Фридрих Незнански
Насочен взрив (7)

3.
Информация за размисъл

Отдавна съм свикнал с различните опасности, свързани с работата ми. Неведнъж и два пъти през цялата ми служба в прокуратурата съм бил мишена за различни въоръжени изроди. Но от тази сутрин около мене започна да става нещо, невъобразимо и необяснимо. Сякаш героите от западните филми на ужасите бяха слезли от екрана и се бяха заселили неизвестно защо в Москва, недалеч от дома ми, за да се заемат лично с мен, както ми се струваше.

Втрещих се, когато сутринта слязох при моята „Лада“. Цялата кола беше наплескана с кафеникавочервена боя, а на предното стъкло беше написано, вероятно с пръст: „Ти ще умреш!“, и то без „ер малък“ накрая.

В същия момент, сякаш изпод земята, се появи портиерът Михеич, изкашля се угоднически в юмрука си и се извини:

— Не я увардих, Александър Борисович. Чистя и в съседния двор, а там има още сняг. Но го видях, хулигана…

Веднага си припомних какво ми крещеше онзи побъркан в двора на Първи медицински институт и стомахът ми неприятно се сви. Дали пък не е бил същият онзи ненормалник, оказал се по някакъв начин без усмирителна риза в двора ми около моята кола?

— Да, струва ми се, че зная кой е — казах аз. — Черноок и слаб, беззъб…

— А, не е той, добре си спомням лицето му. Дори се затичах към него, да го прогоня от колата, и той драсна и изчезна. Един такъв мъничък, много светъл, с коси до раменете, но не беше млад и на темето му имаше кръгличка плешивинка, ей такава. Очите му бяха изпъкнали и сини, носът гърбав — спомням си съвсем ясно. И още — отдавна не беше се бръснал…

Нямах основание да не вярвам на Михеич. Вгледах се в странната боя. Приличаше на кръв.

— Знаеш ли, Михеич, че това съвсем не е боя — обърнах се аз към червенокосия портиер. Снегът около автомобила беше обилно напръскан със замръзнали капки, а по покрития със сняг асфалт се точеше кървава диря.

— Ама и аз не забелязах в ръцете му нищо, освен… Виж, ръцете му бяха като че ли в кръв. Когато побягна, от пръстите му капеше нещо червено по снега.

Червата ми пак недоволно закуркаха. Чудно, кой би могъл по такъв странен начин да ме заплашва? Не се сещах за никой, който да е рус и нисък. Но трябваше да побързам и помолих Михеич да ми донесе кофа с топла вода, което с радост направи. Огледах внимателно от всички страни колата. Изглеждаше ми в ред и реших да не отивам да свалям отпечатъци, а да тръгна за редакцията, както бях решил.

Изглежда, че се бе появил някой от моите стари познайници. Е, не ми е за първи път със заплахите…

 

 

Целия ден прекарах в редакцията на „Нова Русия“. Разпитвах останалите членове на редколегията.

Миша Липкин отсъстваше. Обикаляше управленията по култура, Роскомпечат, уточнявайки въпроса на кого принадлежи сега вестникът, как да се направи нов избор за главен редактор и т.н., и т.н.

Както и очаквах, в касата на Татяна Холод нямаше нищо — никакви папки за КГБ и ГРУ Имаше само италиански чорапогащи, шишенце с френски парфюм и някакви документи, пряко свързани с вестника.

Невъзможно беше да се свържа със Слава Грязнов — никъде го нямаше.

 

 

Дежурната от багажното на гарата Олга Захаровна Пряхина, или както обикновено я наричаха — Захаровна, не понасяше скитниците. Болни, мръсни, вмирисани на пикоч и долнопробна водка, те предизвикваха отвращение у всеки нормален човек. Но понеже работата й налагаше постоянно да се среща с тези същества, те предизвикваха в нея не само отвращение, но и професионална омраза. Трябва да се отбележи, че иначе Олга Захаровна имаше добродушен характер и понякога съжаляваше същите тези скитници и дори ги хранеше с остатъците от обеда си.

