Фридрих Незнански
Насочен взрив (2)

2.
Лосиний остров

Слава Грязнов беше пристигнал вече на мястото на взрива и ровеше из храстите. През нощта беше паднал слаб сняг, който на местопроизшествието, естествено, липсваше — кръгло, черно петно от сбръчкана кафеникава трева с диаметър около двайсет и пет метра. В средата лежеше тяло, покрито през глава с черен полиетилен.

Картината ми напомни за кръговете, които извънземните според някои оставяли по полята на Великобритания. Но в нашия случай явно не бяха извънземни.

Ние с Левин се приближихме до черния полиетиленов правоъгълник. Отметнах го и пред нас се откри мрачна картина — неестествено обърнато встрани обезобразено лице, обляно в кафеникава кръв — явен признак за счупени шийни прешлени, а на мястото на гръдния кош и корема зееше огромна дупка, покрита със спечена кръв, в която белееха изпочупени ребра.

Покрих трупа с полиетилена.

— Грязнов! Славик!

Но Славик не отговаряше. Само няколко милиционери от отцеплението ме изгледаха любопитно. Приближих до един от сержантите и попитах къде са свидетелите, за които се съобщаваше в телефонограмата. Сержантът сви рамене, а после някак извинително проточи:

— Че какви свидетели са те — милиционерът съкрушено махна с ръка.

От храстите се появи Грязнов и тръгна към мен. Лицето му изразяваше загриженост.

— Какво откри?

Грязнов се приближи и поглаждайки рижите къдрици на темето си, въздъхна дълбоко.

— Сега оперативните ще прегледат местността, ще разпитаме и жената, извикала милицията…

Огледах се и видях наблизо дребна, сгърбена женица, седнала до един от сержантите върху паднало дърво.

— А свидетелите? — попитах Грязнов.

— Умряла работа — въздъхна той.

Някъде отдалече се чу кучешки лай. Сигурно нашите кинолози с Елмаз или Душман претърсваха храстите.

— Не бой се, Вячеслав! Аз съм с тебе и значи делото няма да ни се опре — потупах Слава по рамото, за да се ободри.

Докато оперативните служители сновяха из гората оглеждайки местността, огромният Душман с черна лъскава козина хвана следа и повлече след себе си сержант Животченко към шосето.

„Свидетелите“ — доста възрастните студенти от Висшите режисьорски курсове — вече бяха пуснати да изтрезняват по домовете си. Станало ясно, че младежите, мъчени от жажда, търсели онази митична кръчма, която отваря в седем сутринта. Студентите не били видели нищо подозрително, а на взрива не реагирали, защото били много „уморени“. Какво пък, позната картинка. И ние сме били студенти и сме били „уморени“ в зори.

Слава Грязнов, вече приклекнал и стараейки се да не се изцапа с кръв, внимателно изпразваше джобовете на убития.

— В джобовете на палтото със зеленикав цвят бяха намерени… — Направи пауза, изсипа всичко върху приготвения полиетилен и продължи: — Автомобилни ключове с фирмен ключодържател на „Мерцедес“ и портмоне… — Грязнов надникна вътре и изсипа на дланта си сребристи монети, които явно не бяха наши. — Няколко немски монети на сума около една марка. Също така и внушителна сума съветски пари… — Грязнов стриктно преброи парите и добави — Общо 15 хиляди и 482 рубли.

След това Грязнов започна да си подсвирква „Ах тези черни очи“, бръкна в като по чудо оцелелия горен джоб на убития, целия пропит с кръв, и измъкна малка книжка.

— Освен това е намерено лично офицерско удостоверение…

В гората на Лосиний остров като че ли беше много по-студено, отколкото в Москва. Студът се промъкваше под яката и вледеняваше гърба и гърдите ми.

Кой знае защо, чувствах се направо зле на мястото на взрива, но го отдавах на студа. Обърнах се и потърсих с поглед Левин. Стажантът ми се прозяваше. Горкият, не беше се наспал преди първото си дежурство. Или беше от студа? Но във всеки случай не беше от страх. След като беше успял да изпразни стомаха си в апартамента на Селдин, по лицето му не забелязвах дори следа от страх или отвращение. Разкъсаният корем на притежателя на офицерското удостоверение, изглежда, въобще не смути стажанта ми. Виж как бързо свикна!

— Какво мислиш за взрива, Левин? — попитах, приближавайки и леко го побутнах с лакът, така че той сепнато изохка.

— Може би обир и търговия с боеприпаси — неуверено ми отговори той.

— Ако потърпевшият е военен, то делото е за военната прокуратура — казах сърдито и вдигнах добре запазилото се офицерско удостоверение, издадено на Александър Александрович Самохин — старши лейтенант от поделение 18034. Стори ми се, че удостоверението е фалшиво, и го хвърлих върху полиетилена до портмонето.

