Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (7)

Седма глава

Стивън свикна бързо и поразително леко с новата си свобода и само седмица, след като беше пристигнал, попадна в едно много удобно ежедневие. Получи се писмо от Стилуотър, което в голяма степен успокои душата му. Като подчертаваше болката, която му беше причинило внезапното заминаване на Стивън, енорийският свещеник донякъде беше приел този факт. Очевидно той пишеше от обич (думата изкушение беше зачеркната), която беше твърде силна, за да може да й устои. Следователно „всичко можеше да е за добро“, ако, както Стивън сам бе предложил, този едногодишен срок се разглежда от двете страни като „пробен камък“. Междувременно той одобряваше избора на Стивън за местоживеене, изтъкваше, че го познава твърде добре, за да има нужда да го направлява по пътя на добродетелта, и му заръчваше да не се лишава от нищо, за да не рискува здравето си.

Сутринта се случи сензация, която винаги щеше да му напомня, че се намира действително в Париж, за да направи „кариера на художник“. Стана, облече се бързо и тъй като закуската в „Клифтън“ с нищо не можеше да го съблазни, отби се наблизо в малка млекарница на ъгъла зад хотела. Тук за трийсет су му беше сервирана каничка с горещо кафе с мляко и две още топли кифли, които пекарят току-що беше извадил от пещта.

Пътят до студиото през тихите улички беше за него истинско удоволствие. Бързащите тълпи и полицаите в сини пелерини, ранобудните домакини, носещи на ръцете си отрупани кошници, войник, облечен в алени панталони, двама портиери, разменящи сплетни с метли в ръка, един стар чистач, пръскащ силна струя вода по плочника, разносни колички със свежи зеленчуци, трополещи откъм Централните хали — цялата тази картина завладя сетивата му. От време на време се чуваха внезапни остри крясъци, реч на много езици, бавен звън на камбани иззад меките сиви здания. Виждаха се грациозните бели мостове, прекрасната река, която вече започваше да искри под слънцето.

Вярно беше, че в студиото не се чувстваше уютно. Липсата на ред и непрекъснатият шум пречеха на човек да се съсредоточи. Струваше му се, че много от студентите бяха дошли не толкова за да работят, а най-вече да се развличат и да демонстрират необуздани страсти. Те се смееха и пееха, разиграваха груби шеги, водеха безкрайни дискусии на висок глас в кафенетата, спореха и се караха, нервираха се, преувеличавайки бохемството и като облекло, и като поведение. Разговорите им бяха изпълнени с жаргон, представяха се за всезнайковци по най-новите течения в живописта, приемаха Мане, Дега, Реноар^[1] като свои учители и ги защитаваха болезнено, презираха Миле^[2] и Енгър^[3], бяха критични към Дьолакроа, а в същото време можеха да предложат твърде малко или почти нищо от себе си.

Имаше, разбира се, и други, които сериозно се занимаваха. До Стивън седеше един поляк от малко селце близо до Варшава, който изгаряше от амбиция и беше пристигнал без средства в Париж. За да плаща таксата си при Дюпре, той бе работил дванайсет месеца като носач на гарата в Монпарнас. Напрежението, с което работеше, плашеше. Но той нямаше капчица талант. Често, когато Дюпре правеше всекидневните си обиколки, на Стивън му се искаше професорът да пресече безжалостно, дори и само с една дума, тази безполезна борба. Но той не казваше нищо, не правеше нищо освен да поправи някоя линия или да посочи с безмълвен израз, че липсва баланс в композицията. Неговото отношение към Стивън оставаше също толкова невъзмутимо, макар че веднъж-дваж, след като разгледа някои негови рисунки, погледна лицето му с прикрито любопитство, като че го виждаше за първи път.

Все повече и повече въпреки благородството и светските маниери на Дюпре в душата на Стивън започна да се прокрадва разяждащо го отвътре разочарование, болезненото огорчение на човек, който съзнава, че се е провалил в стремежа да осъществи младежките си мечти. Дали спечелването на признание и други знаци на внимание в официалните кръгове, дали възможността да излага ежегодно в Салона по една успешна картина, която да бъде винаги добре експонирана, дали участието в работата на всевъзможни комисии и комитети и представянето на „изкуството“ с бели ръкавици на правителствени приеми би имало стойност за човек, който иска да порази света с невероятен шедьовър?

