Крис Удинг
Отрова (15)

АУДИЕНЦИЯ ПРИ МЕЛХЕРОН

— Искаме да видим Йерофанта! — прогърмя в залата гласът на Ейлтар.

— Йерофантът няма да приеме никого, докато не завърши работата си — отвърна гаргойлът.

Кокалчетата на Отрова бяха побелели от стискане на каменния парапет на терасата, откъдето наблюдаваше сцената, разиграваща се под нея. При вида на повелителя на вълшеблените създания и неговия секретар в нея отново закипяха яростта и отвращението, защото в тях съзираше чудовищата, които бяха похитили сестричката й и отгоре на всичко я бяха измамили, когато трябваше да й я върнат. Защо изобщо им бе нужно да отвличат Азалия? Тъмнокосата девойка нямаше никаква представа. И къде беше сестра й сега? Какво ли бе преживяло момиченцето, откакто Плашилището го бе завлякло във Вълшеблените владения? Дали изобщо бе жива? Отрова се опита да прогони тези мисли. Не биваше да се поддава на отчаянието. Всичко трябваше да завърши добре. Имаше изход и тя нямаше да се предаде.

Залата, в която се намираха в момента, бе една от многото подобни в замъка на Йерофанта. Беше просторна, с висок таван от черен камък и масивни колони, поддържащи широката тераса, където стояха Отрова, Чевръстин и неколцина други наблюдатели. По стените висяха избелели от времето знамена, а на покрития с красиви килими под се бяха събрали всички повелители и повелителки на Владения, които бяха решили да дойдат. Отрова ги наблюдаваше внимателно.

Най-отпред бе застанал Ейлтар със своята свита. Той тъкмо спореше с огромния каменен гаргойл, който бе заел заплашително изгърбена поза на широкото стълбище, пазейки двойните врати за горните нива. На тъмнокосата девойка й трябваха няколко минути, за да се убеди, че очите й не я лъжат. Ако повелителят на вълшеблените създания бе висок два метра и половина, гаргойлът беше поне три, а размахът на ципестите му криле надхвърляше четири метра и половина. Зъбатата му муцуна бе разтеглена в хищна усмивка, а очите му горяха като въглени.

— Той не може да ни отпрати! — извика възмутено Ейлтар, изгубвайки контрол над гнева си. — Тук са се събрали господарите и господарките на всички Владения! Настояваме за аудиенция!

— Настоявайте колкото си искате — избоботи каменният исполин, — но повелителят Мелхерон няма да ви приеме в момента. Той пише и помоли да не го безпокоят.

— Много добре знаем, че пише — изсъска червенокосият мъж. — Точно затова сме тук! Сега ни пусни да минем!

— Във Владението на Йерофанта, както и във вашите Владения, неговата дума е закон. Не мога да ви пусна.

Отрова обходи с поглед и другите присъстващи. Вече бе попитала Чевръстин за имената им, но не беше успяла да запомни всичките. Едно име обаче й направи особено впечатление — Гругарот, Подземният повелител, кралят на тролищата.

Единствено той от всички присъстващи не отстъпваше по ръст на гаргойла. Имаше къси, дебели крака, могъщи мишци и огромна долна челюст, от която стърчаха две бивни (едната беше счупена). Чевръстин й бе разказал, че Гругарот я счупил в тридневната ожесточена битка със своя предшественик Мъгуор, от когото получил мантията на властта. Кожата на Подземния повелител бе кафява и покрита с остра четина — толкова твърда и гъста, че приличаше на жива броня. Доколкото Отрова можеше да види, изцапаните му одежди бяха издържани в кафяви и алени тонове, на рамото му почиваше чук с невероятни размери, а на покритото му със сажди лице блестяха налети с кръв очи. Това чудовище живееше в планините, в дълбоките шахти и гърлата на вулканите, ето защо беше почерняло от мръсотия. Най-важното обаче беше друго — Гругарот бе смъртен враг на Ейлтар.

— Чевръстин? — прошепна тя.

— Да?