Грязнов привърши огледа на дрехите и джобовете на убития и предложи да разпитаме свидетелите. Впрочем „свидетелите“ беше силно казано. Ставаше дума за една свидетелка, Александра Егоровна Звенева. Обикновена руска жена, облечена в сива „лагерна“ ватенка. Седеше на около петдесетина метра от нас върху паднало дърво заедно с премръзналия сержант от милицията, който се тупаше с ръкавици по колената.

Беше ми студено и адски ми се спеше. Чувствах главата си като новогодишна играчка, увита в памук. Погледнах добродушното лице на леля Шура, както помоли да я наричаме, видях зачервените й бузи с тънички спукани капиляри и ми стана жал за нея, както и за мен самия. Тя търкаше замръзналите си от студа ръце, опитвайки се да ги стопли.

— Така че, другарю милиционер — тя се обърна към Грязнов, но кой знае защо после загледа мен, — когато тълпата, значи, се качи в електричката… Тука слизат малко хора, всичките пътуват до Москва — обясняваше тя. — Та гледам аз значи, онзи слиза… — Леля Шура посочи към горичката. — Изтръска обувките си, като че ли танцуваше чечотка, значи, и толкова. Пресече и толкова. Повече не го и видях. Едва отмина електричката, чувам бууум! Чак приклекнах… А после извиках милицията. Казвам им: „Тука, при нас, взривиха релсите, идвайте по-бързо!“ Аз така, нарочно, за да не се бавят — обясни мъничката остроноса касиерка.

Мъжагата със сержантските пагони, който седеше до нея на падналото дърво, плесна с гумената палка по ръката си и се надигна.

— Като ти тръсна глоба, ще се научиш как се дават лъжливи показания — промърмори той намръщено.

— Аха, нали! — надигна глас касиерката. — Глоба щял да ми тръсне! Ама ако не бях аз, тука вече щеше да е пустош, нямаше да има и следа!

Сержантът си взе белята, като се заяде с лелката. При това се чувстваше, че се притеснява от мен и Грязнов.

— Добре де, така да бъде… — проточи той, готов да си тръгне.

— Почакайте, сержант — казах аз. — След колко минути бяхте тука? Кога отцепихте района?

— А, те са ни юнаци! — отново забърбори лелката. — Почти след пет минути бяха тука…

— Лельо Шура! — изведнъж изкрещя сержантът. — Ти ли ще отговаряш сега вместо всички?

Леля Шура изплашено затвори очи и се смълча.

— Ние бяхме около пазара — продължи сержантът. — След около пет минути съответно дойдохме на мястото. Ако някой беше чакал този, дето се е взривил, той просто нямаше да успее да избяга. Там — сержантът показа през перона — шосето е като на длан. Само с електричката би могъл… Ама и така не става. Откъм Москва нямаше нищо. Затова си мисля, че сам се е взривил…

Аз прилежно записвах показанията в протокола — по-късно всяка дреболия можеше да е важна.

— Лельо Шура — пак се обърнах към адашката си, — нищо не казахте за чантата.

— Ами той нямаше чанта — леля Шура учудено, ме погледна. — Беше с разкопчано палто и с ръце в джобовете… Като на разходка. Нямаше никаква чанта…

Ние с Грязнов само се спогледахме. Стажантът ми, Олег Борисович, не закъсня да напъха нос между нас и да демонстрира изплашената многозначителна физиономия: с една дума, всичко разбира не по-зле от нас — на местопроизшествието бяха намерени обгорели остатъци от синя найлонова спортна чанта.

Погледнах към съдебния лекар Запорожец, който врачуваше нещо над трупа, и свих рамене:

— Най-вероятно покойникът е търгувал с експлозиви. Невнимателното боравене с взривни вещества, и по-точно с тротила, е причина за точно такива нещастни случаи… С една дума, аз вече премръзнах! — казах и потропах с крака.

— А ако говорим сериозно? — намръщи се Грязнов.

— А ако говорим сериозно, възникват няколко законни въпроса. Например, как един млад, добре облечен човек, уж офицер, обут в скъпи есенни обувки, забележи, не с гумени ботуши, се е озовал в мръсната и студена подмосковска горичка? Интересува ме и другият човек, онзи, който е донесъл тука синята чанта. С какво е пристигнал — на електричката или с автомобил? Сам ли е дошъл, или са го докарали? Отивал ли е на срещата, или се е прибирал след среща? Той ли е трябвало да предаде някому стоката, т.е. взривното вещество, или пък обратното — някой му го е предал? И накрая, най-главното — кой е този млад мъж с обгорено лице и разкъсан корем? Той ли е Александър Александрович Самохин?

Грязнов бръкна в джоба си за цигари, запали, дръпна няколко пъти и нервно захвърли цигарата далече встрани, към железопътния насип, който се виждаше между голите храсти в сивата снежна суграшица.

— Може пък да е искал да вдигне електричката във въздуха?

— Не е изключено — свих рамене.

Слава Грязнов извади внимателно от джоба на шинела си целофаненото калъфче на цигарения пакет, в което имаше парченце хартия.