Дюпре не проявяваше истински интерес към студиото, а още по-малко към студентите си освен когато попаднеше на талант, който може да надмине неговия собствен. Зад фасадата си той беше празен човек. По-скоро един индивид, движен от вътрешното си его, сиреч човек, който заслужава повече съжаление, отколкото презрение. Професорът крачеше величествено из залата. Стивън беше изпитал странно чувство към него привечер, когато го гледаше как сваля бавно тесния си редингот и сетне ботушите с копчета, облекчавайки стегнатите пръсти на краката си, как седи приведен към печката в неговото претенциозно студио. С поглед, отправен към незавършената картина „Бретонска сватба“, Стивън си помисли със свито сърце: „Боже мой, дали трябва да продължава всичко това?“.

За обяд Стивън обикновено отиваше с Честър при мадам Жобер, но понякога успяваше да избяга от възторженото приятелство на Честър и ходеше по кейовете, хапвайки малки хлебчета, в които имаше по един резен шунка, покрит с жълта горчица. След това с ускорени крачки се забързваше към Лувъра или Люксембургския дворец. Почти по тъмно, с очи, отвикнали от реалността на външния свят, той напускаше дългите галерии и се връщаше обратно в „Клифтън“.

На Честър и на малкото на брой други познати от курса на Дюпре изглеждаше необичайно, че Стивън прекарва вечерите си сам, и няколко пъти настойчиво го канеха да отиде с тях в Монмартър. Веднъж той се съгласи да тръгне с пет-шест момчета на кафе концерт в „Ток Бльо“ близо до „Мулен дьо ла Галет“. Но му беше скучно до смърт на сцените, които трябваше да бъдат живи и вълнуващи, а бяха на практика глупаво безплодни. Танцовата зала представляваше едно настъпващо се и блъскащо се под грохота на евтин духов оркестър множество, полупияно, възбудено, изкривено от десетките огледала. Сигурно нищо не би могло да бъде по-безнадеждно тъжно от лицата на старите жители с изпити скули и мъртвешки очи. Някои от добре известните кокотки, които Честър показваше, бяха откровено противни, а мъжете, които ги придружаваха, облечени в стегнати черни дрехи — ужасни и дегенерирали.

По-късно няколко млади жени бяха привлечени към групата, която сега достигна буйната си фаза. Стивън ги разглеждаше с любопитство. Дрезгавите им гласове и грубата фамилиарност, прегръдките им през вратовете и произнесените на висок глас нежности предизвикваха у него хладно отвращение. Докато седеше бледен и мълчалив, като риба на сухо едно от момичетата се наклони към пияния Честър и с поглед, насочен към Стивън, се закикоти и зашепна нещо в ухото му. Честър се заливаше от смях.

Тогава Стивън не реагира, но по пътя за дома той припомни на Честър случката.

— Не беше нищо особено, старче. Тя просто каза… — тук Честър промени точните думи, които не можеше да си спомни, — … че си странен.

Когато Стивън се обърна, той добави:

— Съжалявам, че нямаше настроение тази вечер. Не забравяй, че в сряда ще отидем при Ламбер. Ела да ме вземеш от къщи преди това.

На този ден към четири часа Стивън се запъти към улица „Бонапарт“, където на най-горния етаж на номер 15 живееше Хари. Изкачи бързо трите етажа. От квартирата се чуваше шумна кавга. Стивън се провря през полуотворената врата и видя как Честър спори с нисък човек с квадратна черна шапка и износено палто, който, без да се трогва, стоеше и наблюдаваше как неговият подчинен покрива един стенен часовник с обемист чул и пакетира чифт китайски вази и други предмети, които украсяваха стаята.

— Сега, ако позволите, вашия часовник, господин Честър.

