й усмивка. Тя не слезе от каретата, а придружителката й отиде да купува нещо от дюкяните. Кочияшът пък си остана неподвижен до мулетата, никой не се опита да смути разговора ни — нещо, което би трябвало да ме накара да бъда нащрек. Анхелика де Алкесар ми благодари отново за помощта срещу момчетиите на улица „Толедо“, попита как вървят нещата с онзи капитан Батисте или Тристе, при когото служа, и се поинтересува за живота и плановете ми. Понадух се малко, признавам си. Онези толкова сини, широко отворени очи, чиято притежателка сякаш слушаше възторжено думите ми, ме въодушевиха да се разбъбря повече от допустимото. Говорих за Лопе, с когото преди малко се бях запознал на парадното стълбище, като за стар приятел. Споменах също за намерението ни да присъстваме с капитана на представлението на комедията „Севилският Аренал“, което щеше да се състои в открития театър на „Принсипе“ на следващия ден. Поговорихме още малко, попитах я за името й и след кратък миг на прелестно колебание, докосвайки устни с малкото ветрило, тя ми го каза. „Анхелика идва от ангел“, отвърнах аз очарован. А тя ме изгледа закачливо, без да отрони дума, в продължение на един миг, толкова дълъг, че се почувствах пренесен пред дверите на Рая. После дойде придружителката й, кочияшът внезапно ме забеляза, каляската се отдалечи, а аз останах като вцепенен сред минувачите. Имах чувството, че съм бил изтръгнат насила от някакви вълшебни селения. Едва през нощта, когато сънят бягаше от очите ми и аз мислех само за нея, и на другия ден, на път за театъра, ми направиха впечатление някои странни подробности от случката. Например това, че на никоя девойка от знатен произход не биха позволили да си бъбри с почти непознати момчета насред улицата. В душата ми започна да се прокрадва чувството, че се движа по ръба на нещо опасно и непознато. Тогава си зададох въпроса дали това нямаше нещо общо със злополучните събития отпреди няколко дни. Така или иначе, всяка мисъл за връзка на този рус ангел с негодниците при Портата на Духовете изглеждаше налудничава. А от друга страна, перспективата да присъствам на комедията на Лопе лишаваше разсъдъка ми от яснота. Тъй, казват, Господ заслепява оногова, когото иска да погуби.

От монарха до последния селяк, всички жители на Испания по времето на Фелипе Четвърти бяха лудо влюбени в театъра. Комедиите се пишеха в три части и бяха изцяло в стихове, с различна метрика. Писателите, посветили се на театъра, бяха обичани и уважавани от хората, както видяхме от отношението към Лопе; а популярността на актьорите и актрисите беше безкрайна. Всяка премиера или нова постановка на известна пиеса събираше народа и придворните, и ги държеше в напрежение и захлас, в продължение почти на три часа — толкова траеше всяко представление. По онова време обикновено се играеше на дневна светлина, в следобедните часове, на открити места, познати с името „коралес“. Имаше две такива в Мадрид: театърът на улица „Принсипе“, наричан още „Ла Пачека“, и този на улица „Крус“. Лопе обичаше неговите премиери да бъдат в последния, който беше и любим на нашия господар, краля — почитател на театъра като съпругата си, кралица доня Исабел Бурбонска. Любовта на нашия монарх към театъра се простираше и по-надалеч, и се ориентираше скришом към най-хубавите актриси от онова време. Такъв беше случаят с Мария Калдерон, Ла Калдерона, която дори го дари със син, вторият дон Хуан Австрийски.