— Я виж…

Разгледах хартийката и прочетох думите: „Яуза 8 ч., Пилимен — 10 000 гущера. Зойка — 500 гущера.“

— Какво е това? — попитах Грязнов, връщайки му находката.

— Намерих тази хартийка смачкана в храстите, на няколко метра от трупа. Бележката не беше затрупана от снега и следователно не е хвърлена вчера. Пресничка е. Може да е и негова. Записал си е мястото и времето на срещата. И когато се е срещнал с когото трябва, изхвърлил ненужната хартийка.

— С кого ли се е срещнал? С „Пилимен“? Нещо не ми харесва. Като че ли специално заради нас са разхвърляни веществени доказателства под всеки храст…

— Напълно е възможно — въздъхна Слава Грязнов. — Какво чудно има в това? Всъщност защо да не захвърли листчето?

— Наистина, защо да не го захвърли? — повторих машинално и аз. През последната година забелязвах у себе си нов навик — да повтарям чуждите думи — дяволски неприятен навик. В психиатрията се нарича ехолалия. Явява се в резултат на нервно разстройство, както ми обясни една добра лекарка от нашата болница. Ехолалията винаги се обажда в моменти на пренапрежение и преумора.

— Трябва да проверим дали няма да се намери местният Пелмен, който е познавал убития. — Чувствах, че започвам да говоря глупости. — Край — казах на Грязнов. — Премръзнах и изключих.

— Вече привършваме — отговори Грязнов.

Изчакахме още малко, докато се върнат Животченко и Душман. Умното куче, повдигнало високо вежди, обидено поглеждаше ту мене, ту Грязнов.

— Душман хвана следата — оплака се Животченко, защитавайки кучето, — но онзи тип беше я обработил с някакъв боклук, подобен на махорката. А на шосето сигурно го е чакала кола, качил се е и заминал.

Така, ето ти нов интересен детайл… Значи все пак е имало среща! Самохин е пристигнал на срещата, а те са го взривили?

— Изглежда, че онзи момък е бил огромен — добави Животченко. — Крачката му е почти метър…

Преместиха трупа на Самохин върху носилка и го напъхаха във фургона на отдавна пристигналата „Бърза помощ“.

— Между другото — Грязнов се надигна и се огледа, — къде изчезна стажантът ти? Я, тича…

Някъде от храстите, на около стотина метра от местопроизшествието, изскочи моят Олег Борисович и загубил всякакъв благоприличен вид на бъдещ главен прокурор, тичаше по пътеката, подхлъзвайки се в размекнатата кал. Изглежда, че се беше увлякъл в собствено разследване и сега, забелязал заминаващата кола на „Бърза помощ“, се беше уплашил, че сме го забавили и заминаваме без него.

— Александър Борисович — викаше жално Левин, или така ми се стори.

— Ще стане главен, ей бо… — изведнъж замлъкнах, защото видях, че в ръцете си Левин държеше пистолет. Хванах се за главата и закрещях: — Следите ще размажеш!

Левин, изглежда, не беше чул виковете ми, но беше видял, че съм се хванал за главата. Докато търчеше, изведнъж реши да се пльосне по очи в калта. Сигурно беше помислил, че му крещя „Залегни!“. Просто беше стъписан от връхлетялото го щастие. Че как не — първото в живота му самостоятелно намерено веществено доказателство. Можеш да затанцуваш от радост, можеш и да се проснеш по очи в калта, всичко е възможно. Бил ли съм и аз някога такъв — възторжено развълнуван и едновременно високомерен не според възрастта си, като Левин сега? Не, не ми се вярва. Но сигурно съм бил…

По обратния път не спирахме да кастрим Левин, а той само се прозяваше, сънено мигаше с пухкавите си мигли и самодоволно се усмихваше, защото наистина беше героят на деня.

Дявол знае какво го беше накарало да рови из храстите далече встрани от мястото на взрива, но пък точно там беше намерил автоматичния пистолет „Стечкин“ с почти празен пълнител и ясни следи от грайфери на армейски или туристически обувки.

Слава Грязнов, неясно защо, беше решил да се обръща към Левин с подчертано уважение, по име и презиме.

— Кой би помислил, че Олег Борисович ще поиска да се поразходи по нужда — съвсем добронамерено се подхилваше Грязнов.

— И като резултат — такъв забележителен предмет, какъвто е пистолетът на забележителния майстор Стечкин…

— Ама аз не по нужда… — обидено възкликна Левин.

— Я стига си лъгал — подсмихнах се и аз.

— Защо да лъжа? Казах, както си беше! Направих, както ни учиха по криминалистика — да разширяваме кръга на огледа от местопроизшествието.

— За разлика от нас — добави с усмивка Грязнов. — Ние отдавна забравихме какво са ни учили.

— Да, новите кадри просто се мъчат да ни изтикат в пенсия, Славик — забелязах и аз добродушно. — Може би Олег Борисович ще каже и кой е собственикът на тази играчка?

— Ще кажа! — без да се смущава, сприхаво възкликна Левин. — Оперативните от КГБ са въоръжени със „Стечкин“.

