Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Far from the Madding Crowd, 1874 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимир Желязков, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Харди. Далече от безумната тълпа
Английска. Първо издание
Редактор: Спас Николов
Коректор: Жанета Желязкова
Технически редактор: Ирина Йовчева
Художник: Димо Кенов
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.
История
- — Добавяне
20.
Затруднително положение — Точенето на ножиците — Караница
„Толкова е безкористен и добър, предлага ми всичко, което си пожелая“, размишляваше Батшеба.
Все пак, независимо от това какъв бе той наистина, добър или обратното, в случая фермерът Болдуд не прояви никаква доброта. Най-висшият стремеж на чистата любов не е великодушната щедрост, а утоляването на собствената жад.
Батшеба изобщо не беше влюбена в Болдуд и затова можеше съвсем спокойно да обмисли нещата. В околността много жени на нейно място, а дори и с по-високо положение от нейното, с радост биха приели и разгласили навсякъде такова предложение. От всички гледни точки — и на разсъдъка, и на сърцето нямаше по-добро нещо за една самотна млада жена, от това да се омъжи за такъв сериозен, заможен и уважаван мъж. Живее наблизо, приет е добре в обществото, а за личните му качества повече и не можеше да се желае. Батшеба умееше да потиска своите капризи и да се подчинява на доводите на разума и ако я блазнеше мисълта за брак, за което тя, откровено казано, изобщо не мислеше, то след трезва преценка сигурно не би отказала такова предложение. Ако бракът бе за нея цел, по-добър от Болдуд не би могла да намери: тя го уважаваше и даже го харесваше, но той не й беше нужен. Изглежда, обикновените мъже се женят, защото искат да обладават жените си, което без брак е невъзможно, а обикновените жени приемат и търпят мъжете си, защото за тях бракът е немислим без обладанието; и двете страни действат по един и същ начин, въпреки че преследват съвършено различни цели. Но за нашата героиня такава цел не съществуваше. Освен това Батшеба — сравнително отскоро пълновластна господарка на имение и къща — още не беше свикнала с новото си положение.
Но тя бе неспокойна и това говореше в нейна полза, защото в подобен случай много малко хора биха се разтревожили. Освен гореспоменатите причини, които превръщаше в разумни доводи, за да преодолее своята вътрешна съпротива, тя най-искрено смяташе, че след като сама е започнала тази игра, трябва честно да приеме последствията. Но все пак раздвоението оставаше. Тя признаваше, че ще бъде непочтено, ако не се омъжи за Болдуд, но същевременно си повтаряше, че е по-добре да умре, нежели да приеме предложението му.
Батшеба беше импулсивна натура, но умееше да приема трезво нещата. По ум Елизабет, а по дух Мария Стюарт, тя често извършваше някои наистина безразсъдни постъпки, но много предпазливо. Разсъжденията й в повечето случаи бяха прекрасни силогизми; за съжаление винаги си оставаха само разсъждения. Тя рядко стигаше до грешни заключения; но за зла чест те именно най-често се превръщаха в дела.
На другия ден след обяснението на Болдуд тя видя в градината Габриел Оук, който точеше ножиците за стригането на овцете. От всички дворове в селото се чуваше скърцането и съскането на точилата като в голяма оръжейна работилница, подготвяща оръжия за военен поход. В часовете на приготовление мирът и войната се побратимяват — градинските ножове, сърповете, косите и ножиците също като сабите, щиковете и пиките трябва да бъдат наточени и заострени.
Кайни Бол въртеше ръчката на точилото и главата му се поклащаше нагоре-надолу с всяко завъртане на колелото. Оук беше приведен леко напред, за да може по-здраво да държи ножиците, и присвил очи, критично стискаше устни — в тази поза той напомняше Ерос, който точи своите стрели.
Приближи се господарката му, погледа минута-две и каза:
— Кайни, изтичай до долната ливада и доведи червената кобила. Аз ще въртя точилото. Искам да говоря с вас, Габриел.