— А кой или какво е Мигхогнимар? Чернокосото момиче бе запомнило това име най-вече заради непроизносимостта му. Ейлтар го бе споменал в разговора си с Драскин.

— Това е мечът, който Ейлтар носи — отвърна старецът. — Изкован е от легендарния майстор-джуджер в дълбоките мини в кралството на Гругарот. Казват, че това е най-съвършеният меч, размахван някога. Преди много столетия между вълшеблените създания и подземните обитатели се разразила война и Ейлтар — който по онова време бил прославен пълководец, — разгромил и съсякъл Нуиглан, природения брат на Гругарот, в битката при Карската ковачница. Ейлтар взел меча му като боен трофей. Впоследствие подземните жители успели да изтласкат вълшеблените създания от земите си, но Гругарот нищо не е забравил. Той ненавижда Ейлтар и всеки път, когато зърне Мигхогнимар, жаждата му за мъст се възпламенява отново.

Известно време Отрова наблюдаваше краля на тролищата с неподправен интерес, след което отново погледна към другите повелители в залата. Те бяха десетина на брой и имаха всевъзможни форми и размери, а придворните от всяка свита не откъсваха очи от останалите. Тук беше повелителят на демоните, чиято кожа бе черна като смола, както и Духът на Вечността — искрящ човекоподобен силует без лице. Говореше се, че именно това създание следи за съблюдаването на природните закони в различните светове — горното да си стои горе, долното — долу, а времето да тече само в една посока и да не забавя хода си. Тъмнокосата девойка забеляза и Умбиликус, глашатая на повелителя на призраците. Господарят му не можеше да придобие телесна форма, ето защо му се налагаше да говори чрез устата на това отвратително създание, което се рееше във въздуха, сякаш висеше на невидима касапска кука, а от мъртвешкото му туловище струеше зловещо зеленикаво сияние. Гом, за когото бе споменал Ейлтар в библиотеката, явно отсъстваше. Но имаше и още някой, когото Отрова търсеше внимателно сред събралите се повелители, надявайки се с цялото си сърце да не е тук… Тя почувства как нещо я гъделичка по горната страна на дланта, погледна към парапета, за който се държеше, и изтръпна от ужас. По ръката й бавно пълзеше едър белезникав паяк. Потрепервайки от отвращение, Отрова махна рязко с ръка и запрати членестоногото към насъбралите се повелители долу.

— Какво има, Отрова? — попита Чевръстия, забелязвайки трескавата й реакция.

— Паяк — отвърна девойката и се заозърта разтревожено. Какво странно съвпадение — тази гадина да се появи точно в момента, когато си мислеше за… О, не. Ето я и нея.

Асинастра стоеше в края на терасата, изгърбена под противния безпорядък на мръсните си коси. Лицето и зловещият й взор бяха прикрити от бял, прояден от молци воал. Отрова не можеше да зърне черните, парализиращи очи, ала знаеше, че повелителката на паяците се взира злорадо в нея.

Тъмнокосото момиче усети как кръвта се вледенява в жилите й, но запази привидно самообладание и отвърна с достойнство на скрития под воала поглед. Асинастра не бе забравила кой е откраднал кинжала й.

— Тя не може да ти стори зло — прошепна Чевръстин. — Не и тук. Защитата на Йерофанта се простира над всички, които се намират в границите на Владенията му.

Отрова продължаваше да гледа към господарката на паяците.

— Надявам се да си прав — промълви тихо тя. Страховитата жена и момичето се взираха една в друга още известно време, след което Асинастра се обърна и излезе през близката врата. Когато чудовището се скри от погледа й, Отрова изпита невероятно облекчение, но в следващия момент то бе помрачено от мрачно предчувствие. Повелителката на паяците беше тук, което означаваше, че рано или късно щеше да дойде за Отрова. Единствено покровителството на Йерофанта й осигуряваше някаква защита, но тази защита бе доста тъничка — колкото една дума.

— Защо всички са се събрали тук? — попита тя и посочи към повелителите и повелителките под тях.

