Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crusader’s Tomb, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Катранджиев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Автор: Арчибалд Кронин
Заглавие: Гробницата на кръстоносеца
Преводач: Иван Катранджиев
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: Английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: Роман
Националност: Английска
Редактор: Балчо Балчев
Коректор: Емилия Букова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824
История
- — Добавяне
Трета глава
В продължение на седем години нищо съществено не беше нарушило спокойствието в живота на Стивън. Но след посещението на Глин нещата получиха неясно ускорение, последва низ от неочаквани събития, които му създадоха тревоги. Около дванадесет дни след срещата с Клеър на „Кейбъл стрийт“ пристигна писмо с клеймо от пощата в Стилуотър. Джени, която държеше много на роднинските чувства, а и не беше горделива, искаше мъжа й да се помири с близките си. Тя остави писмото върху чинията на Стивън, за да го види, след като се върне от реката.
Когато влезе и седна, Стивън взе писмото — мислеше, че е от Глин, но като видя почерка на плика, остави го обратно и леко се намръщи. След като се навечеря, го отвори и като усети любопитния поглед на жена си, каза:
— От Керълин е. Иска да се срещне с мен.
— Ще отидеш, нали?
— Каква полза ще има от това?
— Сигурно няма нищо лошо в това да се срещнеш със сестра си.
— Но това ще бъде просто загуба на време.
— Но тя е твоя плът и кръв.
Веждите му се отпуснаха и той не можа да сдържи усмивката си.
— Обичам те, Джени! И поради това ще отида — каза той смирено и тържествено. — Получих си това, което заслужавах заради тази проклета опера.
Тя му се усмихна с тъжно съчувствие, утешително и с разбиране.
През следващата седмица, в сряда, макар и неохотно, той се отправи към гара „Виктория“, където под централния часовник Керълин щеше да го чака.
Минаваше единадесет часа, когато слезе от автобуса и си проправи път сред претъпкания перон. Питаше се дали Кери, тази завеяна душа, би могла да закъснее. До щанда с книги забеляза една ниска жена на средна възраст, с прошарена коса, облечена в костюм от груб плат, който й стоеше лошо, и всичко това му помогна да си спомни чертите й. Когато го забеляза, широкото й развълнувано лице се изопна, тя направи няколко крачки към него с малка, нервна въздишка и го поздрави. Да, това наистина бе сестра му.
— Какво утро! — възкликна тя. — Истински проливен дъжд.
— Сигурно е валяло и когато си пътувала до Халбъро.
— Да, валеше. Нямаше автобус, поради това вървях пеша. Вятърът обърна чадъра ми наопаки.
Тя потисна смеха си и отново издаде същата слаба въздишка. Показа чадъра си — една антика от парцалива коприна с изкривени спици. Сетне добави:
— Ще се поправи, макар че… мислиш ли?
Стивън попита:
— Няма да откажеш чаша кафе. Да отидем ли в бюфета?
На нея й се искаше да се измъкне от блъсканицата и шума на гаровия ресторант.
— Не можем да разговаряме там. Твърде е шумно. Има едно малко място, казва се „Меденият чайник“.
Те излязоха от гарата и на гърба на „Виктория стрийт“ влязоха в сграда, боядисана във воднисто ябълковозелено. Горе, в малка хладна стая, те седнаха до маса от опушен дъб, върху която имаше ваза с изкуствени цветя, касичка за събиране на пожертвования за д-р Бърнард Хоумс и една швейцарска хлопка за крави. Стивън раздруса хлопката и в този миг една жена в дреха от сиво грубо сукно се появи усмихната, донесе лед, две чашки от някакво сиво възтопло питие и една поставка с кифли.
Керълин говореше за какво ли не — за времето, за реколтата, за очакванията от лов на лисици, но в момента, когато жената си отиде, раменете й се отпуснаха и тя унило разбърка течността в нащърбената си чаша.
— Предполагам… — рече тя тихо, след като се убеди, че никой не ги наблюдава. — Но нека да започна от самото начало. Ти нищо ли не знаеш?
— Нищо.
— Ех… като че ли грижите ни не бяха достатъчни — опитваше се тя да се окопити, за да преодолее болката от този разговор. — Ние напускаме енорийството.
Той не даде вид, че разбира за какво става дума.
