Алфред ван Вогт
Войната срещу рулите (19)

19.

Тревор Джеймисън се събуди внезапно. Жена му седеше на ръба на леглото. Той погледна светещия циферблат на часовника си. Беше два часът и двадесет и две минути след полунощ.

О, Господи! Трябваше да я убеди да заспи. А ако можеше и той да се унесе пак чак до сутринта…

— Не мога да спя — каза Веда така плачливо, че чак му призля. Защото нейната тревога беше все още доста неопределена. Най-добре беше да се престори на дълбоко заспал.

— Скъпи.

Джеймисън се размърда, без да отваря очи.

— Мили.

— Скъпа, моля те — измърмори той и отвори едното си око.

— Колко ли други момчета са навън тази нощ?

— Веда, какво искаш? Да ме събудиш ли?

— О, извинявай. — В тона й обаче нямаше извинение и след миг тя забрави, че бе произнесла тези думи.

— Мили.

Той не отговори.

— Мислиш ли, че бихме могли да разберем? — попита тя.

Той възнамеряваше да не продължава разговора, но съзнанието му само започна да се занимава с възможното значение на думите й. Удиви се на безсмислеността на въпроса и се разсъни.

— Какво да разберем?

— Колко са.

— Колко са кои?

— Момчетата… навън тази нощ.

— Веда, утре съм на работа — каза с въздишка Джеймисън. Измъчваше го много по-отчаян страх от нейния.

— Работа! — сопна се Веда. — Никога ли не мислиш за нищо друго освен за работата си? Нямаш ли никакви чувства?

Джеймисън премълча, но това не беше начинът да я върне в леглото.

— Бедата при вас, мъжете, е, че с времето ставате безчувствени — продължи тя с по-висок тон.

— Ако искаш да разбереш дали съм обезпокоен — не, не съм — каза той сурово. Трябваше да продължава в същия дух. Седна в леглото, запали лампата и каза високо: — Мила, ако това ти достави някакво удоволствие, вече успя да ме събудиш.

— Мисля, че трябва да телефонираме — каза Веда. — Ако ти не го направиш, ще го направя аз.

Джеймисън изпъшка и се надигна.

— Добре, но да не си посмяла да ми висиш над главата, докато се обаждам. Няма да позволя никой да помисли, че съм съпруг под чехъл. Ще стоиш тук.

Добре беше, че тя бе наложила взимането на решението. Той излезе от спалнята и затвори решително вратата. На видеофона даде своето име. След кратка пауза на екрана се появи сериозното лице на мъж в космонавтска адмиралска униформа. Познаваха се служебно.

— Тревор — каза адмиралът, — положението е следното: твоят син е все още в компанията на двама рули — вече друга двойка, между другото. Те използваха един много хитър метод да минат през бариерата и в настоящия момент подозираме, че някъде из Дворовете се намират стотина рули, преструващи се на момчета. През последния половин час никой не се е опитвал да я пресече, така че имаме чувството, че всеки рул в Слънчевия град, който е бил подготвен срещу нашата специална защита в района, сега е в Дворовете. Макар да не са се съсредоточили в някое определено място, чувстваме, че кризата е неизбежна.

— Какво ще кажете за моя син? — попита Джеймисън. Стараеше се да говори спокойно.

— Несъмнено те имат планове за него. Опитваме се да го снабдим с оръжие, но в най-добрия случай от това ще има ограничена полза.

Адмиралът очевидно много внимаваше да не каже нещо, което би му дало някаква реална надежда.

— Позволили сте на сто рули да се доберат до Пътя, без да знаете каква цел преследват?

— Знаеш колко е важно да научим тяхната цел — отвърна адмиралът. — Какво има стойност за тях? Какво мислят, че си струва такъв огромен риск? Това е едно много смело начинание от тяхна страна и наше задължение е да го оставим да стигне до връхната си точка. Предполагаме каква е целта им, но трябва да сме съвсем сигурни. В последния момент ще положим всички усилия да спасим живота на твоя син, но не можем да гарантираме нищо.

Джеймисън беше наясно как гледат на положението тези хора. За тях смъртта на Диди щеше да бъде прискърбен нещастен случай. Вестниците щяха да пишат, че загубите са незначителни. Даже можеха да го направят герой. За един ден.