— О, престани, Морис! — молеше се Честър. — Не сега. Дай ми възможност до края на седмицата и ще си оправим сметките.

В този миг Честър зърна Стивън. За момент той изглеждаше глупаво. После се приближи и се помъчи да се усмихне уверено.

— Не е ли идиотско това, Дезмънд? Преди малко свърших средствата си. А този проклет събирач на кредити ме разсъблича. Няколкостотин франка и ще си взема чека от Мейтър в края на месеца. Естествено не съм си и помислил да те моля и все пак, ако ти би могъл по някакъв начин…

Настъпи кратка пауза, след която Стивън рече любезно:

— Радвам се да ти услужа.

— Ужасно съм ти благодарен, старче. Ще си получиш обратно парите с лихвите на първо число от месеца. Ето, Морис, крадецо. Вземай и изчезвай!

Той сгъна шумящите хартийки, които Стивън извади от портфейла си, и ги предаде на бирника, който, след като ги преброи два пъти с наплюнчен палец, кимна мълчаливо, освободи съдържанието на чантата, която беше на масата, и с поклон, съпроводен от Честър, се измъкна от стаята.

— Е, добре. Вече се свърши! — сърдечно се разсмя Честър като на хубава шега. — Щях да тъгувам за старите си гърнета. И, разбира се, за това…

Като постави вазите обратно на перваза, той разсеяно отвори малък куфар и извади кръгъл сребърен медал, закачен на синя копринена лента. Наведе очи, поколеба се, сетне добави по един твърде стеснителен, но чаровен начин:

— Човек не говори за тези неща, Дезмънд. Но след като ме хванахте по бели гащи, нека да го кажа — това е медалът „Албърт“. Бях награден с него преди няколко години.

— За какви заслуги, Честър? — не можа да устои на любопитството развълнуваният Стивън.

— За спасяване на човешки живот в морето, пише в грамотата. Една глупава стара жена падна от парахода „Фолкстоун“. Не мога да я обвинявам. Случи се през зимата и морето беше ужасно бурно. Скочих след нея. Не беше абсолютно нищо. Не сме били във водата повече от половин час, докато параходът не се завъртя и не спусна лодка за нас. Но да оставим това и да тръгваме. Ако не побързаме, ще закъснеем за чая.

С възстановеното си вече чувство за хумор Честър водеше надолу по стълбите, като говореше и се смееше из целия път до жилището на Ламбер. То се намираше в по-отдалечената част на авеню „Дюкес“. Тук, в покрития с павета двор, имаше един малък сив каменен павилион, украсен артистично — вратата и рамките на прозорците бяха с цвят на зелена ябълка. Някога е бил жилище на портиера на една голяма къща от времето на Хенри Четвърти. Отвътре идваше миризма на готвено и на току-що запалени свещи. Мебелировката също беше оригинална — няколко разстлани килима, нанизани пердета и бамбукови столове. Върху горната част на пианото беше метнат испански шал.

Нетърпението на Честър ги бе довело по-рано. Ламбърт се беше отпуснал в кресло до камината, потопен в следобедна летаргия. Когато те влязоха, той повдигна един натежал клепач. Госпожа Ламбер ги приветства с добре дошли. Тя беше висока и стройна, по-стара, отколкото Стивън беше очаквал, с големи зелени очи, с почти остри черти, с пясъчна коса и млечна кожа, която й подхождаше. Нейната следобедна дреха беше с кръгъл отвор около врата в тон с добрата мода и с дълга до петите пола от бял брокат.

Докато тя и Честър разговаряха, Стивън я наблюдаваше. Тя седна и зае поза с извита шия, облегната на лакирания скрин. Усещаше колко внимателно я разглежда той и го погледна с широка усмивка.

— Надявам се, че роклята ви харесва.

Тя явно очакваше комплимент и той каза:

— Сигурен съм, че Уистлър би пожелал да ви нарисува с нея.

— Колко мило казано — и добави уверено: — Сама си я уших.

Тя стана и донесе на сребърен поднос чай, тънки сандвичи от кресон и петифури. Когато започна да налива в чашите, Ламбер се прозина и протегна.