Ние с Грязнов се спогледахме. Той се наведе към мен от предната седалка и ме погледна, повдигайки едната си вежда. Лицето му придоби твърде дълбокомислен вид.

— Саша — обърна се той към мене, — а хлапето си е съвсем право.

— Да речем. И какво от това?

— Ами ако наистина е така? Считай, че пак ни е „провървяло“. Където е КГБ, там винаги много мирише.

Грязнов помълча и добави:

— Има си и „Стечкин“, и удостоверението сигурно е фалшиво…

Аз мълчаливо премислях, загледан в равните редици от дупчици по тавана на колата.

— Тогава защо „орлите“ от службата за сигурност веднага офейкаха? Ако е бил техен човек, те би трябвало да реагират — замислено казах аз.

— Почакай — многозначително каза Грязнов, — ще реагират и още как!

КГБ — Комитетът за държавна сигурност на СССР — беше официално закрит още преди месец. И още тогава, през октомври, беше създадена Междурепубликанската служба за сигурност, която възглави последният шеф Владимир Бакатин. Но за щастие това не ни засягаше, или поне мен. Аз затворих очи и ги отворих чак когато колата пристигна на „Петровка“.

 

 

Отминаваше пладне.

Нямах търпение да попадна в „прегръдките“ на Шурочка — Александра Ивановна Романова — началникът на МУР. Милата Шура и днес, както винаги, ни посрещна като роднини.

Край, денонощното дежурство свърши! Ние с Левин най-после се изтегнахме в меките фотьойли в кабинета на Александра Ивановна. Олег, още като седна в креслото в ъгъла на просторния кабинет, веднага затвори очи и заспа, като неприлично свистеше с нос и похъркваше. Не го събудихме. Имахме по-важна задача. Шура вече ни беше наляла по чашка, ние ги гаврътнахме и двамата с Грязнов съвсем омекнахме.

Грязнов накратко доложи за случая на Самохин. А аз веднага изказах предположение, което трябваше да провери съдебната медицина — Самохин първо е бил разстрелян със „Стечкин“ и чак след това е взривен.

Грязнов беше готов да протестира, но Шура го спря с жест:

— Чакай, Вячеслав, знам какво искаш да кажеш. За всички ни е по-добре, ако това е нещастен случай — невнимателно боравене с взривно вещество и така нататък. Но да изчакаме експертизите… Да, през последните месеци по време на огледите все по-често ни попада най-различен експлозив. Имам впечатлението, че Москва е натъпкана догоре с този боклук. — Шурочка извади някъде от недрата на бюрото си малка сребърна чашчица и я напълни с коняк. Отпи мъничко, помириса бонбон „Асорти“ и продължи: — При това в последно време се появиха не само амонал, динамит, пироксилинови шашки, ами и пластични експлозиви. — Тя отпи повторно и отхапа половин бонбон. — Тези дни от един апартамент конфискувахме двеста грама пластичен експлозив С-4. Откъде е всичко това, а? Нали го ползват само диверсантите от „службата“. Пълно е с ТТ — наши, китайски, — всичките ни складове са затрупани. Килърите ги изхвърлят, извинете ме, просто като презервативи на местопрестъплението…

— Александра Ивановна, в нашия случай нямаме ТТ, а „Стечкин“ — поправи я Грязнов.

— Още по-лошо! — отряза Шура и нежно погледна към спящия във фотьойла Левин. — Значи вашият стажант е намерил пистолета? Юначага… Хърка като богатир.

— Юнак… — можах само да промърморя. — Сигурно всички отпечатъци по пистолета е забърсал с лапите си.

— Хайде по още едно малко? — обърна се към нас Шура и без да дочака съгласие ни наля в чашките тризвезден арменски коняк.

— Кой ще поеме това дело, ако „службата“ не го изиска?

— Славик трябва да поеме оперативната част — казах аз и излях коняка в гърлото си. — А кой ще води следствието — ние или военната прокуратура, има време да се изясни.

— А убийството на генерал Селдин да го прехвърлим направо на военната прокуратура? — лукаво присви очи Славик.

— С удоволствие бих го направила — въздъхна Шура и добави: — С удоволствие бих излязла в пенсия, да си гледам внуците, ако се появят — неочаквано завърши тя.

Изведнъж изтрезнях и се събудих:

— Какво говориш, Александра Ивановна?

Грязнов също гледаше опулено Шура Романова.

— Как какво? — Шура се надигна иззад бюрото и се разходи по червената пътека на кабинета, опряла ръце на кръста. — Скоро ще стана на петдесет и пет. Така че мисли с какъв подарък ще ме изпращаш в пенсия. — Тя спря и се приближи до касата, отвори отделението, в което знаех, че пази „златните си запаси“ — мезето за началниците, нещо много нужно за работата. Извади от касата малки стъклени бурканчета с черен и златист хайвер и явно станала щедра след изпитото, ги сложи пред нас на полираната маса.

— По какъв случай такова благоволение, Александра Ивановна? — възкликна Грязнов.

