Крис Удинг
Отрова (8)

КОЖИ И КОСТИ

Зората разцъфна над бърлогата на Скелетната вещица, ала това бе странна зора, защото обагри небето с живописно съчетание от кехлибарено и пурпурно, което изобщо не изглеждаше естествено. Отвъд очертанията на изградената от кости ограда всичко бе покрито с гъста мъгла, но не и зад нея — там, под немощните слънчеви лъчи пълзяха сенки, но дали бяха рожби на мъглата или нещо по-различно (и лошо), Отрова не можеше да определи.

Тя седеше в ръждива желязна клетка с клюмнала глава и коса, паднала пред лицето й. Самата клетка висеше на масивна верига от тавана на залата с котела, високо над печката, а под нея се намираше колекцията от тайнствени съставки на Мийб — множество глинени съдове, пълни с различни подправки, листа и смески. От мястото, където се намираше, тя виждаше част от коридора и едно прозорче, чрез което си създаваше представа за хода на времето, докато черепите от полилея я наблюдаваха с мъртвите си очни кухини и й се хилеха безчувствено. Както винаги, котелът продължаваше да къкри над огъня, но този път вътре се варяха нови кости. В помещението цареше непоносима задуха, а в близост до тавана, където се събираше топлият въздух, бе още по-нетърпимо. Отрова беше в плен на отчаянието.

Бе опитала какво ли не — да се провре през решетките, да отключи катинара с парче метал, дори да крещи за помощ. Всичко бе напразно. Не можеше да се измъкне от клетката. А дори и да успееше, оставаше нерешен въпросът с кучето с размери на кон, което се бе излегнало на пода и оглозгваше шумно една пищялна кост край огъня.

Известно време девойката го наблюдаваше с интерес, изучавайки издълженото му, стройно сиво тяло и масивна муцуна. Изглеждаше съвсем нормално, като се изключи големината му; същото се отнасяше и за двойника му, който бе зърнала в последните часове на нощта. Докато гледаше как бърните му оголват огромните жълтеникави зъби, с които гризеше кокала, тя се сети за предупреждението на Миногий, че биха могли да я разкъсат на парчета, ако я докопат.

Нощта бе истинско мъчение за обтегнатите й нерви. Тя бе наблюдавала как Мийб изважда кости от котела и или ги дава на песовете си, или започва сама да ги глозга, но през по-голямата част от времето бе оставена сама, измъчвана от догадки за съдбата си. Скелетната вещица я бе натикала в клетката, без да й каже нито дума, и я беше оставила да виси вътре чак до сутринта, когато се върна и сръга Отрова през решетките.

— Ще свалим цялата гнусна плът от костите ти, милинка — изхриптя старицата. — Довечера ще си готова за котела. — Тя облиза сбръчканите си устни и се ухили, разкривайки зъбатата си акулова паст. — От теб ще излезе много вкусна гозба!

С тези думи тя закуцука към стаята си, за да си легне, оставяйки Отрова да размишлява над онова, което я очакваше през нощта. А че тя щеше да настъпи много бързо, нямаше никакво съмнение — нали Пиперено зрънце й бе казала, че нощите тук са дълги, ала дните са ужасно кратки.

Утринта напредваше с обезпокоителна бързина, а светлината пълзеше по пода на коридора, когато Отрова чу вратата на терасата да се отваря и Пиперено зрънце влезе в залата. Чернокосото момиче тъкмо бе задрямало, защото не бе спало от предишната нощ, но веднага се сепна и отвори очи. Кучето също се оживи, но щом видя Пиперено зрънце, моментално изгуби интерес и отново насочи вниманието си към костта, която гризеше.

— Виждала ли си котката ми? — обърна се русата девойка към Отрова.

— Котката ти? — смая се затворничката. — Помогни ми да се измъкна оттук!

Пиперено зрънце започна да суче нервно къдриците си, оглеждайки се наоколо.

— Не съм го виждала от миналата нощ — сподели разтревожено тя. — Изчезна малко след като ти си тръгна.

— Пиперено зрънце, моля те! Трябва да ме свалиш оттук! — замоли я Отрова. — Нали виждаш тази верига? Виждаш ли как е закачена за онази голяма желязна скоба? Само я откачи и я отпусни бавно, сигурна съм, че можеш да го направиш!

