Томас Харди
Далече от безумната тълпа (5)

4.
Решението на Габриел — Посещението — Грешката

Само скритото женско превъзходство не дразни мъжа, освен когато съществува някаква надежда то да бъде покорено.

Тази миловидна и бойна девойка скоро наруши силно покоя на младия фермер Оук. Тъй като любовта е необикновено жесток лихвар (истинското чувство при размяната на сърцата се поражда от очакването за неизмерима печалба: също както при други по-прозаични сделки, двете страни разчитат на големи облаги — морални или физически), всяка сутрин, когато Оук преценяваше своите шансове, чувствата му се колебаеха като паричния курс на борсата. Всеки ден той очакваше появяването на девойката точно така, както неговото куче очакваше да бъде нахранено. Поразен от това унизително сходство, Оук вече изобщо не поглеждаше кучето. Обаче той продължаваше да наднича през плета в очакване на нейното идване и по този начин чувствата му се задълбочиха, без това да упражни желания ефект върху нея. За сега Оук нямаше определени намерения, не знаеше как да заговори за това, което изпълваше сърцето му, и тъй като не можеше да се изразява изискано и красиво, с фрази

„… многословни,

но безсмислени“,^[1]

той си мълчеше.

Поразпита съседите и разбра, че девойката се казва Батшеба Евърдийн, а млякото на кравата ще спре след около седмица. Той очакваше със страх осмия ден.

Най-после този ден настъпи. Кравата престана да дава мляко за тази година и Батшеба Евърдийн вече не се появи на хълма. Габриел беше стигнал до състояние, за чието съществуване само допреди няколко дни не бе и предполагал. Той вече обичаше да си повтаря „Батшеба“ за собствено удоволствие, вместо да си подсвирва; започна да харесва черна коса, въпреки че още от момче предпочиташе кестенява. Откъсна се съвсем от хората и те постепенно престанаха да го забелязват. Любовта е зрееща сила, заложена в преходната слабост. Бракът превръща безумието в сигурност, а силата на тази сигурност трябва да бъде, и за щастие много често е, правопропорционална на степента на оглупяването, чието място заема. Оук започна да съзира някаква светлинка в тази посока и си каза: „Тя ще стане моя жена, друг изход няма.“

Напоследък той постоянно търсеше благовиден повод да отиде в селото, където живееше лелята на Батшеба.

Тази възможност му се удаде след смъртта на една овца, оставила осиротяло агънце. Една ясна януарска сутрин, която изглеждаше като лятна, но беше студена съвсем по зимному, когато радостно настроените хора поглеждаха сивкавите просвети сред посребрените от слънцето облаци с надеждата, че още малко и небето ще стане синьо, Оук сложи агънцето в голяма хубава кошница за неделни излети закрачи през пасбището към къщата на лелята, мисис Хърст. Кучето Джордж подтичваше зад него със загрижено изражение — може би поради сериозния обрат, който приемаха делата на пастира.

Колко пъти, поглеждайки към синия пушек, който се издигаше от комина на нейния дом, Габриел се бе унасял в странни мечти. Вечер, загледан натам, той си представяше неговия път в обратна посока, надолу към огнището, до което седеше Батшеба, облечена в същата рокля, с която идваше на хълма (защото дрехите й също бяха включени наравно с нея в обсега на благоразположението му; в този начален период на неговата любов те му се струваха една неотделима съставна част от прелестното цяло, наречено Батшеба Евърдийн).

Постара се облеклото му да бъде подходящо за случая и се получи нещо средно между изящна небрежност и нехайна натруфеност — изборът му се беше спрял на дрехи, които подхождаха еднакво добре за слънчев пазарен ден и за дъждовна неделя. Старателно излъска с креда сребърния ланец на часовника, сложи нови връзки на обувките, като прегледа предварително медните дупчици за връзките, обиколи цялата гора, докато намери подходящ клон, от който си измайстори нова тояга. От раклата извади нова кърпичка, сложи светла жилетка на клонки с цветя, които представляваха смесица между рози и лилии без техните недостатъци, изля всичката помада върху сухата си рижа, щръкнала, силно къдрава коса. Скоро цветът й стана съвсем нов — нещо средно между окраската на гуано и роман-цимент — и тя залепна плътно към главата му, като изсъхнала корица около индийско орехче или като мокри водорасли по гладък камък след отлив.

