Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Автор: Светлозар Попов

Заглавие: Българската писменост — известна и непозната

Издание: първо

Издател: Данграфик

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 2009

Тип: научен текст

Националност: българска

Печатница: Етикет принт

ISBN: 978-954-9418-40-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/866

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

7. От балканското писмо до българската резкица

Изследването дотук ни изправя пред странна ситуация. Познатите български писма — и Кирилицата, и Глаголицата, и руноподобната резкица отпращат далече на изток, към Индия, Тарим и Китай. В същата посока ни водят и следите на самата азбучна писменост. По-внимателният анализ обаче показа, че българската резкица заема особено място сред множеството писмености в света, свързвайки в едно азбучните, силабическите и руническите писма, а фонетичните — със слоговите и идеографските. Така, достигнали Централна Азия, се наложи да вървим в западна посока, към ранните речни цивилизации, а оттам — към общата ни люлка, Балканите.

Това показа анализът на знаците и на писмата. Къде обаче в тази картина е нашето място като народ? Защо тъкмо българското руноподобно писмо заема ключово място? Има ли това своето обяснение, или е плод единствено на въображение и пристрастност, както мнозина ще ни обвинят?

Наистина мястото, което нашият народ отдава на писмовността и учението е не само затрогващо, но може би и симптоматично. Има ли някой друг народ, който да чества деня на своята писменост и книжовност? Денят на писмеността 24 май е празник, пряко свързан с делото на светите братя равноапостоли Константин-Кирил и Методий, докато ние стигнахме назад във времето до по-дълбока древност. Редно е да се запитаме: съществуват ли данни за наличието на някаква друга, по-ранна българска писменост? Такива, които да отпращат към българската резкица, останала столетия извън вниманието на учения свят. Да ги разгледаме и потърсим докъде ще ни отведат. В случая волжко-българските летописи малко могат да ни помогнат. Според тях първото писмо в света е българското писмо самра, съставено от българите в Шумер. Летописите нищо не споменават за балканските корени на шумерското писмо, които науката понастоящем е признала за най-ранната известна писменост и ние не можем да не се съобразяваме с този факт.

Трябва все пак да сме наясно, че е крайно наивно да търсим отговорите на подобни въпроси на полето на историята. Защото историографията мълчи. По-продуктивни и перспективни в това отношение намираме българската митология и фолклор.

Да започнем с това, че темата не е чужда за българския фолклор. Песни, посветени на ранната българска писменост извън тази, свързана с Кирил и Методий, се откриват не другаде, а тъкмо в набедения за фалшификат сборник с български народни песни, познат под названието „Веда словена“. Тук един от главните герои е неизвестният на науката Има царя — културен герой, научил хората на много полезни неща, между които на четмо и писмо. Образът му срещаме в не една и две песни от сборника, но такива, свързани специално с писмеността, не са много. Става дума за четири песни, събрани под рубриката „Обредни песни“ в книга втора от сборника. Ето как е представена появата на писмеността според тези песни.

Бог научил Жива Юда да чете и пише и й предал свещените писания: „Ясна книга“, „Ратина“, „Звезница“, „Земица“ и „Петица“, като я накарал тя да ги предаде на Има царя, че да ги занесе на земята, при хората. А той, щом слязъл от небето, тръгнал от град на град и от село на село, събирал децата в заища (училища) и ги учил да четат и пишат, та когато се изучат, да ги прави млади воеводи и първи рескици (писари) в царството.[155]

Това накратко е картината, посветена на апостолската дейност на Има царя. Според тези песни той предал на хората божиите знаци, като ги научил да четат и пишат. Така станал посредник между божията мъдрост и човешката посредственост. И това се случило толкова отдавна, когато боговете слизали на земята, а някои богоизбрани люде ходели на небето. Такъв човек бил Има царя. Той занесъл на хората не само идеята за предаването на мисли и чувства непряко, а посредством писмеността. Той им занесъл и първите книги.

Излишно е да казваме, че образът на Има царя е непознат за нашата историография. Важното в случая е, че подобно име носи родоначалникът на хунобългарите според „Джагфар тарихи“.

Тук Боян Имен — бащата на Иджик, е не само митологичен образ — син на Слънцето и Луната, а е представен като основоположник на първата българска династия — династията на Именските царе.[156] С това образът на Има царя оживява, придобива реални, макар и легендарни очертания. А ние разбираме, че зад фантастните събития, свързани с писмеността, в народното ни творчество се крие нещо много-много далечно, но истинско.

