Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (47)

Тринадесета глава

Независимо от огромното си желание да бъде на крака, поради собствената си слабост и поради настояванията на хората около него, измина почти една седмица, преди Стивън да излезе от стаята си. В сянката на апатията, която го беше обзела, той благослови отново случая, който го доведе до тази невзрачна къща в района на доковете. Колко често в миналото беше живял в мизерни жилища! Но тук мястото светеше от чистота. А Джени винаги имаше ведро лице, беше готова да прави всичко, което е по силите й, за да му услужи.

Всеки следобед Джо Тапли идваше да го посети и доколкото неговата глухота и мълчаливо благодушие позволяваше, прекарваше до края на деня. Старият Джо беше работил по-голямата част от живота си като съсобственик на баржа за въглища, после като капитан на корабче, което се движеше по канала и извършваше ежедневни пътувания до Хамптън и по река Кът. Вече беше пенсионер, вложил спестяванията си в пристанищна база, където даваше под наем съоръжения и места за акостиране. Морето бе наистина същността на неговото съществуване и всяка сутрин след закуска той заминаваше за своя пристан, където, разположен до печката в дървената барака на кея, щеше да попива бавно, дума по дума, уводните и заключителните колони на вестник „Гринуич Меридиан“. От време на време се оглеждаше при преминаването на някой плавателен съд и по стар навик отговаряше на поздрава на някой капитан.

Когато Стивън слезе за първи път долу, опита да направи една кратка и твърде несигурна следобедна разходка по дължината на улица „Кейбъл“.

Вратата на стария капитан беше гостоприемно отворена, но тъй като неговият съквартирант се качваше бавно по стълбите, Тапли го посети в неговата стая, където, седнала до прозореца, Джени кърпеше чорап.

— Добре — каза Джо, — как се чувствате, когато сте навън?

— Много добре, благодаря. Само леко треперя.

— Преди треперехте много повече. Вземете стол.

Стивън седна. Изгледа последователно и двамата и го обзе тревожно чувство на обърканост.

И наистина, след доста дълга пауза Джени, очевидно все още наведена над чорапите, наруши тишината:

— Трябва да отидете при моята снаха за няколко седмици, господин Дезмънд. Флори Бейнс е името й. Вие знаете, че моят беден Алф беше неин брат. Аз винаги й ходя на гости по това време на годината. И господин Тапли мисли, че вие не трябва да оставате тук. — Тя продължи забързано: — Той винаги се справя, когато мен ме няма. Но с вас е различно… вие сте болен… няма да можете да се справите.

— Разбирам — каза Стивън с внезапно безпокойство и сега разбираше как са били уредени нещата. Той не ги винеше за това, че искат да се отърват от него.

— И така — заключи Джени на един дъх, преди той да може да каже нещо. — Господин Тапли мисли, че трябва да дойдете с мен. Няма друго място, където да могат да изправят човек на крака, както при Маргит. Морският въздух е прекрасен.

— Маргит е лековито място — потвърди капитанът, като поклати убедително глава. — Ще ви оправи за кратко време.

Внезапна топлина обля сърцето на Стивън. Но той беше все още потиснат и меланхоличен, обзет в продължение на часове от горчиви мисли.

— Не мога и да си помисля да те притеснявам. Достатъчно злоупотребих с твоята любезност.

— Няма нищо, сър. Флори ще се радва да се грижи за вас — отговори тя, като подозираше причината за неговото колебание. — Вие ще можете да й платите за прехраната толкова, колкото плащате и на мен.

Толкова немощен и жалък се чувстваше, че не можеше да устои на нейните неколкократни увещания, толкова добронамерени при това. И наистина неговата кратка и направена с усилие разходка беше напразна надежда да започне работа веднага, ако изобщо би могъл да работи отново. Той установи, че не може да направи нищо, докато не укрепне здравословно, и че трябва да приеме този приятелски жест.