— Лапайте, за вас не ми се свиди нищо.

— Закъснях ли? Всичко ли изпихте? — раздаде се нечий насмешлив глас. Аз дори не можах веднага да го позная. Беше неочаквано появилият се Меркулов.

Обърнах се и срещнах погледа на малко поизбелелите сини, присвити очи на Костя Меркулов, който се изкашля няколко пъти в шапката си и започна да отърсва от нея зимната влага.

— Е, струва ми се, че всички се събрахме — каза Александра Ивановна, приканвайки Меркулов да седне и изваждайки още една съдинка за сгряващата напитка. — Къде си се измокрил така, Костя? Глътни петнайсет капки. — Шура му протегна чашката с коняк. — Откри ли нещо?

— И да, и не — отговори Константин Дмитриевич Меркулов с думите на някога популярната песничка, поглеждайки с явно неудоволствие в чашката, която не беше напълнена до края.

— Да няма нещо вътре? — разтревожи се Шура.

— Това гледам и аз, какво имам? — усмихна се Меркулов.

— Стига, Костя. Пий колкото ти наливат. После ще разглеждаш. А ако е малко, вървете да купите. Резултатите от първата експертиза ще бъдат готови чак утре. Така че се отпуснете, но с мярка — заплаши го с пръст тя.

— Костя — попитах аз, — какво търсиш? Струва ми се, не ти виси нито едно дело. Всичките благополучно ги провали — пошегувах се аз, но веднага замълчах, разбирайки, че под въздействието на коняка шегата ми не беше твърде удачна. Но Меркулов съвсем не се обиди.

— Какви ги плямпаш, Турецки? Да не би вече да си се налочил?

— Още не. Извинявай, аз така, от любопитство… Какво става в Комисията по ГКЧП^[1]. Има ли някакви тайни сензации? Да беше споделил, другарю държавен юридически съветник трета категория.

— Всичко си е както преди. Колкото по-навътре в гората, толкова повече съпротива от всички и всичко. Помни ми думата, ще ги потулят и Комисията, и делата на гекачепистите. Но нищо не съм ви казал — сложи пръст пред устните си заместник главният прокурор на Руската федерация Константин Меркулов.

— Край, момчета. Разотивайте се. Дотегнахте ми — каза Шура, събирайки празните чашки. — Всичките сте свободни. Трябва да поработя, а Славик да продължи дежурството си… в нетрезво състояние.

Александра Ивановна доста безцеремонно ни изблъска вън от кабинета си. Тя събуди Левин, като леко го пошляпа по бузата.

Тримата решихме да продължим. Но в колата Костя изведнъж отказа да изпием още няколко бутилчици. Аз подкарах своята лада към „Проспект мира“, където той слезе. Останах насаме с Левин и съжалих, че Славик е на дежурство. Иначе щяхме здравата да се почерпим. А сега нямах компания. Няма да пия с Левин я, макар че той нямаше май нищо против да отбележи първото си дежурство.

Реших, че ще е по-добре да се прибера у дома и да се наспя. Откарах Левин до „Черняховски“, прибрах се и бързо взех топъл душ, който приятно отпусна тялото ми и настойчиво ме караше на сън.

Гмурнах се под юргана и мигновено заспах.

 

 

Събудих се през нощта, измъкнах се изпод юргана и отидох в кухнята. Сложих чайника на котлона и погледнах през прозореца. Колата ми беше цяла-целеничка. Върнах се в стаята, взех юргана, наметнах го на раменете си, защото леко ме тресеше, и се върнах в кухнята да изпия чаша чай с лимон.

„Годинки, годинки, годинки… — помислих си с тъга. — Ето какво става. Пийнах съвсем малко, а се събуждам посред нощ и треперя. Изглежда, че остарявам. Нима? Не, що за глупави нощни измислици? Събудих се не от пиенето, което и не чувствах вече, събудих се… от какво се събудих? От студените тръпки? Не! Събудих се, защото нещо сънувах, нещо много важно, много топло и нежно за мен… Да! Сънувах Рита, Рита Счастливая! Такава, каквато беше преди девет години — красива и млада…“

Господи, колко пъти през тези отминали девет години се бях събуждал, както сега. Но по-рано се събуждах, защото в съня си успявах да спася Рита в последния момент.

И ето, че днес…

Започнах мъчително да си припомням подробностите от днешния сън. Днес аз първи забелязах автоматчика, който се криеше в храстите и ни държеше на прицел. Да, да, днес в съня си аз пак успях да извадя пистолета и да изпразня в убиеца на Рита целия пълнител! Рита изкрещя: „Саша!“ И видях, че зад гърба й стоеше Артур Красниковски. Ох, той все пак успя да хвърли въженцето на врата на Рита и…

Почувствах сълзите в очите си, увих се по-плътно в юргана и се напсувах за излишната сантименталност. Всичко това стана само защото още не бях се отърсил от съня.

Ах, да! Най-накрая се събудих. Спомних си, че Рита винаги идваше в съня ми в годишнината от гибелта й. Изглежда, че така мъртвите ни напомнят за себе си. Сигурно за тях е важно да ги помнят.