Но днес, когато заключи будката си и тръгна да обядва, видя Професора — известен пияница от гарата, който не се разделяше с вестниците нито в пияно, нито в относително трезво състояние. Заради любовта си към печатното слово беше получил този прякор. Той лежеше живописно прострян в сенчестия ъгъл, а под него се точеше тъмна струйка, завършваща със заплетен въпросителен знак.

Олга Захаровна не си зададе въпроса какво означава това. Изпсува яростно, изтича при него, сграбчи го за рамото и го повлече от ъгъла към дневната светлина, стараейки се да го дърпа така, че да изтрие въпросителния знак.

Професорът мучеше и размахваше вестника.

— Ах ти, боклук! — развика се Захаровна, опитвайки се да удари скитника така, че да не се изцапа. — Всичко си ми осрал тука?

Тя измъкна вестника от ръката на Професора и го цапардоса няколко пъти по несимпатичното лице. След това изтича да търси милиционер.

На изхода от гардероба забеляза дежурния.

— Серьожа!

Милиционерът — слабоват дългуч, лейтенант — се обърна. Имаше младежко лице и редки мустачки с цвят на пшеница.

— На какво прилича това! Този Професор пак се търкаля осран около мене! Приберете го някъде! Стига вече! — започна да реди с трагична нотка в гласа Захаровна.

— Къде? — попита лейтенантът.

— Там, долу — махна с досада Захаровна. — Нито да обядва човек, нито…

Дежурният вече викаше някого по радиостанцията. Захаровна тръгна към кошчето за смет, за да хвърли вестника, когато погледът й спря на първата страница, от която се усмихваше красива жена, обградена с траурна рамка. Веднага я позна.

— Божичко! Ама това е тя! — ахна Захаровна.

Прочете бързешком: „Татяна Холод, главният редактор на вестник «Нова Русия», загина трагично…“

— Леле-леле! — занарежда Захаровна и се хвърли към милиционера: — Серьоженка! Кажи ми как да позвъня на тия?…

— Какво се е случило? — попита лейтенантът.

— Ами виж. — Захаровна му посочи снимката на Татяна в траурна рамка. — Тя го взе! Отначало дойде някакво офицерче с куфара, а после тя го взе.

Лейтенантът погледна недоверчиво Олга Захаровна.

— Истина ти казвам! — каза тя. — Имам око рентген — ако видя човек един път, и цял живот го помня.

— Чакай, сега първо твоя Професор…

— Кой ще открадне Професора! — махна с ръка Захаровна. — Давай да вървим!

И тя заситни към стаята на милицията.

 

 

Следобед в редакцията на „Нова Русия“ се появи дяволски ядосаният Миша Липкин.

— Здравей, Липкин. Мога ли да те поздравя като главен редактор? — с насмешка го повиках аз.

— Пепел ти на езика, следователю — излая той, приближи се и нервно зашепна, въпреки че бяхме сами в коридора и това беше излишно. — Хайде с мен… Обеща ми, че ще си поговорим…

— Обещах ти да си поговорим сериозно утре — недоволно казах аз.

— Ама ти не разбираш ли, че искам да помогна на следствието! — изсъска Липкин.

— Така да беше казал! Наистина ли знаеш нещо?

Кимна.

Излязохме от редакцията. В колата Миша предложи да прескочим до барчето, което беше близко до кино „Мир“. Но не стигнахме дотам, а спряхме пред кафенето на Рождественския булевард.

Мълчахме през целия път. Мълчахме и когато излизахме от ладата. Но бъдещият главен редактор отказа да влезем и в това кафене. Предложи ми да говорим направо на улицата и избра за това може би най-мръсната пейка. Покатери се и седна на облегалката, с жест ме подкани да направя същото.

Неохотно се тръшнах до него, чувствайки се като птица, кацнала на клонче.

— Е, разказвай — казах нетърпеливо.

Липкин измъкна стара сребърна табакера, сигурно останала от дядо му или от баща му, запуши и се премести по-близо до мене.

— Слушай сега. Аз ти разказвам, но ти сам си търсиш доказателствата. Няма да ме забъркваш в тази работа. Разбрахме ли се?

