Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (10)

10.

— Аз… не знам — отвърна Тибор. — Ще трябва да…

И млъкна, потънал в размисъл. Може би трябва да се върна, мина му през ума. Всъщност може би стигнах прекалено далеч. Имаше няколко опита да ме убият… може би трябва да обърна внимание на намеците. Може би реалността се опитва да ми подскаже нещо.

Чакай, каза все така замислен на себе си той, без да отговори на птицата.

— Нека ти съобщя още нещо — рече птицата. — Някой те преследва. Пит. Така му е името.

— Все още? — отвърна Тибор. Не се изненада, а изпита само някаква смътна тревога. — Защо? — попита той. — За какво?

— Не мога да определя — отговори замислено птицата. — Мисля, че скоро сам ще разбереш. Така или иначе, не иска да ти стори нищо лошо, както се казва. Според теб защо, господин Тибор? Можеш ли да ми кажеш?

— Можеш ли да ми кажеш — продължи Тибор — какво ще се случи, ако срещна случайно Бога на Гнева? Ще ме убие ли, или ще се опита ли изобщо да ме убие някак?

— Най-напред няма да разбере кой си и защо си го открил — обясни птицата. — Приеми го от мен, господин Тибор. Той вече не допуска, че — как да се изразя? — че някой все още го преследва с лоши намерения. Твърде много години изминаха.

— Предполагам — рече Тибор. И пое дълбоко въздух, за да се ободри. — Той къде е? — запита на глас. — Поведи ме в тази посока, но много бавно.

— На сто мили на север оттук — отвърна птицата. — Ще намериш или него, или някого, който прилича на него… Не съм сигурна кое точно?

— Защо не можеш да кажеш? — попита Тибор. — Мислех, че знаеш всичко.

Слабият интелект на птицата го разстрои. Потопих устни в слузта на червея, помисли си той, и неколкократно се спасих от опасности, но каква полза от това? Почти никаква, осъзна Тибор. Една птица, която говори едва-едва… която отчасти знае нещо.

Също като мен, мина му през ума. Всички ние знаем по малко. Може би ако успея да добавя онова, което знае птицата, към това, което зная аз… sui generis^[1]. Мога да опитам.

— Как изглежда? — попита той птицата.

— Доста зле — отвърна тя.

— Как?

— Има лош дъх — бе отговорът. — Зъбите му са изпопадали и жълти. Раменете му са приведени и е стар и дебел. Така трябва да нарисуваш твоя стенопис.

— Разбирам — каза Тибор.

Значи така. Богът на Гнева също беше подвластен на тленната разруха като всеки друг. Изведнъж беше станал прекалено много човек. С какво би могло да помогне това на фреската?

— И нищо възвишено ли няма в него? — продължи Тибор.

— Може би имам предвид друг човек — рече птицата. — Не, в него няма нищо възвишено. Съжалявам, че го казвам.

— Господи — промълви опечален Тибор.

— Както вече казах — добави птицата, — може би наистина имам предвид друг човек. Предлагам ти сам да го огледаш продължително и внимателно и да разчиташ на собствените си представи, а не на казаното от мен.

— Може би така ще направя — измърмори Тибор.

Все още се чувстваше потиснат. Твърде много му се бе струпало и още твърде много му предстоеше. По-добре да обърне каручката и да се върне. Досега имаше късмет. Но късметът му вероятно се беше изчерпал. Все пак не можеше вечно да рискува.

— Мислиш, че късметът ти те е изоставил? — каза схватливо птицата. — Мога да те уверя, че не е. Това го знам със сигурност. Всичко ще бъде наред, довери ми се.

— Как мога да ти се доверя, щом дори не знаеш дали е той?

— Хм-м-м — отвърна кимайки птицата. — Разбирам какво имаш предвид. Но продължавам да държа на това, което вече казах: късметът ти не те е изоставил, ни най-малко. Довери ми се, че поне това знам със сигурност.

— Що за птица си? — попита Тибор.

— Синя сойка.

— Може ли да се разчита на сините сойки?

— До голяма степен — потвърди птицата. — Общо взето.

