Филип Рийв
Смъртоносни машини (8)

7.
Хай Лондон

Над Първия етаж, над оживените магазини на Мейфеър и Пикадили, над Куърк Съркъс, където статуята на спасителя на Лондон се извисяваше гордо върху своята стоманена колона с канелюри, бе надвиснал Най-горният етаж като желязна корона, подпирана от огромни стълбове. Това бе най-малкият, най-високият и най-важният от седемте етажа и макар там да се помещаваха само три сгради, това бяха трите най-големи сгради в Лондон. Назад се издигаха кулите на Гилдхол, където се помещаваха офисите на по-големите и не толкова големите Гилдии, и където те се събираха на съвещания веднъж месечно. Срещу него бе сградата, където се вземаха истинските решения: черната стъклена ръка на Инженериума. Между тях се намираше „Свети Павел“, древният християнски храм, който Куърк бе построил отново на това място, когато превърна Лондон в Транспортен град. Сега той представляваше печална гледка, обвит в скелета и подкрепян от подпори, тъй като никога не е бил предназначен да се движи, а пътуванията на Лондон бяха разклатили жестоко старата каменна зидария. Но скоро той отново щеше да бъде отворен за посетители: Гилдията на инженерите бе обещала да го реставрира и ако човек се заслушаше внимателно, щеше да чуе шума от бормашини и чукове, с които нейните хора работеха вътре.

Магнъс Кроум ги чуваше, докато автомобилът му преминаваше с мъркане из сенките на древната катедрала към Инженериума. Те извикаха на лицето му лека, загадъчна усмивка.

Вътре в Инженериума слънчевата светлина се държеше надалече зад черни прозорци. Студен неонов блясък къпеше металните стени, а въздухът миришеше на антисептични препарати, за които Кроум смяташе, че са желано облекчение от зловонието на цветята и прясно окосената трева, надвиснали над Хай Лондон в този топъл пролетен ден. Една млада жена-чирак скочи на крака, за да отдаде чест, докато той се промъкваше във фоайето и наведе плешивата си глава, когато той изръмжа:

— Заведете ме при доктор Туикс.

Една теснолинейка вече го очакваше. Момичето помогна на Кмета да се качи вътре и колата го поведе, лъкатушейки в бавна спирала през сърцето на Инженериума. Той минаваше етаж след етаж с офиси и конферентни зали и лаборатории и зърваше силуетите на странни машини през стени от матирано стъкло. Накъдето и да погледнеше, той виждаше своите Инженери да работят, занимавайки се с фрагменти от Стара Техника, извършвайки експерименти с плъхове и кучета, или напътстващи групи от деца с бръснати глави, дошли на еднодневна екскурзия от яслата на Гилдията в Дълбокото Подземие. Почувства се доволен и в безопасност, тук, сред чистата, светла Светая светих на неговата Гилдия. Това го накара да си спомни защо обича Лондон толкова много и защо е посветил кариерата си на това да открие начини да го поддържа в движение.

Когато преди много години Кроум бе млад чирак, той четеше мрачни прогнози, в които се казваше, че плячката привършва и Транспортните градове са обречени. Той посвети целия си живот да ги опровергае. Проправяйки си със зъби и нокти пътя към върха на своята Гилдия, а след това и към кметското място, той бе поставил само началото. Жестоките закони за рециклирането и антиотпадъчните процедури бяха просто междинна спирка. Сега той бе почти готов да разкрие истинския си план.

Но първо трябваше да се увери, че онова момиче Шоу няма да създава повече проблеми.

Колата спря с въздишка пред една от лабораториите на Горния етаж. Една набита, облечена в бяла престилка и наподобяваща бъчва жена, стоеше в очакване на входа, подскачайки нервно от крак на крак. Ивейдън Туикс бе един от най-добрите инженери в Лондон. Тя можеше и да изглежда като нечия пъпчива леля и да украсява лабораторията си с картини с цветя и кучета (което си бе чисто нарушение на устава на Гилдията), но що се отнася до работата си беше безмилостна.

— Здравейте, господин кмете — усмихна се тя престорено и направи поклон. — Много се радвам да Ви видя! Дошли сте да посетите моите бебета?

— Искам да видя Шрайк — сопна се той и я подмина, а тя затанцува след него, като листо във въздушната струя на преминаващ град.

Минаха през нейната лаборатория, покрай стреснати, покланящи се Инженери, покрай блестящи рафтове със стъклария — и покрай маси, върху които се реставрираха внимателно ръждясали метални скелети. Екипът на доктор Туикс от години изследваше Преследвачите, Възкресените хора, чиито останки понякога се появяваха в Отвъдната Страна — а напоследък работеха с нещо повече от останки.

— Приключихте ли с изследователската дейност върху Шрайк? — попита Кроум, докато крачеше напред. — Сигурни ли сте, че нямаме повече полза от него?