— Добре — съгласих се аз, — но защо е тази тайнственост?

— Защото всичките ми документи за заминаване са готови. Защото след убийството на Татяна не оставам в тази курвенска страна. — Погледна ме и наведе глава. — Извинявай! Все пак ти е родина.

— Не е ли и твоя?

Той се усмихна и в очите му имаше нескрита тъга.

— Саша — каза Липкин и вдигна показалеца си, — тя би могла да бъде и моя, но!… Тази родина никога не ме е обичала. И никога няма да ме обича.

— Защо? — попитах, въпреки че предварително знаех отговора.

— Ами ти ми кажи защо се получава така: наскоро Марк Дейч пусна книгата „Памет — такава, каквато е“. Книгата се търси, но разпространителите се страхуват да я продават, защото ония от „Памет“ заплашват със саморазправа.

— Затова ли ме извика, да ми разправяш за тези страсти? — не издържах и язвително казах аз.

Липкин сложи ръката си на ръкава на палтото ми и каза напевно:

— Старче, всичко това е цвете в сравнение с другото. Малко преди гибелта на Татяна аз се докопах до уникален материал. Видеоматериал! Учения на руски фашисти в учебни лагери! Стрелба, ръкопашен бой, политически занятия — тълпа от синеоки блондинчета, които казват пред камерата, че евреите трябва да се унищожават! — потупа ме по ръката и тъжно се усмихна. — За подобни неща са ми разказвали баща ми и дядо ми. Те вече го бяха виждали. Но аз не искам децата ми да го видят! Разбираш ли ме, приятелю?

Спомних си, че по улиците напоследък се бяха появили младежи, облечени като щурмоваци, със стилизирана свастика на ръкава. Случи ми се да видя и служебния филм от техните митинги. Да, това бяха истински руски фашисти! Вярно е, че наричаха себе си руски патриоти, но това не топлеше.

— Предадох копието през един човек от службите за сигурност. Той ми благодари. А след време, направо от къщи изчезна оригиналът на записа.

— Добре, но какво отношение има всичко това към смъртта на Татяна? — попитах, без да му обяснявам наивността на постъпката му. Нима наистина вярваше, че след като забраниха Комунистическата партия и извлякоха от „Лубянка“ с въже „железния Феликс“, а КГБ остана без име, в държавата ни е настъпило царството на демокрацията? Нима той, възрастният човек Липкин, наистина е повярвал на бившия секретар на Областния комитет на Комунистическата партия, който никога не е криел антисемитските си възгледи? Смешно! Смешно и тъжно!

— Има пряко отношение към смъртта на Таня — каза Миша и се огледа повторно. — След като изчезна видеокасетата, започнаха да подслушват телефона на редакцията…

— Имаш ли доказателства? — погледнах недоверчиво Липкин.

— Доказателство е убийството на Татяна — каза Миша. — Чуйте сега какво ще ви разкажа, Турецки, и сам си направете изводите за това има ли право да бъде страхливец обикновеният съветски евреин. Татяна започна журналистическо разследване на лагерите на частите със специално предназначение. Не е нужно да ви обяснявам какво е спецназ, нали?

— Не си струва — потвърдих като човек, на когото най-отвратителните спомени от живота са свързани с кагебистите и спецназовците.

— След като поделения на спецназа взеха участие в августовския пуч и само няколко от тях, включително и знаменитата „Алфа“, отказаха да изпълнят заповедта, започнаха да разформироват метежниците. При това сега метежници наричам точно онези, които бяха на страната на Елцин през август!

Липкин замълча, опитвайки се да разбере какво впечатление са ми направили думите ми. Но аз го слушах спокойно и нищо не можеше да ме учуди, докато той не каза:

— Татяна няколко пъти пътува в командировка в бригадата за специално предназначение, която е дислоцирана около Смоленск. Най-странното е, че там й разрешили да снима и да интервюира. Разбира се, в определени граници, но все пак Танините репортажи бяха първите, които повдигнаха завесата на тайнственост над елитните поделения на партията. Когато Таня се върна след поредната си командировка — беше три дни преди убийството й, — тя ми каза нещо такова: „В Смоленск мафията готви наемници и професионални убийци. Имат ясно разработена схема… за завземане на властта в страната!“

— Чакай, чакай! — Аз бях съвсем зашеметен от тези думи. — Това не може да бъде! Как е успяла да разбере?

