Томас Харди
Далече от безумната тълпа (32)

31.
Упрек — Ярост

Следващата вечер, с намерението да не попада пред очите на Болдуд, ако той се върне лично да отговори на писмото й, Батшеба реши да изпълни един ангажимент, който бе уговорила преди няколко часа с Лиди. Като гаранция за помирението им Батшеба пусна компаньонката си за една седмица на гости при сестра й. Тя се женеше за един преуспяващ майстор на леси, кошари и обори, който живееше в Ялбъри сред прекрасна лескова горичка. Уговорката беше, че мис Евърдийн ще ги почете с присъствието си за ден-два, за да разгледа някакви нововъведения, които майсторът беше приложил в своите изделия.

След като напомни на Габриел и Мериан да заключват вечер всички врати, тя излезе. Малко преди това една краткотрайна гръмотевична буря бе освежила въздуха и леко овлажнила земята, въпреки че отдолу тя си остана суха, както винаги. Очертанията на ридовете и падините лъхаха аромат, свеж като момински дъх; птичките псалмопееха. Иззад тъмните облаци над нея пробиваха снопове светлина от невидимото слънце, които се насочваха към северозападния край на небето, чак докъдето позволяваше летният сезон.

Тя измина почти две мили, гледаше как преваля денят и мислеше за това как времето за дела тихо преминава във време за размисъл, което, от своя страна, отстъпваше място на времето за молитва и сън. Точно тогава тя забеляза, че по Ялбърския хълм към нея се приближава мъжът, когото така упорито избягваше. Болдуд крачеше, но не с обичайната за походката му сдържаност и сила. Вървежът му сега бе вял, замаян.

Болдуд за пръв път осъзнаваше какви са предимствата на една жена, когато тя увърта, макар да предизвиква разочарование у друг. Той наистина се бе надявал, че Батшеба е решителна и уверена девойка и разсъждава по-разумно от другите жени; беше смятал, че тези качества ще я накарат да поеме пътя към постоянството и да приеме предложението му, макар и да не изпитва склонност да го обсипва с ласки като доказателство за безкритична любов. Но сега чувството, че се е мамил, се появи отново като разкривено отражение в счупено огледало. Това беше не само мъчително, но и изненадващо откритие.

Той се приближаваше с поглед, впит в земята, и видя Батшеба чак когато стигна на двадесетина крачки от нея. Щом чу стъпките й, той вдигна глава и промененото му изражение й откри съвсем ясно дълбочината и силата на чувствата му, попарени от писмото й.

— О, вие ли сте, мистър Болдуд? — заекна тя и гузно се изчерви.

Има хора, у които способността мълком да обвиняват, е може би по-силна и от думите. Очите подчертават и засилват нещата, които езикът не може да изговори. Бледите стиснати устни казват много повече, отколкото може да чуе ухото. Величието и болката на усамотението избягват пътищата на звука. Видът на Болдуд беше потвърждение на това.

Като видя, че тя се поизвръща, той я попита:

— Нима се боите от мен?

— Защо говорите така? — рече Батшеба.

Стори ми се, че се объркахте. И това е много странно, защото е противоположно на чувствата ми към вас.

Тя си възвърна самообладанието, погледна го спокойно и зачака.

— Вие знаете какви са тези чувства — бавно продължи Болдуд. — Те са силни като смъртта. Едно необмислено писмо не може да ги промени.

— Бих предпочела да не изпитвате толкова силни чувства към мен — пророни тя. — Това е много благородно от ваша страна и е повече, отколкото заслужавам, но сега не мога да слушам такива слова.

— Не желаете да слушате? Но какво мислите, че ще ви кажа? Аз няма да се оженя за вас и това е достатъчно. Писмото ви беше пределно ясно. Не желая да ви измъчвам с думи.

Батшеба просто не можеше да измисли някакъв начин за измъкване от това ужасно неловко положение. Тя пожела „Лека нощ“ и продължи по пътя. Болдуд тромаво я последва.

— Батшеба, мила. Окончателно ли е решението ви?

— О, Батшеба, смилете се над мен! — извика Болдуд. — Господи, колко ниско паднах, да моля една жена за милост! И тази жена сте вие, вие!

Батшеба се владееше отлично. Но когато заговори с изблик, гласът й не беше много спокоен:

— Вашите думи ме обиждат.

Това беше прошепнато с неописуема печал. Този мъж, напълно във властта на любовта, представляваше тягостна гледка.