— Ти да не си изключението, което потвърждава правилото? — усъмни се Тибор.

— Не. — Птицата подскочи от клончето и прехвръкна, за да кацне на рамото му. — Обмисли следното — продължи тя. — На кого другиго би могъл да разчиташ, ако не можеш или не разчиташ на мен? Дълги години те чаках да се появиш. Отдавна знам, че ще пристигнеш по този път, а когато чух твоите химни, се преизпълних с радост. Ти затова ме чу, докато пееше щастливите си песни. Особено ми харесва „Старата стотица“. Всъщност тя ми е любимата. Та не смяташ ли, че трябва да ми се довериш?

— Със сигурност човек би трябвало да се довери на птица, която пее химни — изрече на висок глас Тибор.

— И тъкмо аз съм тази птица.

Сойката литна във въздуха и всяко нейно перце потрепваше от нескрито нетърпение. Каква красива и голяма синьо-бяла птица, помисли си Тибор, докато я наблюдаваше да се издига. Сигурен съм, че мога да й се доверя, а и нямам никаква алтернатива. Може би ще се наложи да посетя много места, да се срещна с много хора, които не са Deus Irae, преди да открия изумителния, автентичния единствен. Това е целта на едно Пътуване.

— Но аз не мога да те последвам — рече Тибор. — Заради моите сухи сачмени лагери. Съмнявам се, че слузта…

— Върши много добра работа — прекъсна го птицата. — Ще можеш да ме последваш. — Тя подскочи и изчезна в близкото дърво. — Хайде!

Тибор приведе каручката си в движение. Сръга търпеливата крава и двамата с нея потеглиха, трополейки на север.

 

 

Топлите слънчеви лъчи се изливаха от синьото небе, докато напредваха. Очевидно на дневна светлина много от по-необичайните форми на живот предпочитаха да останат на скрито. Тибор не срещаше никого по пътя си и това го потискаше по-силно от парада чешити, уроди и чудаци, които срещаше през среднощните часове. Но, помисли си той, поне мога да виждам птицата ясно. Което беше от значение. Това същество от по-високо ниво: сега то беше пътеводната му звезда.

— Никой ли не живее край този път? — полюбопитства той, щом кравата спря да пасе високите червени бурени.

— Просто искат да оцелеят в заслужена анонимност — отговори птицата.

— Толкова ли са ужасяващи?

— Да — каза птицата. И добави: — За обикновените очи.

— По-ужасни от бегачите, гущерите и бръмбарите?

— Още по-ужасни. — Птицата не изглеждаше уплашена: подскачаше и ситнеше по засипваната с листа земя, откривайки тук-там лешници, за да се натъпче, колкото е възможно повече. — Има един — започна тя, — който…

— Не ми казвай — прекъсна я Тибор.

— Е, ти попита.

— Попитах — отвърна Тибор, — но не искам и не очаквам отговор.

Той сръга отново кравата и едрото животно се понесе напред по пътя им. Удовлетворена, птицата се издигна нагоре в тъмносиньото небе. Щом отлетя, кравата я последва, сякаш осъзнаваше връзката им.

— Зловещ ли е видът му? — попита Тибор птицата.

— Богът на Гнева ли? — Птицата се спусна като камък и кацна на ръба на каручката. — Той е… как да се изразя? Необичаен. Да, би могло да се нарече и така. Необичаен във всяко едно отношение. Едър мъж, но, както вече казах, с лош дъх. Мъж с мощно телосложение, но превит от невротични грижи. Възрастен мъж, но…

— И дори не си сигурна, че е той.

— Умерено сигурна съм — отвърна невъзмутимо птицата.

— В човешко селище ли живее? — запита Тибор.

— Точно така! — отвърна със задоволство птицата. — С около шейсет други мъже и жени… нито един от които не подозира кой е той.

— Ти как разбра кой е? — настоя Тибор. — Как го позна, щом те не могат? Има ли някакъв белег?

Надяваше се да има. Така щеше да го нарисува много по-лесно, като се възползва от белега.