Липкин захвърли фаса настрана, проследявайки траекторията му, и отново отвори табакерата си.

— Това не знам — каза той. — Знам само, че тази бригада е нова, докарана е съвсем наскоро от Германия и в нея служат само наемници.

— Наемници? — У нас едва сега започваше да се говори за професионална армия, имаше и дискусии сред военните, но аз например нищо не знаех за това, че вече съществуват подобни поделения. — Сигурен ли си?

Липкин се усмихна:

— Знаеш ли, аз бях учуден не по-малко от теб, но Татяна нищо повече не ми каза. Само се засмя и допълни: „По-късно ще научиш. Това ще бъде бомба!…“

— Така ли каза?

— Така каза — потвърди Липкин. — Ден преди смъртта си тя се свърза със своя информатор, който трябваше да й предаде важни документи, и той й потвърди, че информацията ще пристигне на следващия ден. Татяна веднага се обади на своя човек от службата за сигурност. Не ми задавай въпроси, нищо не знам, мога само да ти кажа, че този човек е големец и тя напълно му се доверяваше. Той обещал да й помогне да предаде материалите за смоленските наемници във военното контраразузнаване. Бях до нея и всичко това го чух. — Липкин започна да се вълнува, вероятно се страхуваше, че няма да му повярвам. — Уговориха се да се свържат по телефона в първата половина на деня. Това е… Ти знаеш какво стана по-нататък.

— Но защо свика и заседание на редколегията в същия ден? Искаше ли да покаже документите на заседанието?

— Да. Изглежда, е смятала, че колкото повече журналисти научат, толкова по-малка е вероятността да загине случайно. Все пак там бяхме около десет души, и то от различни вестници…

— Значи щеше да ни донесе куфара с взрива… И щеше да има не три, а десет трупа!

Липкин замълча. Аз също мълчах, обмисляйки чутото. Не можех да му вярвам напълно, но това беше важна информация, която в крайна сметка доказваше едно — изглежда, че Татяна е била убита, защото е научила мръсната тайна на Министерството на отбраната. И тутакси си помислих — обновеното или старото? Това никак не е маловажно!

— Можеш ли всичко това, което ми каза сега, да го потвърдиш писмено? — попитах Липкин.

— Не! — каза решително той, видях страх в очите му. — Не само че няма да пиша нищо, но дори и ще отрека всичко, ако някъде се позовеш на мен!

— Какво пък, това си е твое право… Струваше ми се, че след август хората станаха по-смели — пошегувах се и веднага разбрах, че шегата ми е неудачна.

Липкин рязко се наведе към мен.

— През януари, когато ще съм в Тел Авив, ще ти изложа всичко в писмен или в какъвто искаш друг вид — каза той с неочаквана злоба, акцентирайки на всяка дума. — Ако искаш, и на оградата си ще го напиша! Но сега ме остави и въобще забрави за мен. Защото аз съм онова магаре, което ще помъкне на гърба си в обетованата земя жена си, болната си майка и дъщеря си. После пак ще си позволя да стана смел. Разбра ли ме?

Той се извърна й тогава видях как треперят скулите му. Тупнах го по рамото и му протегнах ръка. Той погледна ръката ми с недоумение и нерешително я стисна.

— Благодаря ти за всичко! — Аз също стиснах ръката на този наистина смел и благороден човек, от когото не можех да изисквам повече.

Когато гърбът на Липкин вече се виждаше в края на алеята, се надигнах от пейката и чак тогава усетих колко съм премръзнал. Наистина, сега нямаше да е лошо да пийна някъде кафенце или чай с лимон…

 

 

През това време неуморният труженик Слава Грязнов се занимаваше с работата, която не беше успял да свърши предния ден.