В къщата цареше тишина, нарушавана само от чирикането на накацалите по стрехите врабчета; човек би помислил, че клюките и скандалите са не по-малко приятно занимание за компаниите по покривите, отколкото за тези под тях. Изглежда, съдбата не беше благосклонна към Оук, защото началото не предвещаваше нищо хубаво. До самата врата ги посрещна една котка, която, щом видя Джордж, започна да се извива конвулсивно с настръхнала козина, като обхваната от бяс. Кучето изобщо не й обърна внимание, защото вече бе стигнало до такава възраст, когато с откровен цинизъм предпочиташе да не хаби напразно сили и дъх. В същност то не лаеше дори и по овцете, освен в случаите, когато трябваше да ги призове към ред, и правеше това с абсолютно безстрастно изражение, сякаш се подчиняваше на необходимостта да изпълни това неприятно задължение — от време на време да ги посплашва, за тяхно добро.

Иззад лавровите храсти, където избяга котката, се чу глас:

— Бедничката! Какво ти направи това зло куче? Сигурно искаше да те разкъса?

— Извинете — обърна се Оук към гласа, — но Джордж вървеше зад мен и беше кротък като агънце.

Още не беше довършил и сърцето му затуптя учестено — чий е гласът и с кого разговаря той? Никой не се появи и Оук чу как някой се измъква през храстите.

Габриел се замисли тъй напрегнато, че челото му се набръчка. Там, където в резултат от един разговор би могла да се получи огромна промяна — за зло или добро, — всяко непредвидено отклонение от очакванията действа обезкуражително. Малко сконфузено Оук се приближи до вратата: това, което се случи, нямаше нищо общо с предположенията му.

Вътре беше лелята на Батшеба.

— Бихте ли казали на мис Евърдийн, че един човек ще се радва да я види? — продума мистър Оук. (Да наречеш себе си „един човек“, без да съобщиш името си, не се смята за проява на лошо възпитание в провинцията; това идва от благородна скромност, за която гражданите с техните визитни картички нямат никаква представа.)

Батшеба я нямаше. Ясно, онзи глас преди малко беше нейният.

— Влезте, мистър Оук.

— О, благодаря — отвърна Габриел и последва лелята до камината. — Донесох едно агънце за мис Евърдийн. Мислех, че ще й бъде приятно да си го отгледа; девойките обичат агнетата.

— Да, сигурно ще иска — замислено отвърна мисис Хърст, — въпреки че тя е гостенка тук. Ако почакате една минутка, Батшеба ще дойде.

— Да, ще почакам — съгласи се Габриел и седна. — Но аз не идвам само да донеса агънцето. Накратко, смятах да я попитам дали иска да се омъжи.

— Така ли?

— Да. Защото ако тя иска, ще бъда много щастлив да се оженя за нея. Знаете ли дали не я ухажва някой младеж?

— Чакайте да си помисля — рече мисис Хърст и започна ненужно да ръчка огъня. — Да, около нея младежи колкото искате! Нали разбирате, фермер Оук, тя е хубава и освен това учена… Щеше да стане гувернантка, но беше много опърничава. Нейните обожатели не идват тук, но нали знаете какви са жените? Тя сигурно ги има с дузини.

— Това е цяло нещастие — отбеляза фермерът Оук, тъжно разглеждайки една пукнатина в каменния под. — Аз, разбира се, съм обикновен човек и единствената ми надежда беше, че идвам пръв… Е, няма нужда да чакам, защото аз дойдох за това. Отивам си, мисис Хърст.

Габриел се бе отдалечил на двеста-триста крачки по хълма, когато чу зад себе си вик „е-хей“ — много по-тънък и пронизителен, отколкото обикновено можеше да се чуе по пасбището. Обърна се и видя, че след него тича някаква девойка, размахала бяла кърпичка.

Оук спря и бягащата фигура бързо се приближи. Това беше Батшеба Евърдийн. Габриел се изчерви: тя вече бе зачервена, но не от вълнение, както после се изясни, а от тичането.

— Мистър Оук, аз… — започна тя и млъкна да си поеме дъх. Беше спряла пред него полуизвърната, с вдигната към лицето си ръка.

— Аз ви търсих преди малко — каза Габриел, без да чака тя да довърши.

— Да, знам — отвърна тя, задъхана като пленена червеношийка; лицето й беше влажно и червено като листенца на росен божур. — Ако знаех, че идвате за мен, веднага щях да дойда. Аз бях в градината. Изтичах след вас да ви кажа… леля ми сгреши, като ви отпрати…

Габриел просия.