Кайни хукна, а Батшеба хвана ръчката. Габриел я погледна страшно изненадан и веднага сведе безучастен поглед. Батшеба въртеше точилото, а той натискаше ножиците.
Особеното движение при въртенето на колелото има удивителната способност да притъпява съзнанието. Това е своего рода смекчено Иксионово наказание[1], което съставя една доста мрачна глава в историята на затворите. Мозъкът се размътва, главата натежава, центърът на тежестта постепенно се измества и се установява като оловна буца някъде между очите и темето. След двадесет-тридесет завъртания Батшеба усети тези неприятни симптоми.
— Габриел, хайде повъртете вие, а аз ще държа ножиците — каза тя. — Замая ми се главата и не мога да говоря.
Габриел започна да върти точилото. Батшеба заговори, отначало малко несвързано, може би защото трябваше да придържа и насочва ножиците, за което се изискваше известен опит.
— Исках да ви попитам дали вчера хората обсъждаха отделянето ми с мистър Болдуд, когато отидохме зад острицата?
— Да — отвърна Габриел. — Не държите правилно ножиците, мис. Знаех си, че няма да можете веднага. Ето така трябва. — Той пусна дръжката, обви двете й ръце със своите (както правим, когато учим дете да пише) и заедно с нея хвана ножиците. — Ето така накланяйте острието. — И той доста дълго държа ножиците заедно с ръцете й, давайки своите наставления.
— Достатъчно! — извика Батшеба. — Пуснете ръцете ми! Не обичам да ми държат ръцете. Въртете колелото.
Габриел съвсем спокойно пусна ръцете й, хвана дръжката и започна да върти. Точенето продължи.
— Не им ли се стори малко странно? — попита тя.
— Странно не е точната дума, мис.
— Какво говореха?
— Казваха, че името на фермера Болдуд и вашето сигурно ще бъдат съобщени в църквата още преди края на годината.
— Тъй си и помислих, когато ги видях! Такова нещо няма да има! По-голяма глупост от тази не съм чувала. Искам вие да я опровергаете, затова дойдох.
Габриел гледаше недоверчиво и тъжно, но все пак и донякъде облекчено.
— Те сигурно са чули разговора ни — продължи тя.
— Това е невъзможно, Батшеба! — възкликна Оук, спря да върти и я загледа изумено.
— Искате да кажете, мис Евърдийн — с достойнство го поправи тя.
— Обаче ако мистър Болдуд наистина е говорил за женитба, аз няма да взема да дърдоря небивалици и да твърдя обратното, за да ви угодя. Достатъчно се старах, но нищо не излезе от това.
Батшеба го гледаше с широко отворени, недоумяващи очи. Тя не знаеше да го съжалява ли за неговата несподелена любов, или да му се сърди за това, че я е преодолял — думите му звучаха двусмислено.
— Исках само да им кажете, че това не е вярно и аз не смятам да се омъжвам за него — неуверено прошепна тя.
— Щом искате, ще им кажа, мис Евърдийн. А мога дори да им съобщя моето мнение по този въпрос.
— Не се и съмнявам. Но вашето мнение въобще не ме интересува.
— Вярвам ви — с болка каза Габриел и гласът му, съпровождан от равномерния ход на точилото, се надигаше и снижаваше в зависимост от това дали той се привеждаше, или изправяше при въртенето на дръжката, а очите му бяха сведени, забодени в един отронен лист.
Когато Батшеба действаше прибързано, тя често постъпваше неразумно, но нали човек невинаги може да изчаква и тогава да прояви благоразумие? А трябва да добавим, че тя много рядко изчакваше. По онова време единственото мнение, което тя ценеше повече от своето, беше това на Габриел Оук. Неговата прямота и честност внушаваха абсолютно доверие. Батшеба въобще не се съмняваше, че ако заговори за каквото и да е, дори за любовта си към друг човек или за женитба с него, от Габриел ще чуе едно наистина безпристрастно мнение. Тоя бе напълно убеден в безнадеждността на собствената си любов, но не бе способен да каже същото и за друг мъж. Това е най-стоическата добродетел на влюбения, а отсъствието й — най-простимият му грях. Тя прекрасно разбираше, че за него този разговор е мъчителен, но го започна, защото знаеше, че той ще отговори честно. Егоизмът е присъщ на някои очарователни жени. Извиняваше я само това, че нямаше друг, комуто да се довери.
