Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите (12)

12.

Като се сниши до земята, изуолът се плъзна бързо към кораба и скочи в отвора. Вратата щракна след него, затваряйки го в тъмнината, но не и преди да види, че помещението е съвсем празно. Имаше само два малки вентилационни отвора. Той приседна на задните си крака.

Странно, осъзнаването, че няма да има непосредствена възможност да убие притежателя на жизненоважната тайна, не го разочарова особено. Той просто мрачно прие факта, че нещата ще следват своя обективен ход независимо от всичко, което бе решил да направи.

После някъде от вътрешността на кораба дойдоха мисли, които се записаха в съзнанието на човека в съседното отделение и едновременно с това предизвикаха едва доловими звуци през металната преградна стена.

— Доктор Джеймисън! Изглежда, винаги сте навсякъде преди нас. Да сте виждали случайно онова бедно малко чудовище?

Беше същото мощно съзнание, което даваше заповеди при разбития кораб преди много дни. В него имаше зле прикрита враждебност.

След кратка пауза последва любезен ироничен отговор:

— Съвсем сигурен съм, че е напуснало този район, командир Макленън.

— Наистина ли? Е, скоро ще установим. По следите му има шест кучета, съпровождани от другата спасителна ракета. Хубава свежа диря, ако се съди по скоростта им. Този път няма да спрем, докато не го настигнем, където и да е. Твърде жалко, че не успяхте да убедите специалния пълномощник, че звярът е достатъчно безобиден при опит да бъде заловен жив… но може би ще ви бъде позволено да го притежавате препариран.

Джеймисън не отговори. Изуолът усети, че корабът набира скорост.

Изминаха няколко минути.

— Джеймисън! — Това бяха гласът и мисълта на командир Макленън — и двата с гневен оттенък. — Незабавно кацнете или ще бъда принуден да ви взривя!

Изуолът прочете тревога и объркване в съзнанието на човека в съседното отделение. Имаше също нерешителност и колебание как да процедира по-нататък: дали да приземи кораба, или да се изплъзне, като го насочи с пълна скорост към планините и ниско надвисналите облаци. Но тази нерешителност не пролича в изпълнения с възмущение отговор на Джеймисън.

— Какво означава това, командире?

— Блъфирането изобщо няма да ви помогне. Джеймисън! Един от местните жители е видял всичко от къщата си. Видял е кораба ви да маневрира, взел е бинокъла си и е наблюдавал как кацате. Видял е как звярът влиза при вас. Какво направихте? С парче храна от неговата собствена планета ли го подмамихте? Предупреждавам ви, Джеймисън, нашите оръдия ви държат на прицел. Ако не започнете да се спускате, докато преброя до три, ще дам заповед за откриване на огън. Едно… две…

Изуолът почувства, че подът под него започна да потъва. Но точно преди това усети в съзнанието на Джеймисън една светкавична серия мисли, която показваше като на филм свалянето на кораба, гибелта на Джеймисън при катастрофата и оцеляването на изуола, за да бъде убит впоследствие от безпощадните оръжия на онези в другия кораб. А заедно с картините имаше и чувство на разочарование и искрено съжаление за неуспеха на жизненоважен план.

Твърде странно. Съзнанието на този човек изглеждаше съвсем различно от съзнанието на онзи, който бе убил майката на изуола. В това съзнание нямаше никакво желание да убива онези в другия кораб, макар те да заплашваха живота му. Освен това липсваше и страх.

И сега, насочен към него, потече бърз поток мисли от съседното отделение.

„Няма никакво време да ти обяснявам надълго и широко, но трябва да разбереш едно много важно нещо. Ти знаеш, разбира се, защо изуолите са избрали да скриват своя разум: те се страхуват, че ще бъдат унищожени, ако човешките създания открият този факт. Това щеше да бъде вярно, ако някоя от двете страни имаше повече право над Планетата на Карсън от другата. Като прости животни, каквито вие изуолите се преструвате, че сте, не можете да имате такова право според Междузвездното законодателство. Но като разумни създания и местни обитатели вие бихте имали възможно най-очевидното право. Изуолите не могат никога да изгонят човешките създания от Планетата на Карсън с груба сила. Но като една разумна раса, вие можете да ни помолите да си отидем веднага, щом бъдете в състояние да защитавате своята планета, а ние ще бъдем длъжни да го сторим. Заложил съм на карта професионалната си репутация и личната си безопасност, за да те представя на нашите органи на властта с надеждата да им докажа, че ти и твоят вид сте разумни същества и че ние трябва да спрем да ви убиваме и да започнем да търгуваме с вас. Естествено аз не мога да направя това без твоето пълно сътрудничество.“

В момента, в който човекът свърши, лек шум показа, че корабът е докоснал земята. Изуолът бе опитал здравината на стените на отделението, натискайки ги с всичка сила, но никъде не откри слабо място. Дори двата вентилационни отвора бяха пробити направо в дебелите стоманени панели.

Джеймисън продължи забързано:

„Хората в другия кораб, както вероятно знаеш, са военни и им е възложено да те проследят и заловят жив или мъртъв. Преди няколко дни, когато пристигнах на Земята и научих за това положение, помолих да ми бъде възложено издирването, тъй като командир Макленън не бе успял да те открие. На молбата ми бе отказано, защото наблегнах на важността да те заловя жив, а ти бе считан за голяма заплаха. Тук съм против желанието на Макленън. Според него военните са по-добре екипирани, за да се справят с такъв вид работа.“

Изуолът приемаше разказа на Джеймисън само с част от съзнанието си. Една друга част от него усещаше с нарастваща сила натиска на мисли отвън. Мислите бяха смесени. Някои от тях — повече враждебни — изглежда, бяха насочени срещу Джеймисън. Долавяше се чувство, че той е постъпил нечестно. Но тук-там имаше и възхищение от начина, по който Джеймисън бе извършил нещо, считано от тях за невъзможно.

Смесицата от мисли няколко минути непрекъснато увеличаваше силата си, после нарастването спря. Очевидно другият кораб бе кацнал до техния.

„Положението вече е извън моя контрол — завърши бързо Джеймисън. — Но ти можеш да помогнеш на двама ни като ми кажеш какво е намислил Макленън — какви са неговите планове — веднага щом те станат очевидни за теб. Или може би вече ги усещаш?“

Изуолът седна надменно на задните си крака. В действителност той все още не беше отвърнал нищо. И определено нямаше да бъде измамен с такава плитка уловка, макар да нямаше никакво доказателство, че намерението на човека е такова.