Старецът се прокашля.

— Йерофантът започна да пише — осведоми я той. — Понякога Йерофантът сам започва да пише дадена история. А тази история е от огромно значение, в много отношения е по-важна от повечето други легенди и сказания.

— Но те се боят от него — изтъкна Отрова. — Защо?

— Защото историите на Йерофанта не са просто истории — отвърна Чевръстия. — Те могат да променят нещата. Пазителите на древността например само събират различни данни и факти. Това, което узнаваме, отива в книгите на Великата библиотека, които се пишат сами. Ние можем само да наблюдаваме. Йерофантът обаче е творец. Написаното от него се сбъдва, превръща се в неоспорима истина и закон. Вече си запозната със закона на Амрей. В момента, в който Йерофантът го е написал, всички повелители и повелителки вече били принудени да се съобразяват с него и да му се подчиняват. Забележи, не по свое собствено желание, а по принуда. Те просто не могат да откажат аудиенция на човек и не могат да му сторят зло, докато тази аудиенция не е приключила. За тях е невъзможно да нарушат този указ. Амрей го е създал, за да осигури по-справедливо отношение към хората в различните Владения и ако не друго, поне да бъдат изслушвани. Сега повелителите искат да разберат какви закони ще възникнат след създаването на новата история, която Йерофантът пише в момента. И треперят от страх.

— А той какво ще направи? — попита Отрова.

— Кой може да каже? — вдигна рамене Чевръстин. — А ти как би постъпила?

— Бих измислила някакъв велик водач на човечеството — заяви девойката, без да се замисли. — Такъв като Аламбар Бърл, но даже още по-добър. Герой, който да ни обедини и да ни поведе срещу вълшеблените създания, за да можем най-накрая да ги прогоним от земите си. Тогава няма да има повече отвлечени деца и хората няма да умират заради лошите места, където сме принудени да живеем сега. Бих го сътворила — него или нея — и бих го дала на нашия народ, за да можем да отвоюваме обратно онова, което ни принадлежи по право.

— Идеята ти е достойна за възхищение — рече одобрително възрастният й събеседник. — Именно от нещо подобно се страхува Ейлтар. Но няма как да разберем. Историята не може да бъде прочетена, докато не бъде завършена. Също като книгите във Великата библиотека, текстът не може да се види, докато не е написан и последният ред. Единствено Йерофантът знае какво сътворява.

Докато Чевръстия говореше, побеснелият от гняв Ейлтар отвърна глава от гаргойла и случайно вдигна очи към терасата. Отрова срещна погледа му и видя как лицето на повелителя моментално помръква като буреносен облак. Сърцето й се сви и тя трябваше да напрегне всичките си сили, за да запази самообладание и да отвърне на предизвикателството с пронизващия си теменужен взор. Драскин проследи погледа на господаря си и пребледня като мъртвец, когато червенокосият мъж се обърна към него. Девойката се досети, че писарят не бе казал на Ейлтар за бягството на хората. Внезапно повелителят на вълшеблените създания закрачи бързо напред, а Драскин и другите му придворни забързаха след него. Гругарот се озъби, когато Ейлтар мина покрай него, а джуджерите, людоедите и тролищата, които го обкръжаваха, заръмжаха заплашително към вълшеблените, но те не им обърнаха никакво внимание.

По челото на Отрова изби студена пот; изобщо не трябваше да идва тук. Струваше й се, че е допуснала голяма грешка. Беше най-добре Ейлтар да не знае къде се намира, а ето, че сега местонахождението й му бе станало известно. На всичкото отгоре и зловещата Асинастра я беше видяла. Девойката си каза, че дори и да искаше, едва ли би успяла да събере на едно място двамината си смъртни врагове.

— Не се страхувай, Отрова — помъчи се да я успокои Чевръстия. — Всички гости на замъка се намират под покровителството на Йерофанта — напомни й той. — Никой няма да посмее да ти навреди.

