Филип Рийв
Смъртоносни машини (6)

5.
Кметът на Лондон

На хиляда мили пред тях изгревът огряваше Съркъл Парк, тази елегантна примка от морави и цветни лехи, обримчващи Първия етаж. Той проблясваше в декоративните езерца и алеите, блещукащи от росата и светеше в белите метални върхове на кулите в Клио Хаус. Крайградската къща на Валънтайн, разположена сред мрачни кедри в края на парка, наподобяваща огромна раковина, изхвърлена от някакъв чудноват прилив.

В спалнята си на последния етаж Катрин се събуди и полежа, взряна във филтъра за слънчеви лъчи през покритите с черупки от костенурки капаци на нейните прозорци. Знаеше, че е нещастна, но отначало не помнеше защо.

После си спомни предишната вечер. Нападението в Подземието и начинът, по който онзи нещастен, сладък, млад чирак бе преследвал убийцата, намирайки смъртта си. Тя се бе втурнала след баща си, но докато стигне до отходната тръба, всичко бе приключило. Един млад чирак инженер се оттегляше залитайки, ужасеното му лице имаше същия бял цвят, както и каучуковата му престилка, а зад него тя откри баща си, блед и гневен, заобиколен от полицаи. Никога не го бе виждала да изглежда по този начин, нито пък бе чувала грубия, неестествен глас, с който троснато й нареди да се прибира право вкъщи.

Част от нея искаше само да се завие и да продължи да спи, но трябваше да го види и да се увери, че е добре. Тя отметна завивката и стана, обличайки дрехите от предишната вечер, които лежаха смачкани на пода, все още носещи миризмата на пещите.

Пред спалнята й леко се спускаше един коридор с кръгъл таван, лъкатушещ като лабиринт на амонит. Тя забързано заслиза по него, спирайки, за да изрази почитта си към статуята на Клио, богинята на историята, намираща се в една ниша пред вратата, водеща към трапезарията. В други ниши бяха разположени съкровища, които баща й бе донесъл със себе си от експедициите си; глинени късове, части от компютърни клавиатури и ръждясалите метални черепи на Ловци, онези странни, полумеханични войници от една забравена война. Стъклените им напукани очи гледаха злобно Катрин, докато минаваше покрай тях.

Баща й пиеше кафе в атриума, голямото открито пространство в центъра на къщата. Той все още бе облечен в халата си, издълженото му лице бе сериозно, докато крачеше напред-назад сред саксийните папрати. Само един бърз поглед бе достатъчен за Катрин, за да установи, че той изобщо не бе спал.

— Татко? — каза тя въпросително. — Какво се е случило?

— О, Кейт! — Той се приближи и силно я прегърна. — Каква нощ!

— Горкото момче! — прошепна Катрин. — Горкият Том! Предполагам, че нищо не са… открили?

Валънтайн поклати глава.

— Убийцата го повлече след себе си, когато падна. И двамата са били повлечени от калта на Отвъдната Страна или са се разбили под коловозите.

— О! — прошепна Катрин и приседна на ръба на една маса, без дори да забелязва Кучето, което влезе с тихи стъпки, за да склони глава на коляното й. Горкият Том! — помисли си тя. Той беше толкова мил, толкова нетърпелив да им достави удоволствие. Тя наистина го бе харесала. Дори бе обмисляла идеята да помоли баща си да го доведе на работа в Клио Хаус, за да могат тя и Кучето да го опознаят по-добре. А сега той бе мъртъв, душата му бе изчезнала в Мрачната Страна и тялото му лежеше изстинало в студената кал някъде из коловозите на града.

— Кметът на града не е доволен — каза Валънтайн, хвърляйки един поглед към часовника. — Една убийца, движеща се свободно из Подземието в първия ден от завръщането на Лондон в Ловния Район. Ще дойде лично тук, за да го обсъдим. Ще поседиш ли с мен, докато го чакам? Ако искаш, хапни от закуската ми. На масата има кафе, кифлички, масло. Нямам никакъв апетит.

