Филип Рийв
Смъртоносни машини (10)

9.
Джени Ханивър

В началото им се стори, че късметът им е проработил. Понесоха се бързо из оскъдно осветената алея и поеха надолу към сенките под дъгите на колесниците на Спийдуел. Виждаха тъмните големи очертания на другите градове, със светещите в прозорците лампи, а на върха на един от тях бе запален голям огън, в далечния край на Обединението се намираше миньорско градче, където течеше шумно парти.

Пропълзяха по външния край на Спийдуел до едно място, където към търговския град, паркиран в съседство се простираше дървено мостче. Беше неохранявано, но ярко осветено и когато стигнаха далечния край на търговския град и стъпиха на платформата, един глас някъде отзад извика:

— Хей! — а после добави по-високо: — Хей! Хей! Чичо Рийланд! Робите ти бягат!

Те се затичаха или по-скоро Том тичаше, влачейки Хестър след себе си и чуваше стенанията й при всяка крачка. Изкачиха стълби, минаха по една пътека, покрай един храм на Перипатетия, богинята на бродещите градове, и се озоваха на един търговски площад, от двете страни, на който имаше големи железни кафези, в някои от които мършави измъчени роби чакаха да бъдат продадени. Том си наложи да намали темпото и се опита да си придаде невзрачен вид, като непрекъснато се ослушваше за звуци, издаващи някой преследвач. Нямаше такива. Може би семейство Рийланд се бяха отказали от преследването или пък не им бе позволено да преследват хора из други градове — Том не познаваше правилата в търговските обединения.

— Върви към носа — каза Хестър, пускайки ръката му, за да вдигне яката на палтото и да скрие лицето си. — Ако извадим късмет, на носа ще има въздушно пристанище.

Късметът им проработи. В предната част на най-високата платформа на града имаше издигнат участък, където бяха привързани половин дузина малки въздушни кораби, а тъмните им, пълни с газ обвивки наподобяваха спящи китове.

— Ще откраднем ли някой? — прошепна Том.

— Само в случай че знаеш как да управляваш въздушен кораб — каза немощно Хестър. — Оттатък има авиаторско кафене, ще трябва да опитаме да резервираме билети като обикновени хора.

Кафенето представляваше стара ръждясала гондола-кораб, прикована за платформата. Отпред под раирания сенник бяха наредени няколко метални маси. Там светеха огнеупорни фенери, а един стар авиатор се бе отпуснал в стол, похърквайки. Единственият друг клиент бе една зловеща на вид жена от Ориента, облечена в дълго червено кожено палто, седнала в тъмния участък до бара. Въпреки че не беше осветено, тя беше със слънчеви очила, а миниатюрните стъкла бяха черни като елитри на бръмбар. Тя се обърна и изгледа продължително Том, когато той се приближи към бара.

Дребен мъж с огромни провиснали мустаци бършеше чаши. Той незаинтересовано вдигна поглед, когато Том каза:

— Търся кораб.

— Закъде?

— За Лондон — отвърна Том. — Аз и приятелката ми трябва да се върнем в Лондон и се налага да отпътуваме довечера.

— Лондон, значи? — Мустаците на мъжа потрепваха като опашки на катерици, напъхани в носа му и вече започнали да нервничат. — Само кораби с разрешително от лондонската Търговска гилдия могат да кацат там. Тук нямаме подобно нещо. Стейнс не е такъв град.

— Може би ще успея да помогна? — предложи един мек глас с чуждестранен акцент над рамото на Том. Жената с червеното палто се бе приближила тихо. Слаба, красива жена, в чиято къса черна коса имаше бели ивици като на язовец. В слънчевите й очила играеха отраженията от огнеупорните фенери и когато се усмихна, Том забеляза, че зъбите й са оцветени в червено. — Нямам разрешително за Лондон, но отивам в Еърхейвън. Там можете да намерите кораб, с който да изминете останалата част от пътя. Имате ли някакви пари?

Том не се бе замислял за тази подробност. Той прерови туниката си и напипа две окъсани банкноти с лика на Куърк на лицевата част и Магнъс Кроум, който гледаше строго от гърба. Беше ги сложил в джоба си през нощта, когато изпадна от Лондон, с надеждата да ги похарчи на партито в Кенсингтън Гардънс в чест на залавянето на Солтхук. Тук, на светлината на противните огнеупорни фенери, те изглеждаха не на място, като пари-играчки.