— Зная, нали вече ми каза — отвърна момичето, макар че се съмняваше в надеждността на тази защита. Тя загледа как повелителите и повелителките бавно напускат залата, а лицата им — тези от тях, които имаха лица, — бяха разочаровани и сърдити.

— Отрова? — попита я внезапно Чевръстия. — Искаш ли да се срещнеш с Йерофанта?

Тя примигна изненадано.

— Но аз си мислех…

— Той няма да приеме никого от тях — намигна й старецът. — Но съм сигурен, че няма да има нищо против едно мъничко натрапване от наша страна.

Предложението и бездруго звучеше примамливо, а в допълнение към това момичето просто изгаряше от желание да се махне от мястото.

— Защо не?

* * *

Като се стараеха да не вдигат шум, те се промъкнаха тихичко в покоите на Йерофанта. Чевръстия приближи показалец до устните си, преди да се шмугнат през малката странична врата, и двамата влязоха на пръсти в помещението. Отпред имаше пазител — гаргойл досущ като онзи пред двойните врати под терасата, откъдето искаше да мине Ейлтар, — но той не им обърна никакво внимание.

— Обучени са да пропускат определени хора — обясни шепнешком старецът, — и аз съм един от тях. А тебе те възприемат като мой придружител и затова не те спират.

В голямата стая, както и трябваше да се очаква, високите етажерки с книги закриваха всички стени, с изключение на четвъртата, която представляваше огромен кръгъл прозорец. В единия ъгъл на помещението имаше голям плюшен креват с балдахин, а през изработената във вид на концентрични кръгове рамка на прозореца се виждаше как дъждът плющи по стъклото с дива ярост. От време на време проблясваше светкавица и отекваше гръм, но напоследък Отрова бе привикнала до такава степен към бурята, че почти не забелязваше яростните й изблици.

Йерофантът седеше зад широко писалище, украсено с дърворезба, и пишеше с перо в една дебела книга с кожена подвързия. Изглеждаше стар като света — мършав и сбръчкан старец с дълга бяла брада, която стигаше чак до коленете му. Олисялата му глава бе покрита с множество старчески петна, подутини и бенки. Дебела роба от зелено кадифе се спускаше от раменете му и скриваше очертанията на слабото му тяло.

В продължение на няколко минути Отрова разглеждаше с интерес приведената фигура на Йерофанта пред нея. Единственият звук в стаята, като се изключеха гръмотевиците и барабаненето на дъжда, беше проскърцването на перото му. Старецът със зелената роба се взираше съсредоточено в страниците пред себе си през кръглите стъкла на очилата и изписваше ред подир ред с шеметна бързина. Накрая спря, въздъхна и вдигна поглед към посетителите си. Въпреки че Отрова и Чевръстия не бяха издали по никакъв начин присъствието си, старикът през цялото време беше знаел, че са тук.

— А, Отрова! — възкликна Йерофантът с тънък и леко пресипнал глас. — Колко се радвам, че най-накрая те виждам със собствените си очи! Аз съм Йерофантът Мелхерон.

Тъмнокосата девойка хвърли неуверен поглед към Чевръстия.

— Да се запозная с вас е голяма чест за мен — рече тя. — Не знаех, че очаквате посещението ми.

— Всички посещения са очаквани — отвърна старецът. — Знаех, че ще дойдеш, защото аз те доведох тук.

— Как така? — попита Отрова, неспособна да скрие недоверието в гласа си.

Мелхерон не отговори на въпроса й. Вместо това й даде знак да се приближи към него.

— Ела по-близо. Искам да те разгледам. Чевръстин, ще ни оставиш ли за минутка?

Старият познайник на Отрова се поклони почтително.

— Ще чакам отвън — каза той и излезе от стаята.

Момичето пристъпи към Йерофанта със смесени чувства на тревога и неохота. Не й допадаше маниерът му да говори с недомлъвки и загадки, както и възникналото у нея впечатление, че старецът знае повече, отколкото казва. Когато се приближи до него, девойката погледна крадешком към книгата, в която Мелхерон пишеше. Както беше казал Чевръстия, страниците й бяха празни. Освен това в мастилницата имаше не мастило, а някаква полупрозрачна течност, подобна на лепкава вода.