— Ще трябва да те помоля да прекъснеш връзката — каза адмиралът. — В този момент твоят син наближава Кораба и искам да му отдам цялото си внимание. Довиждане.

Джеймисън прекъсна връзката и с мъка се изправи на крака. Постоя известно време неподвижен, събирайки сили, после се върна в спалнята и привидно весело каза:

— Всичко е наред.

Нямаше никакъв отговор. Веда лежеше с глава върху неговата възглавница. Очевидно беше полегнала да чака завръщането му и бе заспала. Бузите й бяха влажни от сълзи, което показваше, че дрямката й е неспокойна. Той взе една спринцовка и вкара в кръвта й специален газ, предизвикващ сън — най-милостивото действие, което можеше да предприеме в момента. Тя се отпусна с въздишка. Дишането й стана бавно и равномерно.

Джеймисън се обади на Калеб Карсън и обясни положението, после настоятелно добави:

— Вземи Ефрем. Кажи му, че е нужен на семейството си, и го заведи в сградата на Главния щаб по сигурността, онази, която се намира до Кораба. Скрий го добре. Не позволявай на никого да го види.

Прекъсна връзката, облече се бързо и също се отправи към сградата на Главния щаб. Знаеше, че ще има проблеми. Военното началство щеше да се възпротиви срещу използването на изуол. Но изуолът в известен смисъл си беше негов. И на Диди.

 

 

— Какво ти прошепна тази? — попита Джеки.

Слизаха с ескалатора в тунела под Пътя. Диди, който се вслушваше напрегнато за звука — защото нямаше никакъв друг особен шум, — се обърна.

— О, същото, каквото каза и на вас.

Джеки, изглежда, се замисли. Стигнаха пътеката и Диди незабавно тръгна по нея. Небрежно се оглеждаше за метална колона с Н върху нея. Внезапно я видя на трийсетина метра отпред.

— Защо ще си прави труда да ти шепне, ако бездруго е възнамерявала да ни каже? — обади се зад него Джил.

Диди трепна, но тренингът му надделя.

— Мисля, че просто си направи шега с нас, нали сме деца — каза той.

— Шега? — изсумтя Джеки.

— Какво правим тук, под Кораба? — попита Джил.

— Уморих се — отвърна Диди, седна на края на пътеката до дебелата метър и половина метална греда и заклати краката си над бездната. Двамата рули минаха покрай него и застанаха от другата страна на колоната. Очевидно възнамеряваха да разменят информация помежду си или… с други.

Диди бръкна под пътеката. Прекара бързо пръсти по метала, напипа малкия бластер и с едно-единствено движение го плъзна в джоба си. После пое дъх, за да се успокои, и зачака. Започна да усеща вибрацията на метала с костите на бедрата си. Допреди малко специалните му обувки бяха поглъщали по-голямата част от това трептене, а той бе така съсредоточен върху рулите, че не го бе забелязал. Сега го забелязваше. Макар и леко, тялото му се тресеше и потръпваше. Почувства се въвлечен в звука. Мускулите и органите му жужаха и тръпнеха. За малко забрави рулите и за един момент му се стори неизмеримо странно, че седи тук, върху голия метал, незащитен и в тон със самия звук. Отдавна знаеше, че вибрацията тук ще е ужасна. Центърът на Дворовете бе изграден от метал и дори най-добрите антивибрационни материали, с които бяха покрити улиците и пътищата, не можеха да заглушат буйството, силите и енергиите, съсредоточени на тази малка площ. Тук бяха нажежените атомни реактори и машините, които можеха да щанцоват стотонни плочи от електростомана.

Защото Дворовете щяха да съществуват още осем и половина години. Заради Кораба. А после, когато накрая Кораба полетеше, той щеше да бъде на него. Всяко семейство в Дворовете бе подбрано с две цели — поради уменията на бащата или майката, използвани в изграждането на Кораба, или защото имаха дете, което щеше да порасне около Кораба. Баща му, като най-висш правителствен служител, бе включен по собствено желание.