— Напускате… Защо?
— Принудени сме да го продадем.
Той я погледна изненадан.
— Истината е обаче, че тъй като църквата определя начина на наследяване, то не може да бъде продадено. Църковните власти разрешиха на татко… при сегашните обстоятелства… но при условие че все още ще живеем близо до църквата.
Възцари се тишина.
— Къде отивате?
— В една малка къща на пустееща земя. В едно от тухлените бунгала на Моулд, без изглед, без градина, само четири стаи и всичките толкова малки, че не може да се завърти дори котка в тях. О, боже, о, боже, това е непоносимо!
Дори в нейната печал — думите й се редяха с хълцане и я смаляваха още повече с ужасяващото си значение — тя успя да забележи колко малко тези новини го разтревожиха. Той я слушаше мълчаливо, със странно спокойствие. След това каза:
— Мислех си, че ти харесва една по-малка къща. Често съм те слушал да се оплакваш, че къщата в Стилуотър е била твърде голяма и старомодна и че ти е трудно да се справяш с нея. Вероятно бунгалото ще се окаже много по-удобно за теб.
— Как можеш да говориш така? — възкликна тя и внезапно се разпали. — Стилуотър е бил дом на фамилията Дезмънд в продължение на двеста години. Ти знаеш колко се гордее татко с къщата! Колко я обича! Самата земя е свята за семейството ни. Не значи ли тя нищо за теб?
— Не! — отговори той, след като размисли малко. — Някога да. Но сега вече не.
Той спря и попита:
— Кой я купува?
— Не можеш ли да се сетиш?
— Моулд ли?
Тя кимна утвърдително и горчиви сълзи се появиха на очите й.
— Той закупи толкова много земи близо до селото. Говори се, че щял да строи завод за цимент на хълма, непосредствено до старата кариера за негасена вар. Това е невероятно… изгледът ще изчезне и… Като си помисля как се промени Съсекс, иде ми да седна и да заплача.
Той я върна обратно на темата.
— Не ми разказа как се случи всичко това.
Тя отхапа от кифлата, която, без да съзнава в своето вълнение, бе доближила до устните си.
— Причината беше майка. Ти знаеш каква е била винаги. С никакво чувство за икономичност, без никаква представа за цената на парите. Когато заминаваше за своите почивки, ние всички си мислехме, че тя си има лични средства, някакъв неин собствен доход, за който никога не ни е уведомявала. Но, о, боже, това не било така. Само преди дванайсет месеца ние разбрахме, че тя е в ръцете на лихвари, които се появиха един ден и заплашиха татко със съд, ако той не плати. Разбираш ли — трепна гласът на Керълин, — през последните няколко години майка подписала полица, с която се задължила с големи суми.
— Колко?
— Почти десет хиляди лири. Разбира се — продължи Керълин, — тя е получила само малка част от тях, но с натрупаните лихви това беше сумата, която те ни предявиха. Това беше истинско изнудване, но вместо да се занимава със съдебните дела, които бяха заведени срещу нея, татко реши, че ние трябва да платим. По-добре да бъдем разорени с чест, каза той, отколкото да се изправяме пред нов позор.
— Като този, който аз му причиних — допълни меко Стивън, след като тя замълча.
Тя отмести погледа си, който се задържа няколко мига едновременно потиснат и критичен върху гледката през прозореца.
— Не би ли могъл Хюбърт да направи нещо? Или Джефри? — попита Стивън.
Тя поклати отрицателно глава.
— Те самите са изправени пред големи трудности. Данъците и високите заплати засегнаха Хюбърт — овощните градини не носят доход. Мисля, че Джефри е заложил Бротън.
Тя добави:
— Ние не виждаме напоследък почти никого от тях.
— Ясно — рече той накрая, — старото момиче наистина е тръгнало през просото. Макар че от друга страна винаги съм й се възхищавал, че прави точно това, което й се иска — каза Стивън за майка си. — Къде е тя сега?
Керълин се надигна и с вид на човек, който разкрива пълната катастрофа, рече с понижен глас:
— В една психиатрична клиника в Дълвич.