— Чая! — извика той. — Не мога да живея без чай. Благословен хранителен чай! Силен да бъде, Елиз!

Когато пое чашата, Ламбер я балансираше весело.

— Този чай може би идва от обширните плантации на семейството ти в Цейлон, Хари. Не е ли това мисъл, която стимулира? Кажи ми, ако усещаш аромата.

Той погледна към Стивън.

— Е, какво правите със себе си в този немирен град, господин абат?

Стивън се изчерви. Той разбра, че Честър е разказвал за него.

— Смея да кажа и вероятно ще ви се струва нелепо, но аз съм бъдещ пастор, обърнат към изкуството.

С няколко думи той се опита да обясни обстоятелствата във връзка с идването му в Париж. Когато завърши, последва пауза, след която Ламбер каза обичайната си проповед.

— Браво, абате! Сега, след вашата изповед, вие имате нашето безусловно опрощение.

А Елиз, склонила леко глава към Стивън с ласкаеща усмивка, промълви:

— Вие трябва да сте искали ужасно много да рисувате. А сега, вземете си още малко чай.

Когато Стивън се изправи, за да напълни чашата си, погледът му се спря върху три вентилатора, нарисувани по японска техника върху коприна и окачени на стената. Той беше впечатлен от изяществото на работата.

— Кой направи тези привлекателни неща?

Ламбер повдигна вежди. Той си запали цигара и чак тогава отговори със същия непринуден тон.

— В интерес на фактите, скъпи абате, тези неща са моя работа. Ако не ви е досадно, ще ви покажа и други неща, които съм направил.

Той остави чашката си, донесе няколко платна от малкото странично антре, след което ги изправи едно след друго върху висок стол до прозореца, така че върху тях да пада цялата светлина.

Повечето от картините бяха съвсем малки и с незначителен сюжет — една разцъфнала вишнева клонка в синя купа, две върбови дървета, надвесени над тихо езеро, дете със сламена шапка, седнало в беседка до реката. При това всяка от тях имаше декоративна красота, която надминаваше простия дизайн. Това беше качество, което, изглежда, се стремеше да въплъти бледите форми с взискателен и загадъчен чар. Когато разгледа платната, Стивън се обърна към Ламбърт:

— Никога не съм предполагал, че можете да рисувате така. Те са прекрасни.

Ламбер се престори, че не го интересува, но беше очевидно, че е доволен от тази оценка. Жена му се протегна и стисна ръката на Стивън.

— Фил е истински гений. Той рисува и портрети. — Зелените й очи блестяха. — Ако познавате някой, който би проявил интерес към тях, да се обърне към мене.

На вратата се позвъни и бързо, един след друг, влязоха много гости — всичките до един приобщени към тази атмосфера на рафинирано бохемство: един млад мъж с бели чорапи и с ръкопис в ръка, другият мъж — по-възрастен, но с яки квадратни плещи и добре облечен, беше от американското посолство; един модел на име Нина, която Стивън виждаше понякога при мадам Жобер; един пълен възрастен французин с пенсне, който целуна ръка на Елиз с трогателна галантност. Той се смяташе за потенциален купувач и затова тя го обгради с особено внимание. Отново донесоха чай. Ламбер наля уиски, разговорът се затегна и Стивън, който не искаше още при първото си посещение да се задържа, стана да си върви. Филип и жена му настояха пак да ги посети. Госпожа Ламбер дори прекъсна разговора си, за да го изпрати до вратата.

— Елате с нас на разходка по реката в неделя. Ние отиваме на пикник в Шампроси. — Тя направи пауза с широко отворени очи, сякаш приемаше комплимент. — Филип наистина ви хареса.

Много пъти след поканата Стивън придружаваше съпрузите Ламбърт — един път сам, а друг път с Честър или с други негови приятели — до разни прекрасни местности около Сена — между Шантийон и Мелюн. В неделя взеха малко увеселително корабче от Понт Ньоф до Аблон, където наеха скиф и загребаха леко, спокойно срещу бавното зелено течение, лъкатушеха между двата бряга, укрепени великолепно от Службата за горите в Сенарт, докато не стигнаха до едно ханче покрай реката. Обядваха на дървена маса на открито.