По никакъв друг начин, освен израствайки с него, човешките създания не можеха да се научат да разбират и управляват космическия кораб, който се издигаше тук като малка планина. Беше дълъг почти три километра и в него бе концентриран инженерният гений на цели векове и толкова много специализирани знания и механични подробности, че посещаващите го сановници оглеждаха смаяни акрите машини, скали и уреди на всеки етаж и всяка палуба.

Диди щеше да лети на него! Той се изправи развълнуван… и точно тогава двамата рули се появиха иззад колоната.

— Да вървим! — каза Джеки. — Достатъчно скитахме безцелно.

— Къде? — попита Диди. Възторгът му се беше изпарил.

— Досега се мъкнахме след теб — каза Джил. — Сега, какво ще кажеш, ако за разнообразие ти вървиш, накъдето искаме ние?

— Нямам нищо против — отвърна Диди. Дори не помисли да възрази.

Неоновият надпис върху сградата гласеше: „ЛАБОРАТОРИЯ“ и наоколо имаше много момчета. Бродеха поединично или на групи. В далечината се виждаха и други, които като че ли вървяха без определена цел. Можеше ли някои от тях да бъдат рули? Можеше ли всичките да са рули? Но това беше глупаво. Не трябваше да позволява на въображението си да си играе с него.

Лабораторията. Това бе целта, която преследваха. Тук, в тази сграда, човеците бяха разработили противорулската бактерия за бариерата. Той нямаше никаква представа какво точно искат да разберат рулите за този процес. Може би частица информация, свързана с него, щеше да им даде възможност да унищожат някой източник на материали или организми и така да неутрализират защитата. Според Игралната площадка съществуваше такава възможност.

Всички врати на лабораторията бяха затворени, за разлика от онези в останалите сгради, които бяха видели.

— Отвори, Диди — каза Джеки.

Диди послушно посегна към дръжката на вратата, но спря, защото видя двама души да се приближават.

— Здравей, дете — поздрави го единият. — Продължаваме навсякъде да се натъкваме на теб, а?

Диди се обърна към тях. Приличаха на двамата „мъже“, които го бяха завели до бариерата и които бяха направили бактериалния тест. Но приликата можеше да е само външна. От друга страна, единствените рули в Слънчевия град можеха да бъдат само онези, имунизирани срещу специалната бактерия, изолирана от неговата кръв.

Обаче в крайна сметка нямаше никакво значение дали са същите, или не.

— Радвам се, че те видяхме пак — каза рулът. — Искаме да направим още един експеримент. Сега слушай. Ще влезеш вътре. Лабораторията вероятно е защитена по много специален начин. Ако успеем да докажем нашата идея, това ще ни помогне да направим по-трудно влизането на рулите в Дворовете. Струва си, нали?

Диди кимна. Чувстваше се отпаднал, направо болен и не знаеше какво да отговори.

— Влез вътре — каза рулът — и остани там няколко секунди. После поеми дълбоко въздух, задръж го и излез. Това е всичко.

Диди отвори вратата и влезе в ярко осветеното помещение. Вратата се затвори автоматично зад него. Намираше се в обширна зала. „Мога да избягам — помисли той. — Те няма да посмеят да влязат тук.“ Но нямаше никакви хора и това го стресна и го накара да се откаже. Защо нямаше никого? Нали повечето от отделите в Дворовете работеха денонощно.

Вратата зад него се открехна и Диди се обърна. Видя само Джеки и Джил, доста далеч от вратата. Който и да я беше отворил, явно не рискуваше да получи доза от нещо, независимо дали бе опасно, или не.

— Вече можеш да излезеш — чу се гласът на мъжа. — Но не забравяй първо да поемеш дълбоко въздух и да го задържиш.

Диди пое дълбоко въздух и излезе. Вратата се затвори автоматично. Двамата от тайната полиция го чакаха. Единият държеше малка бутилка с гумена тръбичка.

— Издишай в тръбичката — каза той.

Диди се подчини и рулът подаде бутилката с тръбичката на своя спътник, който бързо отиде зад ъгъла, за да не го гледат.

— Забеляза ли нещо необичайно? — попита първият рул.

Диди се колебаеше. Въздухът в сградата му се беше сторил някак по-гъст, но…

— Не — поклати бавно глава той.