Йерофантът присви очи и Отрова забеляза, че те са пожълтели от старост и имат цвета на древен пергамент.

— Да, да, виждам, че съм бил прав. Ти знаеш, нали?

— Какво да знам? — попита машинално девойката и в същия миг се смъмри вътрешно, задето бе отвърнала точно по начина, по който се очакваше от нея. Както можеше да се очаква, репликата на Мелхерон бе уклончива и неясна.

— Знаеш, само че не искаш да го признаеш пред себе си. Опитваш се да уловиш скрития смисъл в думите ми. Познах, нали? Възхитително! Изумително!

— Помните ли Мрачин? — внезапно попита Отрова.

Старецът се усмихна и възкликна още по-радостно:

— Възхитително! Изумително! Сменяш темата, преминаваш в контраатака! Ти ще станеш истинска перла, моя малка Отрова! — Той свали очилата си и изтри една сълза от ъгълчето на окото си с костеливите си пръсти. — Мрачин, казваш? Да, помня го. Клетото създание!

— Той също ви помни — отбеляза момичето. — Казва, че не сте си направили труда да обмислите подробностите. Например, с какво ще се храни, ако не успее да улови риба. Разбирате ли какво означава това?

— Естествено! — увери я Мелхерон. — Аз винаги правя така! Не мога да мисля за всички дреболии на света, Отрова! Че аз ще полудея!

Изражението на момичето показваше, че според нея старецът и бездруго вече си бе изгубил ума.

— Въпреки това — продължи Йерофантът с по-сериозен тон, — Мрачин не е единственият, който се оплаква от съдбата си. Такива неща се случват все по-често напоследък. Хората започнаха да забелязват. Как мислиш, дали съм започнал да забравям, Отрова? Паметта ми вече не е същата както преди. Смяташ ли, че те виждат пукнатините?

— Какви пукнатини? — попита девойката. Разочарованието, което се бе пробудило в нея, не спираше да расте.

— Пукнатините! — извика Мелхерон. — Пукнатините в сюжета! Търпението на Отрова вече се бе изчерпало.

— Ще ми кажете ли какво означава всичко това? — изкрещя тя, изгубвайки самообладание. — Никой от тези, които съм срещнала, откакто напуснах родното си поселище, не ми е дал конкретен отговор! Какво означава това? Защо непрекъснато попадам в ситуации, които сякаш са излезли от вълшеблени приказки? Защо Мрачин смята, че вие сте виновен за стогодишния му глад? Кой изобщо сте вие?

Ала тирадата й не направи никакво впечатление на Мелхерон.

— Ти вече знаеш, Отрова — произнесе бавно и отчетливо той. — Няма нужда да ти обяснявам каквото и да било.

Изведнъж й се стори, че пропада в студена и тъмна бездна, зейнала вътре в нея. Наистина знаеше. Семената на подозрението бяха започнали да зреят в нея от самото начало, а всяка следваща случка само доизбистряше смътната идея, която бе възникнала в съзнанието й. Тази идея обаче, беше прекалено ужасна, за да бъде взета на сериозно, прекалено ужасна дори да си я помислиш…

— Ти знаеш — изхриптя старикът. — Дори и да не искаш да го признаеш пред себе си.

— Искам да съм сигурна в това, което зная — натърти Отрова. — Искам да чуя истината от вас.

— Не е ли за предпочитане да останеш в неведение? — попита я Йерофантът. — С течение на времето можеш да забравиш. Да се убедиш, че просто си сглупила и толкова. Така ще бъдеш като всички онези, които никога не си задават въпроси. Като Ейлтар, като Брам и Пиперено зрънце, дори като Чевръстин… Дори и той не знае. Никой освен теб не знае. Само аз и такива като Мрачин, ала те не са никак много. И виж какво се случи с него.