Погледът на русата девойка се насочи към веригата. Тя минаваше през три подобни скоби — една на тавана, друга на стената и трета на пода, където бе захваната посредством куката в края й.

— Не мога да открия никъде котката си! — изхлипа Пиперено зрънце.

— Аз ще ти помогна да я намерим — излъга чернокосото момиче с най-убедителния си глас. — Ще видиш, че заедно ще успеем да открием Андерсен!

Светлокосото създание прехапа долната си устна и се замисли над думите й.

— Не мога — промълви след малко.

На Отрова й се искаше да закрещи.

— Можеш! — настоя тя. — Ако ме оставиш тук, Мийб ще ме изяде! Това ли искаш?

— Не — отвърна Пиперено зрънце и пристъпи смутено от крак на крак, сякаш искаше да се махне колкото се може по-скоро оттук, — Но не мога да те освободя. Мийб ще разбере и ще побеснее. Може би дори ще ме изяде!

— Ще избягаме заедно! Зная как!

— Аз не мога да избягам — поклати глава русокосото създание. — Никога не съм напускала тази къща!

— Аз ще се грижа за теб — опитваше се да я склони Отрова. — Не ми ли каза, че искаш да пътешестваш и да опознаеш света? Не искаш ли да видиш Вълшеблените владения?

— Искам, но…

— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си в грижи за тази стара вещица? Всеки ден да трепериш дали няма да й хрумне да те сложи в котела, докато гледаш как новите ти приятели биват изяждани от Мийб или те напускат завинаги?

— Не, но…

— Тогава ме свали долу!

— Ами кучето?

— Аз ще се оправя с кучето — заяви тъмнокосата девойка, макар всъщност да нямаше ни най-малка представа как ще стори това. Измъкването от клетката й стигаше като за начало и дори беше повече, отколкото смееше да се надява преди няколко минути.

Пиперено зрънце изглеждаше раздирана от колебания; а както Отрова се беше уверила, взимането на решения не беше най-силната й страна.

— Не смея! — изхленчи тя накрая. — Не можем да напуснем къщата преди полунощ! Направим ли го, тварите в мъглата ще ни спипат. А после Мийб ще се събуди и ще види, че те няма. Ще ни хване и ще ни изяде и двете!

— Можем да се скрием — извика отчаяно Отрова. — Хайде, моля те!

Така и не разбра дали е успяла да убеди Пиперено зрънце, защото в този момент откъм коридора се разнесе пронизително мяукане и Андерсен се появи на прага. В същата секунда кучето се изправи на крака, надавайки оглушителен лай, и се стрелна към котарака, който подви опашка и се понесе като мълния обратно по коридора.

— Андерсен! — изпищя Пиперено зрънце и се затича надолу по стълбите към терасата, без да обръща никакво внимание на виковете на Отрова за помощ. Скоро звуците от преследването заглъхнаха и чернокосата девойка остана сама. Тя се отпусна на пода на клетката си със сведена глава, обгърнала коленете си с ръце. Чувстваше се толкова безпомощна, че й идеше да заплаче.

— Отрова? — извика някакъв глас. — Тук ли си?

Устните й мигом се разтеглиха в усмивка, въпреки че не можеше да повярва на ушите си. Тя скочи на крака и сграбчи с всичка сила решетките на затвора си.

— Брам? — попита смаяно девойката.

Ушите й не я бяха излъгали. Ловецът на духове стоеше в края на коридора, с дебелото си мъхесто палто, с широкополата си шапка на главата и дебели ръкавици на ръцете си. Той изсумтя и й махна с масивната си ръка.

— Какво правиш тук? — попита девойката.

— Спасявам ти кожата, както изглежда — отвърна той. — Сигурно съм се побъркал.

— Виждаш ли къде е закачена веригата? — посочи момичето. — Откачи я и ме свали долу. Бавно!

Възрастният мъж така и стори. Железните скоби поемаха част от тежестта на клетката, помагайки му да я спуска постепенно, но въпреки това мускулите му се напрегнаха до краен предел. Самата верига издрънчаваше всеки път, щом металните й халки се удряха в скобите, и Отрова бе сигурна, че шумът ще привлече вниманието на четириногите пазители на къщата. Най-накрая, след няколко мъчителни за девойката минути, затворът й изтопурка тежко на земята, а Брам захвърли веригата и веднага се приближи до нея. Тя стисна покритите му с ръкавици ръце през решетките и възкликна:

— Брам, ти си невероятен! Никога досега не съм се радвала толкова много на срещата с някого! Как разбра?