— Белязан е само от смъртта и отчаянието — отвърна безгрижно птицата, докато прелиташе насам-натам — Безусловен е, както ще видиш, щом стигнем.

Тибор вдигна поглед към птицата, която се носеше малко пред него, и каза:

— И не разполагаш с нищо по-определено от това, за да продължим?

— Видях го преди две години — отговори тя. — За първи път. Оттогава го виждам често. Но езикът ми беше завързан на възел допреди не повече от един час. Наистина не можех да разговарям с никого. Тогава ти глътна от слузта на червея и се научи да разбираш думите ми.

— Интересно — каза Тибор, побутвайки кравата да продължи. — Но ти не отговори на въпроса ми.

— Опитах се — възрази птицата. — Виж, господин Тибор, не си длъжен да ме следваш. Никой не те кара да продължаваш. Върша го като обществена услуга. Нищо не получавам за това, освен разтегнати крилни мускули.

Тя изпляска гневно с криле насреща му.

Гората, през която се движеха, беше започнала да оредява. Далеч напред той видя планини или може да бяха високи хълмове. Склоновете им бяха променили цвета си от зелен на бледосламен. Тук-там се забелязваха по-тъмнозелени петна — явно дървета. Между Тибор и хълмовете се простираше продълговата, плодородна долина. Зърна пътища, които бяха донякъде използваеми, а по един от тях се придвижваше нещо като превозно средство, трополейки шумно в хладния утринен въздух.

И едно селище, където се събираха три от шосетата. Не голямо, но необикновено за съвременните стандарти. Много от сградите бяха сравнително големи: складове или фабрики по всяка вероятност. Търговски сгради, както и малко летище.

— Ето там — съобщи му птицата. — Ню Брънсуик, Айдахо — добави. — Защото прекосихме щатската граница — продължи. — Бяхме в Орегон, но вече сме в Айдахо. Схващаш ли?

— Да — отвърна Тибор.

Той шибна кравата и тя отново запристъпва с огромните си копита. Сачмените лагери на колелото пак бяха започнали да скрибуцат и да тракат. Чу ги, но се утеши, че ще успее да стигне до града, където щеше да намери ковач, който да постави нови сачмени комплекти на всяко от колелата, тъй като, щом на едното бяха изсъхнали, вероятно и другите скоро щяха да ги последват. Но колко ли щеше да му струва?

— Можеш ли да уредиш ремонта на каручката ми на цени на едро? — попита птицата той.

— Такова нещо вече няма — отвърна птицата. — Няма фабрики, а само независими анклави, каквито виждаш тук. Все пак мога да намеря компетентен механик. В Ню Брънсуик има най-малко двама, които са се специализирали в ремонт на предвоенно снаряжение.

— Каручката ми е следвоенна — обясни Тибор.

— И с нея ще се справят.

— А цената?

— Можем да направим бартер — предложи птицата. — Много лошо, че не взе някои от скъпоценностите на червея. Какво пречеше да натовариш някои или дори всичките.

— Боклуци — отсече Тибор. И добави удивен: — Искаш да кажеш, че такива отпадъци тук се считат за скъпоценности?

Трябва да са много по-изостанали от нас, реши той. А съм все още доста близо до вкъщи. Толкова близо, а всичко е тъй различно. Колко сме откъснати. Колко малко знаем. Колко много е изгубеното!

— Би било добре да докараме пружините за легла тук — каза птицата. — По-сръчните в града могат да използват стоманата за направа на всевъзможни инструменти. Ножове, търнокопи — какво ли не.

— А транзисторният радиоапарат? След като няма нищо в ефира?

— Апаратът може да бъде приспособен за антиоплодителен генератор, който да се включва при полов акт.

— Господи — възкликна възмутено Тибор. — Да не искаш да кажеш, че контролират раждаемостта? След като населението на света е спаднало до няколко милиона?

— Заради изродите, които се раждат — обясни птицата. — Такива като теб, ако нямаш нищо против, че го казвам. В Ню Брънсуик биха предпочели да няма никакви раждания, отколкото да гъмжи от отвратителни, уродливи мутанти около тях.

