Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите (21)

21.

С крайчеца на окото си Тревор Джеймисън забеляза приближаващия се кораб. Седеше в една вдлъбнатина над ръба на пропастта на трийсетина метра от собствената си лодка. Беше изцяло погълнат от своя проучвателски дневник — резюмираше по диктофона разсъжденията си относно Лиртис III, която бе така близо до невидимата разделителна линия между пространствата, контролирани от Земята и от Рул, че по-ранното откритие на тази планета от човека бе само по себе си голяма победа във войната между рулите и хората.

Беше издиктувал: „фактът, че кораби, базирани на тази планета, биха могли да ударят няколко от най-гъсто населените райони на галактиката, рулски или човешки, й дава предимство пред цялото налично военно оборудване. Предварителните защитни съоръжения трябва да бъдат разположени на планината Монолит, където се намирам сега, в рамките на три седмици…“

Точно в този момент съгледа над себе си и малко вдясно другия космически кораб и замръзна на мястото си, разкъсван от две противоположни намерения. Първият му импулс — да побегне към лодката си, доведе до мисълта, че движението мигновено ще бъде регистрирано от камерите на другия кораб. После за момент се хвана за слабата надежда, че ако остане неподвижен, нито той, нито лодката му ще бъдат забелязани.

Различи рулските опознавателни знаци, направи му впечатление и елегантната конструкция на кораба. Огромните познания по рулска техника му дадоха възможност да го класифицира като изследователски.

Изследователски кораб! Рулите току-що бяха открили слънцето Лиртис.

Съществуваше ужасната възможност зад този малък кораб да стои мощна военна флота. А той бе сам. Неговата лодка бе спусната от „Орион“ на разстояние цял парсек от планетата, а корабът бе продължил пътя си с антигравитационни скорости за осигуровка, че рулските енерготърсачи няма да регистрират преминаването му през този район на космоса. „Орион“ трябваше да се отправи за най-близката база, да бъде натоварен с планетни отбранителни съоръжения и после да се върне. За десет дни.

Десет дни! Джеймисън тихо изпъшка и стисна дневника. Възможността неговата лодка, скрита отчасти под няколко дървета, да не бъде забелязана, ако самият той остане неподвижен, продължаваше да го задържа на открито.

Рулският кораб беше вече на сто метра и не показваше никакви признаци за промяна на курса. След секунди щеше да мине над дърветата, под които беше неговата лодка.

Джеймисън не издържа, скочи и невъздържано се хвърли към отворената врата на лодката. И в момента, когато тя щракна зад него, лодката се разтресе, сякаш ударена от някакъв великан. Таванът хлътна, подът се надигна, въздухът стана горещ и задушен. Задъхан, Джеймисън стигна до командния пулт и натисна главния авариен включвател. Скорострелните бластери застанаха в положение за автоматична стрелба и забучаха, охладителите завиха с пълна мощност, студена въздушна струя обля тялото му. Той облекчено пое дъх и чак след няколко секунди осъзна, че атомните двигатели не са реагирали и че лодката, която би трябвало вече да е излетяла, продължава да е на земята.

Той се взря напрегнато във визиплочите. След секунда откри рулския кораб в долния край на едната — излизаше от полезрението и бавно се преметна над някакви дървета на четвърт миля от него. Грохотът от падането му се чу ясно от звуковия резонатор.

За момент Джеймисън се отпусна отпаднало във възглавниците на командното кресло, но веднага се сепна. Имаше нещо обезпокоително в начина, по който беше паднал вражеският кораб. Ами ако рулите на борда му бяха живи? Той бе сам в повредената лодка върху недостъпна планина с едно или повече от най-безмилостните създания във вселената. И трябваше да се бори цели десет дни с надеждата, че човекът все още е в състояние да завладее най-ценната планета, открита от петдесет години насам.

Отвори вратата и излезе навън. Още трепереше от възбуда, но тъмнината настъпваше бързо и нямаше никакво време за губене. Изпълзя бързо до върха на склона и предпазливо надзърна. Пред очите му се откри приблизителен овал с широчина около осемстотин метра в най-близкия край — някаква пустош с беден храсталак, стърчащи скали и редки дървета. Нямаше никакво движение, никаква следа от рулския кораб. Всичко беше унило и пусто, абсолютно необитаемо.