— И така, какво мислите за моето поведение? — тихо попита тя.
— Според мен то е недостойно за всяка разсъдителна, скромна и порядъчна жена.
Мигновено лицето на Батшеба пламна в гневна червенина, напомняща за огнените багри на залезите в пейзажите на Денби[2]. Но тя потисна възмущението си и от това лицето й застина в още по-красноречив израз.
И в този момент Габриел направи грешка.
— Може би това грубо порицание не ви е приятно. И аз чувствам, че е неучтиво, но мисля, че е за ваше добро.
— Напротив! — саркастично отвърна тя. — Моето мнение за вас е толкова лошо, че вашите оскърбления ми звучат като похвали!
— Много ми е приятно, че не се засегнахте, защото аз ви отговорих честно и напълно сериозно.
— Разбирам. Но за съжаление, когато се опитвате да бъдете строг и разумен, вие ставате забавен, а когато искате да избегнете сериозността, понякога казвате някоя смислена дума.
Това беше жестоко, но Батшеба вече явно бе ядосана, а Габриел, който виждаше, че тя кипи, се мъчеше да се държи съвсем спокойно. Той премълча. Тогава тя просто избухна:
— Мога ли да попитам какво точно в моето поведение ви се вижда недостойно? Сигурно това, че отказах да се омъжа за вас?
— Грешите — тихо отвърна Габриел. — Аз отдавна вече престанах да мисля за това.
— А предполагам и да го желаете? — злорадо добави тя и беше очевидно, че очаква от него решително „не“.
Независимо от чувствата си Габриел невъзмутимо повтори думите й:
— И да го желая.
Към една жена можем да се отнасяме с язвителност, която й е приятна, и с грубост, която не й се струва оскърбителна. Батшеба можеше да изтърпи от Габриел и най-тежките обвинения в лекомислие, ако същевременно той би признал, че я обича; несдържаността на несподелените чувства е поносима дори и да ви ругаят и проклинат — към обидата се прибавя чувство за тържество, а в жестоките упреци усещате нежна загриженост. Това очакваше Батшеба и се излъга. Но да слушаш укори и поучения от човек, който те приема в студената светлина на чистия разум, защото у него не са останали никакви илюзии относно теб, това е непоносимо. Ала Габриел още не беше свършил. Той продължи развълнувано:
— Ако питате за мнението ми, мисля, че постъпихте много лошо, като започнахте да си правите шеги, просто така, колкото да мине времето, с човек като мистър Болдуд. Да заблудите човек, към когото не изпитвате никакви чувства, това съвсем не е похвална постъпка. Мис Евърдийн, ако вие изпитвахте сериозни чувства към него, все пак можехте да намерите начин да му загатнете това с мило и ласкаво отношение, а не като му изпращате картичка за Валентинов ден.
Батшеба остави ножиците.
— На никой мъж не позволявам да критикува постъпки, които са си лично мои! — извика тя. — Дори и само за минутка. Ако обичате, в края на седмицата напуснете фермата.
За Батшеба беше характерна една особеност: ако я овладяваха лоши и низки чувства, трепереше долната й устна; когато я обхващаше благородно вълнение, трепереше горната. Сега трепереше долната й устна.
— Добре — спокойно заяви Габриел. Мъчително бе за него да скъсва прекрасната нишка, която ги свързваше, но в края на краищата той не беше прикован към нея с вериги. — Дори ще бъде по-добре, ако тръгна веднага — добави той.
— Отивайте си веднага, за бога! — извика тя и очите й блеснаха, но все пак избягваше да среща погледа му. — Не искам да ви виждам повече!
— Прекрасно, мис Евърдийн. Така и ще направя.
И като взе ножиците си, той се отдалечи от нея спокойно и с достойнство, както Моисей от фараоновия гняв.