— Това е свръх силите ми, ще полудея — изохка той. — Не би трябвало да ви моля, но сега ви умолявам. Бих искал да почувствате колко съм привързан към вас, но това е невъзможно. Дори само от човещина, проявете снизхождение и не ме изоставяйте сега!

— Аз съвсем не ви изоставям. Как бих могла? Та вие никога не сте били мой. — Тази вечер Батшеба, трезва и спокойна, мислеше, че никога не го е обичала, но за миг забрави онази февруарска вечер, когато, в плен на друго настроение, тя се бе обърнала сама към него.

— Но вие започнахте първа, още преди да бях помислил за вас! Аз не ви осъждам, защото дори сега чувствам, че непрогледният студен мрак — в който вероятно щях да продължавам да живея, ако вие не бяхте привлекли вниманието ми с онази картичка за Валентинов ден, както я наричате — сигурно щеше да бъде по-лош от запознанството ми с вас, въпреки че то ми донесе само мъка. Повтарям, имаше време, когато не ви познавах, дори не подозирах за съществуването ви, а вие ме подмамихте. И ако кажете, че не сте ме насърчили, не бих се съгласил.

— Вие го наричате насърчаване, а то беше само детинска игра за убиване на времето. Аз горчиво се разкайвах, горчиво. И плаках. Ще продължавате ли да ми го напомняте?

— Аз не ви обвинявам, а просто съжалявам за всичко това. Приех за истина шегата ви, а сега вие казвате, че това, което съм смятал за шега, е ужасно и непоносимо сериозно. Нашите настроения никога не съвпадат. Бих желал вашето чувство да прилича повече на моето или моето да бъде повече като вашето! О, ако можех да предвидя мъките, които щеше да ми донесе една невинна шега, как щях да ви проклинам; но сега виждам състоянието си и въпреки това не мога, не мога да ви осъждам, защото ви обичам прекалено много! Но да продължавам с това мекушаво, безполезно хленчене — не мога… Батшеба, вие сте първата жена, която съм поглеждал с помисъл за любов и може би защото почти очаквах да я получа, отказът ви е тъй мъчителен за мен. Вие почти ми обещахте! Не се опитвам да ви трогна и да ви накарам да се почувствате виновна. Няма никакъв смисъл. Аз трябва да понеса тази болка; няма да ми стане по-добре, ако причиня и на вас страдание.

— Но аз ви съжалявам, толкова дълбоко, толкова дълбоко! — съвсем честно рече тя.

— Не правете това, не правете това. Вашето съжаление не ме радва, тъй като не притежавам любовта ви; то няма да ми помогне. О, скъпа, колко мило ми говорехте зад острицата, когато хората ви къпеха овцете, а също в хамбара по време на стригането и онази прекрасна вечер във вашия дом! Къде отидоха всичките ви хубави думи, надеждата ви, че ще можете да ме обикнете? Къде е твърдото ви обещание да мислите за мен? Забравено ли е всичко? Забравено ли е?

Тя сдържа вълнението си, погледна го спокойно в очите и каза тихо, но уверено:

— Мистър Болдуд, аз не съм ви обещавала нищо. Ако бях някоя вятърничава жена, щяхте ли да ми засвидетелствате любовта си? Аз трябваше да ви покажа добрите си чувства, защото не съм някоя неблагодарница. Но тези развлечения бяха мимолетни. Такова беше времето — за развлечения. Откъде можех да зная, че това, което за другите мъже е игра, за вас е въпрос на живот и смърт? Бъдете разумен и не мислете лошо за мен!

— Не е нужно да ме убеждавате, не е нужно. Едно е сигурно: вие бяхте почти моя, а сега не е така. Всичко се промени и не забравяйте, че вие го променихте. По-рано не подозирах за съществуването ви и бях спокоен; сега вие също не означавате нищо за мен, но колко по-различно е второто нищо от първото. О, боже, по-добре изобщо да не бяхте ме насърчавали, за да ме отблъсквате след това!

Въпреки търпението си Батшеба започна да чувства неизгодността на позицията си. Тя се бореше отчаяно срещу женското у себе си, което я тласкаше към все по-силни усещания. Опита се да избяга от вълнението и да мисли за дърветата, небето и за всичко, което виждаше, докато упреците му се сипеха, но нейната находчивост сега отказваше да й помогне.

— Аз не съм ви насърчавала, изобщо не съм! — отвърна тя с цялата решителност, на която бе способна в момента. — Но моля ви, не ми се сърдете. Ще изтърпя да ми кажете, че не съм права, но ако ми го кажете спокойно! О, сър, простете ми и приемете всичко откъм веселата му страна!