— Вероятно ще ме изхвърлят, още щом ме зърнат — предположи Тибор.

— Напълно възможно — съгласи се птицата.

И полетя над хълмистия склон към долината под тях.

 

 

Докато се спускаха, птицата продължи да разказва за странните и ужасни — но и удивителни мутанти, които се бяха родили в района през последните няколко години. Тибор едва успяваше да я слуша. От грубото друсане на каручката с блокиралото й предно дясно колело се чувстваше много зле. Притворил очи, той се опитваше да превъзмогне болките, молейки се да престане да му се повдига. Причината отчасти, призна си, е страхът… собственият ми страх да се покажа в Ню Брънсуик, където не съм бил никога. Как ли ще се почувствам, заобиколен от чужденци? Ами ако не мога да ги разбирам и те не могат да ме разбират? Ню Брънсуик, каза си той. Може да намери някого, който знае немски език. Това би свършило работа, ако езикът не се беше развил (или западнал) прекомерно много.

Синята сойка чуруликаше весело, описвайки всевъзможните мутанти, които беше срещала през живота си.

— … а някои с едно-единствено око в центъра на главата. Мисля, че се нарича циклопизъм. Други се раждат с напукана и съсухрена кожа, цялата покрита с тъмна, груба козина. Имаше едно бебе, на което пръстите растяха от кръста и нямаше никакви ръце — също като теб. Нито пък крака. Само щръкнали от гръдния кош пръсти. Научих, че е живяло почти цяла година.

— Можеше ли да помръдва пръстите си? — попита Тибор.

— От време на време правеше неприлични жестове. Но никой не беше сигурен, че ги показва умишлено.

Тибор се поизправи от сгърчената си поза.

— Имаше ли и други разновидности, които да си спомняш? — От време на време темата на разговора му ставаше болезнено интригуваща, вероятно заради собствените му проблеми. — Срещат ли се гериони? Някаква разновидност на „три в едно“?

— Виждала съм герион „три в едно“ — потвърди птицата. — Но не в Ню Брънсуик. По на север, където радиацията е била по-силна. А веднъж видях човешки щраус… с издължени вретеновидни крака, покрито с пера тяло и дълъг врат около…

— Достатъчно — прекъсна я Тибор, почувствал се твърде зле, за да продължи да слуша.

Птицата се изкиска.

— Нека ти разкажа за най-интересното, което съм виждала във всички места, които съм посещавала. Представляваше външен мозък, който стоеше в кофа или буркан, но продължаваше да функционира, с плътна обвивка за защита от атмосферата и за да не изтече кръвта. Собственикът му трябваше постоянно да внимава да не получи травма. Живя много дълго, но целият му живот премина в…

— Стига — настоя Тибор.

Гаденето му беше станало по-силно от болезненото любопитство. Той отново притвори очи и се отпусна върху облегалката зад себе си.

Продължиха, без да разговарят.

Изведнъж огромното предно дясно колело на каручката се откачи. Търкулна се настрани и изчезна надолу по склона. Каручката рязко спря и кравата се закова на място, усетила, че товарът й внезапно се е увеличил неимоверно.

Тибор не помръдваше онемял.

— С това за мен всичко приключи.

Беше го очаквал през целия си живот и особено по време на настоящото му Пътуване. Опасностите се бяха превърнали в пряк вход към реалността. Ирационалният допреди миг страх се беше въплътил в действителност. Облада го животински ужас, като че ли беше попаднал в капан, който беше захапал крака му — ако имаше крак. Животното прегризва лапата си, мина му ужасяваща мисъл, за да се освободи. Но аз не мога да направя абсолютно нищо. Нямам дори крак, за да го прегриза. Не мога да направя нищо, за да се спася.

— Ще ти помогна — каза птицата. — Само че… — тя се спусна и кацна на рамото на Тибор. — Ти си единственият, който ме разбира. Напиши бележка, а аз ще я отнеса.

Тибор измъкна бележник от черна кожа и химикалка с предния си десен екстензор и написа: „Аз, Тибор Макмастърс, хром, не мога да се придвижа в развалената си каручка. Последвайте птицата“.