Известно е, че не са малко авторите, гледащи скептично на волжко-българските летописи като източник. Затова, абстрахирайки се от казаното в сборника за Боян Имен и Именската династия, да се насочим към нещо друго, свързано с името Има или Имен и с българското минало. Подходящ обект за размисъл в това отношение виждаме в названието на планината Имеон, която е свързана с древната родина на дедите ни.

Няма да навлизаме в същината на спора относно идентифицирането на тази планина. Популярното становище, наложено у нас от П. Добрев, свързва Имеон с днешните Памир и Хиндокуш.[157] По-задълбочените проучвания върху работите на старите автори показват, че те са имали малко по-друга представа по въпроса и споменатите две планини са представлявали само западната част на Имеон, а общата планинска верига е включвала и Тян-Шян, и Западните Хималаи.[158] Този спор е без значение за нас, защото хронологичните граници на името Имеон (Имаус, Имай и пр.) са в рамките на античността, докато корените на писмеността ни отвеждат в енеолита (VI–V хил. пр.Хр.) и не чак в Средна и Централна Азия, а към родните Балкани.

Изхождайки от тези координати, за много по-перспективно намираме да потърсим подходящи топоними, производни на Има (Имен, Имеон) и негови разновидности тук, на Балканите, в каменно-медната епоха. Не ни бяха нужни особени усилия, за да попаднем на подходяща следа. На всички е добре известно, че някога Стара планина е наричана от местното тракийско население Аемон или Аймон, за да влезе в гръцките и латинските източници като Емус, Хемус или Хем. Известно е, че и до днес най-източната й точка е нос Емона, турцизирано — Емине, както се нарича и средният от трите източни хребета на Коджа Балкана — Еминска планина.

Безспорно находката ни заслужава внимание, доколкото свързва името Има (Имен) с траките — древното население на Балканите. Науката не се е произнесла по въпроса за идентичността на траките с древното енеолитно население на полуострова. И още по-голямо затруднение бихме срещнали при опита да обвържем античните траки с придошлите от Изтока хунобългарски орди. Затова нека продължим с диренията си из балканската древност в опита си да открием подходящи топоними, изградени върху корена ИМА, които водят към предтракийската епоха. Сега откриваме, че някога в древността Тесалия е носела името Хаймония или Хаймон — близко до Аймон (Стара планина), като в случая е известен и вариантът с началното Х, добавяно за благозвучност (Емус или Хемус).

Особено ценни намираме разясненията по въпроса, които ни е оставил Дионисий Халикарнийски (I в.).[159] Според него по времето, когато е била заселена от пеласгите, Тесалия се е наричала Хаймония. Самото преселение станало около 200 г. след първоначалната поява на пеласгите на историческата сцена в Пелопонески Аргос. Названието си носели по името на Пеласг — син на Зевс и Ниоба — дъщеря на Фороней и внучка на бог Инах — първият цар на Аргос. Преселниците били водени от синовете на Лариса и Посейдон: Ахай, Фтий и Пеласг (явно е, че става въпрос за втори легендарен герой със същото име след родоначалника Пеласг). Оттук и наименованието на трите области на Тесалия — Ахая, Фтиотида и Пеласгия. Двеста години след заселването си пеласгите в Тесалия били нападнати и прогонени от куретите и легатите под предводителството на Девкалион — праведният син на Прометей. Тогава пеласгите се разпръснали по света и едни заселили о. Крит, Цикладските острови и някои острови от близкото Егейско крайбрежие; други достигнали бреговете на Мала Азия; трети населили Апенините. Тези, които останали на материка, се преселили около Олимп и Оса, а други в Беотия, Фокида и Евбея. Наименованието Тесалия било дадено от Антиф, сина на Тесал, след Троянската война, когато той нападнал пеласгите и превзел Тесалия. Преди това тя носела тяхното име и била известна като Пеласгия, свидетелстват Хекатей Милетски (500 г. пр.Хр.) и Аполоний Родоски (III в. пр.Хр.).

Така научаваме следните важни за изследването ни твърдения:

Първоначално в най-дълбока древност името на Тесалия било Хаймония — име, което без затруднения може да се свърже с тракийското наименование на Стара планина (Аймон, Аемон, Хемус, Емус). Свързваме го и с планината Имеон от най-ранната история на българите, с името на именките — народа на Боян Имен и на българската Именска династия, а също и с легендарния Има царя от българския фолклор.