Изглежда и жената бе на същото мнение.

— А — каза тя. — Двадесет куърка. Но подобни банкноти могат да бъдат похарчени само в Лондон. Няма да са от полза за беден скитащ небесен пътешественик като мен. Нямате ли злато? Или Стара Техника?

Том сви рамене и промърмори нещо. С крайчеца на окото си видя някакви нови посетители, които си проправяха път през масите.

— Виж, чичо Рийлънд! — чу той да вика единият от тях. — Ето ги! Спипахме ги!

Том се огледа и видя Рийлънд и няколко от неговите момчета да ги обграждат, стиснали в ръце тежки бухалки. Той сграбчи Хестър, която се бе облегнала на бара, почти без да разбира какво става. Един от мъжете от Спийдуел се приближи, за да им препречи пътя, но жената в червеното палто застана пред него и Том я чу да казва: — Това са мои пътници. Тъкмо уговарях цената.

— Те са наши роби! — изкрещя Рийлънд, пробивайки си път покрай нея. — Том Нитсуърти и приятелката му. Намерихме ги в Отвъдната Страна. Така си беше. Който ги е намерил, за него са…

Том забързано понесе Хестър из металната платформа, покрай стълби, водещи към кейове със закотвени въздушни кораби. Чу как хората на Рийлънд се разделят и си подвикват, докато ги търсеха, а после се чу ръмжене и трясък, сякаш един от тях бе паднал. Добре, помисли си Том, но знаеше, че останалите ще ги намерят скоро.

Повлече Хестър по късата желязна стълба към кейовете. На някои от корабите висяха лампи и на него му хрумна смътната идея да си проправи път със сила на борда на някой и да го принуди да ги закара до Лондон. Но не разполагаше с нищо, което да му послужи като оръжие и преди да е успял да потърси такова, по стълбата зад гърба му затропаха стъпки и гласът на Рийлънд каза:

— Моля ви, проявете здрав разум, господин Нитсуърти! Не искам да ви наранявам. Фред! — добави той. — Притиснах тези негодници до стената. Фред?

Том усети как надеждата го напуска. Вече нямаше как да избягат. Стоеше покорно там, когато Рийлънд се приближи в светлината от страничните отвори на близкия кораб, вдигнал високо бухалката си. Хестър се отпусна тежко на перилата на една макара в палубата и изстена.

— Съвсем справедливо е — каза Рийлънд, сякаш си мислеше, че тя се оплаква. — Мразя тази работа с робството не по-малко от вас, но времената са тежки, а и ние наистина ви заловихме, не можете да го отречете…

Внезапно, по-бързо отколкото можеше да си представи Том, Хестър се раздвижи. Тя измъкна един метален лост от макарата и го размаха към Рийлънд. Бухалката изхвърча от ръката му и се удари в палубата, издавайки звук като от глокеншпил, а металният прът го удари отстрани силно по главата.

— Ох! — изстена той и се сгърчи на пода. Хестър се промъкна напред и отново вдигна пръта, но преди да успее да го стовари върху черепа на стареца, Том сграбчи ръката й. — Спри! Ще го убиеш!

— Е, и? — Тя замахна към него, с оголени стърчащи зъби, приличаше на обезумяла маймуна. — Е, и?

— Прав е, миличка — каза един нежен глас. — Няма нужда да го довършваш.

Откъм сенките се подаде жената от бара, червеното й палто се увиваше около глезените й, докато вървеше към тях.

— Мисля, че трябва да се качим на моя кораб преди останалите от неговите хора да са дошли да ви търсят.

— Казахте, че нямаме достатъчно пари — напомни й Том.

— Така е, господин Нитсуърти — отвърна авиаторката. — Но едва ли мога да стоя и да гледам как ви отвеждат, за да ви продадат като роби, нали? Аз самата навремето съм била роб и не бих ви го препоръчала. — Беше свалила очилата си. Очите й бяха тъмни и бадемовидни, а в ъглите им се образуваха тънки бръчки, когато се усмихна. — Освен това — добави тя, — вие ме заинтригувахте. Защо един лондончанин се скита из Ловния Район в търсене на неприятности? — Тя протегна ръка към Том, а крехката структура от кости и сухожилия ясно прозираше под подобната на хартия кожа.