— Веселата му страна! Има ли причина един измамен и измъчван от ревност мъж да бъде весел? Аз губя, а вие искате да се радвам, все едно печеля. О, небеса, колко сте безсърдечна! Ако знаех каква ужасна, горчива сладост ще ми донесе всичко това, щях да ви избягвам, изобщо нямаше да ви поглеждам, щях да бъда глух за вас. Казвам ви това, но вас какво ви е грижа! То не ви засяга.

Тя му отвръщаше със слаби, безмълвни отрицания, поклащаше безпомощно и отчаяно глава, сякаш искаше да се отърси от думите на този мъж в разцвета на силите си, с бронзово от загара лице, с римски черти и стройна, представителна фигура.

— Скъпа, скъпа, аз все още се колебая между двете крайности — безразсъдно се отричам, а после най-скромно се домогвам до вас. Забравете, че сте казали „не“ и нека отново всичко бъде, както беше! Батшеба, кажете, че вашият отказ е на шега. Хайде, кажете ми го.

— Това няма да бъде вярно и ще бъде мъчително и за двама ни. Вие надценявате способността ми да обичам. Аз не притежавам дори половината доброта и отзивчивост от тези, които вие очаквате от мен. Още когато бях беззащитно дете, враждебният свят изби от мен всичката кротост и покорство.

— Това може би е донякъде вярно, но в никакъв случай не звучи убедително! Не се опитвайте да ми докажете, че сте студена и равнодушна. Не, не! Вие не ме обичате, но това не е защото не ви достига чувство. Естествено вие бихте предпочели аз да мисля така, бихте скрили, че и вашето сърце пламти. В него има достатъчно любов, но тя е насочена другаде. Аз знам накъде.

Сърцето й заблъска учестено и тя се разтрепери. Болдуд имаше предвид Трой. Значи той знае всичко! И в следващия миг Болдуд произнесе името.

— Защо Трой не остави на мира моето съкровище? — яростно попита той. — Аз не исках да му причиня нищо лошо, тогава защо той ви се натрапи! Преди той да привлече вниманието ви, вие бяхте благосклонна към мен и отговорът ви сигурно щеше да бъде положителен. Ще отречете ли това, питам ви, ще отречете ли това?

Тя забави отговора, но бе твърде честна, за да не отвърне изобщо:

— Не мога — прошепна тя.

— Зная, че не можете. Но той се вмъкна в мое отсъствие и ме ограби. Защо не ви спечели преди, когато никой нямаше да бъде огорчен! Когато никой нямаше да злослови и да се подиграва с мен? Сега хората са ме взели на подбив. Дори самите хълмове сякаш ми се присмиват, смеят се, докато аз се червя, засрамен от безразсъдството си. Хората вече не ме уважават, аз загубих доброто си име, репутацията си — загубих всичко това и никога вече няма да си го възвърна. Вървете да се ожените за този човек — хайде!

— О, сър! Мистър Болдуд!

— Да, направете го. Повече нямам претенции към вас. А аз най-добре ще е да се усамотя някъде и богу да се моля. Обичах една жена. Сега съм посрамен. Когато умра, хората ще казват: „Той беше жалък мъж, измъчван от любов.“ О, небеса, ако ме бяхте зарязали тайно ако никой не бе видял унижението ми, ако бях запазил името си! Но няма значение, всичко е отминало, а жената не е спечелена. Срам, срам!

Безразсъдният му гняв я уплаши, тя се отдръпна вътрешно от него и каза:

— Аз съм само една девойка, не ми говорете така!

— През цялото време сте знаели, много добре сте знаели, че новата ви прищявка ще ми причини болка. Заслепена от лъскави медни копчета и пурпур… О, Батшеба, това наистина е женското лекомислие!

— Вие си позволявате твърде много! — яростно избухна тя. — Всички са против мен, всички. Недостойно е за мъж да напада така една жена! Аз нямам кой да ме защити, ала никой не проявява милост към мен. Но дори и хиляди като вас да ми се подиграват и злословят, няма да ме унизите!

— Вие сигурно ще говорите с него за мен. Кажете му: „Ако поискам, Болдуд ще умре за мен.“ Да, и вие знаехте, че той не е човек за вас, но му отстъпихте. Той ви е целувал, искал е да сте негова. Чувате ли, той ви е целувал. Отречете, ако можете!