Работата е там, че в онзи ден на „Принсипе“ се поставяше известната комедия на Лопе „Севилският Аренал“ и хората я очакваха с огромно нетърпение. От много рано оживени групички се отправяха натам и по пладне в тясната уличка, където беше входът на „двора“, граничещ тогава с манастира „Санта Ана“, вече се бяха струпали първите тълпи. Когато пристигнахме с капитана, по пътя към нас се бяха присъединили Хуан Викуня и бакалавърът Калсас, също голям почитател на Лопе, а на самата улица „Принсипе“ към групата се присъедини дон Франсиско де Кеведо. Така отидохме до входа на открития театър, където движението вече бе затруднено поради навалицата. Тук имаше представители на всички прослойки — граждани и благородници: от знатни велможи в страничните сгради, чиито прозорци бяха отворени към откритото пространство в средата до обикновената публика, изпълваща страничните стълби и редовете от дървени пейки в двора, а също и галерията, където бе мястото на жените — двата пола бяха разделени в театралните „дворове“, също както в църквите. Тълпата изпълваше и свободната площ зад кланицата, запазена за правостоящите: прословутите „мускетари“, подвизаващи се там с духовния си водач, обущаря Табарка; последният, когато се размина с нашата групичка, поздрави сериозно и тържествено, явно приел много присърце важността на ролята си. В два часа следобед улица „Принсипе“ и входовете към „двора“ представляваха гъмжило от търговци, занаятчии, пажове, студенти, духовници, писари, войници, лакеи, оръженосци и разбойници, които за случая бяха сложили плащовете, шпагите и камите си — те всички държаха да бъдат наричани „господа“ и бяха готови да спорят за всяко място, от което да следят представлението. Към тази атмосфера на глъч и омая се притуряха и жените, които изпълваха галерията с шумолене на поли, наметала и ветрила, а там бяха обстрелвани от погледите на всички кавалери, които сучеха мустаци по прозорците на страничните сгради или долу в открития двор. Те също се караха за места и понякога се налагаше да се намеси управата, за да се възцари спокойствие в пространството, предвидено за тях. Накратко, разприте за заемане на места или влизане без предварително заплащане, споровете между наелия дадено помещение и друг, който му го оспорваше, бяха толкова чести, че се стигаше до вадене на оръжията заради едно „махни оттук тези пера“, и представленията трябваше да разчитат на присъствието на човек от кралския двор, подсилено от полицейски агенти. Дори високопоставените благородници не бяха чужди на такива спречквания: графовете Де Ферия и Риосеко, които си съперничеха за благосклонността на една актриса, се бяха наръгали с ножове по средата на една комедия под претекст, че се карали за някакви места. Правникът Луис Киньонес де Бенавенте от Толедо, стеснителен и почтен човек, с когото капитан Алатристе и аз се познавахме, описа в един от своите весели романси тази напрегната атмосфера, където често се кръстосваха шпаги:

Във театъра още от входа

Юмруци и шпаги играят,

Да идват насам стана мода,

А да платят не желаят.

Неповторим характер е нашият. Както някой щеше да напише по-късно, да се възправиш срещу опасността, да се сражаваш, да предизвикваш властта, да излагаш на риск живота и свободата си — това са все неща, които са се правили винаги и във всички краища на света от глад, амбиция, омраза, сластолюбие, чест или патриотизъм. Но да прибягваш до оръжие и да размахваш нож, за да гледаш едно театрално представление — това беше нещо специфично за онази Испания, управлявана от австрийците, в която за добро, което беше малко, или за лошо, което беше повече, изживях младостта си.

Пристигнахме, както казах, пред входа на театъра, като се стремяхме да избягваме просяците, преследващи всекиго за милостиня. Разбира се, половината се преструваха на слепци, куци, едноръки и сакати, самопровъзгласили се благородници, сполетени от зла участ, които не просеха от недоимък, а заради сполетяло ги нещастие; и човек дори трябваше да се извинява — „простете, ваша милост, но не нося пари“, ако не искаше да стане жертва на най-отвратително преследване. Народите се различават дори по начина, по който просят: германците припяват в хор, французите искат подаяние сервилно, с молитви и благословии, португалците — с вопли и оплаквания, италианците с предълги истории за несретите и бедите си, а испанците с надменност и заплахи, отвръщайки грубо, безсрамни и нетърпеливи.