— Добре — рече той.

Сгъна листчето и го подаде. Синята сойка го грабна с клюна си, издигна се в затопления утринен въздух и отлетя към долината под тях и нейните човешки — или почти човешки — обитатели.

Тишина.

Може би повече няма да помръдна оттук, помисли Тибор. Това ще е гробът ми. Лобното място на амбициите ми. Или по-скоро на амбициите на други, които те се опитаха да осъществят чрез мен. Да, и на моите амбиции, призна си той. Не трябваше да идвам тук. Знаех за дебнещите ме опасности, но въпреки това тръгнах. Следователно вината е моя. Да стигна дотук и да умра, толкова близо до това, което търся. Ако там действително беше точното място, където трябваше да пристигне.

— Измъкни ме — извика той.

Кравата извърна глава и го изгледа въпросително. Той я шибна яростно с псевдокамшика си. Кравата измуча и се опита да пристъпи напред. Предната ос се заби дълбоко в пръстта и каручката отново се закова на място. Единственото, което ми остава, е да чакам, осъзна Тибор. Ако птицата не се върне и не доведе някого със себе си, аз съм мъртъв. В това обикновено място. Пропътувах целия този път, за да умра тук. И Богът на Гнева никога няма да бъде намерен… поне не от мен.

А сега какво? — запита се той. Погледна часовника си. Сочеше девет и половина. Ако изобщо дойдат, ще са тук към единайсет, прецени Тибор. Ако не пристигнат до тогава…

Тогава, помисли си той, се отказвам.

— Би ми се искало да видя герион — изрече на висок глас, сякаш говореше на кравата.

Може би трябва да те пусна да си вървиш. Не, ако наистина дойдат да ми помогнат, ще ми трябваш.

— Краво, краво — зарецитира той. — Аз и ти.

Искаше му се да каже цялото стихотворение на Джеймс Стивънс, но не го помнеше нататък. Гледаме се в очите? Не беше ли така?

Колко банално, помисли си той.

Странно, мина му през ума, че в решителни моменти човек не намира упование в истинската поезия, а в посредствено стихоплетство. „Щом онзи съдия велик накрая въздаде,/ той не отсъжда по това дали си победил, или загубил,/ а по това как си участвал в играта.“ Ето това е, каза си той. Няма нищо по-добро от голямата поезия.

Аз играх играта с достойнство и талант, успокои се Тибор.

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са ездачи — изрецетира отново на висок глас той.

Само неговото дишане и това на кравата нарушаваха тишината. Животното продължаваше да се напряга да достигне близките и тлъсти бурени.

— Гладна си — каза й той.

И аз съм гладен, мина му през ума. Така ще умрем и двамата, продължи да нашепва мисълта му, от жажда и глад. Ще пием урината си, за да останем живи известно време. Но и това няма да помогне.

Животът ми зависи от едно създание, достатъчно малко, за да го побера в дланта си, помисли си. Някаква сойка мутант… а сойките са известни с това, че са лъжливи и крадливи. Сойка е равносилно на престъпник. Не можеше ли да бъде поне дрозд?

Спомни си за нещо, което го беше измъчвало години наред. Образът на някакво създание, сравнително дребно, обрасло с козина животинче. То седеше безмълвно и самотно в своята дупка и майстореше весели и сложни причудливи предмети, които, след като станеха достатъчно на брой, отнасяше до близкия път. Там си правеше магазин и подреждаше произведенията си от двете страни на пътя. Стоеше безмълвно по цял ден в очакване на случаен минувач, който да си купи някое от произведените от него неща. Времето отминаваше, следобедът помръкваше във вечер и над света се спускаше мрак. Но съществото не беше успяло да продаде нито едно от изделията си. Най-накрая, безмълвно и покорно, то прибираше своите причудливи предмети и ги отнасяше, неуспяло, но без да се оплаква. Но неуспехът му беше абсолютен, независимо че настъпваше бавно и безмълвно. Както и той сега седеше в очакване. И той като създанието щеше да очаква до безкрайност. Над света щеше да се спусне мрак, а на другата сутрин щеше да се развидели. Отново и отново. Докато най-накрая нямаше да се събуди под лъчите на слънцето. И вече нямаше да има безмълвна надежда, а само едно отпуснато върху седалката на каручката тяло. Все пак накрая трябва да освободя кравата, каза си той. Но ще я задържа, докато мога. Успокояващо е да виждаш друго създание, мина му през ума. Поне докато не е започнало да страда.