Ловецът на духове поруменя чак до корените на белите си мустаци и изсумтя, пускайки ръцете й.

— От този проклет котак, ето как. Сигурен съм, че не е обикновена котка, да знаеш. Както и да е, ще ти обяснявам по-късно. Сега да видим как ще те измъкнем оттук. — Той сграбчи решетките на клетката и ги разтърси силно, взирайки се в местата, където бяха закрепени за горната й част. — Ръждясали са, виждаш ли? И как няма да ръждясат, като сигурно от цяла вечност висят над тоя проклет казан! Отдръпни се назад.

Отрова го послуша, чудейки се какво ли си беше наумил. Отговорът на загадката дойде доста бързо — Брам срита с всичка сила една от железните пръчки, след което повтори удара и тя се отчупи от тавана на клетката. Тогава мъжът я хвана, разтърси я здраво няколко пъти и пръчката се откърши и от долната страна, отваряйки достатъчно голям процеп за слабата фигура на тъмнокосата девойка.

Първото нещо, което направи тя, след като напусна затвора си, бе да прегърне силно своя спасител — не можеше да повярва, че е свободна! Ловецът на духове я потупа по гърба и Отрова имаше чувството, че усеща как топлите вълни, излъчвани от пламналото му лице, обливат косата и.

— Благодаря ти! — каза тя, влагайки в тези две думички повече смисъл, отколкото във всичко, което бе произнесла през живота си дотогава. — Зная какво си пожертвал, за да тръгнеш след мен.

— Хайде просто да се махнем оттук — предложи Брам. — Предполагам, че си успяла да откриеш подходящо скривалище?

Момичето тъкмо щеше да отрече, защото не бе съумяла да се скрие от Скелетната вещица, но в следващия миг бе осенена от друга идея. Окуражена от присъствието на своя другар, тя вече не изпитваше онзи страх, който свърталището на Мийб бе подклаждало преди в сърцето й.

— Забрави за това — рече. — Хрумна ми нещо и ще имам нужда от помощта ти. Брам изруга тихичко.

— Знаех си, че ще кажеш нещо такова.

— Е, поне добре ме познаваш! — усмихна се Отрова и го потупа по рамото.

Преместването на глинените делви от лавицата над печката до терасата изобщо не се оказа лесна работа. Печката стигаше до раменете на Брам, а рафтът се издигаше на още метър и нещо отгоре. Ловецът на духове трябваше да стъпи върху печката, докато Отрова буташе съдините, за да стигнат до ръцете му, след което повториха процедурата, но този път на пода. Накрая двамата пренесоха гърнетата до подножието на стълбите и ги качиха на терасата. Всяко бе с размерите на неголяма бъчонка и бе пълно догоре. Междувременно девойката не изпускаше от поглед коридора, в случай че някое от кучетата решеше да се върне, и следеше внимателно ъгъла, под който слънчевите лъчи проникваха през прозорчето в прохода.

— Кажи ми… — изпъшка тя по едно време — … за котката…

Лицето на Брам бе почервеняло от напрежение и той остави за момент глинената делва, която мъкнеше, за да избърше потта от челото си.

— Изникна снощи — рече той. — Бях в бивака си, но даже оттам чувах гласа на дъртата вещица. Почти бях решил да се махна — вече не можех да издържам писъците й, — когато се появи тази котка. Кълна ти се, че направо ме захапа за крачола и взе да ме дърпа към къщата. Никога не съм виждал котка да се държи по този начин! — Мъжът разпери ръце. — Нямах никакво намерение да се доближавам до това проклето място — даже си казах, че сигурно вещицата е изпратила тази котка, за да ме подмами вътре… Но сетне животинката ме пусна, измяука едно такова жалостиво и… Никога не съм си мислил, че ще видя котка, която да моли за помощ, ама… Не мога да ти кажа как я разбрах, но я разбрах, и то толкова ясно, все едно си говоря с теб.

— Наистина ли? — възкликна Отрова и се замисли над думите на Пиперено зрънце, която твърдеше, че може да общува с Андерсен.

Брам кимна.