Платихме четири мараведи при първата врата, дванадесет при втората — за милостиня на болниците и двадесет — за да си подсигурим места на пейките. Разбира се, местата се оказаха заети, макар че бяхме броили добри пари за тях; но понеже не им се щеше да се замесват в разпри, когато аз бях с тях, капитанът, дон Франсиско и другите решиха, че ще останем отзад, при „мускетарите“. Аз наблюдавах всичко с широко отворени очи, както се и очакваше, запленен от множеството, продавачите на алоха и лакомства, омаян от гълчавата на разговорите, от пъстротата на роклите, полите и фустите в галерията на жените, от изисканата осанка на знатните особи, показващи се от прозорците на близките сгради. Говореше се, че сам кралят често идвал там, инкогнито, на представленията, които са по неговия вкус. А през онзи следобед присъствието на неколцина кралски гвардейци на стълбите, без униформа, но очевидно по служба, можеше да е знак за нещо подобно. Взирахме се в прозорците с надежда да зърнем там нашия млад монарх или кралицата; но не разпознавахме никого от тях в аристократичните лица, които сегиз-тогиз се мярваха зад жалузите. Видях обаче самия Лопе, когото публиката посрещна с бурни аплодисменти, когато се появи там горе. Видяхме също граф Де Гуадалмедина, придружен от приятели и дами, а Алваро де ла Марка отвърна с учтива усмивка на поздрава, който капитан Алатристе му отправи отдолу, докосвайки леко края на шапката си.

Някакви приятели предложиха на дон Фрасиско де Кеведо място до тях на пейката, той ни се извини и отиде да седне при тях. Хуан Викуня и бакалавърът Калсас стояха настрани и разговаряха за пиесата, която предстоеше да видим, и която Калсас много беше харесал преди години, при първото й представяне. От своя страна Диего Алатристе стоеше до мен, като ми правеше място до стълба на кланицата, за да мога да се задържа на първия ред сред „мускетарите“ и да гледам спокойно представлението. Беше купил сладки и вафли, които аз хрусках очарован, а едната му ръка лежеше на рамото ми, за да ме предпазва от блъсканицата в тълпата. Внезапно обаче усетих, че тази ръка се стяга, а после се оттегля бавно, за да се отпусне върху дръжката на шпагата.

Проследих посоката на погледа му, който беше станал твърд и сред хората успях да различа двамата мъже, които предния ден се навъртаха около нас при парадното стълбище на „Сан Фелипе“. Сега се бяха смесили с „мускетарите“ и ми се стори, че си разменят таен знак с други двама, които влязоха през една от вратите и се установиха наблизо. Начинът, по който бяха нахлупили шапките си и носеха плащовете си преметнати през рамо, за да предпазват ръката, поставена на дръжката на шпагата, заострените като игли бради и мустаци, наличието на някой и друг белег по лицето, както и маниерът им да застават с широко разтворени нозе и да се оглеждат подозрително, издаваха несъмнено платени дуелисти. Действително, театърът поначало си беше пълен с такива като тях, но тези четиримата като че проявяваха необикновен интерес към нас.

Прозвучаха ударите, оповестяващи началото на комедията, „мускетарите“ извикаха „шапки долу!“, всички ги свалиха, завесата се вдигна и вниманието ми естествено отлетя незабавно към сцената, където вече се бяха появили доня Лаура и Урбана, с наметала. Пред завесата в дъното малък декор от боядисан картон имитираше Златната кула^[1].

— Да, Аренал прочут е, няма спор.

— Аз мисля, винаги е имал тази слава.

— Но, ако позволите, не за всеки взор

Известността му е такава.

И днес се вълнувам, припомняйки си тези стихове, първите, които чух в живота си на сцената на открит театър; и още повече, защото актрисата, играеща доня Лаура, прекрасната Мария де Кастро, по-късно щеше да заема известно място в живота на капитан Алатристе и в моя. Но през онзи ден, в двора на „Принсипе“, Де Кастро беше за мен само красивата Лаура, пристигаща с леля си Урбана на пристанището на Севиля; където галерите се готвят да вдигнат котва и където се среща случайно с дон Лопе и Толедо, неговия слуга.

Но нека да не губим време,

Че ето, тръгват си комай —

Каква победа несъмнена

Е бягство от капана женски, всеки знай.

Около мен всичко изчезна, съществуваха само думите, които излизаха от устата на актьорите. Разбира се, след миг вече се намирах сред севилския „Аренал“, лудо влюбен в Лаура, и копнеех да имам мъжеството на капитаните Фахардо и Кастелянос и да се разправя с шпага в ръка с полицаите и агентите, преди да отплавам с кралската Армада с думите на дон Лопе:

Да, шпагата извадих — редно беше

Срещу идалго благороден се сражавах;

Че справедливостта в душата ми шептеше

Да почета тоз, що ме оскърбява —

Такваз постъпка на честта прилича —

Че да охулиш този, що го няма,

Пък ако ще и луд да го наричат,

За мъж достоен е петно голямо.