Той я изгледа с неразбиращ поглед, след това избухна в силен смях. Без да разбира, бледа и разстроена, тя го наблюдаваше, толкова скована от възмущение, че не можеше да говори. Какво, за бога, му беше станало, та се държи по такъв начин? Тя си спомни, че в една от техните продължителни беседи, в опита си да се извини, Стивън й беше казал веднъж, че нито един художник не е бил напълно нормална личност. Можеше ли този негов смях да е също признак на лудост? С нервно вълнение тя се наведе към него и го разтърси.
— Не се смей! Не си на себе си.
— Извинявай — рече той, като възстанови предишния си тон. — Това, което ми каза, изведнъж ми се стори прекрасен финал на един живот, напълно отдаден на развлечения.
— Развлечения ли! Ти съвсем си без сърце! Срамувам се за теб.
— Е, хайде сега, Кери, не бъди толкова състрадателна към всички, даже и към себе си. Познавам хора с много повече грижи от тези, които си имала. В Испания живях при една стара сляпа жена, която живееше абсолютно без нищо, нямаше дори достатъчно за ядене, която мръзнеше през зимата и се потеше през лятото, която е изтърпяла не само абсолютната сиромашия, но и абсолютната самота и въпреки това нито веднъж не се оплака. Не трябва да падаш духом.
— Но как мога да не се тревожа, като гледам докъде стигнаха нещата? Ако ти беше добър син и беше останал вкъщи да помогнеш на татко, да вземеш нещата в свои ръце, то ние щяхме още да сме щастливи в Стилуотър. Ти щеше да бъдеш обичан и уважаван…
— Вместо мразен и презиран…
— Стивън — постави умолително ръката си на рамото му, — даже сега не е твърде късно. Татко има нужда от теб. Той все още…
— За бога, Кери — прекъсна я той грубо. — Ти знаеш, че съм женен. Искаш да дойдем и двамата в твоето бунгало от четири стаи.
— Тогава няма какво повече да си кажем — въздъхна тя, надяна влажните си памучни ръкавици и взе остатъците от чадъра си.
— Между впрочем — осени го една мисъл, — не е ли клиниката в Дълвич твърде скъпа? Как успявате?
— Клеър ни помага. Тя е толкова добра — добави Кери. — Сега отивам на посещение при майка. Това вероятно не те интересува ни най-малко, но тя често говори за теб.
— Да дойда ли с теб? Много бих желал да я видя.
Тя го изгледа втренчено и се дръпна назад, като се чудеше дали говори сериозно, или това беше просто някаква нова приумица на неговата ексцентрична природа. Само добави със странна усмивка, изпълнена със сарказъм:
— Светлината никак не е добра за рисуване. Но ела все пак.
Стивън плати сметката и те тръгнаха направо за гарата, където не след дълго се качиха на един влак, пътуващ към южните предградия на Лондон. Лудницата беше разположена на открит участък земя, недалеч от гарата и представляваше овехтяла сграда от сив камък в късен бароков стил с двойка кули, назъбен фронтон и заострени прозорци в готически стил. Беше оградена с висока тухлена стена, увенчана от редица изпочупени шипове. В помещението при главната порта, където Керълин показа пропуск, те бяха придружени от служебно лице, което ги поведе към сградата по алея, покрита с едър пясък. По друга алея се движеше колона от пациенти. Тъмните им дрехи се открояваха на фона на сивото небе. Виждаше се как правят ежедневната си разходка спокойно и непринудено. Други бяха заети в зеленчуковата градина. Надясно, на известно разстояние, върху малка затревена ивица, очертана на фона на плет от тисови дървета, двама джентълмени на средна възраст прехвърляха лениво една топка през провиснала мрежа. В съседство няколко госпожи с палки за крикет отпращаха топки към различни по големина обръчи. Усещане за затънтеност и покой изпълваше въздуха, който миришеше на гниещи листа и на покълващи растения, на саксии с цветя и на храсти, наредени около една изоставена пещера, където на необичайно място, сред папратта, стоеше гръцка статуя, която за съжаление беше счупена. Цялата тази гледка и особено кулите на сградата създаваха усещане за нереалност, застиналост, неподвижност.
Пред главния вход те натиснаха звънеца и бяха въведени през вестибюла, облицован с черен и бял мрамор, към една чакалня, отделена със завеси — старомодна, мебелирана главно с мебели в стил „Людвиг XIV“. Тук имаше явни признаци на оживление. От съседната врата се чуваха гласове и енергичното почукване на куки за плетене. Някой свиреше на пиано валс на Щраус толкова нежно и приятно, че Стивън виждаше във въображението си счупените жълти клавиши да проблясват при всяко вдъхновено докосване. Когато се чуваше „Виенската гора“, Джулия, леко побутвана от нечии ръце, влезе в стаята.