Още сутринта беше ходил във фирмата „ГОТТ“.

В голямата зала на бившия гастроном — Грязнов помнеше добре как понякога идваше тук за мляко и винаги намираше — сега се кипреха върху подиуми елегантни вносни автомобили. Само човек с набито око би могъл да разбере, че са употребявани.

Младият човек, охранител във фирмата, облечен в строг тъмен костюм, на ревера, на който висеше табелка с името, отначало внимателно изслуша Вячеслав и едва когато видя удостоверението му, го съпроводи до главния мениджър.

Двамата по-възрастни джентълмени от Трети отдел на МУР, дошли заедно с Грязнов, останаха да тъпчат пред вратата.

Главният мениджър се оказа също сравнително млад човек с разплуто тяло, прикрито от широки вълнени панталони и сако от червено сукно. Той изслуша Грязнов, склонил намазаната си с брилянтин глава, и кимна в знак на съгласие.

Грязнов заведе свидетелите до един „Мерцедес“ 190 Е с цвят металик и започна огледа на колата.

Купувачът, сякаш напук, тутакси се появи отнякъде и веднага предяви правата си върху автомобила, въртеше се наоколо и се опитваше да насочва огледа.

— Какво търсите? Ама не, кажете ми какво търсите? — питаше той настойчиво. — Кажете ми, може би зная нещо!

Единственото, което можеше да направи Грязнов, беше да не пуска близо до колата нейния все още неофициален собственик.

— Има! — чу се глас и изпод колата се измъкна митническият експерт Бандовкин. Протегна ръка и подаде на Грязнов нещо, завито в парцал.

Слава внимателно пое платнената торбичка и веднага усети тежестта. Развърза връвчицата, която пристягаше края, и върху широката му длан се посипаха златни монети.

— Мамицата му! — тихо възкликна купувачът, гледайки съкровището. — Защо не купих веднага този мерцедес? От пръв поглед си го харесах! Тююю!

— Радвай се, че не си го купил — весело му отговори Слава. — Иначе сега щях да ти задавам най-различни и неприятни въпроси и щеше да нощуваш в едно държавно заведение…

— Опазил ме Бог! — изплаши се купувачът и като че ли се изпари в същата минута.

Бандовкин измъкна от скривалището в пода на колата още няколко подобни торбички, а Грязнов започна да съставя протокол за намирането на златните монети от царско и съветско време.

 

 

След като се разделихме с Липкин, бродих още около час, размисляйки върху онова, което ми беше казал. Журналистическата работа винаги е свързана със скандали. Но скандал от такъв мащаб е нещо изключително! Липкин иска да емигрира, но това е само от страх. Той е прав — трябват доказателства, а доказателства няма. У нас, във все още Съветска Русия, да бъде построен едва ли не цял град за подготовка на терористични актове?… Не, това мирише на сензация, на булевардна клюка… но пък Липкин се позоваваше на видеокасети и документи, които му били откраднали. Ех, ако можех да ги намеря, ако, разбира се, съществуват и ако на тях са показани онези обекти край Смоленск, а не някакви си къщурки в полето…

Но да не бързаме с изводите.

Приседнах на края на покритата със сняг пейка в градината и извадих цигара. Но запалката ми не работеше, нямаше газ. Хвърлих я в снега и се огледах за някой, от когото можех да запаля, но наоколо нямаше никой. В далечината се мяркаше залитаща фигура — изглежда, някакъв пиян. С неуверена крачка идваше към мен. В ъгълчето на устните му димеше цигара.

Надигнах се и тръгнах насреща му. Но колкото повече се приближавах, толкова по-неуверено се държеше онзи тип. Вървеше и ме гледаше, без да мигне, като че ли се страхуваше, че мога да го пратя в изтрезвителя. Беше набит дебелан в омаслена ватенка, скъсана на няколко места. Приличаше на героя на Леонов от „Джентълмени на късмета“, изглеждаше изплашен, но добродушен. Единственото, което предизвикваше погнуса, бяха слюнките, стичащи се по брадата му.

— Имаш ли кибрит? Дай да запаля — приближих се аз.