— Хм — каза рулът. — Може би трябва да изследваме и кръвта ти. Подай си пръста.

Диди се сви малко от убождането на иглата, но позволи да му вземат кръв. Джил пристъпи напред и попита:

— Мога ли да помогна?

— Разбира се — отвърна мъжът. — Занеси това на моя приятел.

Джил постъпи като всяко друго момче — изтича с пълна скорост. Измина една минута, после още една и после…

— А — каза мъжът, — ето ги, идват.

Диди погледна завръщащата се двойка с болезнена усмивка. Рулът, който стоеше до него, бързо тръгна напред, за да ги посрещне. Дори двамата шпиони да си казаха нещо, Диди не го чу. Помисли си само, че става дума за бърза размяна на информация на светлинно равнище. Разговорът, каквото и да беше неговото естество, завърши.

Рулът, който бе говорил с него, се върна и каза:

— Дете, ти положително бе ценно за нас. Изглежда, ние наистина ще дадем своя принос във войната срещу рулите. Знаеш ли, че въздухът там, вътре, е смесен с изкуствен газ — едно флуорно съединение? Само по себе си то не е интересно и съвсем безопасно. И дори някой рул с флуорен метаболизъм да влезе вътре, ще бъде в пълна безопасност… докато не се опита да използва енергията на тялото си на равнище бластер или комуникация. Енергията ще подейства като йонизиращ агент и ще доведе до свързване на молекулярно ниво между флуора във въздуха и в рулското тяло. Връзката не може да трае дълго, тъй като е нестабилна, но рулът също ще е загубен.

Диди не го разбра напълно. Химическите реакции на флуора и неговите съединения бяха само малка част от неговото обучение.

— Много хитро — каза шпионинът с очевидно задоволство. — Самият рул провокира реакцията, която го унищожава. А сега всички вие, деца, можете да влезете и да разгледате. Хайде, влизайте. Ти не — обърна се той към Диди. — Почакай само минутка. Искам да поговоря малко с теб. Ела тук.

И дръпна Диди настрана, докато „момчетата“ минаха бързо през вратата. Диди си ги представи как се пръскат из сградата и търсят тайните й. Трябваше да се направи нещо, и то бързо.

— Казано под секрет, дете, работата, която свърши днес за нас, е много важна — каза рулът. — Просто за да ти дам някаква представа, ще ти кажа, че държахме под око лабораторията почти цяла нощ. Персоналът си отива обикновено около полунощ. Тогава идват двама работници, инсталират някакво съоръжение и си отиват. Поставят над вратата и радио, съединено с високоговорители отвътре и отвън. Ако бях рул, бих го унищожил просто като предпазна мярка. В момента цялото място е пусто с изключение на вас, децата. Ти виждаш колко са зависими хората тук от бактериалната бариера, която държи рулите настрана. — Той направи пауза, после продължи: — Разбира се, рулите биха могли предварително да проучат тайно по-голямата част от тази информация и ако успеят да преминат през бариерата, да поставят пазачи навсякъде около сградата и така да попречат дори на най-мощните въоръжени сили да се промъкнат, за да я защитават. Разбира се, тя може да бъде взривена от разстояние, но хората едва ли ще го сторят. Първо биха опитали други методи. Виждаш докъде би ни довело това. Рулите ще имат възможност да разкрият някои от тайните, които се пазят в тази сграда, а щом излязат навън, ще могат да съобщят информацията на други рули извън опасния район и после всеки ще трябва да поеме риска да се спасява сам. Начинанието е смело, но рулите са правили подобни неща и преди. И така, ти виждаш, че всичко това може да се случи достатъчно лесно. Но сега ние ще го предотвратим.

— Диди — чу се шепот някъде отгоре, — не давай никакъв признак, че ме чуваш.

За миг Диди се вцепени, после се отпусна. Отдавна бе доказано, че рулските електронни устройства не могат да регистрират шепот.

— Трябва да влезеш вътре — продължи бързо шепотът. — След като влезеш, стой близо до вратата. Това е всичко. По-късно ще има още инструкции за тебе.

Диди откри откъде идва шепотът. От касата над вратата. Рулът бе споменал за радио, инсталирано там. Шепотът сигурно беше от него.