Слънцето вече беше потънало под ръба на югозападната пропаст и здрачът ставаше по-гъст. А най-лошото беше, че за рулите с тяхното по-добро зрение и изобщо по-добри сетива тъмнината не означаваше нищо. Той трябваше през цялата нощ да се защитава от създания, чиято нервна система превъзхождаше неговата във всяка функция с изключение може би на интелигентността. На това и само на това равнище хората претендираха за равенство. Положението му беше отчайващо. Нуждаеше се от някакво предимство. Ако можеше да се добере до катастрофиралия рулски кораб и да им навреди по някакъв начин, преди да е станало тъмно като в рог и преди те да са се възстановили от удара при катастрофата — да, това може би щеше му даде шанс да се спаси от смъртта.

Налагаше се да поеме този риск. Джеймисън бързо се спусна по склона и тръгна по едно плитко речно корито. Спъваше се в камъни, стърчащи ръбове на скали, корени и жилави туфи трева. На два пъти падна — първия път си удари лошо дясната ръка. Болеше го. За десет минути бе изминал само неколкостотин метра. Спря. Едно беше да действа смело, за да победи, а съвсем друго — да изложи живота си на безразсъден риск. Поражението нямаше да бъде само негово, а на цялото човечество.

Беше станало адски студено. От изток духаше леден вятър. До полунощ температурите щяха да спаднат до нулата. Той започна да се оттегля. Трябваше да вземе някои предохранителни мерки преди настъпването на нощта и беше по-добре да побърза. След час, когато безлунната тъма легна върху огромната планина, Джеймисън вече седеше напрегнат пред визиплочите. Очакваше го дълга нощ — нощ на човек, който не смее да заспи. Някъде по средата й Джеймисън забеляза движение на една от плочите и с пръст на бластерното управление зачака обектът да дойде на по-добър фокус. Но това не стана. Студеното утро го завари уморен, но продължаващ енергично да следи за появата на враг, който да действа предпазливо като него. Започна да се пита дали наистина е забелязал нещо.

Взе още едно хапче против сън и пак прегледа щателно атомните двигатели. Диагнозата беше същата. Основният гравитационен реактор беше в съвсем безнадеждно състояние. Докато не бъдеше реактивиран на „Орион“, двигателите бяха безполезни. Нямаше как да избегне смъртоносната битка на платото. Идеята, която бе обмислял през нощта, придоби ново значение. Това бе първият път, когато рул и човешко създание се срещаха очи в очи върху ограничено поле на действие, разположено на открито. Големите битки в космоса се водеха кораб срещу кораб и флота срещу флота. Оцелелите или се спасяваха, или попадаха в плен у по-силния противник.

Ако не бъдеше надхитрен преди да успее да се организира, Джеймисън щеше да има безценната възможност да провери някои свои предположения за рулите. Значи трябваше да използва всяка минута дневна светлина до краен предел.

Сложи си специалните защитни пояси и излезе. От минута на минута утрото ставаше все по-светло. Гледките, които се разкриваха в далечината, бяха великолепни. Защо всичко това се случваше на най-странната и най-красива планина във вселената?

Намираше се на връх, който се издигаше отвесно като кула почти на две хиляди и петстотин метра. Беше най-величествената колона в познатата вселена, едно от стоте чудеса на природата в галактиката.

Джеймисън бе стъпвал върху планети, отдалечени на сто хиляди светлинни години от Земята, и по палубите на огромни кораби, които прехвърчаха от вечната нощ в ослепителната светлина на червени, сини, жълти, бели, оранжеви и виолетови слънца, така чудни и различни, че никой не можеше да ги опише.

А сега стоеше тук, на върха на величествената планина на далечната Лиртис — един човек, предизвикан от обстоятелствата да премери умението си с един или повече от могъщите рулски врагове.

Потрепери. Беше време да започне атаката и да види какво ще е противодействието. Това бе Стъпка първа и най-важното беше да не се окаже и Стъпка последна. Когато слънцето Лиртис надникна плахо над североизточния скален ръб, атаката вече бе започнала. Автоматичните защитни съоръжения, които Джеймисън беше поставил през нощта, напредваха пред мобилния бластер. Той предвидливо се бе погрижил едно от тях да се движи и след него. Прикрит от тази основна защита, пълзеше от една издадена скала до друга. Направляваше машините от малко ръчно командно табло, свързано към визиплочите, които бяха разположени на шлема точно над очите му, и напрегнато наблюдаваше трепкащите иглички, които показваха движение или че екраните на защитните съоръжения са били подложени на енергийно противодействие.