А дали страда, запита се. Не, ти не разбираш. За теб това е само момент на неподвижност, но ти нямаш понятие какво означава неподвижността.

— Повелителю на Гнева — изрече на висок глас той началото на познатата му литургия. — Ела при мен. Бичувай ме и ме отведи със себе си в Страната. Постави ме сред редиците на Великия цветар. — Изчака с притворени очи. Не последва никакъв отговор. — С мен ли си? — попита. — Повелителю, ти, който си сторил толкова много и който контролираш цялото страдание. Избави ме от настоящите ми страдания. Ти направи всичко това да се случи. Ти си отговорен за моите мъки. Избави ме от тях, тъй като само ти можеш да го сториш, Deus Irae.

Отново замълча в очакване. И отново не последва отговор — нито във външния свят около него, нито във вътрешното царство на съзнанието му.

Ще се обърна, — не, не ще се обърна, а ще се помоля — на стария Бог да се появи, каза си. Рухналата, атрофирала религия на нашите предци.

— Agnus Dei, qui tollis peccata mundi, dona eis requiem sempiternam^[2].

Отново нищо. И това не помогна.

Но нали Неговите пътища понякога са бавни, спомни си той. Неговото време не е нашето време. За него вечността може да е само едно мигване.

— Libera me domine^[3]… Отказвам се — изрече на висок глас Тибор и усети, че и тялото му се отказва.

Неочаквано изпита огромно изтощение. Дори не можеше да задържи главата си изправена. Може би тъкмо това е освобождението, за което помолих, мина му през ума. Може би Той ще ми дари приятна и безболезнена смърт: бърза и кротка. Все едно заспивам, както са постъпвали с болните си и ранени любими животни… от обич.

— Tremens factus sum ego et timeo!^[4]

Откъси и фрагменти от стара литургия или беше от някакво средновековно стихотворение? Или католически реквием?

— Mors stupebit et natura,

cum resurget creatura, iudicanti responsura!^[5]

Не си спомни нищо повече. Да върви по дяволите, отказа се. Никога не ти идват на ум, когато ти потрябват.

В небето над него заискри огромна, ярка светлина. Той погледна нагоре, почти заслепен, вдигнал наконечника на левия си ръчен хващач, за да заслони очи. Ярката светлина се спускаше към него. Сега беше станала мътночервена — реещ се, неясен диск, сякаш нагорещен и проблясващ, разгневен отвътре. Вече можеше да чуе шума — някакво съскане, като втурнал се вятър или внезапно потопен във вода нагорещен до бяло метал. Усети, че го парнаха няколко горещи капки и инстинктивно помръдна тялото си встрани.

Дискът над него придоби по-конкретна, макар и все още не съвсем определена форма. Успя да забележи по-ясни черти върху повърхността му: очи, уста, уши, разрошена коса. Устата крещеше насреща му, но не проумяваше думите.

— Какво? — попита той, взирайки се нагоре.

Забеляза, че лицето е разгневено. Какво ли беше сторил, за да го ядоса? Дори не знаеше кой или какво е.

— Ти ми се подиграваш! — изрева променящото се, вибриращо лице. — За теб аз съм свещ, смътен проблясък, който те води към светлината. Виж какво мога да направя, за да те спася, ако пожелая. Колко е лесно. — Устата на лицето бълваше думи. — Моли се! — заповяда лицето. — На ръце и на колене!

— Но аз нямам нито ръце, нито колене — отвърна Тибор.

— Ще ти направя — каза огромното, разпалено лице.