Размислите ми бяха прекъснати от шумното къркорене на водопроводните тръби в кухнята. Трепнах, спомняйки си за полковник Васин. Бях взел записките му със себе си и сега недочетеният ръкопис се търкаляше на шкафчето в антрето. Отидох да го прибера. Донесох го в кухнята, канейки се да продължа четенето на чаша чай с лимон.

Дали този ръкопис може да изиграе своята роля в делото на ГКЧП, с което се занимаваше Меркулов? Дали пък тази търговска авантюра от Германия не е свързана с финансирането на нашите превратаджии? В този живот всичко може да се случи — най-неочакваното и невероятното…

Отпих от горещия чай и отново разтворих „Записките на полковник Васин“.

„… С Коган се друсахме в камиона почти денонощие. Афганистанските нощи са много студени и ако не бяха топлите спални чували, нямаше да можем да мигнем. Аз обаче се заврях в два чувала, опрях на борда един матрак, покрих се отгоре с още три и заспах като заклан. Дори не чух, че се стреля безразборно.

Камионът беше спрял. Огледах се. Трасиращите куршуми летяха напреко на БМП-то, което също беше спряло. Куршумите в красива червена светеща редица бродираха черното кадифе на чуждото южно небе. Неочаквано, така както бяха започнали, изстрелите замряха. Чу се гърлена реч. Нашият придружител от БМП-то, свил дланите си като рупор, дълго викаше нещо по посока на хълма. След известно време от мрака се появиха трима муджахидини с автомати и тръгнаха към камиона, към нас с Коган. Потропаха с прикладите на калашниците си по борда, макар че не беше нужно да го правят, защото ние вече се бяхме приготвили да скочим долу.

Единият от муджахидините ми протегна ръка и аз недоумяващо погледнах Коган. А той, усмихвайки се, извади от някакъв таен джоб на шарената си хавайска риза две монети — наша желязна рубла и американска двайсет и петцентова монета. Подаде ги на афганистанеца. Онзи ги повъртя пред лъча на джобното си фенерче и кимна в знак на съгласие. Разбрах, че това беше паролата.

Измъкнахме се от каросерията и под дулата на автоматите дълго криволичехме по едва различимата пътечка, която осветяваше с фенерчето си водачът ни. Скоро стигнахме до малък, изграден от камъни пост, или караги, както го наричат те.

Новите ни придружители ни гледаха недоброжелателно. Накрая донесоха съветска военна радиостанция. Започнаха да разпитват за нас.

До сутринта седяхме клекнали на студения каменен под в очакване да ни изпратят транспорт. С първите лъчи на слънцето към поста се приближи стар, полуразбит автобус «Мерцедес» без стъкла и врати. Заповядаха ни да се качваме. Когато майор Коган поиска да скочи в автобуса, изведнъж го спряха и започнаха настойчиво и агресивно, жестикулирайки, да показват, че той никъде няма да върви. Ще замина само аз. Трябвал им само един човек, онзи, когото очаквал Селим ал Руниш. Този човек бях аз. След два дни трябваше да ме върнат по същия път с този автобус…

Границата с Пакистан в действителност не съществува. Във всеки случай на няколко десетки километра едва ли има и един пост за охрана. Но все пак бяха необходими предпазни мерки. Автобусът спря в малка мътна рекичка, която ми беше до коленете. На хълма се появи американски джип. Е, мислех си, в него накрая ще видя бившия си съученик Юрка Корольов. Но не стана така. В джипа седяха четирима другари азиатски тип, които веднага се заеха с мен, като че ли бях безсловесна кукла. Бързо ми завързаха очите с дълга черна чалма, която страшно вонеше на пот, и ме завряха между седалките на джипа.

«Защо е всичко това?» — злобно си мислех аз, докато натъртвах хълбоците си в подскачащия по ямите джип. Скоро колата рязко спря. Чу се английска реч.

Измъкнаха ме съвсем други ръце — не бяха онези, които ми завързаха очите. Учтиво ме хванаха под ръка и внимателно развързаха чалмата от очите ми. Видях пред себе си двама европейци в бели панталони и бели ризи с къси ръкави.

Вежливо, на английски език, ме помолиха да се кача в белия мерцедес, спрял наблизо. Край мерцедеса чакаха две мутри, европейци на вид. Единият имаше на ръката си цветна татуировка на змия, бореща се с тигър. На раменете на мутрите висяха израелски късоцевни автомати.

Гледах през прозорците на мерцедеса, притиснат от двете страни на задната седалка от русолявите телохранители. Пейзажът отвън беше малко по-друг — или тревата беше по-гъста, или пирамидалните тополи ми се струваха по-високи.

Беше странно, че не размениха с мене нито дума, а аз достатъчно сносно говоря английски. На няколко пъти питах още много ли ще пътуваме. И защо го няма Юрка Корольов, нали той трябваше да ме посрещне на пакистанската граница. Интересно, колко ли е остарял, бих го познал и на деветдесет години — имам добра памет за лица.