Дори пламенната и страстна женска натура на Батшеба не можа да устои на чисто мъжката ярост в чувствата на Болдуд. Тя изпъшка:

— Оставете ме, сър, оставете ме! Какво съм аз за вас? Нищо! Оставете ме да си отида!

— Ще отречете ли, че той ви е целувал?

— Не.

— Значи ви е целувал — дрезгаво повтори фермерът.

— Целувал ме е — бавно и предизвикателно отвърна тя въпреки страха си. — Аз не се срамувам да кажа истината.

— Тогава прокълнете го, прокълнете го! — бясно прошепна Болдуд. — Докато аз бих дал света, за да мога да докосна ръката ви, вие сте позволили на този женкар да дойде без право, без обред да ви целува! О, небеса, смилете се над мен! Да ви целува!… Но ще дойде време, когато той ще се разкайва, ще почувства ужас от това, което е причинил на друг мъж. И тогава ще се мъчи, ще се кае, ще проклина и ще жадува за вас, както правя сега аз!

— Спрете, спрете! Моля ви, не му пожелавайте злото! — разплакана го умоляваше тя. — Всичко друго, но само не това. О, бъдете добър към него, сър, защото аз наистина го обичам!

Мислите в главата на Болдуд тъй се бяха объркали, че за яснота и последователност не можеше и да се говори. Настъпващата нощ сякаш се събра в очите му. Той изобщо не я слушаше.

— Ще го накажа, кълна се, ще го накажа! Ще го срещна и нищо, че е войник! Ще нашибам с камшика това нахално кутре за дръзката кражба на единствената ми радост. Дори да е по-силен от сто души, ще го нашибам с камшика. — Изведнъж той понижи неестествено тон. — Батшеба, любима, загубена за мен кокетке, простете ми! Аз ви обвинявах, заплашвах, държах се грубо с вас, но вината е негова. С безсрамните си лъжи той ми открадна вашето скъпо сърце!… Има късмет, че се е върнал в частта си, че е там, а не тук! Надявам се, че той няма да се върне скоро. Моля се на бога той да не ми се мярка пред очите, защото може да ме предизвика и тогава ще изляза извън себе си. О, Батшеба, дръжте го настрана от мен, скрийте го някъде!

След това Болдуд остана за момент съвсем неподвижен, като че душата му бе излетяла заедно със страстните думи. Той се извърна и отдалечи. Здрачът погълна фигурата му, стъпките му се примесиха с шума от листата на дърветата.

Батшеба, която стоеше неподвижно като манекен, вдигна ръце към лицето си и започна трескаво да размишлява за случилото се. Такива удивителни глъбини от пламенни чувства у спокоен мъж като Болдуд бяха непонятни, страшни. Той съвсем не бе сдържан човек, а такъв, какъвто го бе видяла преди малко.

Заплахите на фермера се подсилваха от едно обстоятелство, известно за сега само на нея: след един-два дни нейният любим щеше да бъде в Уедърбъри. Трой не беше се върнал в казармата, както предполагаха Болдуд и другите, а само бе отишъл да погостува на свой приятел в Бат и разполагаше с още една седмица отпуска.

Батшеба беше сигурна, че ако той се появи отново, съвсем за малко дори, и се срещнат по някакъв начин с Болдуд, ще последва жесток сблъсък. Тя се задъха от страх при мисълта, че Трой може да пострада. И най-незначителната искра можеше да възпламени избухливия бяс и ревността на фермера. Той ще изгуби самообладание, както стана тази вечер; безгрижието на Трой може да се превърне в предизвикателство, да приеме формата на присмех, а гневът да подтикне Болдуд към отмъщение.

С почти болезнен страх да не би да я помислят за сантиментално момиче, тази горда жена много умело прикриваше от околните дълбината на силните си чувства, като ги представяше за лекомислие. Но сега нямаше място за преструвки. Напълно объркана, вместо да продължи по пътя, тя започна да крачи напред-назад, като размахваше ръце, притискаше ги до челото си и хлипаше на пресекулки. После седна на купчина камъни до пътя, да помисли. Там остана дълго. Над тъмната земя се появиха очертанията на един червен облак, който се движеше към прозрачно зеления простор в западната част на небето. Над него играеха пурпурни отблясъци, а неуморната земя отнасяше Батшеба към един съвсем различен пейзаж на изток, където вече трептяха и пулсираха звездите. Тя гледаше безшумното им трептене сред безкрайното пространство, но не виждаше нищо. Развълнуваната й душа отсъстваше, бе някъде далече, с Трой.