— Влязох през улея за въглища. Не беше много лесно за човек с моя ръст, но си знаех, че трябва да го направя преди разсъмване, защото онази противна мъгла бе започнала да се спуска и предположих, че когато се вдигне, къщата ще е изчезнала. Скрих се в мазето и останах там до сутринта — чаках котката да реши дали е безопасно да продължа. Нали видя как нарочно подмами кучетата? Казвам ти — този котак не е обикновено животно…

— Но ти дойде тук, за да ме спасиш — каза Отрова с треперещ от вълнение глас. — Защо? Можеше да вземеш парите, които имаш, и да заживееш щастливо и охолно…

— Не можех да те оставя в това положение — вдигна рамене ловецът на духове и се обърна, за да вдигне отново глинената делва. — Що за човек щях да бъда тогава?

Отрова се усмихна вътрешно на начина, по който Брам омаловажаваше постъпката си. Както тя, така и той прекрасно осъзнаваха значението й. Освен всичко друго, сега вече и той бе затворен в свърталището на Скелетната вещица заедно с нея и следващата им спирка бяха Вълшеблените владения. Всеки друг на негово място би й обърнал гръб и би запазил това, което има. Все пак Отрова го бе направила богат човек. Но не и Брам. Себеотрицанието му я изумяваше. Тя се зачуди какво ли бе направила, за да заслужи такъв приятел като него, и дали щеше да му отвърне със същото, ако ролите им се разменят.

Отне им почти цял час, за да качат петте делви на терасата. Междувременно слънцето бе превалило пладне и следобедните му лъчи пълзяха по стената на коридора. Кучетата не се виждаха никъде и единствено трополенето, което чуваха от време на време откъм стълбите, свидетелстваше, че продължават да преследват Андерсен.

— Знаеш ли изобщо какво има вътре! — попита ловецът на духове и свали шапката си, за да избърше челото си с опакото на ръкавицата. Топлината, струяща от огъня, правеше още по-трудна задачата им. Отрова погледна към глинените съдове в краката им.

— Тя е вещица — вдигна рамене. — Съмнявам се, че е нещо хубаво.

Брам разпери ръце.

— Е, надявам се, че знаеш какво правиш.

— Не — отвърна чистосърдечно момичето и търкулна първата делва в клокочещия котел под тях. Водата — която до този момент имаше мътен жълто-кафяв цвят — моментално се обагри в ярко розово.

— Не бих искал да изпия това — отбеляза мъжът, докато наблюдаваше сместа с отвратен взор.

— Не се безпокой, няма ти да го пиеш — заяви Отрова и двамата катурнаха и останалите съдини в къкрещия казан.

Сега трябваше да извадят няколко от варящите се кости. Намериха огромен черпак, който бе толкова тежък, че дори Брам не можеше да се справи сам с него и се наложи момичето да му помага. Потопиха края му в отвратителния бульон, който бе придобил отровно кафеникав цвят и отделяше ужасна миризма, след което го подпряха на ръба на терасата, използвайки я като опорна точка, легнаха по корем и започнаха да загребват с импровизирания си лост из зловонната мътилка. Докато правеха това, очите им се насълзиха, но в крайна сметка успяха да уловят два големи кокала и да ги прекатурят през ръба на котела, откъдето те тупнаха тежко на земята.

Девойката тъкмо възнамеряваше да се изправи, когато нещо тежко се вкопчи в гърба и. Тя изпищя.

— Спокойно, всичко е наред — успокои я Брам. — Това е котката.

Андерсен, който сякаш бе изникнал изневиделица от нищото, навярно си мислеше, че гърбът на момичето ще му послужи като мека възглавничка след скока от парапета на терасата. Котаракът се приземи елегантно на земята и Отрова се изправи. Тя впери пронизващия си теменужен взор в него и животното я изгледа дружелюбно.

— Андерсен, точно теб исках да видя — каза му девойката. — Ще ни направиш ли една услуга? Намери кучетата и ги доведи тук. Приготвили сме им вкусни кокали.

Домашният любимец на Пиперено зрънце й намигна. Отрова се чувстваше малко глупаво, задето се обръщаше към котка, все едно бе човек, но в следващия миг видя как Андерсен се обръща, махва с опашка и поема надолу по стълбите.

— Е? — попита многозначително Брам.

— Ще повярвам, когато го видя да се връща с кучетата — заяви момичето. — А сега най-добре да се скрием.