Тя остана там, като гледаше ту единия, ту другия и им се усмихваше със същата несъзнателна отчужденост, с която се отличаваше през целия си живот. Беше облечена в една от своите падащи надолу престилки, към които беше добавила бродерии и парче от тюл около шията, а на китките си беше вързала панделки от розови ивици. Косата й беше фризирана „а ла Помпадур“, скулите й бяха намазани с пудра, от което кадифените й очи изглеждаха черни. Видът й беше напълно ексцентричен и едновременно с това поразителен и елегантен.
— Как се чувстваш днес, майко? — запита Керълин.
— Аз естествено съм винаги добре под знака на Стрелеца.
— Стивън е дошъл да те види.
— Значи ти си дошъл от Париж — каза тя, като остави Керълин, тръгна към Стивън и седна на стола до него. Държеше се много сърдечно. — Как намираш французите?
— Много добре. Радвам се да те видя отново.
— Благодаря, Стивън. Все още ли живееш с онази жена там? Онази, от която се страхуваше баща ти?
— Не. Сега водя почти порядъчен живот заради самата промяна.
— Помниш ли майка си?
За да избегне неловкото мълчание, Керълин се намеси с мил и успокояващ глас:
— Стивън се е върнал от Франция много отдавна. А след това е бил и в Испания.
— А, Испания! Помня като момиче, когато бях в Мадрид с татко. Имахме голям проблем с един келнер, който отказа да ни кипне водата…
— А сега — настояваше Керълин — той работи върху своите платна в Лондон.
— Разбира се — отговори бързо Джулия и отново обърна гръб на Керълин, за да запита Стивън: — Относно твоите картини. Онзи ден например си спомних, че когато беше много мъничък, ти обичаше да ходиш в галерията „Хазелтън“ с моя скъп баща. Един следобед, когато мислехме, че си се загубил, настана голяма паника. И те намерихме сам в галерията, седнал на пода, пред една от картините.
— Да! — кимна той. — Аз наистина обожавах картините на Тениер. „Месарницата“ например — пълна с окървавени късове говеждо месо. Тя ме очароваше.
— И именно след този случай — продължи майка му въодушевено — твоят баща ти подари кутия с водни бои.
— Може би това беше началото на моето развращаване — засмя се той.
Джулия не отговори. Тя можеше да бъде изключително сериозна, когато около нея се смееха. Нейният смях идваше неочаквано, когато другите бяха тъжни.
— Не, не скъпи — завъртя тя глава и вдигна пръст с кралски жест. — Това, което е заложено в нас, ще го постигнем, независимо от другите.
Той не отговори, но си помисли: „Това е най-умната мисъл, която съм чул през целия ден“. Настана тишина, след което, движен повече от любопитство, отколкото от лицемерна загриженост той попита:
— Харесва ли ти тук?
— Много! Обстановката не ми пречи да се чувствам удобно. Тук има балнеоложки център, нещо, което аз винаги много съм ценяла. Имаме прекрасен лекар, млад човек, добре начетен в терапията на елиминацията, която намирам много ефикасна. Сестрите са грижовни, бедните. Правят всичко, което е по силите им за всеки един тук. Животът е отмора, прави ми удоволствие да се разхождам сутрин. Спомням си, че когато бях млада — едно романтично момиче, докато търпях религиозната школовка на покойния Кенън Пърси, ми се искаше да отида в манастир. По-скоро — поправи се тя — в метох. Но както по всичко личи, трябва да се огранича и с това — присъствието ми тук е по-добър вариант.
Стивън кимна съчувствено, развълнуван от духа на Джулия, разбирайки по-ясно от когато и да било преди, колко много общо има с тази странна жена, която беше негова майка. От нея безусловно идваше това негово незачитане на конвенционалното и презрението му към обществените норми, както и, без съмнение, този стремеж към ексцентричност, който го караше да се чувства странник, съвсем отделен от света.