— О, научих всичко възможно, кмете — изчурулика Докторката. — Той е нещо пленително, но в действителност е по-сложен, отколкото е добре за него; почти е развил собствена самоличност. А колкото до странната идея фикс, свързана с онова момиче, ще се постарая новите ми модели да са много по-опростени. Искате ли да го разглобя?

— Не. — Кроум се спря при малка, кръгла врата и докосна някаква шайба, която я отвори с въртене. — Смятам да спазя онова, което обещах на Шрайк. А имам и работа за него.

Отвъд вратата бяха надвиснали сенки и се усещаше миризма на машинно масло. Срещу една далечна стена стоеше неподвижно висок силует. Когато кметът влезе в стаята, две кръгли зелени очи светнаха срещу него като автомобилни фарове.

— Господин Шрайк! — каза Кроум почти развеселен. — Как сме днес? Надявам се, че не спяхте?

— АЗ НЕ СПЯ — отвърна му един глас от мрака. Беше ужасен, остър като скърцането на ръждиви зъбци. Дори Доктор Туикс, която го познаваше добре, потръпна в каучуковата си престилка. — ИСКАТЕ ДА МЕ ПРЕГЛЕДАТЕ ОТНОВО ЛИ?

— Не, Шрайк — казва Кроум. — Помните ли какво ме предупредихте първия път, когато дойдохте при мен? За онова момиче Шоу?

— КАЗАХ ВИ, ЧЕ Е ЖИВА И Е ТРЪГНАЛА КЪМ ЛОНДОН.

— Е, оказахте се прав. Тя се появи, точно както бяхте казали.

— КЪДЕ Е? ДОВЕДЕТЕ Я ПРИ МЕНЕ!

— Боя се, че е невъзможно. Тя скочи в една отходна тръба, обратно в Отвъдната Страна.

Последва бавно съскане, сякаш се изпускаше пара.

— ТРЯБВА ДА Я ПОСЛЕДВАМ.

Кроум се усмихна.

— Надявах се да го кажете. Един от моите разузнавателни въздушни кораби „Гошоук 90“ е подготвен за Вас. Пилотите ще се върнат по следите на града, докато откриете мястото, където е паднало момичето. Ако тя и нейният спътник са мъртви, всичко е наред. Ако са живи, убийте ги. Донесете ми труповете им.

— А ПОСЛЕ? — попита гласът.

— А после, Шрайк — отвърна Кроум, — ще Ви дам онова, за което копнее сърцето Ви.

* * *

За Лондон настъпиха необичайни времена. Градът продължаваше да се движи с доста висока скорост, сякаш наблизо имаше плячка, но из сивите кални равнини не се виждаше друг град по северозападната част на Ловния Район и всички се питаха какво ли планира кметът.

— Не можем просто да продължим да се движим така — чу Катрин да мърмори един от прислугата. — На изток има големи градове, които ще ни погълнат и ще изплюят кокалите ни. — Но господин Малоу, икономът, отвърна с шепот:

— Нищо ли не знаеш, Сюки Блайндър? Не е ли изпратен господин Валънтайн на експедиция да проучи земята пред нас? Той и Магнъс Кроум са се насочили към някакъв огромен велик приз, можеш да бъдеш сигурен в това!

Някакъв огромен велик приз най-вероятно, но никой не знаеше какъв точно и, когато Валънтайн се прибра у дома за обяд след поредното съвещание с Гилдията на инженерите, Катрин го попита:

— Защо трябва да те пращат на разузнавателна мисия? Това е работа за навигатор, не за най-добрия археолог на света. Не е честно!

Валънтайн въздъхна търпеливо.

— Кметът ми има доверие, Катрин. И скоро ще се върна. Три седмици. Един месец. Не повече. Хайде, слез с мене в хангара, да видим какво правят Пюзи и Генч с този мой кораб.

* * *

През дългите хилядолетия след Шейсетминутната война, технологията в областта на въздушните кораби бе достигнала нива, за които дори Древните не биха могли да мечтаят. Валънтайн бе наредил да изградят Елеватора на тринадесетия етаж със специално предназначение, използвайки част от парите, които Кроум му бе платил за Старата Техника, открита от него по време на пътуването му до Америка преди двадесет години. Той твърдеше, че това е най-добрият кораб, строен някога и Катрин не виждаше причина да подлага това на съмнение. Естествено, той не й позволяваше да стои долу на Петия етаж заедно с простосмъртните търговци, а на един частен въздушен пристан на няколкостотин ярда от Клио Хаус.

Катрин и баща й вървяха към него през огрения от слънцето парк. Хангарът и металната площадка бяха изпълнени с хора и превозни средства, докато Пюзи и Генч товареха на Елеватора провизии за предстоящия полет. Кучето се разбърза напред, за да подуши куповете с касетки и бидони: консерви с месо, подемен газ, медикаменти, набори от инструменти за поправка на спукани гуми на въздушни кораби, лосиони за слънце, противогази, пистолети, дъждобрани, дебели палта за минусови температури, огнеупорни костюми, картографско оборудване, портативни печки, резервни чорапи, пластмасови чаши, три надуваеми лодки и една картонена кутия с надпис „Запазената марка обувки на Пинкс за кален терен в Отвъдната Страна — Никой не потъва с Пинкс!“

В сенките на хангара чакаше величественият въздушен кораб, а лъскавата му черна бронирана обвивка бе покрита с брезент. Както обикновено, Катрин почувства как у нея се надига трепет при мисълта за това огромно превозно средство, което щеше да издигне баща й високо в небето — трепет, примесен с тъга, че той я напуска; и страх, че може да не се завърне.