Тибор внезапно усети, че се издига, след което се стовари с все сила върху тревата до каручката. Крака. Той беше коленичил. Видя дългите, подвижни форми, които го подкрепяха. Видя ръцете и дланите си, върху които се бе отпуснала горната част на тялото му. И стъпалата.

— Ти — каза задъхано Тибор — си Карлтън Луфтойфел. — Единствено Богът на Гнева би могъл да стори току-що направеното.

— Моли се! — разпореди лицето.

Тибор започна да мънка:

— Никога не съм се присмивал на най-великото създание във вселената. Не моля за прошка, а за разбиране. Ако ме познаваше по-добре…

— Познавам те, Тибор — прекъсна го лицето.

— Не съвсем. Не напълно. Аз съм сложна личност, а и самата теология е сложна напоследък. Не съм извършил нищо по-лошо от когото и да било другиго, а съм сторил много повече добро от повечето. Разбираш ли, че съм на Пътуване, за да открия физическата ти самоличност, за да мога да нарисувам…

— Знам — отново го прекъсна Богът на Гнева. — Знам какво знаеш, както и много други неща. Аз пратих птицата. Аз съм причина да минеш близо до червея, за да се опита той да те оглозга. Схващаш ли всичко това? Аз направих така, че сачмените лагери на дясното ти колело да се повредят. През цялото това време си във властта ми. През цялото си Пътуване.

Използвайки новите си ръце, Тибор посегна към багажника на каручката и измъкна светкавично моментален цветен полароиден фотоапарат. Направи няколко бързи снимки на крещящото над него лице и зачака нетърпеливо да звънне сигналът.

— Какво стори? — попита устата. — Снимка ли ми направи?

— Да — отвърна Тибор. — Да разбера дали си действителен.

Както и поради други напълно съществени причини.

— Действителен съм — изплю отговора си устата.

— Защо си направил всички тези неща? — попита Тибор. — С какво съм чак толкова важен?

— Ти не си важен. Но твоето Пътуване е важно. Възнамеряваш да ме откриеш и да ме убиеш.

— Не! — изкрещя Тибор. — Само да те фотографирам!

Той грабна крайчето на отпечатъка и го издърпа от съпротивляващата се фотокамера.

Снимката показваше съвършено ясно гневното, неистово лице. Без каквато и да било възможност за недоверие.

Беше Карлтън Луфтойфел. Човекът, когото търсеше. Човекът, който се намираше в другия край на неговото един-бог-знае-колко-дълго Пътуване.

Което беше приключило.

— Смяташ да я използваш ли? — поинтересува се Deus Irae. — Тази снимка? Не, не я харесвам.

Брадичката му потрепна… и отпечатъкът в дясната ръка на Тибор се сгърчи, от него се надигна струйка дим и снимката бавно се посипа върху земята под формата на пепел.

— А моите ръце и крака? — попита задъхан Тибор.

— И те са мои.

Богът на Гнева се вторачи в него и Тибор усети, че се издига като парцалива кукла. След което се тръсна върху задника си на седалката в каручката. И в същия момент краката, стъпалата, ръцете, дланите — всичко изчезна. Отново беше без крайници. Седеше върху седалката, задъхвайки се от ярост. За няколко секунди беше като всеки друг. Това беше върховен момент за Тибор: възмездие за цял един живот, преживян в безпомощност.

— Господи — успя само да промълви той.

— Виждаш ли? — попита Богът на Гнева. — Разбираш ли какво мога да направя?

— Да — отвърна с дрезгав глас Тибор.

— Ще прекратиш ли Пътуването си?

— Аз… — Тибор се поколеба. — Не — отвърна след малко той. — Не още. Птицата каза…

— Аз бях тази птица. Знам какво съм казал. — Богът все пак се поукроти за миг. — Птицата те доведе по-близо до мен, достатъчно близо, за да мога сам да те поздравя, както исках да постъпя. Както трябваше да постъпя. Аз разполагам с две тела. Едното, което виждаш в момента. То е вечно, неразрушимо, както тялото, с което Христос се появил след възкресението. Когато го срещнал Тимоти и мушнал ръка в утробата на Христос.