Пияният поклати глава, дръпна от цигарата и като че искаше да свърне назад.

— Ей, не се страхувай, дай да запаля!

— Сега, сега — отговори мъжът.

Но вместо да ми протегне фаса си, бръкна в пазвата си. Бързо измъкна нещо полукръгло и огромно, с което замахна към мен. Запазих самообладание, протегнах ръка напред, след това сграбчих ръкава му и го тръшнах с хвърляне през бедро. И двамата полетяхме в пряспата.

Снегът, който ми влезе във врата, приятно охлади гърба ми. Онзи се опитваше да ме души и лицето му беше зачервено от напрежение. По брадичката му, както и преди, течаха слюнки. Мучеше, но не се сещаше да изплюе цигарата, залепнала за устната му. Зървайки за секунда очите му, разбрах, че не беше на себе си.

Извих ръката му зад гърба и със замах го вдигнах на крака. На снега остана да се търкаля полукръглият предмет, с който беше замахнал към мен. Беше ръждив сърп, от онези, с които някога са жънели жито. „Дали пък няма в пазвата си и чук?“ — помислих си, докато го обискирах. В него нямаше нищо друго освен кутия кибрит.

— Какво искаш от мене, човече? Да не си луд? Да не си психясал?

— Не съм психясал! Трябва да те убия! — едва не се разплака човекът с пяна на уста.

— Със сърпа ли? — учудих се аз.

— Не. Изгубих пистолета… Дадоха ми пистолет — пак захленчи човекът, но вече заради това, че извих още по-силно ръката му.

— Кой ти даде пистолета?

— Няма да ти кажааа!

— А можеш ли да ми кажеш името си?

— Марио! — извика странният тип. — Аз съм италианец. Аз съм музикант! Нямате право… ще се оплача в посолството! Пусни ме — жално захленчи той, — иначе ще стане лошо…

— Лошо ще стане, така ли? — подсмихнах се, още по-болезнено извивайки ръката му. — Откъде знаеш руски, щом си италианец?

— Отдавна живея в Русия.

— Къде живееш?

— В зоната… Не мога да говоря! Не трябва! — закрещя мъжът, пръскайки пяната, която се появи на устните му. — Пусни ме… лошо ще стане! — отново замрънка „италианецът“.

— За кого ще стане лошо? — усмихнах се аз.

— За мене! За мене ще стане лошо! — крещеше той.

Поотслабих хватката, разбрал, че атентаторът ми явно не е на себе си.

— Добре, да вървим — казах аз, вдигайки сърпа.

— Къде? — изведнъж се заопъва той.

— На топло. Там с тебе ще си поговорят добри хора.

Мъжът изведнъж се наведе и с мъртва хватка на булдог впи зъби в китката ми. Изкрещях от болка. Стори ми се, че беше прегризал ръката ми до костта. Усетих, че онзи издърпва от ръцете ми сърпа. Отскочих, измъквайки служебното си оръжие, но той, вместо отново да ме нападне, със сила рязко си тегли сърпа по гърлото. Кръвта като ручей с бълбукане рукна по ватенката му. Той изхриптя и падна.

Спуснах се към него, опитвайки се с края на ватенката да затисна прерязаната артерия, от която като фонтан бликаше кръв, но само се изпоцапах. „Италианецът“ Марио пулеше изпъкналите си очи.

— Кой те прати? Казвай! Иначе ще умреш! — закрещях аз, разбирайки, че не му остава да живее много, не можех да спра кръвта.

— Вва-ва-в-в… Ва-ги-г-г… — с последни сили промълви мъжът, сви крака и се опита да се извърне от мене, от което кръвта рукна още по-силно. След няколко секунди очите му се подбелиха. Стисках с две ръце гърлото по-долу от огромната рана, но беше безполезно. Едва ли имаше начин да бъде спряна кръвта.