Но как щеше да се озове вътре, когато този рул така очевидно го забавяше? Говореше му нещо за някаква награда, но Диди едва го чуваше. Той разсеяно се огледа. Околните сгради тънеха в мрак. Небето беше съвсем черно.

Нямаше никаква следа от светлото утро, макар до него да оставаха броени часове.

— Ох — каза отчаяно Диди, — по-добре да вляза вътре. Слънцето скоро ще изгрее, а аз трябва да разгледам още много места.

— На твое място не си бих губил времето там — каза рулът. — Но все пак хвърли един поглед.

Диди отвори вратата, но рулът я хвана и каза:

— Само секунда.

Прекрачи прага, пресегна се над вратата и изтръгна някакви жици. После заяви:

— Реших, че ще е добре да създам нещо като военно положение за нашия малък експеримент. Просто прекъснах проводниците на новоинсталираната говорна система. Влез за малко вътре и ми кажи какво правят другите деца.

Вратата след Диди се затвори автоматично.

 

 

Адмиралът сви огорчено рамена и каза:

— Съжалявам, Тревор. Направихме най-доброто, което можахме, но те просто разрушиха единствената ни надежда за контакт с твоето момче.

— Какво планирахте да му съобщите? — попита Джеймисън.

— Съжалявам — отвърна адмиралът, — това е поверително.

От своята клетка в караваната край сградата изуолът предаде телепатично на Джеймисън:

Аз чета мислите на адмирала. „Искаш ли да ги препредам на Диди?“

„Да“ — отвърна наум Джеймисън.

Съобщението, което стигна до Диди, беше ясно и пряко… и така отчетливо, че той го сметна за шепот. То гласеше:

„Диди, рулите са зависими от енергията на своите клетки и поради природата си се движат без дрехи. Самите им тела произвеждат образи на човешки дрехи и човешки форми. Забелязвам, че наблизо има само две момчета.“

Наистина имаше само две, наведени над едно бюро в другия край на помещението. За момент Диди се запита как ли този, който говори, може да вижда тази сцена, но нямаше никакво време за размишления, защото до него достигнаха следващите думи:

„Извади бластера и ги застреляй.“

Диди бръкна в джоба си, преглътна с усилие и извади оръжието. Ръката му трепереше малко, но вече от пет години той бе трениран за момент като този и вътрешно беше спокоен. Освен това не бе необходимо да се прицелва точно.

Изстреля една непрекъсната синя ивица пламък, рулите започнаха да се обръщат и рухнаха.

„Добър изстрел“ — констатира изуолът.

Диди едва ли забелязваше, че думите отекваха направо в собствения му мозък. В другия край на помещението двете червенобузести момчета се променяха — нали при смърт образите не се задържаха. И макар да бе виждал картини на това, което ставаше винаги, друго бе да види на живо тъмната плът със странни мрежести крайници.

„Слушай — извади го мисълта на изуола от този шок, — всички врати са заключени. Никой не може да влезе. Нито да излезе. Тръгни из сградата и убивай всеки, когото видиш. Всеки! Не приемай никакви молби и никакви преструвки, че са деца. В сградата има само рули. Изгори ги безмилостно всичките.“

След няколко минути изуолът съобщи на Джеймисън:

„Твоят син унищожи всички рули в сградата. Казах му да остане вътре, докато не бъдат избити онези, които са отвън. Ще стои там, докато не му кажа да излезе.“

Джеймисън въздъхна облекчено и мислено отговори:

„Благодаря ти, приятелю. Това беше едно изключително телепатично изпълнение.“

По-късно адмиралът дойде да разговаря с Джеймисън и каза:

— Победата наистина бе пълна. Рулите отвън се сражаваха с обичайната си смелост, но ние сменихме вида на бактериите в мястото, където те бяха пресекли бариерата, така че се оказаха в капан. — Адмиралът се поколеба, после попита учудено: — Не разбрах само как твоето момче се досети точно кога да използва бластера срещу тях, без да му кажем ние?

— Искам да си спомниш този въпрос, когато получиш моя рапорт за случилото се — каза Джеймисън.

— А защо е необходимо да пишеш рапорт за този инцидент? — попита адмиралът озадачен.