— Отстрани — каза Тибор. — Докоснал го отстрани. И бил Тома.

Богът на Гнева притъмня като облак и чертите му започнаха да стават прозрачни.

— Вече видя този облик — каза той. — Това тяло. Но има и друго тяло, физическо, което остарява и се руши… тленно тяло, както казва Павел. Него не бива да откриеш.

— Мислиш, че ще го разруша ли? — попита Тибор.

— Да.

Лицето се стопи, едва успяло да изрече последната дума. Небето, отново синьо, се извиси като празен, заоблен свод, издигнат от гиганти — или от богове. От някакъв много древен, ранен геологически период, може би камбрийския.

След миг Тибор пусна револвера. Седнал в каручката, беше го стискал зад себе си. Какво ли би се случило, запита се той, ако се бях опитал да го убия? Нищо, отговори си сам. Тялото, в което го видях, несъмнено е такова, каквото твърди, че е: проява на нещо неразрушимо.

Никога дори не бих опитал, осъзна той. Беше само блъф. Но Богът на Гнева не го знаеше. Освен, разбира се, ако беше всемогъщ, за какъвто смятаха своя Бог християните.

Какво, за Бога, би станало, ако го бях убил, запита се той. Как би се чувствал светът без него… толкова малко неща, за които да се заловиш, бяха останали на този свят.

Така или иначе, копелето се измъкна, призна Тибор. Така че не се наложи. Поне не този път. Бих го убил при определени обстоятелства, осъзна неочаквано той. Но какви? Притвори очи, разтърка ги с ръчните си екстензори и почеса носа си. Ако се беше опитал да ме разруши? Не непременно. Трябваше да има нещо общо с обърканото съзнание на Луфтойфел, отколкото с някакви външни обстоятелства. Богът на Гнева притежаваше самоличност. Той не беше стихия. Понякога полагаше усилия за доброто на човека, но по време на войната буквално беше унищожил човечеството. Трябваше да бъде умилостивен.

Там беше ключът. Понякога Богът на Гнева вършеше добро; в други случаи зло. Бих могъл да го убия, ако действа злоумишлено… но ако върши добро, дори с цената на живота си бих го направил.

Грандиозно, помисли си. Гордост, високомерие. Синдромът на възгордяването. Не е за мен, реши той. Винаги съм бил в ниското. Някой друг, като Ли Харви Осуалд например, да се занимава с едрите убийства. Които действително имаха някакво значение.

Той въздъхна. Е, така беше. Но това беше нещо специално. През всичките си години като Служител на Гнева не беше се домогвал до мистично откровение, не бе откривал истински Бога по никакъв начин. Беше като да разбереш, че Хайдн е бил жена. Просто е невъзможно да го пренебрегнеш, след като веднъж се е случило.

Освен това истински мистичните преживявания променяха очевидеца. Както бе отбелязал Уилям Джеймс^[6] в друг един свят и в друго едно време.

Той ми даде липсващите ми части, помисли си Тибор. Крака, ръце, след което отново ми ги отне. Как е възможно божество да постъпва така? Казано простичко, това си беше садизъм. Да имаш ръце, да си като всеки друг. А не един пън в кравешка каручка. Бих могъл да се затичам, помисли си той. През крайбрежната океанска вода. А с ръцете си можех да майсторя всевъзможни предмети… като си помисля само колко добре бих рисувал. Причината за повечето от творческите ми ограничения произтича от този проклет апарат, който се налага да използвам. Можех да бъда много повече.

Дали ще се върне чудноватата синя сойка? Ако беше проявление на Deus Irae, вероятно не.

В такъв случай, зачуди се той, как би трябвало да постъпя?

Никак. Ами да, може да изкрещи в биволския си рог. За проба измъкна рога, щракна бутона и обяви гръмогласно:

— Чуйте всички! Чуйте всички! Тибор Макмастърс е попаднал в капан върху хълма и всеки момент ще умре. Можете ли да ми помогнете? Някой чува ли това?

Изключи рога и постоя известно време. Нищо друго не можеше да направи. Абсолютно нищо.

Сви се в каручката и зачака.