— Извинявам се, че ви карах да тичате толкова бързо, мила — обърна се той признателно към нея, очаквайки да чуе нещо още по-приятно. — Почакайте малко, поемете си дъх.

— Станала е голяма грешка. Леля ми ви е казала, че вече си имам избраник — продължи Батшеба. — Аз изобщо си нямам поклонник… никога не съм имала. Страшно много съжалявам, дето тя ви отпрати и вие сте си помислили, че имам няколко обожатели.

— Наистина много се радвам да чуя това! — усмихна се широко фермерът Оук и се изчерви от задоволство. После протегна ръка да хване нейната, която тя беше свалила от лицето си и положила върху гърдите, за да успокои силно туптящото си сърце. Веднага щом той я хвана, ръката й се изплъзна от неговата като змиорка и се скри отзад.

— Имам хубава фермичка — добави Габриел, но вече доста по-неуверено.

— Да, зная.

— Един човек ми зае пари, за да положа началото, но скоро ще се издължа. Макар че съм обикновен човек, все пак малко се позамогнах. — Габриел наблегна на „малко“, за да се разбере, че за него това значи „много“. И продължи: — Когато се оженим, ще работя два пъти повече от сега.

Той пристъпи към нея и отново протегна ръка. Батшеба го беше настигнала до един нисък, закърнял храст бодлива зеленика, отрупан с червени плодове. Когато видя, че настъплението му я заплашва със заграждане и дори прегръдка, тя се измъкна покрай храста.

— Как така, фермер Оук? — решително каза тя и го погледна учудено, с широко отворени очи. — Аз никога не съм казвала, че ще се омъжа за вас.

— Ето ти на! — поразен възкликна Оук. — Да тичате след някого така и после да му кажете, че не го искате.

— Исках само да ви кажа — нетърпеливо подхвана тя и чак сега осъзна в колко глупаво положение се бе поставила, — че още нямам никакъв любим, камо ли цяла дузина, както каза леля ми. Много ми е неприятно по такъв начин да ме смятат за собственост на някой мъж, въпреки че някога сигурно и това ще се случи. Ако исках да се омъжа за вас, нямаше да тичам така, защото е много неприлично! Но няма нищо лошо в това, че побързах да поправя грешката.

— Няма нищо лошо в това — потвърди Оук, но вече преценил по-реално положението и почувствал, че импулсивно се е показал прекалено благороден, той добави: — Е, все пак не съм толкова сигурен, че нямаше нищо лошо.

— Наистина аз нямах време да размисля дали искам да се омъжа за вас, защото иначе нямаше да мога да ви догоня.

— Хайде! — подкани я Габриел обнадежден. — Помислете малко! Аз ще почакам, мис Евърдийн. Ще се омъжите ли за мен? Много ви обичам!

— Ще се опитам да помисля — отвърна тя доста плахо. — Ще се опитам, но когато съм навън, на открито, много се разсейвам.

— Но все пак можете да опитате.

— Тогава дайте ми време. — Батшеба се извърна от Габриел и погледна замислено в далечината.

— Аз мога да ви ощастливя — обърна се той през храста към тила й. — След година-две ще имаме пиано — (сега вече фермерските жени свирят на пиано), — а аз ще се упражнявам на флейтата. И вечер ще свирим заедно.

— Да, хубаво ще бъде.

— Ще си купим кабриолет за десет фунта, за да ходим на пазара… а също цветя и птици, искам да кажа — петли и кокошки, защото те са полезни… — продължи Габриел с чувството за равновесие между поезия и проза.

— Ще ми бъде много приятно.

— И парник за краставици, като истински лейди и джентълмен.

— М-да.

— А когато се венчаем, ще изпратим обявление във вестника за сватбата.

— Това ще бъде прекрасно!

— А бебетата… само момчета! И в къщи, до камината, когато вдигнете очи, ще виждате мен, когато аз вдигна очи — ще виждам вас.

— Чакайте, чакайте! Не прекалявайте!

Тя се намръщи и замълча. Той гледа толкова дълго червените плодове по храста между тях, че за него бодливата зеленика завинаги остана символ на обяснението в любов. Батшеба се обърна решително към него.

— Не, няма смисъл. Не искам да се женя за вас.

— Опитайте!

— Опитах да си представя, докато размислях. Сватбата е много хубаво нещо. Хората ще говорят за мен, че съм спечелила битката и аз ще се чувствам доволна. Но съпруг…

— Какво?