— Ще разбереш — отвърна Джеймисън.

 

 

Все още беше тъмно като в рог, когато Диди хвана една кола на Пресечка 2 и отлетя към хълма, от който „изследователите“ като него трябваше да наблюдават изгрева на Слънцето. Изкачи стъпалата, които водеха до върха, и откри горе още няколко момчета.

Не можеше да е сигурен, че са човеци, но някак си бе убеден, че са. Нямаше никаква причина, поради която един рул да вземе участие в този специален ритуал.

Диди се отпусна под един храст до призрачната фигура на едно от момчетата. Никой от двамата не заговори веднага. Накрая Диди попита:

— Как се казваш?

— Март. — Гласът на момчето бе съвсем тъничък.

— Намери ли звука? — попита Диди.

— Да.

— Аз също. — Той се поколеба, мислейки за онова, което бе извършил. За момент осъзна ясно колко добро е обучението, щом бе позволило на едно деветгодишно момче да действа, както бе действал той. После това избледня от съзнанието му и той попита: — Беше забавно, нали?

— Да.

Настъпи мълчание. От мястото си Диди можеше да види пулсиращия блясък на пещите. Дори небето пламтеше от отразявания бял пламък. По-нататък се виждаше блестящото като скъпоценен камък сияние, което отчасти обгръщаше Кораба. Небето постепенно изсветляваше и сенките ставаха сивкави. Вече можеше да разгледа Март — по-дребен от него, сгушен под храста.

Съмваше се и Кораба изплуваше от нощта. Металът на голите му горни ребра улавяше бавно пламъците на слънцето, което още не се виждаше от мястото, където седяха. Блясъкът се разширяваше надолу, слънчевата светлина проблясваше върху тъмните лъскави повърхности на завършените по-долни стени и масивната му форма се очертаваше все по-ясно на фона на небето.

Корабът израстваше от сенките като невероятно създание, по-голямо от всичко наоколо. От това разстояние стоетажната Административна сграда изглеждаше като част от неговото скеле — просто бяла колона на фона на тъмния колос. Диди остана да го наблюдава възторжено дълго след изгрева на слънцето. В светлината на новия ден корабът сякаш се готвеше да полети. „Още не — помисли тръпнещ Диди — още не.“ Но този ден щеше да дойде. Някой ден най-големият кораб, замислен и построен от човека, щеше да насочи своя нос към откритите пространства между звездите и да излети в мрака. И тогава рулите наистина щяха да бъдат принудени да отстъпят.

Накрая огладня и слезе от хълма. Закуси в едно ресторантче и преизпълнен от щастие се качи на една хелиокола и се отправи за дома.

 

 

Джеймисън чу тропването на външната врата, отвори очи и видя жена си да се запътва натам. Поклати неодобрително глава и тихо каза:

— Сигурно е уморен. Остави го да почива.

Тя неохотно се върна в леглото.

Диди прекоси на пръсти всекидневната и влезе в познатата обстановка на Игралната площадка. Вратата се затвори автоматично след него, светлините се включиха. Един поглед към контролното табло на стената му показа, че сложната роботна стая е усетила присъствието му.

— Твоят рапорт, моля — попита тя след секунда с един от характерните си гласове.

— Открих какво представлява звукът — каза щастливо Диди.

— Какво?

След като Диди отговори, Игралната площадка каза:

— Ти си едно потвърждение за ползата от моето обучение. Гордея се с теб. Сега върви да спиш.

Диди се вмъкна под чаршафа. Усещаше слабото трептене на стаята и треперенето на леглото, чуваше шума от потръпването на абсорбционните пластмасови прозорци. Подът поскърцваше слабо в унисон с всепроникващата вибрация.

Той се усмихна щастливо, но уморено. Никога вече няма да пита за звука. Това беше една „миазма“ от Дворовете, леко вибриране от масите на сградите, метала и машините, които стърчаха като пипала от Пътя.

Този звук щеше да бъде с него през целия му живот, защото, когато Корабът бъдеше завършен, един подобен проникващ звук щеше да излиза от всяка метална плоча.

Спеше и усещаше пулса на звука дълбоко в себе си — като неделима част от своя живот.