Точно в този момент един от зрителите, който стоеше до нас, се обърна към капитана и му изсъска да пази тишина, въпреки че той не беше казал и дума. Обърнах се изненадан и забелязах, че капитанът гледаше внимателно този, който му бе направил забележка — мъжът имаше вид на негодник, със сгънат на четири плащ на рамото и ръка на дръжката на шпагата. Представлението продължи, аз отново насочих вниманието си към сцената и въпреки че Диего Алатристе остана смълчан и неподвижен, онзи с плаща сгънат на четири отново му изшътка, сетне го изгледа враждебно и тихо измърмори нещо за тези, които не уважават театъра, нито оставят хората да слушат. Тогава усетих как ръката, облегната на рамото ми, ме отмества полека настрани, а после отмахва малко плаща, за да поосвободи дръжката на камата, запасана отзад на левия хълбок. В същия момент свърши първото действие, избухнаха ръкопляскания. Алатристе и нашият съсед се изгледаха мълчаливо, но за момента нещата не отидоха по-далеч. Застанали по двамина от двете ни страни, но малко по-надалеч, останалите четирима не сваляха очи от нас.

По време на танца през антракта капитанът потърси с поглед Викуня и Калсас и после ме повери на тях под предлог, че ще мога да изгледам по-добре второто действие от мястото, където бяха те. В този момент публиката избухна в бурни аплодисменти и всички се обърнахме към едно от най-горните помещения, където хората бяха разпознали нашия господар, краля, влязъл скришом в началото на първия акт. Тогава видях за първи път бледите му черти, русата му коса, подредена на букли около челото и слепоочията, и устата с издадена напред долна устна, толкова характерна за Австрийската династия. По онова време беше все още без вирнатите мустаци, които щеше да носи по-късно. Нашият владетел беше облечен в черно кадифе, с колосана висока яка и скромни сребърни копчета — верен на суровия закон срещу разточителството в двора, който самият той бе издал наскоро. В бледата си, слаба ръка със синкави вени държеше отпуснато кадифена ръкавица, която понякога вдигаше към устните си, за да скрие усмивка или думи, разменени с придружителите си, сред които въодушевената публика бе открила, наред с испанските благородници, Уелския принц и Бъкингамския херцог. Негово величество беше благоволил, макар поддържайки официално инкогнито — всички бяха с шапки на глава, сякаш кралят не присъстваше, — да ги покани на спектакъла. Сериозната строгост на испанците контрастираше с перата, панделките, лентите и накитите, които носеха англичаните — тяхната младост и снажната им осанка бяха оценени по достойнство от публиката, изпълваща открития театър, и предизвикаха немалко ласкателни въздишки, потупвания с ветрила по парапета и опустошителни погледи откъм галерията на дамите.

Започна втората част, която аз изгледах жадно подобно на първата, поглъщайки и последната дума и жест на актьорите; а по време на тази част, точно когато на сцената капитан Фахардо казваше:

Да, вярно е, че „Прима“ я наричат —

А името дали ще й отива?

За първа струна, мисля, не е първа

Защото като първа е фалшива.

дуелистът със сгънатия на четири плащ отново изсъска на Диего Алатристе, но този път към него се присъединиха двамина от негодниците, които се бяха приближили към капитана в антракта. Самият капитан беше изпълнявал подобни роли, тъй че за него работата беше ясна като бял ден; още повече, защото бе забелязал, че и другите двама убийци си проправяха път към него през тълпата. Капитанът се огледа, за да види какъв жребий му се падаше. Трябва да спомена и друга важна подробност: наоколо нямаше и следа от представителя на двореца, нямаше ги никакви и полицейските агенти, които обикновено следяха за реда по време на представленията. Не можеше да разчита и на друга помощ — бакалавърът Калсас не беше човек на оръжието, а петдесетгодишният Хуан Викуня можеше да покаже много малко бойни умения с една ръка. А що се отнася до дон Франсиско де Кеведо, той пък седеше напред, през два реда пейки, погълнат от случващото се на сцената и чужд на кроящия се зад гърба му заговор. А най-лошото беше, че повлияни от шътканията на провокаторите, някои от публиката започваха да гледат лошо към самия Алатристе, сякаш той наистина пречеше на представлението. Това, което предстоеше да се случи беше толкова сигурно, колкото и че две и две прави четири. Макар че в нашия случай бяха три плюс две — равно на пет. А петима срещу един беше прекалено, дори за капитана.