И Катрин нямаше апетит, но погледна храната и забеляза една опърпана кожена раница в далечния край на масата. Беше същата, която убийцата бе изпуснала, а съдържанието й лежеше пръснато наоколо подобно на някакви експонати от странен музей: метално шише с вода, аптечка, някаква връв, няколко парчета сушено месо, което изглеждаше по-твърдо от езици на ботуши и един оцапан и изпомачкан лист хартия с прикрепена с телбод снимка върху него. Катрин я вдигна. Това бе документ за самоличност, издаден в някакъв град на име „Строул“, мръсен и избелял, разпадащ се по прегънатите участъци. Преди да е успяла да изследва почерка, погледът й бе привлечен от снимката. Тя ахна:

— Татко! Лицето й!

Валънтайн се обърна, видя, че тя държи листа и го изтръгна от ръката й с гневен вик. — Не, Кейт! Това не бива да бъде виждано от никого…

Извади запалката си и внимателно запали едното ъгълче на документа, сгъвайки го в пепелника на бюрото си, докато хартията гореше. След това отново продължи да крачи, а Катрин го наблюдаваше. През десетте години, откакто бе в Лондон, тя беше започнала да го възприема като най-добрия си приятел, не само като баща. Харесваха едни и същи неща, смееха се на едни и същи шеги и никога нямаха тайни един от друг — но тя разбираше, че той крие нещо от нея, свързано с това момиче. Никога не го бе виждала толкова разтревожен от каквото и да било.

— Коя е тя, татко? — попита Кетрин. — От някоя от твоите експедиции ли я познаваш? Толкова е млада и толкова… Какво е станало с лицето й?

Чуха се стъпки, някой почука на вратата и Пюзи нахълта в стаята.

— Кметът е на път за насам, Шефе.

— Вече? — изстена Валънтайн.

— Боя се, че да. Генч току-що го е видял да пресича парка с колата си. Каза, че не изглеждал доволен.

И Валънтайн не изглеждаше доволен. Той грабна дрехите си от облегалката на стола, където ги бе захвърлил и се зае да се приведе в приличен вид. Катрин се приближи, за да му помогне, но той я отпрати с един жест, затова тя го целуна бързо по бузата и забързано излезе с подскачащото зад нея Куче. През големите овални прозорци на гостната видя един бял служебен автомобил да влиза през портата на Клио Хаус. Един отряд от войници тичаха пред него, облечени в ярката червена униформа на бийфитърите^[1], личната охрана на кмета на Лондон. Те заеха позиции из градината подобно на грозни декоративни орнаменти в моравата, докато Генч и един от останалите слуги забързаха напред, за да отворят големия пластмасов капак. Кметът на Лондон слезе от колата и закрачи към къщата.

Магнъс Кроум управляваше Лондон от близо двадесет години, но все пак не изглеждаше като градоначалник. Кметовете на Лондон в учебниците по история на Катрин бяха закръглени, весели, червендалести мъже, а Кроум беше слаб като сврака и два пъти по-тъжен. Той никога не носеше алените одежди, представляващи гордостта и радостта на останалите кметове, а се обличаше в дългата си бяла каучукова роба и носеше червеното колело на Гилдията на инженерите на челото си. Предишните кметове на Лондон бяха принуждавани да махнат белезите за принадлежност към Гилдията, за да покажат, че служат на целия град, но нещата се бяха променили, когато Кроум дойде на власт — и макар някои хора да казваха, че е несправедливо един човек да бъде началник на Инженерите и кмет на Лондон, все пак те признаваха, че Кроум се справяше добре с управлението на града.

Катрин не го харесваше. Никога не го бе харесвала, въпреки че той се отнасяше толкова добре с баща й, а тази сутрин нямаше настроение да се среща с него. Щом чу арката на входната врата да се отваря, тя бързо се върна в коридора и тръгна нагоре по него, нежно подвиквайки на Кучето да я последва. Веднага щом стигна до първия завой, тя спря, скрита в една плитка ниша, поставила върховете на пръстите си върху главата на Куче, за да го укроти. Подозираше, че някаква ужасна беда е сполетяла баща й и нямаше да му позволи да крие истината от нея, сякаш все още бе малко момиченце.