В думите му се криеше съблазън, на която Отрова просто нямаше сили да се противопостави. Искаше й се да закрие очите си с длани, да затули ушите си и да побегне надалеч от всичко това. Искаше да си остане в щастливо неведение. Но това нямаше да е тя. Постъпеше ли така, означаваше да тръгне срещу себе си.

— Кажете ми — прошепна тя.

Мелхерон въздъхна и наведе мрачно глава.

— Всичко — Владенията, повелителите, повелителките, твоите родители и даже ти, Отрова — е една измислица. Всички вие сте плод на моето въображение. Ти, Брам, Чевръстин, Пиперено зрънце, Ейлтар… всички вие играете по моята свирка, независимо дали го искате, или не. Моите думи определят съдбата ви. Аз съм ви сътворил — всичко, което сте били преди, и всичко, което сте сега, е мое творение. Ти, Отрова, си просто един мой персонаж — изключително важен, но въпреки всичко просто персонаж. Казано с други думи, ти си измислица. Моя измислица. Мелхерон надигна глава и я погледна в очите.

— Всичко, което знаеш, Отрова, е една история. А аз съм разказвачът й.

Вътрешната пустота раззина паст, заплашвайки да я погълне цялата. Девойката почувства как силите я напускат и трябваше да се хване за писалището на Йерофанта, за да не падне.

— Аз… аз не разбирам — заекна тя.

— Аз съчинявам истории, Отрова, и ти просто си част от тях — търпеливо повтори старикът. — Съзнавам, че не е лесно да се осмисли, но е така. На Мрачин също не му беше лесно. Той беше част от друга приказка, която написах преди много, много време. Там трябваше да бъде незначителен персонаж, чието предназначение се изчерпваше с това да тласка другите герои в нужното за сюжета направление. Той обаче се вбеси, когато разбра. Не трябваше да го правя толкова съобразителен…

— Лъжете — поклати глава девойката. — Вие не можете… не можете да управлявате света.

Йерофантът се изкикоти.

— Естествено, че не мога. Но мога да управлявам твоя свят, Отрова. Владенията са били създадени в незапомнени времена от първия Йерофант и дори историците не знаят нищо за тази дълбока древност. Оттогава насетне са се сменили безброй негови последователи, всеки от които е разказвал свои легенди и е добавял нови щрихи в общата картина. Както всеки разказвач прекрасно знае, в един момент персонажите започват да живеят свой собствен живот. Историята, част от която бе Мрачин, завърши преди цял век, но сама забелязваш, че той продължава да съществува някъде. Сега виждаш, че целият заобикалящ те свят е просто едно огромно стълпотворение от сказания, живеещи вечно, което се развива по свои собствени закони. От време на време обаче, се налага да се намесваме и да вземаме нещата в свои ръце, за да помогнем на света. — Мелхерон почука с показалец по сбръчканото си чело. — И с това се занимавам аз.

— Това е абсурдно! — възрази отчаяно Отрова. — Вие сте просто един умопобъркан старец!

— В дълбините на сърцето си усещаш, че словата ми са правдиви, Отрова — отвърна й спокойно Йерофантът. — Знаеш го. Ти просто не съществуваше, преди да те измисля. И Черните блата не съществуваха, и твоето семейство, и ловците на духове. Аз ги сътворих. Това са най-скорошните ми допълнения към този свят. Сътворих и теб, защото бе необходима за историята ми. Естествено, Ейлтар е на този свят от доста време и не ми се налагаше да го измислям. Той обаче е също толкова безсилен пред мощта на моите сказания, както и всеки друг… И дори той не знае нищо.

— Защо правите всичко това? — прошепна девойката. Раменете й бяха увиснали, а коленете й трепереха.

— Кое? — попита съвсем невинно събеседникът й.

— Защо ми разказвате всичко това? Защо ме измъчвате по този начин?

Мелхерон я изгледа с уморените си, воднисто жълти очи.

— Защото ти сама го пожела — рече той. — Такъв е характерът ти. Аз те сътворих такава.