Не след дълго котаракът се върна. Междувременно Отрова и Брам се бяха скрили зад останалите делви на полицата, далеч от обсега на песовете. Андерсен влетя, мяучейки, в залата, следван по петите от двата огромни звяра, които лаеха като обезумели след изплъзващата им се мръвка. Котаракът сви зад котела и ненадейно се изгуби от поглед, а кучетата се втурнаха след него… за да се появят отново миг по-късно с озадачени изражения на муцуните. Те започнаха да сноват около казана, стрелвайки се подир сенките, хвърляни от огъня, ала Андерсен ги беше надхитрил. Отрова забеляза, че котаракът вече се намираше на терасата и ближеше спокойно лапичката си. Копоите на Скелетната вещица продължиха безплодното си издирване още известно време, преди да забележат костите, лежащи на пода.

— Това е за вас, момчета — прошепна Отрова. — Сочни, вкусни кости.

Гнусната смес, в която бяха къкрили костите, ги бе вмирисала до такава степен, че едва ли някой нормален пес би се доближил до тях; ала Пиперено зрънце бе казала, че кучетата на Скелетната вещица са лишени от обоняние. Отрова наблюдаваше със затаен дъх как разглеждат находките си, след което единият звяр застопори костта с предните си лапи и започна лакомо да я гризе. Съвсем скоро и другият го последва и огромните челюсти на хищниците заработиха с ужасяваща методичност, за да се докопат до костния мозък в сърцевината на кокалите. Не след дълго забърканата от Отрова смес подейства.

Тя нямаше и най-малка представа какво бе сипала в казана, но каквото и да беше, определено бе предозирала количеството му. Почти едновременно двата огромни звяра започнаха да се гърчат и извиват в плен на чудовищни конвулсии. Първо крайниците им затрепериха и те се строполиха на земята, а сетне изгубиха контрол над мускулите си и можеха единствено да лежат на една страна, разтърсвани от ужасни спазми, докато краката и главите им се тресяха неудържимо. Езиците им увиснаха и между зъбите им блъвна кървава пяна. Накрая страховитите пазачи на къщата застинаха неподвижно, като единствено хриптящото им дихание издаваше някакви признаци на живот, но след няколко минути заглъхна и то. Брам и Отрова се спогледаха, онемели от изумление и малко отвратени от гледката.

— Просто исках да умрат — рече девойката. — Не беше нужно да правят чак такава трагедия от това.

Ловецът на духове се намръщи.

— Поне идеята ти се оказа ползотворна. Сега какво следва? Момичето отметна косата от лицето си.

— Сега ще се погрижим за Скелетната вещица — заяви тя.

* * *

Нощта се спусна.

Мъглата продължаваше да е гъста както преди, но поне бе осветявана от яркия лунен диск, който изглеждаше по-голям отвсякога. Къщата бе потънала в мрак, но студената светлина на месечината проникваше през прозорците и хвърляше ромбоидни отблясъци по пода. Синкавото сияние стигаше чак до залата с котела, където се смесваше с оранжевото зарево на огъня и искреше в локвите кръв. Някъде по горните етажи изскърца врата. Скелетната вещица се беше събудила.

Отрова и Брам стояха в коридора, свързващ терасата със стълбището към спалнята на Пиперено зрънце. Щом чуха проскърцването на вратата, те се спогледаха. Девойката не знаеше дали да ликува, или да се поддаде на пристъпите на гадене, които я измъчваха.

— Сигурна ли си, че това ще има ефект? — попита ловецът на духове за десети път.

— Казах ти, че е сляпа и глуха — увери го Отрова. — Ако вдигнем много шум обаче, ще усети вибрациите чрез пода. А дойде ли тук, трябва само да ни подуши.

Брам преглътна и кимна, притискайки кучешката кожа още по-плътно към раменете си. И двамата се бяха покрили с одраните кожи на мъртвите зверове и сега косите, ръцете и бузите им бяха омазани с кървавите им карантии, а дрехите им бяха оплескани със съсирена кръв. Одирането на труповете изобщо не бе приятна задача, а и ловецът на духове не бе особено опитен в тази работа. Бяха използвали ножа, който намериха до печката — приличаше повече на сабя, отколкото на нож, и поради тази причина боравенето с него не беше никак лесно. Пиперено зрънце бе излязла на терасата, докато Отрова и Брам се мъчеха да отделят кожите от телата на мъртвите песове, и възкликна възторжено при вида на Андерсен. В следващия миг обаче забеляза какво правят, изписка немощно и припадна. Чернокосата девойка я издърпа до ъгъла на терасата и я остави там; нито тя, нито ловецът на духове искаха прислужницата на Мийб да им се пречка, защото никой не можеше да каже как ще реагира, ако узнае какво смятаха да сторят.