Не се случи нищо. Когато наближи рулския кораб, Джеймисън спря, за да обмисли сериозно проблема — липсата на съпротива. Това не му харесваше. Имаше вероятност всички рули на борда да са загинали… но бе съмнителна.

Огледа разбития кораб през телескопичните очи на едно от защитните си съоръжения. Корабът лежеше в плитка пукнатина с нос, забит в стена от едрозърнест пясък. Долните му плочи бяха деформирани. Единственият енергиен залп от предишния ден, макар напълно автоматичен, беше нанесъл смазващ удар на рулския кораб.

Крайният резултат беше пълна безжизненост. Дори да имаше някакъв номер, той бе много изкусен. За щастие Джеймисън можеше да проведе един тест — не решаващ, но показателен.

Върхът на най-уникалната планина, открита от човечеството, забуча от огъня на подвижния бластер. Шумът нарастваше до тътен, когато атомният реактор достигаше максимални килокюри. Корпусът на вражеския кораб трепна малко и леко промени цвета си от масирания огън, но това бе всичко. След десет минути Джеймисън изключи мощността. Беше още по-объркан.

Защитните екрани на рулския кораб бяха включени напълно. Бяха ли се включили автоматично след неговия пръв изстрел предишната вечер? Или бяха задействани съвсем съзнателно, за да анулират атаката? Не можеше да е сигурен. Това беше бедата. Не знаеше със сигурност.

Рулът можеше да лежи вътре мъртъв. (Странно как започваше да мисли по-скоро за един, отколкото за няколко, но степента на предпазливост от страна на противника, ако такъв съществуваше, съответстваше на неговата собствена — така се държи индивид, натъкнал се на непознато препятствие.) Той би могъл да е ранен и да не е в състояние да направи нищо срещу него. А може и да е прекарал нощта в маркиране на платото с нервоконтролиращи линии — Джеймисън се бе старал да не се заглежда по-продължително в терена, за да не бъде хипнотизиран. Или рулите, ако бяха просто повече от един, изчакваха пристигането на по-големия кораб, от който бе излетял техния модул.

Джеймисън се отказа да обмисля тази последна възможност. Тя означаваше безусловна смърт. Той намръщено заизследва видимите повреди, които бе нанесъл на вражеския летателен апарат. Цялата повърхност от твърд метал изглеждаше ненарушена, доколкото можеше да види, но дъното му беше вдлъбнато до дълбочина, която варираше от педя до цял метър. Известно количество радиация сигурно бе проникнало вътре и въпросът беше какво е засегнала тя. Бе обследвал дузини заловени рулски разузнавателни кораби и ако този се вписваше в общата схема, тогава отпред трябваше да е командният център с една изолирана бластерна камера. В задната част бяха: машинното отделение, две складови помещения — едното за гориво и оборудване, а другото за храна и…

За храна! Джеймисън подскочи и после с широко отворени очи отбеляза, че отделението за храна бе пострадало най-много. Разбира се, разбира се, известна част от радиацията трябва да бе проникнала в него, да е отровила храната, да я е развалила и мигновено да е поставила рула с неговата бързодействаща храносмилателна система в безизходно положение.

Джеймисън въздъхна, надявайки се да е така, и се приготви за оттегляне. Когато обърна глава, съвсем случайно и неочаквано погледна скалата, която бе използвал като щит срещу възможен пряк огън. Погледна я и забеляза линиите върху нея. Сложни линии, базирани на задълбочено и нечовешко изследване на човешката психика. Позна ги и се вцепени от ужас. „Накъде — накъде съм бил насочван?“ — запита се той.

Това бе доказано след завръщането му от Майра 23 и от рапорта му за неговото очевидно и мигновено хипнотизиране — че линиите подбуждат към движение в определено направление. Несъмнено сега те щяха да го насочат към ръба на пропастта.

Отчаяно, с цялата си воля, той се бореше да запази разума си. Погледна линиите за частица от секундата и успя да различи пет трепкащи вертикални черти и над тях три хоризонтални, които сочеха на изток. Главата му се въртеше, но той продължаваше да се бори да задържи мислите си ясни. Мъчеше се да си спомни дали близо до върха на източния скален блок има някакви широки первази. Имаше. В ума му припламна слаба надежда. „Там — мислеше той, — този блок, този блок. Нека падна върху този блок!“ Напрегна се, за да задържи образа на перваза, който искаше, и заповтаря командата, която можеше да спаси живота му. Последната му мисъл преди да го обгърне мрак беше, че е получил отговора на съмненията си. Рулът беше жив.