Пътувахме мълчаливо около половин час. Аз отново попитах на английски за своя приятел, но без да казвам името му — къде е той, защо не ме посреща?

— Юрий Корольов ви очаква. Скоро ще се видите — беше отговорът на почти чист руски език. От предната седалка се обърна единият от белодрешковците с изумително бели зъби и избелели сини очи. Изглеждаше малко над четиридесетте.

Признавам си, че леко се изплаших. Ставаше нещо нередно! Да не съм попаднал в лапите на резидента на КГБ или ЦРУ! Не се знае кое е по-лошо…

— Къде ме карате?

— Ще видите, скъпи другарю… — синеокият демонстративно разгърна моето удостоверение за военен лекар и високо прочете: — Владимир Васин, — макар че в удостоверението беше написано съвсем друго име. Бяха взели удостоверението със снимката ми още при обиска преди качването в мерцедеса.

«Изглежда, че си дотук, полковник Васин — помислих си аз. — Просто са те предали! Но кой? Може би Вагин е решил така да се отърве от мен? Макар че защо му е притрябвало да го прави? Не може цялата тази „командировка“ да е просто трик на Вагин, за да ме предаде на военното разузнаване или КГБ!»

Не се решавах да задавам повече въпроси. Няколко часа пътувахме в пълно мълчание. Аз седях, притиснат отдясно и отляво от мощни рамене, и трескаво мислех какво да направя. Строях най-различни хипотези за своя провал. Юрий Корольов! Бивш дезертьор и предател на родината, той сигурно отдавна е завербуван от американците. Ясно като бял ден. И той ме е…

Обаче не трябва да се бърза с изводите. Изградих си няколко легенди. Една от тях ме удовлетвори: бил съм отвлечен и прехвърлен в Пакистан. А аз, естествено, съм представител на «Червения кръст»…

Пътят вече беше асфалтиран и тук-там бетониран. Белият мерцедес, който ме откарваше все по-далеч от афганистанската граница, летеше с бясна скорост. Ако съдех по положението на слънцето, по всяка вероятност карахме към Исламабад.

В далечината, забулен в лека мъгла, се показа голям град с многобройни минарета.

Вече се беше свечерило. Вечерното време за намаз. Все по-ясно се чуваха противните, гъгниви гласове на мюезините.

Колата закриволичи по тесните улички на градското предградие и скоро спря пред масивна висока желязна порта, която сякаш сама се отвори. Мерцедесът влезе в малкото чисто дворче пред къщата, обкръжена от всички страни с високи каменни белосани стени. Отгоре беше опъната бодлива тел, която обикновено се използва в базите на Бундесвера.

— Ето, че пристигнахме — усмихна се синеокият, който седеше на предната седалка в колата. — Чувствайте се като у дома си, Владимир Фьодорович, но не забравяйте, че сте на гости…

— Къде съм? — мрачно попитах аз.

— В Исламабад. Чудесен град, харесва ми. Надявам се, че и на вас ще се хареса, другарю полковник — усмихна ми се синеокият.

 

 

Пакистан. Исламабад

— Повтарям. Как попаднахте в Пакистан?

— А вас какво ви интересува, по дяволите? — избухнах с дрезгав глас, изнервен до краен предел.

Може би за стотен път разказвах едно и също. Докога трябва да повтарям! Подсмихнах се и се присегнах за цигара:

— Знаете ли, вие мязате на нашите кагебисти…

Седях в малка стаичка, която не приличаше много на следователски кабинет. По-скоро напомняше на преддверието на някаква разкошна сауна. Стените бяха облицовани с полирани червени дъски и може би от полировката ми напомняше на нашите бивши ленински стаи в поделенията на Западната група войски. Като тях беше грижливо подредено и чистичко — пердетата на обкования с решетка прозорец, библиотечката с арабски вестници и множеството чашки за кафе. По стените липсваха само портретите на Ленин и Горбачов, за да бъде приликата пълна. Не дай боже да ги сънуваш! Вместо «иконостаса» с членовете на Политбюро на стената висеше някакъв източен пешкир с избродиран със зелена коприна надпис.

Бях изморен. Отдавна се бях уморил да отговарям на въпросите им. На масата вече много часове работеше ролката на магнетофон. А пред мен на масата седеше човек, който се беше нарекъл Норман Плат. Разбира се, че не беше представител на американското посолство, но за мое щастие не беше и представител на Съветския съюз. Беше солиден човек от ЦРУ. Говореше почти без акцент руски, сигурно някой от дедите му е бил руснак, реших аз. Дотолкова добре да се изучи руски не е възможно нито в университет, нито пък в специалните школи на ЦРУ. При това руският му беше леко поостарял — чувстваше се, че никога не е живял в Русия.