Времето беше прекрасно, листата на дърветата през този сезон бяха достигнали най-зрялата си красота, слънчогледите цъфтяха. Искрящият блясък на слънцето и горещият въздух, близките приятели, омайващата новост на всяка гледка и звук, сирената на шлепа, цветът на работното облекло, позата на жената на лодкаря, когато тя заставаше срещу небето — всичко това събуждаше у него трепетен екстаз, носеше му вярата, че най-сетне е „намерил себе си“ в „артистичния свят“. И това усещане действаше на Стивън като наркотик. Ламбер от няколко часа беше в настроение, във вихъра на победоносния си хумор. Шегуваше се по различни поводи, като проявяваше своя ум, сипеше ту духовитости, ту епиграми, цитираше дълги пасажи от Верлен^[4] и от „Цветя на злото“ на Бодлер.

— По-свещен и от индус — казваше той, правейки пауза, за да си поеме дъх, поставяше дългите си пръсти в прохладното течение, тесният му гръден кош се свиваше, кичур от косата падаше върху влажната му вежда. — Тези водни лилии… Чаши от най-чист алабастър… прозрачно розови и студени като гърдите на плуващи нимфи.

Неговият усет за красивото не се ограничаваше само с наблюдения върху природата. Ако жената, която го обслужваше, беше малко по-хубавичка, не беше възможно той да не флиртува с нея с пълна сила, независимо от острия поглед на жена си.

Стивън беше взел със себе си блок за рисуване и жадуваше да скицира всичко, което беше видял, но Ламбер го обезкуражи с капризна усмивка.

— Трябва да съхраняваш всичко тук, скъпи абате — почука той леко по челото си. — По-късно, когато останеш сам, то ще се роди наново.

Една неделна вечер след поредната екскурзия, която остави по-богати впечатления от друг път, Стивън остави Ламбер и другите двама участници в разходката с лодките и се отправи от речната гара „Свети Бернард“ към своя хотел. Слънцето, което сега залязваше зад кубето на „Трокадеро“, беше прежуряло през целия ден. Уморени от горещината, те се бяха къпали в басейна под бента при лятната къща, бяха хапнали специален обяд от студена пъстърва и пастет, допълнен от благородното вино „Шамбортен“ и бяха поспали на топлата трева по-надолу, по плажовете на Сенарт. Колко добре се почувства той! Кожата — обгорена от слънцето, гърдите — пълни с въздух, тялото — тръпнещо от прохладната речна вода. Обхвана го някакъв вид божествено опиянение. Изведнъж, когато пресече улица „Дьо Биевр“, един мъж изскочи от един тесен вход точно пред него. Той носеше тежки ботуши, чифт изцапани панталони от молескин, хамалска риза с кръпки. На врата си имаше червена кърпа, която беше дръпната небрежно настрана. Приличаше на работник, който си отива вкъщи след дълга и изнурителна работа. И все пак нещо във фигурата, в предизвикателната поза на главата му накара Стивън да се сепне. Той забърза напред.

— Глин!

Ричард Глин се обърна, лицето му се бе отпуснало и смалило. След като се вгледа по-добре, мрачният поглед, който така дълбоко набръчкваше челото му, постепенно се разсея.

— Ти ли си, Дезмънд? Все пак успя да дойдеш тук.

— Преди пет седмици — усмихна се Стивън с удоволствие. — И през цялото време се надявах да те срещна.

— Добре — рече Глин. — Ще се радвам да похапнем нещо. Не съм ял цял ден.

— За бога, какво правиш сега?

— Рисувам… сутрин от шест — отговори Глин настървено. — Склонен съм да забравя обеда си, когато работя, особено когато не мога да нагодя моята цветова гама.

Ахатово жълтеникавите му очи блеснаха от внезапно грубо нетърпение, изблик на продължително и страстно творческо усилие. Той хвана Стивън за ръка и го поведе по улицата.