След няколко секунди тя видя Генч да отива до вратата на атриума, стиснал шапката в ръцете си.

— Оттук, Ваше почитаемо височество — смотолеви той с поклон. — Стъпвайте внимателно, Ваша чест.

Кроум вървеше плътно зад него. Той спря за миг, главата му се клатеше наляво-надясно по някакъв странен влечугоподобен начин, и Катрин усети как погледът му пробяга през коридора като вятър от Ледената Пустош. Тя се сви по-силно в нишата и се молеше на Куърк и Клио да не я види. За миг тя чу дишането му и едва доловимите скърцания и писукания на каучуковото му палто. После Генч го поведе към атриума и опасността отмина.

Стиснала здраво каишката на Кучето с една ръка, тя се промъкна обратно към вратата и се заслуша. Чуваше гласа на баща си и си го представяше как стои до декоративния фонтан, докато хората му настаняваха Кроум да седне. Той започна да прави някакви благовъзпитани забележки за времето, но студеният слаб глас на кмета го прекъсна:

— Четох доклада за снощното ти приключение, Валънтайн. Ти ме увери, че сте се справили с цялото семейство.

Катрин се отдръпна от вратата, сякаш се бе изгорила. Как се осмеляваше това старче да говори така на баща й! Не искаше да слуша повече, но любопитството надделя и тя отново долепи ухо до дървото.

— … призрак от моето минало — казваше баща й. — Нямам обяснение как е могла да избяга. И единствено Куърк знае къде се е научила да бъде толкова подвижна и хитра. Но тя вече е мъртва. Както и момчето, което я залови, горкият Натсуърти…

— Сигурен ли си в това?

— Те паднаха от града, Кроум.

— Това не значи нищо. Ние се движим над мека пръст; възможно е да са оцелели. Трябвало е да изпратиш хора долу да проверят. Не забравяй, че ние не знаехме доколко е запознато момичето с работата на майка си. Ако случайно каже на някой друг град, че разполагаме с МЕДУЗА, преди да сме готови да я използваме…

— Знам, знам — каза раздразнено Валънтайн и Катрин чу как изскърца един стол, когато той се отпусна в него. — Ще взема асансьора до тринайсетия етаж и ще видя дали ще мога да открия телата им…

— Не — нареди Кроум. — Имам други планове за теб и твоя въздушен кораб. Искам да летиш напред и да провериш какво има между Лондон и неговата цел.

— Кроум, това е работа за Комисията по планирането, не за Асансьора…

— Не — сопна се Кроум отново. — Не искам прекалено много хора да знаят накъде сме повели града. Ще научат, когато назрее моментът. Освен това, имам предвид една задача, която може да бъде поверена единствено на теб.

— Ами момичето? — попита Валънтайн.

— Не се тревожи за нея — каза Кметът. — Имам агент, на когото мога да се доверя. Той ще я проследи и ще довърши работата, която ти не успя да свършиш. Съсредоточи се върху подготовката на кораба си, Валънтайн.

Срещата отиваше към края си. Катрин чу, че кметът на Лондон се готви да тръгва и забързано пое по коридора преди вратата да се отвори, а мозъкът й препускаше по-бързо от някоя от онези центрофуги в Залата на Лондонския музей за Древни Технологии.

Отново в стаята си, тя седна и започна да си задава въпроси за нещата, които бе чула. Беше се надявала да разгадае една мистерия, а вместо това тя се бе задълбочила още повече. Единственото, в което беше сигурна бе, че баща й пази някаква тайна. Никога преди той не бе имал тайни от нея. Винаги й казваше всичко и я питаше за мнението й, искаше съвет от нея, а сега си шушукаше с кмета на Лондон за едно момиче, което бе „призрак от миналото“ и за някакъв агент, който щеше да бъде изпратен да я търси и да направи… какво? Възможно ли бе Том и атентаторката наистина да са още живи? И защо кметът пращаше баща й на разузнавателен полет сред такава потайност? Защо не искаше да каже накъде пътува Лондон? И какво, какво по дяволите представляваше МЕДУЗА?