Докато Стивън размишляваше, Керълин с нисък сериозен тон започна разговор с майка си за по-практични неща. Въпросите за чаршафите, за прането и за нуждата от топло зимно бельо Джулия весело ги отхвърли. Керълин й даде няколко бележки от Бъртръм, приети от нея с учудваща шеговитост. В този момент звънецът удари и малко след това зад вратата се чу шум. Тя се открехна дискретно и се разнесе ласкав глас:
— Време е за обяд, мила госпожо Дезмънд.
Със сдържан, но самодоволен поглед, сякаш искаше да каже: „Виждате ли как се грижат за нас“, Джулия се изправи, изпъна полата си, оправи панделките на китките си и възприе скромен вид.
— Как ви се струва моят тоалет? — Тя докосна кокетно екстравагантните волани, като им се възхищаваше. — Сестрата беше много против, но аз смятам, че са подходящи.
— Това е една превъзходна дреха — каза Стивън. — Отива ти. И ако не си внимателна, ще се върна скоро един ден и ще те нарисувам в нея.
— Моля те, ела, Стивън, скъпи — промълви тя в нейния добре познат очарователен маниер, докато вървеше към вратата. — Всеки ден под знака на Стрелеца можеш да дойдеш. Никога — в зодията на Скорпиона!
Навън се сгъстяваха тъмни облаци и започна да вали силен дъжд — едно значително неудобство, тъй като Стивън не носеше палто, а само шал, който винаги носеше на раменете си. Керълин, разбира се, не можеше да ползва защитата на своя чадър. По обратния път по пътеката, приведени под дъжда, никой не промълви нито дума. През целия си живот, въпреки обърканата си душа, Стивън не можеше да не съжалява, че не беше направил нито една рисунка на Джулия, застанала в своята необичайна дреха, грациозна, очарователна и абсурдна. Какви чудесни въображаеми ефекти би могъл да нарисува на фона на това странно място, на това убежище на нереалното. Когато се добраха до навеса на гарата, той се откъсна от мислите си.
— Тя не изглежда толкова зле — каза той, като се мъчеше да вложи нотка на кураж в думите си. Но на Кери това не й хареса.
— Ти не си я виждал, когато е наистина ужасна.
— Поне не е нещастна — прехапа той устни отегчено.
— Не е — съгласи се Керълин. — Предполагам, че не е. Но лекарят казва, че умственото й състояние постоянно ще се влошава. Омекване на мозъка нарече той този процес.
Докато пътуваха във влака, Керълин, преструвайки се, че гледа през прозореца, тихо плачеше. Тя мачкаше в едната си ръка навлажнена си носна кърпичка. Въпреки че Стивън презираше вайкането, тази печал му подейства. И без това неговата веселост се бе изчерпала и сега се почувства съкрушен и потиснат, завладян от пристъп на самоунижение. Внезапно почувства колко е несъвместим с този материален свят. В такъв случай не беше ли права Керълин? Естествено беше в тази семейна криза да го потърси за помощ. И въпреки това, сега повече от всякога, никаква човешка привързаност, никаква сила на земята не можеше да го отклони от пътя, който беше избрал и по който трябваше да върви до своя горчив край. Чувстваше се твърде потиснат, краката му бяха замръзнали, а главата му се тресеше, усещаше отново онова странно вцепеняване на гърлото си.
На спирка „Виктория“ те слязоха от влака и се отправиха към централната гара. Разписанието показваше, че влакът ще тръгне за Халбъро след три минути.
— Ако се затичам, ще го хвана — възкликна нервно Кери. — Благодаря ти, че дойде, Стивън. Довиждане.
— Довиждане.
Стиснаха ръцете си бързо и неловко. Почти останала без дъх, тя се заклати като патица към перона. Той я проследи с поглед, докато тя се качи във влака, след това се обърна и тръгна. Пред входа на гарата вестникарчетата предлагаха на висок глас ранните издания на вечерните вестници. Искаше да се прибере у дома колкото се може по-скоро. Той не обръщаше никакво внимание на виковете им, но въпреки грижите му, една по една думите започнаха да достигат до съзнанието му. Спря се рязко и като насън прочете заглавията на афишите.
АКАДЕМИЧНА СЕНЗАЦИЯ!
Скандалът с платната в Чарминстър се разгоря отново.
Член на Кралската академия на изкуствата си подава оставката.