Чуваха проскърцването на пода под тежките стъпки на Скелетната вещица, а гласът й се лееше като някаква кошмарна приспивна песен:

— Готова ли си, миличка? Готова ли си за гозбата на Мийб? Крехки, сочни кости!

— Все още можем да избягаме — напомни й Брам. — Остава съвсем малко време до полунощ. Ще се изкатерим по улея за въглища и готово!

— Не — поклати глава девойката. — Трябва да се изправим срещу нея при нашите условия, а не при нейните.

Ловецът на духове се вслушваше внимателно във воя на старицата.

— Освен това — продължи Отрова, — време е някой да се погрижи за нея.

Мъжът не каза нищо.

— Хайде — рече момичето и двамата се приведоха пред вратата в края на коридора. Отрова беше първа. Тя се завъртя странично и се хвърли с рамо напред към заключената врата, след което и Брам направи същото, докато девойката я обсипваше с ритници. Сетне отново я удариха с рамене и тя потрепери в рамката си. Беше странна сцена — никой от двамата не казваше нищо, само нанасяха удар след удар на горката врата, която дори нямаха за цел да разбият.

— О? Да не би моите сладурчета да са заключени долу? Мама идва, момчета! Не се дразнете! Спокойно!

Отрова и Брам се отдръпнаха от вратата, щом чуха Мийб да се приближава. Ловецът на духове бе толкова изплашен, че дори мустаците му трепереха, ала девойката се чувстваше странно спокойна. Беше й писнало да се плаши от противната дъртофелница. Този път всичко щеше да бъде различно.

Вратата се отвори и на прага застана Скелетната вещица — над три метра висока и сгърчена като прастар дървесен корен. Брам за малко да се препъне заради импулса да се отдалечи колкото се може по-бързо, ала Отрова остана на мястото си. Веднага след като отвори вратата, Мийб се спря и започна да души въздуха с огромния си нос.

— Подушвам кръв! — изграчи тя. — И тази кръв не е човешка!

Тъмнокосата девойка възприе тези думи като знак да премине в отстъпление. Партньорът и, който вече бе осъществил далеч не геройското си отстъпление, в момента се намираше на няколко метра от вратата.

— Елате, сладурчета мои! — извика Мийб. — Ранени ли сте? Някой направи ли ви нещо? — разтревожи се старицата и се стрелна след Отрова и Брам, без да спира да души въздуха. — Елате при мама!

Момичето побягна. Според замисъла й вещицата трябваше да я последва, ала обстоятелството, че това бе планирано, по никакъв начин не намаляваше опасността. Ловецът на духове вече бе минал през вратата и я чакаше до стълбите, подтиквайки я да ускори крачка, ала за негова изненада девойката направи точно обратното. Тя забави ход и дори погледна през рамо към вещицата, която незнайно защо бе прекратила преследването и в момента стоеше неподвижно в тъмното.

— Вие не сте моите кучета — изсъска старицата. — Усещам го по стъпките ви. Миришете като тях, но не сте кучета. Два крака! Два крака! — Уродливото създание подуши въздуха и нададе пронизителен вой: — Какво сте направили с моите кучета?

Изведнъж тя се стрелна напред с изкривено от неистова омраза лице. Светкавичното й движение завари Отрова неподготвена и момичето се изплъзна на косъм от хватката на огромното същество. Тя почувства как окървавената кучешка кожа се свлича от гърба й и в същия миг Мийб изкрещя от ужас, когато осъзна какво всъщност държи в ръцете си. Потресена, вещицата захвърли кожата на домашния си любимец настрани и влетя в залата с котела, устремена към стълбите, спускащи се от терасата.

— Ще стрия костите ви на прах и ще ги омеся в хляба си! — ехтяха виковете й. — Ще ви схрускам и нищо няма да остане от вас!