Тесалия е носила името Хаймония преди заселването тук на пеласгите. След заселването им тя е приела тяхното име и е станала Пеласгия, а наскоро след Троянската война била преименувана в Тесалия.

Времето, когато пеласгите са заселили Хаймония е още преди потопа, тъй като 200 г. след идването им тук те на свой ред били прогонени от самия Девкалион — т.нар. „гръцки Ной“ — единственият оцелял от потопа.

Пеласгите възникват като народ още в края на неолита и през енеолита са един от малкото известни с името си културни балкански народи. Това означава, че пеласгите принадлежат към най-ранното автохтонно балканско население, станало носител на културата на златния балкански енеолит. А това означава, че пеласгите биха могли да бъдат носители и да са ползвали най-ранната писменост в света — тази от Градешница, Тартария и Караново.

Да потърсим отговора на въпроса: съществуват ли данни за писменост на пеласгите и какво знаем за нея? Най-задълбоченото проучване по въпроса ни предлага Божидар Динков в книгата си „Пеласгите“. Смята се, че първоначално те са обитавали Пелопонес и (или) Тесалия, и Епир, където били автохтони, т.е. родени направо от земята Гея и представлявали най-старото местно население. Те били толкова стари, че били живели още преди потопа и преди луната да се е появила. Затова ги наричали и с името „проселениди“, т.е. „хора преди Луната“. Любопитно е да се проследи генеалогията им. Тъй като се приема, че първите посетители на Аркадия били пеласгите, да видим как митологията ни представя събитията около нейното първоначално заселване с хора.

В началото първи заселници на Аркадия били гигантите. Според Есхил аркадците произлизали от гигантите, а Аполодор пояснява, че те били родени от земята Гея и Уран. Като персонажи гигантите (великаните, исполините) присъстват в митологиите на много народи и обикновено са представяни за потомци на боговете и на обикновените земни хора. Затова и те били смъртни, като хората. А след като всичките загинали във войната с боговете (гигантомахия) и Зевс ги захвърлил в Тартара, от тяхната кръв произлязла човешката раса. Така се появили аркадците.

Независимо от нестихващия спор относно родината на пеласгите — Пелопонес (Аргос Пелопонески и Аркадия) или Тесалия и Епир, истина е, че още в праисторически времена те се разселват из Егейските острови и крайбрежието на Мала Азия, а накрая и на запад — на о. Сицилия и на Апенините. Смята се, че те са сред първите заселници на о. Крит още през неолита (VI хил. пр.Хр.). Но наред с това са може би и най-старите жители на Атика.

Пръв цар на Аркадия бил речният бог Инах. Това име е интересно за нас, тъй като в него откриваме една от множеството разновидности на имената на библейския Енох, на шумерския Унуг (гр. Урук), на гръцкото Ерех (Ереч) и на нашето Хун, като по този начин достигаме до етнонима на хуните. Син на Инах бил Фороней, който станал първият човек в Пелопонес, а неговата дъщеря Ниоба родила от Зевс двама синове: Аргос и Пеласг — родоначалник на пеласгите. Легендата разказва, че синът му Ликаон разгневил олимпийските богове с това, че ги нагостил със сина си (внука си) Аркад, което довело до потопа — наказание на хората за тяхното човекоядство. Това потвърждава казаното за пеласгите, че са се появили на земята преди потопа.

Те са съществували като народ с име още на границата на дивачеството с варварството, далеч преди появата на първите цивилизации. Пряко свидетелство ни предлага самият образ на Пеласг, обрисуван като културен герой. Той научил хората как да се хранят, да живеят в жилища и да се обличат в дрехи от овчи кожи. Така той поставил основите на първите културни придобивки и ценности. Затова не бива да се учудваме, че пеласгите били опитни земеделци, което ще рече, че са водели уседнал живот още в най-стари времена. Те са най-древните металурзи. Първоначално изработвали медни и сребърни изделия, а по-сетне и бронзови, което за пореден път свидетелства за наличието им като народ още през енеолита. Същевременно те били отлични строители и създали първите градове. Лариса, Аргос, Тиринт, Микена, Додона, Пилос и др. били тяхно дело. Свидетелство за каменоделските им качества са издигнатите каменни крепостни стени в Микена, Тиринт, Пилос и редица още други градове, включително и стената на Атина, откъдето дълги хилядолетия тя била наричана с името им — Пеларгикон. Те са строителите и на прочутия днес атински Акропол.