— Ами той винаги ще бъде при мен, както казахте. Когато и да погледна, ще виждам само него.

— Разбира се, че ще виждате него — тоест мен.

— Искам да кажа, няма да е зле да бъда булка на сватбата, само че после да няма мъж. Но тъй като никоя жена не може да се показва по такъв начин, аз няма да се омъжа за вас, поне за сега.

— Това е голяма глупост.

Обидена от такова критично отношение към чистосърдечното й признание, Батшеба се отдръпна с лице на човек, чието достойнство е било оскърбено.

— Честно слово, надали ще се намери някъде жена, която да каже нещо по-глупаво от това — въздъхна Оук. — Но, скъпа — жално продължи той, — защо правите така? — Оук въздъхна дълбоко, което прозвуча като шумолене на подухвана от вятъра борова гора. — Защо не ме искате? — и протегна ръце към нея.

— Не мога — отстъпвайки, отвърна тя.

— Но защо? — настояваше той, изгубил надежда, че ще може да я докосне през храста.

— Защото не ви обичам.

— Да, но…

Тя се опита едва забележимо да скрие леката си прозявка, за да не се покаже неучтива и повтори:

— Не ви обичам.

— Но аз ви обичам! А що се отнася до мен, ще се радвам, ако не съм ви противен.

— О, мистър Оук, колко благородно от ваша страна. Но вие ще ме намразите.

— Никога — заяви Оук така решително, че ако се съдеше по силата на гласа му, той смяташе да прегази храста и да я прегърне. — Цял живот ще правя само едно-единствено нещо — ще ви обичам. Ще копнея за вас, ще ви желая, докато съм жив. — Гласът му звучеше патетично, а големите му загорели ръце забележимо трепереха.

— Изглежда, ще бъде много неприятно да ви откажа, след като изпитвате толкова силни чувства към мен! — опечалено прошепна тя и се огледа безпомощно, сякаш търсеше изход от тази морална дилема. — Защо ли тичах след вас! — Обаче тя очевидно не можеше дълго да се огорчава и лицето й придоби дяволито изражение. — Нищо няма да излезе от тази работа, мистър Оук. На мен ми е нужен мъж, който да ме укроти, защото съм много своенравна, а вие няма да можете да се справите с мен, сигурна съм в това.

Оук погледна надолу към земята, сякаш искаше да каже, че спорът е безпредметен.

— Мистър Оук — заговори отново тя с необикновено разсъдителен и недопускащ възражения тон, — вие сте по-богат от мен. Аз нямам пукната пара и живея при леля си, която ме храни. Аз съм по-образована от вас и никак не ви обичам. Това е положението от моя страна. А вашето: вие сега започвате фермерството и най-разумното ще бъде, когато решите да се ожените (за което положително е още рано да мислите), да вземете богата жена, която да вложи капитала си във вашата ферма и да я направи по-доходна.

Габриел я погледна изненадан и възхитен.

— Точно това си мислех! — простодушно призна той.

Фермерът Оук притежаваше две излишни християнски качества, които му пречеха да успее с Батшеба: смирение и прекалена честност. Тя очевидно не очакваше такова признание.

— Тогава защо дойдохте да ме безпокоите? — изчервявайки се, почти ядосано попита тя.

— Не мога ли да постъпя така, както смятам, че ще бъ… ще бъде…

— Нужно?

— Не, разумно.

— Вие вече си признахте, мистър Оук — надменно заяви тя, поклащайки пренебрежително глава. — И смятате, че след всичко това ще се оженя за вас? За нищо на света!

— Но вие грешите! — разгорещено я прекъсна той. — Само защото съм казал това, което всеки на мое място би казал, съвсем не значи, че трябва да се червите и да ми се мусите. Това, дето го казахте, че не сте достатъчно добра за мен, е глупост. Вие говорите като истинска лейди, цялото село вижда това, а чувал съм, че чичо ви в Уедърбъри е заможен фермер, много по-богат, отколкото ще бъда някога аз. Мога ли да ви потърся вечерта? Или да отидем на разходка в неделя? Щом не искате сега, аз мога да почакам, докато размислите и тогава ще ми отговорите.

— Не, не. Не мога. Не настоявайте, не настоявайте! Аз не ви обичам и това ще бъде много нелепо — завърши тя усмихната.

Никой мъж не обича да се присмиват и подиграват с чувствата му.

— Добре тогава — решително изрече Оук с тон на човек, който смята да търси утешение изключително в Еклезиаста. — Няма да ви моля повече.