Фридрих Незнански
Насочен взрив (31)

Епилог

Три дни лежах след къпането си в ледената Десва. Колкото и да е странно, не хванах пневмония, а само лек бронхит. Кашлях и бухах из апартамента, но почти не вдигнах температура. Всеки ден при мен идваше лекарят от нашата поликлиника и ме успокояваше, че няма нищо страшно и ще се измъкна жив и здрав. Откараха ме на рентген, който потвърди, че нямам възпаление на белите дробове.

По цял ден пиех чай с мед, разреждайки го със спирт.

Но не ми се наложи дълго да безделнича. Още на втория ден започнах да пиша доклада си за всичко, което се беше случило.

Грязнов и Меркулов ме посетиха чак след три дни, когато се върнаха от Илинское. Те ми донесоха бутилка спирт.

Седнахме в кухнята и пийнахме. Чак тогава ми казаха, че главният лекар Кузмин е бил намерен с продупчен череп. Беше се самоубил. Но много е възможно да го е довършил някой от неговите надзиратели или от военните. Нямали време специално да се занимават с Кузмин.

Контраразузнавачите, които и досега се мотаят из военното летище, нищо не казват за резултата от своята работа. Знае се само, че майор Брагин е изчезнал. Сигурно, макар и ранен, беше побягнал нанякъде.

Командирът на авиополка се правел на невинен — нищо не знаел за плановете на бившия заместник командващ. Той само се занимавал с приемането и настаняването на офицерите, които превеждат край Смоленск от Германия. Офицерите и войниците провеждат планирани учения за повишаване на бойната и политическата подготовка.

Заместник командващият Западната група войски е бил застрелян от избягалия психичноболен Сергей Сергеевич Иванов…

— Всъщност това е всичко, Турецки. И нищо няма да ти лепнат. Дори и звездата на Герой на бившия Съветски съюз или Герой на Русия няма да ти закачат. Не чакай! — завърши разказа си не без ирония Меркулов.

— Аз и не чакам — отвърнах.

И пак надигнахме чашките, в които се плискаше леко разреденият спирт.

Късно вечерта най-после се обади Ирина. Като чух гласа й, едва не се просълзих.

— Саша? Саша, къде изчезна? Колко пъти ти звънях, но ти не вдигаше слушалката! Къде беше? Толкова се разтревожих!

— Всичко е наред. Е, малко съм понастинал, но няма нищо страшно. Само малък бронхит. Изпратиха ме за седмица в санаториум, да се полекувам. Не ти звънях, за да не се вълнуваш. Да не си помислиш, че съм на смъртно легло в болницата.

— Саша, не трябва така да ме плашиш! Искам да ти се извиня, че не пристигнах да посрещнем заедно Нова година. Бях заета с новогодишната програма. Сам разбираш… А ти, изглежда, си помислил бог знае какво.

— Не, Ирка, глупавичката ми! Така и реших — че си заета и танцуваш като Снежанка около елхата. За радост на публиката.

— Какъв си ми глупавичък, Турецки. Защо не ми се обади от санаториума? Не ми се сърдиш, нали?

— Никак. Много ми е мъчно за теб! Само да ми мине кашлицата и непременно ще дойда. Ако ме приемеш, разбира се.

— Страшно ще се радвам и ще те чакам… Кажи ми… Да не би сам да си се досетил и затова да не ми се обаждаш?

— За какво да се досетя, Ира?

— За това, че съм бременна — чух в слушалката тихия и сякаш виновен глас на Ирина.

— Наистина ли? Да, май се досещах — отговорих аз.

Наистина си мислех по тази тема, но не бях напълно сигурен.

— Доволен ли си? Саша, нали нямаш нищо против?

— Много съм доволен, Ирка! Обичам те!

— И аз, Саша… Ти наистина ли оздравя?

— Наистина.

— Целувам те, целувам те, глупав, глупав мой детективе!

— Защо пък глупав? — бях готов да се разсърдя.

— Защото дори не се досещаш колко много те обичам…