Показателни в това отношение са изследванията на Владимир Георгиев, според когото най-древният топонимен слой в предгръцка Елада е с пеласгически произход. Нещо много съществено, което поставя пеласгите в съгласие с останалото балканско население от епохата на енеолита, е отсъствието на робството и робовладелските отношения, толкова типични за останалия древен свят. Пеласгите не са имали роби и не са ползвали робски труд. Трябва да отбележим, че тази типична за балканската енеолитна цивилизация особеност по-късно се открива единствено в Хунската империя, както свидетелства Приск, и в държавите на старите българи.

И така, пеласгите са древно и висококултурно население — местно или автохтонно за Южните Балкани и като такива са родствено и културно свързани с останалите балканци от епохата на златния енеолит, а вероятно още и от неолита. Познавали ли са обаче писмеността и разполагали ли са с някакво писмо?

Пряко свидетелство по въпроса ни е оставил Диодор Сицилийски, който твърди: „Лин съставил (написал) делата на Дионис с пеласгийски писмени знаци и е оставил след себе си в своите спомени и други митични разкази. Също така тези пеласгийски писмени знаци са използвали Орфей и Пронапид — учител на Омир и изтъкнат поет.“

Обяснението, което дава авторът, звучи правдоподобно — писмеността била наречена пеласгийска, защото пеласгите първи приели пренесената на Балканите финикийска азбука. Това, че тя е била ползвана и от Орфей, ако е достоверно, намираме за интересно поради обстоятелството, че тази писменост е съществувала още преди Троянската война и се пита: тогава защо първите известни елински писмени паметници не са от XIV–XIII в. пр.Хр., а едва от VIII в. пр.Хр.? Изобщо, съществувало ли е финикийското азбучно писмо по времето на Орфей? Или той е писал на някакво друго писмо? Да не забравяме, че Орфей съвсем не е елин, а тракийски владетел и жрец. Тогава елини, пеласги или траки са приели първи финикийското писмо?

И въпросът ни става още по-основателен, припомним ли си пътя на Кадъм от Финикия до Беотия, минал през Дарданелите и цяла Тракия, докато стигне до заселената по това време с пеласги Беотия. Имайки предвид тези въпроси, ние гледаме резервирано на писаното от Диодор Сицилийски, че финикийското писмо е било ползвано от пеласгите още през II хил. пр.Хр. Ако те са ползвали някакво писмо, то явно не е било финикийското.

Съмненията ни допълнително нарастват, подходим ли към преданието за Кадъм рационално. От Херодот знаем, че от времето на Дионис до неговото време има най-малко 1600 г. Да припомним, че бащата на историята е живял в средата на V в. пр.Хр. А богът на виното и мистериите е внук на същия Кадъм. Тогава нека се запитаме: каква финикийска азбука е носил той в Елада, когато финикийското писмо е възникнало около хилядолетие след времето на Кадъм?

Дионисий Траск споменава, че според някои твърдения буквите били дело на сирийците, а финикийците се научили от тях и чрез Кадъм ги предали на елините. Затова гърците ги наричали „финикийски“. Според други пък (имат се предвид критяните), финикийците не били изобретили буквите, а само изменили формата им. Затова хората, използващи това писмо, започнали да го наричат „финикийско“. Траск свидетелства още, че пеласгите са имали свое писмо: „След Девкалионовия потоп никой от оцелелите гърци не е запазил спомен за буквите, с изключение на пеласгите, които от Гърция отишли в други страни и които Омир нарича «богоподобни» (лелеги, каукони и богоподобни пеласги). От тях първи ги научили финикийците и те дали буквите на гърците“.

Фотий (IX в.) поддържа същата версия, че азбуката не била финикийско изобретение, но причината то да бъде наречено „финикийско“ е, че за писането са ползвани листата от финикова палма. Така твърдели критяните.