Същата вечер беше написано писмо до Флори Бейнс и следващия понеделник Стивън и неговата хазяйка взеха влака от Чаринг Крос. Джени, която нямаше много задължения, беше във весело празнично настроение и необикновено приказлива, когато преминаваха през Дартфорд и Чанхем, през солниците в широкото устие на реката към равнините на Кент. Беше облечена в тъмнозелено кадифено палто. На краката си носеше чисти черни ботушки с копчета и малките й изнурени от работа ръце бяха скрити в свежо изпрани бели ръкавици. Нейната шапка беше от блестящ сатен с невероятен цикламен цвят и стоеше на върха на главата й като някаква приказна птица върху гнездото си. Стивън не можеше да откъсне очите си от нея. Толкова вперен беше неговият поглед, че Джени се усмихна и го погледна крадешком.

— Виждам, че ви харесва моята шапка. Много изгодна покупка от януарските разпродажби. Моят цвят винаги е бил червеният.

— Шапката ти наистина е забележителна, Джени. Но я свали, защото саждите от локомотива, които влизат през прозореца, могат да я повредят.

Тя се подчини послушно и я свали. Чисто измитата й коса се открои и тя заприлича отново на себе си, естествена и жива, една малка жена в бяла памучна блузка. „Но е някак си по-различна, мислеше си той, от елегантното младо момиче, което метеше стаята и шиеше копчетата му в Сетълмента.“

— Вижте, господин Дезмънд — възкликна тя, — тези редици от стълбове са за отглеждане на хмел.

— Ти интересуваш ли се от хмел, Джени?

— Понякога мога да си позволя по една чаша — рече тя сериозно, след това го погледна и се засмя. — Нищо по-силно, макар че…

Тя се изправи и като взе чантата си от багажника, разви, без изобщо да обръща внимание на другите спътници в купето, един пакет със сандвичи от шунка и език.

— Заповядайте, сър. Няма причина да се стеснявате — настояваше тя. — Обещах на капитана, че ще ви накарам да ядете. Флори ще направи това във всички случаи. Едно нещо ще ви кажа за нея: тя слага хубава софра. Надявам се, че обичате риба.

— Да, Джени — отговори той, захапал един сандвич. — Темата за яденето не предизвиква особени емоции у мен. Това, което твърде ме безпокои, е дали продавачката на риба, имам предвид Флори, ще ме хареса.

— Флори е чудесна. Тя се занимава само със собствеността си. Много е независима. Всичко оправя сама, помага й едно момче — Ерни Ууд, неин племенник. В миналото имаше тъжни моменти. Ще намерите общ език.

— Надявам се.

— Разбира се, вие не трябва да очаквате твърде много… къщата й е малка.

— Надявам се, че няма да ви притесня с настаняването.

— О, не сър — отговори тя спокойно. — Аз ще отида при Флори. Вие ще се настаните в моето легло.

Тя го погледна — думите й изглежда я стреснаха. Внезапно неволна червенина изби по страните й. Тя се обърна и погледна през прозореца.

Наближаваха целта на тяхното пътуване. Пристигнаха в три часа следобед. Стивън стъпи на безлюдния перон и веднага почувства как го омайва дъхавия и щипещ прекрасен въздух, който смесва богатите речни и океански води с пясъка, мидите, зрелите морски растения и лечебната кал. Както Джени се беше надявала, Ерни, едно малко, но с приятна външност момче на петнадесет години, беше на гарата, за да ги посрещне с каручка, теглена от пони.

Мястото на Флори се намираше срещу пристанището, в една редица от стари и твърде паянтови сгради, които миришеха на катран и саламура и гледаха през покритата с павета улица към една преплетена панорама от мачти, платна, въжета, бурета, сандъци и приливна тиня. Магазинът под номер четиридесет и девет, макар нисък и полегат, беше боядисан в светлосиньо, а над вратата имаше надпис „Флорънс Бейнс: риба, скариди и сърцевидни миди“. На горния етаж, до който се стигаше по странични каменни стълби, бяха помещенията за живеене.