Едва изрекла тези думи, Скелетната вещица се подхлъзна в една от кървавите локвички, осеяли терасата след касапската работа на Отрова и Брам, и заразмахва отчаяно ръце, за да запази равновесие, обаче се движеше прекалено бързо, за да направи каквото и да било. В следващия момент масивното й тяло се вряза в парапета на терасата и той се пропука под тежестта й с хрущящия звук на строшена кост, запращайки я с главата надолу в котела на долния етаж. Кипящата супа изригна като гейзер и преля над ръбовете на казана; почти веднага огънят угасна с ужасяващо съскане, след което настана тишина.

— Хмммм — изсумтя ловецът на духове.

Отрова само се засмя гръмко. Бе зашеметена от радост и още не можеше да възприеме напълно случилото се.

— Няма ли да захвърлиш тази кучешка кожа? — попита тя. — Изглеждаш доста нелепо с нея.

Ловецът на духове я изгледа с повдигнати вежди. Спътничката му приличаше на човек, който се е къпал в кръв. Той смъкна кожата от гърба си и я метна в котела при Скелетната вещица.

— Какво ще правим с нея? — попита Брам и посочи към Пиперено зрънце, която продължаваше да лежи в ъгъла на терасата. Андерсен се бе разположил удобно в скута й, извличайки максимална полза от възникналата ситуация.

— Какво да правим с нея? — разпери ръце чернокосата девойка. — Тя не ни засяга. Да прави, каквото си иска.

Мъжът изсумтя и приглади мустака си, при което обагри в червено и малкото бели участъци, които бяха останали по него.

— Не можем да постъпим така, Отрова — поклати глава той. — Не можем да я оставим тук.

— Защо да не можем? — изгледа го предизвикателно момичето.

— Няма да е редно — каза простичко Брам.

Девойката въздъхна. Тя не питаеше омраза към Пиперено зрънце, но имаше чувството, че ако вземат русото момиче със себе си, то само ще им пречи. Въпреки това, един поглед към ловеца на духове й бе достатъчен, за да разбере, че решението му е категорично и това нарани самолюбието й. Когато Брам бе влязъл в бърлогата на вещицата, за да я спаси, се бе почувствала специална, ала след като добротата на мъжа се простираше и върху Пиперено зрънце, сякаш вече не беше същото.

— Добре тогава — вдигна рамене тя и се приближи до светлокосото създание. Андерсен се надигна с неохота от топлото си местенце и започна да обикаля наоколо, надничайки иззад глезените на Отрова към лежащата си в несвяст собственичка.

— Събуди се, Пиперено зрънце — каза чернокосото момиче, докато разтърсваше раменете на връстничката си. — Време е да тръгваме.

Русата красавица изстена тихичко и отвори очи. Когато погледът й се фокусира върху сплесканото с кръв привидение пред нея, тя изкрещя и отново изгуби съзнание. Отрова разпери ядосано ръце.

— Щом толкова я искаш, май ще трябва да си я носиш — заяви тя на Брам. Мъжът обаче не обърна никакво внимание на думите й, защото гледаше съсредоточено през прозореца, където лунната светлина бе станала значително по-ярка.

— Мъглата се вдига — рече той. — До полунощ остава съвсем малко. Трябва да потегляме.

Отрова го изгледа внимателно с пронизващия си теменужен взор.

— Сигурен ли си в това, Брам? — попита тя. — Може би, ако останеш тук, постройката отново ще заеме първоначалното си положение и ти ще можеш да се върнеш при каруцата и гринтата си…

— Може да стане така — избоботи ловецът на духове, — ала може и да не стане. Това е вълшеблена магия. Не искам да поемам риск.

Девойката понечи да възрази, но спътникът й вдигна покритата си с ръкавица ръка.

— Сега съм тук — изтъкна той. — Няма да се преструвам, че съм щастлив от този факт — аз просто направих своя избор. Добре съзнавах какви ще бъдат последствията от действията ми, когато тръгнах след теб. Да не говорим повече за това.

И тъй, когато луната се издигна в зенита си, Отрова и Брам излязоха през главния вход на свърталището на Скелетната вещица — мъжът носеше Пиперено зрънце на силното си рамо, а Андерсен се стрелкаше между краката им. Отвориха направената от кости порта, пристъпиха навън и от този миг нататък вече се намираха във Вълшеблените владения.