От казаното разбираме, че пеласгите са имали писмо и още някои важни подробности. Че те били единствените от оцелелите след потопа „гърци“, които запазили старата писменост. И след като се разпръснали, с тях се разпръснала по света писмеността, както и че първи от тях я взели финикийците. А гърците пък си я заели от тях. Кои са обаче онези гърци, притежавали писмо преди потопа, не става ясно. След като елините са потомци на Елин, а пък той е син на Девкалион, то елини преди потопа не би следвало да има, а още по-малко гърци. Намираме за оригинално твърдението, че не пеласгите са взели писмото от финикийците, а обратното — финикийците са го получили от пеласгите. Както и твърдението, че това била писмеността на древното население, живяло преди потопа на територията, известна по-късно като гръцка.

Прави или не, критяните се оказват главните свидетели, че писмото не е финикийско изобретение, противопоставяйки се на популярната теза, според която гърците взели писмеността си от финикийците, както твърдят редица антични хронисти, включително и „бащата на историята“.

Косвено свидетелство за наличието на писменост у пеласгите предлага етруската митология. Тук бог на мъдростта, гадателството и писмеността било детето Таг. То дало първите книги на етруските и умряло едва след като ги ограмотило и предсказало бъдещето им. Интересното е, че Таг бил по произход пеласг, а името представлявало титлата на върховния владетел при пеласгите.

Най-важното, което научаваме за мъдрото дете Таг е, че то било с пеласгийски произход и второ, че то донесло и дало на етруските писмеността и първите книги. Тук е редно да припомним и за тесните връзки между етруски и пеласги в древността, като науката обсъжда дори етническото родство между двата народа.

Друго косвено свидетелство ни предлага гръцката митология. Паламед е участник в Троянската война в състава на ахейската коалиция, чиято трагична съдба е затрогнала и вдъхновила такива майстори на трагедията като Есхил, Софокъл и Еврипид. Несправедливо наклеветен от Одисей в измяна, той бил убит от хората, на които доброволно се притекъл на помощ. По-важно за нас е обстоятелството, че той е представян за културен герой, научил гърците на много неща, включително им дал азбучната писменост. Малко коментиран факт, на който отдаваме значение, е неговото родно място — о. Евбея. Известно е, че едни от най-ранните заселници на острова са пеласгите — преселници от Тесалия. Подобен произход имат и по-късно заселилите го абанти. Аристотел ги представя за „траки от Фокида“, но ние добре знаем, че едни от най-ранните жители на Фокида са същите тесалийски пеласги. В този смисъл Паламед също би следвало да има пеласгийски произход, което подкрепя тезата, че пеласгите са имали собствена писменост.

Интересен в това отношение е митът за Милет и Библида. Милет бил критянин, прогонен от родината си от коравосърдечния цар Минос, а Библида била негова дъщеря. За да се спасят, те напуснали бащиния дом и се укрили на азиатския бряг, където основали град, приел името на Милет. По-късно името на Библида послужило за назоваване на два отделни града: Библос в Кария, и Бибъл във Финикия.

Пътят на бегълците води от о. Крит към малоазиатския бряг при устието на р. Меандър, в най-северозападния край на Кария, след което поема на юг и достига карийския Библос, за да подмине цяла Мала Азия и ни отведе на финикийското крайбрежие, и то не другаде, а точно в пристанищния Бибъл — известен търговски и културен център, люлка на древна писменост. Нещо повече: смята се, че точно тук е родното място на протобибълското силабическо писмо, поставило основите на по-късната финикийска азбука. Казаното за пътя от Крит до Финикия би могло да се датира около XVI в. пр.Хр. — епохата непосредствено преди Девкалионовия потоп (катастрофата с вулканичното изригване край о. Санторин, довела до края на минойската култура). И това допълнително подкрепя тезата за крито-микенския произход на финикийското писмо.

Най-любопитно в случая е името на легендарната героиня, доколкото Библида кореспондира пряко с гръцката дума „библион“ — книга, „библия“ — книги. Случайно ли е това съвпадение между името на нещастната Библида и представата за книгата в очите на античните гърци? Или може би идва да ни подскаже връзката между съдбата на прогонените критяни, бягството им във Финикия и появата на първото азбучно писмо тук? Името на Библида, хронологията и топологията на събитията позволяват подобна хипотеза. Тя пък от своя страна се вписва във версията за критския произход на финикийската азбука.