Мъжът вече не дишаше. Изправих се, изведнъж обърнах внимание на дланта на този „музикант“. Беше неестествено червена, особено пръстите. Вглеждайки се, разбрах, че краищата на пръстите на „италианеца“ са нашарени с пресни червени белези от скорошно изгаряне — най-вероятно с киселина. Като че ли някой не искаше да се запазят папилярните линии на пръстите на атентатора ми. С течение на времето те неминуемо щяха да се възстановят, но сега, когато раните току-що са заздравели, личността на този Марио не можеше да се установи по нашите картотеки.

Но нали той ми каза, че живее в зоната! Какво става, по дяволите?

Озърнах се. Както и преди, в градинката нямаше никой. Реших да не влача покойника до колата си, извиках линейка и позвъних на Меркулов. Не беше в кабинета си — извикал го главният, както ми каза секретарката му. Помолих да му предаде, че утре непременно трябва да се събере цялата група — Меркулов, Слава Грязнов, Левин и аз. А аз, като ръководител на групата, викам всички, въпреки съвещанието при главния, въпреки заетостта на Левин с разпитите на живеещите в блока на покойния Селдин, въпреки увлечението на Грязнов по фирмата „ГОТТ“ и употребяваните мерцедеси.

Успях да намеря само Медников, когото помолих веднага да дойде при мен, за да състави протокол и за всеки случай позвъних и на „02“ за освидетелстване на местопроизшествието от хора на районната прокуратура.

Върнах се при окървавения труп, който за щастие, докато звънях по телефоните, никой от минувачите не беше открил, и взех да размишлявам за странностите на новия живот, както биха се изразили едно време.

„Нападателят със сърпа никак не мяза на онзи, който беше нацапал колата ми с кръв и когото беше описал портиерът. И съвсем не е онзи с усмирителната риза, който вчера псуваше и по мен своите пожелания. Изглежда, че всичко е свързано в обща верига или по-точно — само парче от веригата. Но каква е връзката помежду им? Кой иска да ме очисти, и то по такъв дивашки начин, със сърп? Този «италианец», изглежда, не се преструваше и действително не беше на себе си. Може би са го наблъскали с наркотици? Но кой? На кого преча? На ония, които са заповядали да очистят Гусев и Татяна Холод? Някой се страхува, че ще стигна до него? Ето тази версия най ми харесва… Няма да е лошо да се спра на нея“…

 

 

Дълго не можах да заспя в тази нощ. Пред очите ми изникваха ту лицето на Татяна, ту оживяваха картини от афганистанските приключения на полковник Васин, ту изведнъж, когато вече заспивах, в ушите ми зазвучаваше зловещо ясният глас на Миша Липкин и боязливите му въздишки… Всичко това беше от нерви. Изглежда, че преумората си казваше думата.

Ставах на два пъти, отивах до кухнята да пия студена вода и пак лягах, след като поглеждах към паркираната долу кола. Засега ладата беше в ред. Но сънят не идваше. Какво беше това — днешното нападение на откачения със сърпа, който си бил загубил пистолета, плод на дивата перестройка ли беше? И престъпниците ли станаха някак ненормални, както всичко в нашата страна? Явно, че Марио не беше професионалист, но това съвсем не значи, че онзи, който го е изпратил, е вчерашен. Може би искат да си поиграят с мене като с гражданина Корейко, но защо?…

Не, трябва да заспя… Утре… не, вече днес, ще се състои гражданската панихида на Татяна Холод, след което ще се събере цялата следствена група. Да, унизително е все пак да се занимаваш с такъв смахнат престъпник. Медников ме погледна с такава ирония, докато съставяше протокола си и слушаше показанията ми, а аз като сополанко трябваше да се оправдавам пред него и пред следователя, пристигнал от районната прокуратура, да обяснявам, че съм извил ръката на онзи идиот, за да се отбранявам, и че той сам си е прерязал гърлото… Разбира се, че за всеки ще звучи странно, ако човекът, който е посегнал на теб, е бил италианецът Марио.

Край. Стига. Трябва да заспя! Трябва… На Селдин също бяха прерязали гърлото, обаче почеркът беше друг. Дребният „италианец“ едва ли би могъл да се справи с едрия генерал, пък и разрезът на генералското гърло беше друг, не като от сърп…