Той направи опит да се измъкне към близката врата. Принуден да се бие, щеше да има повече пространство на улицата, отколкото вътре, възпрепятстван от тълпата — там, без много да се маят, щяха да го направят на решето. Наоколо имаше и няколко църкви, където можеше да потърси убежище в съгласие с вековната традиция, ако накрая се намесеха представители на правосъдието. Ала другите вече му минаваха в гръб и работата добиваше много лош вид. Тогава свърши второто действие, гръмнаха аплодисментите, а с тях се засилиха и упреците на наемниците към капитана. Тълпата започваше да им приглася. Чуха се заядливи думи, тонът се повиши. И накрая, между две ругатни, някой произнесе думата „подлец“. Тогава Диего Алатристе въздъхна тежко на себе си. Работата беше опечена. Примирен, той постави ръка на дръжката на шпагата и извади острието от ножницата.

Поне, каза си той, докато освобождаваше бързо оръжието, неколцина от тези кучи синове щяха да го придружат по пътя към ада. Без изобщо да заема позиция, той замахна хоризонтално с шпагата надясно, за да отдалечи най-близо стоящите негодници, и като отметна назад лявата си ръка извади бискайскага кама от канията, увиснала ниско на кръста му. Публиката заотстъпва, наоколо се освобождаваше пространство, жените от галерията надаваха писъци, седящите по прозорците на съседните сгради се навеждаха, за да виждат по-добре. Както вече казахме, за онова време не беше рядкост спектакълът от сцената да се пренесе в двора сред публиката; и всички се готвеха да се насладят на допълнителното безплатно забавление: за миг около противниците се беше оформил кръг. Капитанът, сигурен, че няма да удържи дълго време срещу петима въоръжени и вещи в занаята мъже, реши да не залага на изяществото във фехтовката, и вместо да играе на сигурно, се опита да обърка неприятелите си. Засегна леко този със сгънатия на четири плащ и без да спира да види резултата — който не беше нещо особено, — приклекна леко в опит да достигне другия с камата. От чисто аритметическа гледна точка, пет шпаги и пет ками правеха общо десет стоманени остриета, порещи въздуха; тъй че ударите валяха като градушка. Един се оказа толкова близо, че цепна ръкава на дрехата му, а друг щеше дори да го прониже, ако не се беше замотал в плаща му. Капитанът се развихри — ударите заваляха наляво и надясно; накара двамина от съперниците си да отстъпят, кръстоса шпага с един и кама с друг, но тогава почувства как някой го ранява в главата: усети тънкото острие, хладното желязо, и кръвта, която започна да се стича от веждата му. Добре те подредиха, Диего; рече си той с последен проблясък на бистър разум. Дотук я докара. Истината е, че се чувстваше изтощен. Ръцете му тежаха като оловни, кръвта го заслепяваше. Вдигна лявата си ръка, тази с камата, за да изтрие очите си с длан, и видя една шпага, насочваща се към гърлото му, но в същия момент дон Франсиско де Кеведо вече се провикваше гръмовно: „Алатристе! При мен! При мен!“, скачаше от пейките към стълба на кланицата, подлагаше своята гола шпага и парираше удара.

— Петима на двамина вече е по-добре! — извика поетът, размахвайки острието във въздуха, и поздрави с весело кимване капитана. — Не ни остава друго, освен да се бием!