В интерес на истината трябва да отбележим, че през XIX в. в научния свят набира скорост тезата, че финикийското писмо е било заимствано от Крит. Още по-перспективна става тя с дешифрирането на критското линеарно писмо Б и натрупването на материал с разчетени текстове. Своеобразен връх в развитието на тази теза бележат работите на българския учен Владимир Георгиев, разкрил видимото сходство в графичните форми на финикийските букви и знаци от крито-микенското сричково писмо при тяхното съпоставяне. Оказва се, че 14 от всичките 22 финикийски букви имат свои двойници сред крито-микенските знаци, което прави 63, 6% или близо 2/3 от буквите.

Той отива още по-далеч и установява и една друга зависимост — съвпадението и названията на финикийските букви и на крито-микенските знаци, независимо че самото съдържание на думата е било променено с нейната семитизация. И този втори показател свидетелства, че в случая е налице не само графично, но и фонетично сходство, което вече говори за сродство между двете писмености.

Известни са общо четири вида писмености, съществували на о. Крит. Първото и най-ранно е йероглифното писмо А (2100–1900 г. пр.Хр.), след което се нареждат последователно йероглифно писмо Б (1900–1700), линеарно писмо А (1750–1400) и линеарно писмо Б (1500–1200). Последното се свързва с ахейската експанзия на острова около 1400 г. пр.Хр. и е служело на завоевателите за писане на гръцки език. Линеарното писмо А учените свързват с език от хето-лувийската група, към която е принадлежал езикът на местните етеокрити. Те са едни от най-ранните заселници на острова, дошли тук от Мала Азия през III хил. пр.Хр. Текстът от прочутия диск от Фестос представлява йероглифно писмо, но и той се оказва на хето-лувийски език и това го обвързва като дело на ранните етеокрити в Крит. Най-стари заселници на острова обаче са пеласгите — още от епохата на неолита и в периода 6000–2600 г. пр.Хр. те били единствените му обитатели. Първите лувийци тук се появили около 2600 г. пр.Хр. Ето защо, единствената възможност, по мнението на Б. Динков, е йероглифното писмо А да бъде свързано с пеласгите и техния език.[160]

На това място е редно да си припомним един малко коментиран археологически факт. Днес мнозина са впечатлени и ентусиазирано обсъждат откритите паралели между писмени знаци върху плочки от Шумер и Балканите, сред които се установява и знакът на убаидския и шумерски бог Енки. Единици обаче са авторите, които са обърнали внимание на обстоятелството, че същите или подобни знаци се откриват и сред критското йероглифно писмо.[161] А това според нас е сензация, която тепърва ще занимава учените, предвид големите различия във времето между критските йероглифи, ранните шумерски текстове и плочките от енеолитна Тартария. Този факт свидетелства, че между трите цивилизации е съществувала определена връзка. Нещо повече, абстрахирайки се от показателя време и отчитайки единствено географските параметри, трябва да отбележим, че о. Крит заема междинно място между Балканите и Двуречието. Това, разбира се, би могло да представлява следа при опитите за изясняване произхода на убаидите, пренесли писмеността от неизвестната им родина в Шумер. В същото време единствените обитатели на Крит в тази епоха са били пеласгите, известни и с високата си култура, и с уменията си на мореходци. А нали точно Енки — божеството, дало първите книги на хората, е представяно като риба, дошло е от океана.

Към казаното ще допълним и друг известен факт, свързан с критското йероглифно писмо. То се оказва видимо близко до египетското йероглифно писмо. Знае се, че то се появява в Египет изведнъж и в готов вид — свидетелство, че е било внесено отвън.[162] Стефан Гайд разкри връзката му с балканското енеолитно писмо. Но и тук единствено хронологичната връзка е тази, която влиза в противоречие със здравата логика. Последната обаче не бива да бъде за сметка на фактите, още повече, че може лесно да бъде обяснена със съпътстващите историята на острова природни и социални катаклизми, нанесли непоправими щети върху живота и културно-историческото наследство на населението му.