— О, ще ми се да можех да дойда с теб! — каза тя.

— Не и този път, Катрин — отвърна баща й. — Може би някой ден.

— Защото съм момиче ли? — попита тя. — Но това няма значение. Искам да кажа, че в Древните времена на жените е било позволено да правят същите неща, които и мъжете са вършели, а така или иначе въздушната търговия изобилства от жени пилоти. Ти самият летя с жена при едно от пътуванията до Америка, спомням си, че съм виждала нейни снимки…

— Не става въпрос за това, Кейт — каза той и я прегърна. — Просто може да е опасно. Както и да е, не ми се ще да се превръщаш в един от онези гамени авантюристи като мен. Искам да останеш тук и да завършиш образованието си и да станеш фина и красива дама от Хай Лондон. А най-много искам да попречиш на Куче да препикава всичките ми консерви със супа…

След като изтеглиха Куче настрана и го нахокаха, те седнаха заедно в сянката на хангара и Катрин каза:

— Е, ще ми кажеш ли къде отиваш, че е толкова важно и опасно?

— Не бива да казвам — отвърна Валънтайн, хвърляйки й кос поглед с ъгълчето на окото си.

— О, стига! — засмя се тя. — Ти си най-добрият ми приятел, нали така? Знаеш, че никога няма да кажа на друг. А и отчаяно искам да знам накъде отива Лондон! Всички в училище непрекъснато ме питат. От дни пътуваме на изток с максимална скорост. Дори не спряхме, когато погълнахме Солтхук…

— Виж, Кейт — призна той, — всъщност, Кроум ме помоли да нагледам Шан Гуо.

Шан Гуо беше водещата нация на Антитранпортната лига — варварският съюз, който контролираше индийския субконтинент и онова, което бе останало от Китай, защитено от изгладнелите градове посредством величествена планинска верига и блата, очертаващи източните граници на Ловния Район. Катрин бе учила това по география. Съществуваше само един проход през тези планини и той бе защитен от ужасния град-крепост Батмунк Гомпа, Защитната стена, под чиито оръжия стотици градове бяха намерили смъртта си през първите няколко столетия на Притеглянето.

— Но защо там? — попита тя. — Не е възможно Лондон да отива нататък.

— Не съм казвал подобно нещо — отвърна Валънтайн. — Но някой ден може и да ни се наложи да отидем до Шан Гуо и да разбием защитата на Лигата. Знаеш какъв недостиг на плячка има. Градовете започват да гладуват и се обръщат един към друг.

Катрин потръпна.

— Но сигурно има и друго решение — възрази тя. — Не можем ли да поговорим с кметовете на други градове и да измислим нещо?

Той се засмя леко.

— Боя се, че Градският Дарвинизъм не функционира по този начин, Кейт. Живеем в свят, където един град поглъща друг. Но ти не бива да се тревожиш. Кроум е велик мъж и ще намери някакъв изход.

Тя кимна мрачно. Погледът на баща й отново бе придобил онова призрачно излъчване на преследвач. Той още не й бе доверил нищо за момичето, което искаше да го убие, а и сега тя усещаше, че крие още нещо, свързано с експедицията и плановете на кмета за Лондон. Имаше ли някаква връзка между тези неща? Не можеше да го попита директно за това, което бе чула, докато подслушваше в атриума, без да си признае, че го е шпионирала, но само за да види какво ще й отговори, попита:

— Това свързано ли е по някакъв начин с онова ужасно момиче? Тя самата била ли е от Шан Гуо?

— Не — каза бързо Валънтайн и тя видя как лицето му постепенно пребледня. — Тя е мъртва, Кейт и вече нямаме основания да се притесняваме заради нея. Хайде. — Той бързо се изправи. — Разполагаме с още няколко дни заедно, преди да отпътувам, така че да ги оползотворим по най-добрия начин. Ще седим до камината и ще хапваме филийки с масло, докато си говорим за отминалите дни и няма да мислим за… за онова нещастно обезобразено момиче.

Докато вървяха по обратния път през парка, хванати за ръце над главите им се спусна сянка; един „Гошоук 90“ потегляше от Инженериума.

— Виждаш ли? — каза Катрин. — Гилдията на инженерите разполага с лични въздушни кораби. Мисля, че е ужасно от страна на Магнъс Кроум да те праща далече от мен.

Но баща й само заслони очи с ръка, за да гледа как белият кораб обиколи Най-високия етаж и отлетя бързо на запад.