Биеше се действително като същински дявол, въртеше толедската шпага в ръка, а накуцването очевидно ни най-малко не му пречеше. Дуелираше се, несъмнено обмисляйки децимата, която щеше да съчини, ако успееше да отърве кожата. Очилата бяха паднали на гърдите му, до червения кръст на Сантяго; нападаше яростен, потен, с цялото ожесточение, което обикновено пазеше за стиховете си, но в случаи като този умееше да насочи към острието на своята шпага. Неговата атака, сразяваща и неочаквана, възпря нападателите. Той дори успя да нанесе на едного добър удар, който качи ремъка на кожената му препаска до рамото. Сетне противниците се съвзеха, настъпиха отново и схватката закипя като водовъртеж. Дори актьорите бяха излезли да гледат от сцената.

Онова, което се случи тогава, вече е история. Очевидците разказват, че в ложата, в която се намирали уж инкогнито кралят, Уелският принц, Бъкингам и свитата им, всички следели разпрата с голям интерес и противоположни чувства. На нашия монарх, естествено, това нагло потъпкване на обществения ред в неговото височайше присъствие му беше крайно неприятно, макар присъствието му да бе неофициално. Ала тъй като беше млад, смел и с рицарски дух, фактът, че неговите чуждоземни гости присъстваха на спонтанна изява на храброст от страна на поданиците му, с които в крайна сметка те често се срещаха на бойното поле, не го притесняваше особено — в друг, скрит смисъл. Истината е, че мъжът, който се сражаваше срещу петима, го правеше отчаяно и с нечуван кураж, и всеки от неговите удари, които нанасяше с две ръце, предизвикваше симпатията на публиката и уплашените възгласи на жените, като го виждаха така притиснат отвсякъде. Разправят, че нашият господар, кралят, се подвоумил между протокола и увлечението; затова се забави да нареди на шефа на ескорта си от цивилно облечени гвардейци да се намесят, за да прекратят неразборията. И точно когато най-сетне понечи да отвори уста, за да издаде неотменимата кралска заповед, всички изпаднаха във възторг, когато добре известният в дворцовите среди дон Франсиско де Кеведо се намеси така решително в схватката.

Ала най-голямата изненада тепърва предстоеше. Защото поетът беше извикал името на Алатристе, докато влизаше в сражение; и нашият господар кралят, който все повече се слисваше, видя, че когато чуха това име, Чарлз Английски и Бъкингамският херцог се спогледаха.

— Алатристе! — възкликна Уелският принц с онова негово толкова младежко, затворено и британско произношение. И след като се наведе за миг през парапета на прозореца и хвърли жаден поглед на ситуацията долу в двора, се обърна отново към Бъкингам, а сетне към краля. За малкото дни откакто беше в Мадрид, бе имал време да научи отделни думи и фрази на кастилски и сега използва оскъдните си познания, за да се обърне към монарха:

— Извиниете, Сеньор… Човек този и аз имам дълг… Живот си му дължа.

Веднага след това, спокойно и флегматично, сякаш се намираше в някой от салоните на двореца „Сейнт Джеймс“, свали шапката си, пристегна ръкавиците, поиска шпагата си и погледна Бъкингам със съвършено хладнокръвие.

— Steenie!^[2] — рече той.

После, с оръжие в ръка, без да се мае повече, слезе надолу по стъпалата, следван от Бъкингам, който също вадеше шпага. Дон Фелипе Четвърти, поразен, не знаеше дали да ги спре или да се покаже пак на прозореца; тъй че когато възвърна сдържания си вид, който бе на път да изгуби, двамата англичани бяха вече в двора на театъра и обсипваха с удари петимата мъже, които нападаха Франсиско де Кеведо и Диего Алатристе. Беше един от онези боеве, за които после дълго се говори; така че отвсякъде — от съседните сгради, стълбите, галерията, пейките и двора, зрителите, изумени да видят Чарлз и Бъкингам с оръжие в ръка, избухнаха тозчас в оглушителни аплодисменти и въодушевени викове. Тогава нашият господар, кралят, най-сетне реагира, изправи се и се обърна към придворните си със заповед да се спре веднага това безумие. Междувременно едната му ръкавица падна на земята. А за човек, който сетне властва четиридесет и четири години, без да помръдне публично дори с вежда при някой внезапен обрат, това показваше до каква степен владетелят на два свята в онзи ден, в театъра на „Принсипе“, бе на път да изпусне юздите.