Казахме, че пеласгите са най-ранното население на Крит, още от епохата на неолита, около 6000 г. пр.Хр., идвайки тук от материка: от Пелопонес и Тесалия. За чест на българската наука, акад. Владимир Георгиев успя да реконструира пеласгийския език и доказа неговия индоевропейски характер. Според учения, той се е намирал най-близко до арменския (фригийския) и албанския езици, а фонематичната му система се доближава до тази на тракийския език. Днес науката вече е приела, че пеласгийският и тракийският езици са родствени и можем да смятаме за доказано, че пеласгийският е възникнал на Балканите, а не другаде. Така палеолингвистиката повдигна въпроса за съществуването на единна трако-пеласгийска общност още по времето на късния неолит и на енеолита и за нас това е особено важно като основа на хипотезата, че именно пеласгите са били народът, станал разпространител на балканското енеолитно писмо по света към о. Крит, а оттам — към Египет и Шумер.[163]

Балканският произход на българите е отдавна известна концепция, може би още от времето на Г. С. Раковски, въпреки че за неин основоположник и най-краен представител се счита Берлинският професор — българският изследовател Ганчо Ценов. В наше време тази теория има немалко поддръжници, особено сред българските автори. Част от тях издигат тезата за идентичността на българите с древните балкански пеласги. Изказват се редица аргументи, най-вече от езиково естество: сходството в имената на българи и пеласги-пеларги; изобилието на български топоними в Южна Гърция; наличието на езикови успоредици между българския и малкоизвестния език на пеласгите, както и наличието на „гръцки“ топоними, които придобиват смисловото си значение при четенето им отзад-напред.[164]

За мнозина споменатите аргументи може да са недостатъчни и неубедителни, и трябва да се съгласим. Как така с лека ръка се хвърля мост между два толкова отдалечени във времето и пространството народа — между балканските пеласги, живели през каменно-медната епоха и до античността, и българите, появили се в Европа и на Балканите едва през V в., дошли някъде от Централна Азия? Нали езикът е най-динамичният, най-неустойчивият и ненадежден показател? Можем ли тогава да се доверим на езиковите аргументи, когато изворите мълчат?

Държим ли на истината обаче, трябва да признаем, че данни за връзката между пеласги и българи не липсват. Колкото и да е неочаквано, темата не е била чужда за средновековните византийски автори. Йоан Малала (VI в.) в своята „Хронография“, коментирайки Троянската война и по-специално „богоравния“ Ахил, го представя като предводител на „своя собствена войска от 3000 души, наричани мирмидонци, а сега българи“.[165] За българите мирмидонци на Ахил пишат по-късно и Йоан Цецес (XII в.) и Константин Хармониан (XIV в.).[166] Излишно е да казваме, че досега изследователите или не са обръщали внимание на тези сведения, или са ги преценявали като погрешни и недостоверни, или в най-добрия случай са ги интерпретирали единствено в светлината на собствената си теза, без да им отдават значението на изворов материал. Но да се запитаме: възможно ли е те да са отразявали реалността, подобно на самата Троянска война в творчеството на Омир? Възможно ли е да не ни подвеждат, а грешката да е на техните интерпретатори? Защото Ахил е родом от Фтия — област в Тесалия, наречена по негово време „Пеласгийски Аргос“[167] и заселена с пеласги. Същото можем да кажем и за неговите мирмидонци, които в действителност се оказват пеласги.[168]

Стигаме до заключението, че Омировият Ахил е етнически пеласг. Както и че мирмидонската му дружина е съставена също от пеласги. По-късно тези мирмидонци-пеласги са представени като мирмидонци българи, откъдето следва равенството, т.е. идентичността на българи с пеласги. Или с други думи, че българите са далечни потомци на древните пеласги.

Надяваме се тезата ни да стане по-приемлива и убедителна, допълвайки я с някои твърде красноречиви данни от археологията, етнографията, антропологията и дори от съвременната генетика. Така например, известните на науката като хунски (хунобългарски) обичаи „деформация на черепа при новородените момченца“ и „символната трепанация на черепа“ при покойници, се срещат при енеолитните балканци хилядолетия преди появата на хунското население в Централна Азия.[169] Корените на обредната наздравица с „чаша“ от черепа на противников предводител се оказват отново балкански.[170] Описаният при хунобългарите обичай в хунското царство Серир (в Кавказ) труповете на покойниците да бъдат излагани на показ на обществени места през първите три дни след кончината, се среща столетия по-рано при траките. Не е за пренебрегване и българският чомбас (перчем) — тип прическа, при която главата на мъжете се обръсва, с изключение на темето, където се оставя кичур коса, сплитана на плитка.[171] Този „източен“, „китайски“ обичай сред българското население до Освобождението се среща на Балканите дълго преди появата на петимата владетели с бръснати глави от Именника, сред местните траки и дори сред енеолитното население на Мала Азия.