— Откъде да знаем, че няма да ни предадете, както направи Рийлънд? — настоя той.

— Няма как да знаете, разбира се! — изсмя се тя. — Просто ще трябва да ми се доверите.

След Валънтайн и Рийлънд Том не мислеше, че някога ще може да се довери на когото и да било, но тази странна непозната беше единствената му надежда.

— Добре — каза той. — Но Рийлънд не е разбрал правилно името ми, казвам се Натсуърти.

— А аз съм Фанг — каза жената. — Мис Ана Фанг. — Ръката й остана протегната, сякаш той беше уплашено животно, което искаше да опитоми, и тя продължаваше да се смее със своята плашеща червена усмивка. — Корабът ми се намира на въздушен кей шест.

И така, те тръгнаха с нея и някъде из гъстите сенки под кейовете минаха над хората на Рийлънд, които лежаха тежко отпуснати под един стълб, а главите им се люлееха сякаш бяха пияни.

— Да не би да са…? — прошепна Том.

— В несвяст — отвърна Мис Фанг. — Боя се, че не си знам силата.

Том искаше да спре и да се увери, че хората са добре, но тя го преведе бързо нагоре към кей шест. Корабът, който висеше на котвата там, не беше елегантният клипер, който очакваше да види Том. Всъщност, бе не по-голям от стар, ален резервоар плюс грозд от ръждиви машинни отсеци, прикрепени към дървена гондола.

— Направен е от боклуци! — ахна той.

— Боклуци? — разсмя се мис Фанг. — Защо? „Джени Ханивър“ е построена от частите на най-добрите въздушни кораби! Обвивка от силиконова коприна от клипер на Шан Гуо, двойка аеродвигатели „Джьоне-Каро“, направо от парижки боен кораб, подсилени газови камери от военен балон на Шпицберген… Удивително е какво можеш да намериш на бунището…

Тя го поведе по подвижното мостче в тясната, ухаеща на подправки гондола. Представляваше просто тесен, дървен цилиндър с палуба на носа и каютата на мис Фанг на кърмата и цял куп други малки кабини между тях. Том трябваше да се придвижва приведен, за да не си разбие главата в надвисналите отделения и опасно изглеждащите наръчи с кабели, които висяха от таблата с инструменти на покрива, но авиаторката се движеше с отработена лекота, мърморейки си на някакъв странен, чужд език, докато тя превключваше, дърпаше лостове и палеше мъждиви зелени електрически уреди, които изпълваха кабината с аквариумен блясък. Жената се разсмя, когато видя разтревожения поглед на Том.

— Това е Еърсперанто, официалният език на небето. Животът по птичите пътища е самотен и аз придобих навик да си говоря сама…

Тя дръпна и последния лост и из гондолата се разнесоха скърцането и въздишането на газовите клапи. Разнесе се остър звук, когато магнитните закотвящи скоби се освободиха, а радиото се оживи и замърмори:

— „Джени Ханивър“, говори Комисията на пристанище Стейнс. Нямате разрешение за заминаване.

Но „Джени Ханивър“ заминаваше въпреки това. Том почувства как стомахът му се преобръща, докато се издигаха в среднощното небе. Пролази до амбразурата и видя пазарният град да пропада под тях. После пред погледа му се появи Спийдуел и скоро цялото съцветие се разпростря под него като екран с макет на град в Музея.

— „Джени Ханивър“ — настояваше високо говорителят, — върнете се на котвеното си място веднага! Имаме искане от градския съвет на Спийдуел да оставите пасажерите си или те ще бъдат принудени да…

— Каква скука! — изчурулика мис Фанг, изключвайки радиото.

Сглобената ракетна батарея на покрива на градската зала на Спийдуел изригна свистящо ято ракети след тях. Три изсъскаха на безопасно разстояние, четвъртата експлодира до десния борд и накара гондолата да се разклати като махало, а петата мина дори още по-близо (Ана Фанг повдигна едната си вежда, докато Том и Хестър се свиха от страх, като уплашени зайчета), а после излязоха извън обхвата им. „Джени Ханивър“ се издигаше в студеното, чисто пространство на нощта, а Търговското обединение бе просто далечно петно светлина под облаците.