Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (6)

6.

Ето! Пълзящият на ръце и колене мъж в помийната яма. Тъмните очи търсеха отвор. Кръстосани брезентови презрамки на гърба му. Светкавиците над него, плющящият върху него дъжд. И до следващия завой на пътя му той наблюдава/ те наблюдават/то наблюдава, защото той/те/то — то — знае, че мъжът приближава с болка в главата си. И то поглежда към мястото, където бурята се среща със земята и се поражда калта, изтрива тинести пръски от палтото си, подушва въздуха, вижда главата и раменете на мъжа да подминават повратната точка, отдръпва се.

Мъжът открива отворената клоака и припълзява навътре.

След двайсет крачки той запали ръчния си фенер и насочи снопа светлина към тавана. След това застана върху пътеката до помийния канал и подпря гръб на стената. Изтри чело със сиво-кафявия си ръкав, изтръска капките от косата си и избърса ръце в панталоните.

За момент се намръщи. След това бръкна в метнатата през рамото му торба, извади туба с таблетки и глътна една. Гръмотевиците трещяха наоколо и той изруга, притиснал слепоочията си. Но те продължаваха да избухват и той се свлече на колене, хлипайки.

Нивото на помията в центъра на канала започна да се надига. Наблюдавайки го на светлината на фенера, той се изправи на крака и се помъкна навътре, докато стигна до нещо като платформа. Миризмата на отпадъци тук беше по-силна, но имаше достатъчно място да приседне и да облегне гръб на стената, както и направи. Изгаси фенера.

След известно време хапчето започна да действа и той въздъхна.

„Виж колко хилаво е проникналото у мен.“

Той разкопча кобура си и натисна с палец предпазителя на револвера.

„То ме чу и изпитва болка.“

Между грохота на гръмотевиците се възцаряваше тишина. Остана седнал около час и се унесе в лека дрямка.

Събуди го вероятно някакъв шум. Ако беше така, бил е прекалено тих, за да го е доловил съзнателно.

„То е будно. Как е възможно да ме чува? Кажи ми. Как е възможно да ме чува?“

— Чувам те — каза той — и съм въоръжен.

Мисълта му машинално се насочи към оръжието от едната му страна и пръстът му напипа спусъка.

(„Представа за револвер и усещане за присмех, докато осем мъже рухват, преди то да щракне върху празния патронник.“)

С лявата си ръка отново запали фенерчето. Щом размаха снопа светлина, откъм ъгъла проблеснаха няколко опалови искри.

Храна, помисли си той. Ще ми е необходима, преди да тръгна обратно към бункера! Ще свърши работа.

„Няма да ме ядеш.“

Кой си ти? — попита той.

„Ти мислиш за мен като за плъхове. Мислиш за нещо, известно като «Наръчник на Военновъздушните сили за оцеляване», където се обяснява, че ако отрежеш една от главите ми — тази, в която е отровата, — след това трябва да цепнеш корема и да продължиш разреза, докато изпънеш всяко краче. Така може да се одере кожата, да се отвори и изпразни коремната кухина, да се отстрани гръбнакът и двете половини да се изпекат на шиш на слаб огън.“

— Това в основата си е вярно — потвърди той. — Казваш, че си „плъхове“? Не разбирам. Множественото число — ето кое не разбирам.

„Аз съм всички ние.“

Той продължи да се взира в разположените на двайсетина и пет крачки от него очи.

„Сега вече знам как ме чуваш. Вътре в теб има болка. Това ти позволява по някакъв начин да чуваш.“

— В главата ми има късчета метал — обясни той, — откакто офисът ми експлодира. Това също не го разбирам, но знам каква е причината.

„Да. Всъщност виждам, че едно от късчетата, най-близко до повърхността, скоро ще изскочи. Тогава трябва да разкъсаш кожата си с лапи и с нокти и да го извадиш.“

— Нямам лапи. Но ръцете ми имат нокти. О, да, вероятно това причинява главоболието ми. Друго парче се движи в кръг. Имам късмет, че мога да използвам ножа си. Последния път, когато ми се наложи да извадя едно, беше много тежко.

„Какво е нож?“

(„Стомана, остро, блестящо, с дръжка.“)

„Как може да се добие нож?“

— Можеш да го притежаваш, да го намериш, да си го купиш, да го откраднеш или да си го направиш.

„Аз нямам, но намерих твоя. Не знам как да си купя, да открадна или да си направя. Затова ще взема твоя.“

Появиха се още опалови искри, нови и нови, бавно тръгнаха напред и той разбра, че оръжието няма да му бъде от полза.

Усети зашеметяваща болка в главата си и от белите искри за миг ослепя. Когато погледът му се избистри, около него имаше хиляди плъхове и той се раздвижи, без да се замисля.

Измъкна луковицата от муниционния си колан, дръпна иглата и метна гранатата сред гъмжилото.

В първите мигове не се случи нищо, освен че продължиха да напредват.

След това избухна ослепителен блясък като слънчева корона, който не помръкна и продължи да свести няколко минути. Бял фосфор. След малко той хвърли напалм. Разхили се, плъховете пламнаха, запискаха и започнаха да се дерат един друг с ноктите си. Поне нещо в него се хилеше. Гризачите отстъпиха и той отново усети болка в главата си. В близост до лявото слепоочие пулсиращото пронизване беше почти нетърпимо.

„Не го прави отново, моля те. Не си давах сметка, че Ти си онова, което си.“

— Ще го направя, по дяволите, ако ти се опиташ пак да направиш това, което направи.

„Няма. Ще Ти предоставя плъхове, които да изядеш. По-младички и охранени. Само ни избави от Твоя гняв.“

— Много добре.

„Колко плъхове би желал?“

— Шест ще свършат работа.

„Ще са от най-добрите и най-закръглените.“

Дадоха му ги, а той ги обезглави, почисти и изпече на стерно-печката, която носеше в торбата си.

„Искаш ли още плъхове? Мога да Ти предоставя всичко, което пожелаеш.“

— Не, не искам повече — отказа той.

„Ще останеш ли, докато престане бурята?“

— Да — отговори.

„След което ще си тръгнеш?“

— Да.

„Върни се при мен някой ден, моля те. Винаги ще имам плъхове за Теб, които да изядеш. Искам пак да се върнеш… И да ни избавиш от Твоя гняв, о, създание, което в Твоята болка се наричаш Карл Луфтойфел.“

— Може би — каза той и се усмихна.