Всички тези повече от странни обичаи, смятани за хунски и срещани у дедите ни, се оказват много по-древни, а корените им водят към Балканите. Друг странен обичай е приписван на хуните, но практикуван от карите-пеласги в Египет — нарязване на лицето с нож, засвидетелствано от Херодот. Не са за пропускане и антропологичните особености на заселилите се на полуострова хунобългари с присъщата им брахикефализация — белег, възникнал за пръв път в света отново на Балканите и отново в праисторически времена.[172]

Да завършим и с данните от съвременните генетични изследвания върху ДНК на представителна за българското население група в рамките на мащабна американска научна програма. Според получените данни, 21% от българите носят в себе си генетичните особености, присъщи на енеолитното балканско население, живяло по земите ни в епохата на златния балкански енеолит. Сигурни сме, че скептиците няма да пропуснат да забележат разсейването на изследваните ДНК особености в близо 4/5 от съвременните българи. Държим да отбележим, че това е процес, развивал се близо 7–8 хилядолетия. А за най-върлите национални нихилисти ще допълним, че само за 5 столетия генофондът в турската султанска династия се е подменил в над 99%!

Всичко това макар и да не доказва, то твърде настойчиво подсказва възможните връзки между българите и древните пеласги. Но дори и да не говорим конкретно за пеласгите, то свидетелства за връзки с енеолитното балканско население. Същевременно показва и възможните връзки между руноподобното писмо на старите българи и писмото от Караново, Тартария и Градешница. Разбира се, това е една хипотеза, която според нас е твърде вероятна. Защото досега никоя друга концепция върху развитието на писмеността не е успяла така да обедини в едно известните факти и да хвърли толкова светлина върху неизвестните факти, свързани с писмеността. Напротив, разнобоят в становищата е не само очевиден, но и наложилите се общи тези са очевидно несъстоятелни.

Това, че научният свят знае твърде малко и нехае и по отношение на българската резкица, и по отношение на балканското енеолитно писмо, не е наш проблем. Наш дълг е да направим така, че светът да научи за тях, както и да кажем какво знаем и какво мислим. Защото, както природата не търпи празно пространство, така и науката постоянно запълва липсата на познания и е важно не другите, а ние първи да предложим тяхното обективно и правдиво интерпретиране.

Бележки

[155] Веркович, С. Веда словена. Кн. 2, с. 370–372.

[156] Джагфар тарихи. Т. 1, с. 7; Т. 2, с. 61, 65, 70, 71–72, 73; Т. 3, с. 81–84.

[157] Добрев, П. Светът на прабългарите. С., 1994, с. 13, 17, 21; Добрев, П. История на българската държавност. С., 1995, с. 14, 22.

[158] Димитров, Д. По пътя на българите. — Авитохол, 1999, № 10, с. 8–24.

[159] Динков, Б. Пеласгите. С., 1999, с. 38–40.

[160] Динков, Б. Цит. съч., с. 86–87; 134–139.

[161] Марков, М. Прабългарите — познат или все още загадъчен за науката етнос. — Авитохол, 1995, № 1, с. 12.

[162] Кондратов, А. Адрес Лемурия. Вн, 1980, с. 113–114.

[163] Динков, Б. Цит. съч., 224–225; 228–229.

[164] Табов, Й. Падането на Стара България. С., 1997, 250–254.

[165] Венедиков, И. Златният стожер. Ст. Загора, 1995, с. 380.

[166] Цеца, Й. — ГИБИ, Х, 1980, с. 104; Чиликов, Д. Балкански мистерии, 1994, с. 47–48; Малала, Й. (491–578 г.) — ГИБИ, II, 1958, с. 206.

[167] Динков, Б. Цит. съч., с. 36.

[168] Вълков, Д. Кой кой е в „Илиада“ и „Одисея“. С., 1999, с. 8–9.

[169] Тодорова, Х. и др. Селищна могила Голямо Делчево. С., 1975, с. 214–215.

[170] Тодорова, Х. Каменно-медната епоха в България. С., 1986, с. 196.

[171] Сефтерски, Р. Принос към проучването на „перчема“ или „чомбоса“ у старите българи. — Авитохол, 2002, № 21,д. 38–48.

[172] Боев, П. Антропологична характеристика на населението на НРБ. — В: Етнография на България. Т. 1, с. 262–263.