Гостите влязоха в предното помещение, което беше приятно мебелирано с хубава гарнитура. Ерни веднага се отправи долу, за да смени своята леля, която скоро се появи — една слаба и суха жена на четиридесет години, която свали навитите ръкави на плетената си вълнена жилетка и целуна Джени сърдечно по бузата. После огледа внимателно Стивън и му подаде отпуснатата си ръка, студена като филе от писия.

— Очаквам, че сте готови за чая. Седнете и ще ви налея.

Като се придвижваше живо, тя донесе отвътре голям поднос, на който имаше препечени филии, чайник и плато цвъртяща пържена риба.

— Как вървят нещата, Флори? — запита Джени, като отпи от чая си с въздишка на удовлетворение.

— Не трябва да се оплаквам, но магазинчето е голяма грижа.

— Винаги ще бъде така, Флори.

— Да, винаги.

— Глупавият градски съвет, предполагам, ти създава проблеми.

— И техните разрешителни. Те мислят, че с една жена могат да си правят каквото искат.

— Но все пак ще трябва да решиш нещата след няколко седмици.

— След три, скъпа.

— Няма значение. Струва си усилието, Флори.

— Понякога се чудя дали е така — поклати тя обезверено глава по повод на нейния конфликт с официалните власти.

Джени се усмихна на Стивън, склонна да включи и него в разговора.

— Лятната търговия е чудесна. Флори открива щанд близо до крайбрежната улица. Тя е известна с нейните скариди и сърцевидни миди.

— Мислех си, че се ползвам с името на основател — рече Флори, като изглеждаше наранена от този пропуск.

— Разбира се, че е така, скъпа.

Яденето беше богато и изобилно, стаята удобна, въглищата в огъня пращяха весело. Но за Стивън беше очевидно, че той е обект на остро подозрение от страна на хазяйката. Това малко го безпокоеше. Повече заради Джени, отколкото заради себе си той чувстваше, че трябва да се опита да разсее това подозрение. Той забеляза привързаността на Флори към жълтата котка, извади албума за рисуване от джоба си и докато жените бяха заети с краткия си интимен разговор, скицира набързо светлокафявото животинче.

След десет минути рисунката беше готова. Той извади листа от албума и я подаде мълчаливо.

— Да… мога да кажа… — бяха няколкото думи, които излязоха от устата на Флори. Изненада, нерешителност, страх и недоверчивост бяха изписани на лицето й, докато най-накрая си призна колко й харесва рисунката. — Приличат си с Джингър като две капки вода. Е, наистина сте художник.

— Ако ви харесва, надявам се да я приемете.

— Никога няма да можете да преживеете, ако си раздавате така нещата.

Тя остана много поласкана. След чая, когато той каза, че се готви да излезе на кратка разходка, тя извика след него: „Пазете се от вятъра! Маргит е ориентиран към Северния полюс“.

Това беше наистина вярно, но за разлика от Флори Стивън обичаше студа — той никога не му пречеше. И сега по крайбрежната алея, все още пуста преди началото на сезона, той усети, че силите му се възстановяват и че нов изблик на енергия запулсира в него. Тонизиращият въздух шумеше като шампанско и той го пое в гърдите си без затруднение. Появи се лека червенина на бузите му. След първия изблик на оптимизъм обаче, той реши да не предприема работа през следващите две седмици — дори нямаше да скицира или да прави цветни бележки. Трябваше да се излекува веднъж завинаги от този бронхит, който периодично се появяваше през последните години. Той вървеше по крайбрежната алея, сам в тази универсална сивота на небето и морето, лъхан от вятър, който свиреше в ушите му като в голяма морска раковина. Докосван нежно от песъчинки, които се вихреха и фучаха около него, той чувстваше как пулсът му се ускорява и като изправи глава, тъжно произнесе:

— Може би… аз все още мога да докажа, че не съм победен…