Безсмислено се бях втренчил в кристалния пепелник на масата. Как ми се искаше да го грабна и да му счупя тиквата! Но разбирах, че не си струва… Въздъхнах:

— Не мога да разбера, какво искате от мен? Ако съм арестуван…

— Искаме да знаем цялата истина — прекъсна ме синеокият Норман Плат. — И вие, естествено, сте арестуван, уважаеми господин полковник…

— Просто Владимир Фьодорович, можете без всякакви там господинчовци — усмихнах се и кръстосах крака.

— Предлагам да започнем отначало…

— Ох, дявол да го вземе! — неволно вдигнах очи нагоре и се отпуснах в мекото кресло.

Норман Плат ме погледна съчувствено със своите големи, леко изпъкнали сини очи. След това закачи на носа си очилата с дебели рогови рамки.

— Всичко, което ни разказвахте досега, не представлява никакъв интерес, Владимир Фьодорович. Ние знаем за вас достатъчно…

— От кого? — за хиляден път питах аз.

Норман отново не отговори, сякаш не бе чул въпроса ми.

— Знаем, че имате чин полковник и сте много висш офицер от ЗГВ. И изведнъж се оказвате в Пакистан… Но както твърдите, не искате политическо убежище. Тогава какво търсите тук? Само среща с господин Селим ал Руниш? И нямате никаква задача от вашия Комитет за държавна сигурност или Главното разузнавателно управление (ГРУ)? И не работите за разузнаването? Е, това не е за вярване… Такава версия е просто несериозна за благородно посребрен многоуважаван полковник. Не сте ли съгласен с мен? — подсмихна се Норман, поправяйки очилата на носа си.

— Не съм съгласен! — креснах аз. — Никакъв Селим ал Руниш не познавам!…

— Престанете да казвате неистини — махна с ръка Норман.

Каква странна дума употреби той — може би някога баба му е употребявала «неистина» вместо лъжа…

— Вече ви казах, че ме отвлякоха… Сега ме търси «Червеният кръст». Настоявам веднага да ме свържете с нашето посолство! — едва не изкрещях аз, макар че това за посолството бяха само красиви думи. Господ да не дава да попадам в съветското посолство.

Норман Плат помълча, почуквайки с малката тъмна цигара по пепелника. Той вече беше изпушил почти цяла кутия от тези цигари.

— Не се ли оплаквате от нещо, Владимир Фьодорович? Добре ли се отнасят с вас, хранят ли ви прилично? След известно време можем да поканим вашия адвокат, ако имате такъв — замислено каза той.

— Благодаря — отговорих аз. Не се стърпях и се разсмях, само съветски адвокат ми липсваше тук, в Пакистан!

Намирах се в тази къща в покрайнините на Исламабад повече от денонощие и непрекъснато бях разпитван.

— Може би малко са ви плащали във вашата армия и затова сте решили да дезертирате, както Юрий Корольов?

— Аз не съм дезертьор! Отвлякоха ме…

— Може би срещу вас е заведено углавно… дело или как го наричате вие там?…

— Не.

— Може би ще направите чистосърдечно и доброволно признание — каква е целта на задачата ви в Пакистан? И ние няма да прибягваме до различните силно въздействащи ефекти от типа на неутрализатор на волята или детектора на лъжата?

— Нямам никаква задача. Върти ли се лентата? Магнетофонът записва ли? — погледнах към безшумната черна кутия на масата.

— Съвсем точно. Записва.

— Тогава прослушайте какво съм говорил преди това. Нищо ново не мога да добавя.

— Добре, полковник. А как ще се отнесете към това да разпратим вашата снимка, на която сте се прегърнали с мен, в «Лубянка», в Генералния щаб, на вашите контраразузнавачи? Аз съм популярен човек и работя в Пакистан легално. У вас ме познават добре като резидент на Ленгли. Как ще се отнесете към подобно предложение?

— Много добре. Никой няма да ви повярва — студено отговорих аз.

— Тъй, тъй! Значи няма да повярват… — лицемерно поклати глава Норман Плат. — Ами тогава да се опитаме да преминем към истинската работа.

Аз вътрешно се напрегнах, но на устните ми играеше лека полуусмивка — постигах го с голям труд. Норман продължаваше:

— Как ще се отнесе полковникът към предложението да ни сътрудничи?

— Отрицателно — отсякох аз.

— Е, не бива да се отговаря така бързо, без да сте помислили. Аз бих се съгласил на ваше място.

Да, положението ми не беше розово! От трън, та на глог. От потенциален търговец на оръжие — изведнъж предател на родината, с един замах. Ако подам пръст, цялата ми ръка ще лапнат в ЦРУ…

— Не ви съветвам да се отказвате, без да помислите. Ние ще подредим нещата в най-добрия вариант за вас. Имам предвид срещата ви със Селим ал Руниш. Неговата търговия не ни засяга. Искате да му продадете някой и друг танк — моля, защо пък не! Ние уважаваме страната му и отбранителните нужди на неговата пясъчна пустиня. Но ако искате да му предадете нещо по-сериозно, да речем — някои кодове на Генералния щаб, то по-добре е да поддържате връзка с нас…

— Нищо не се каня да предавам на тоя Руниш! Пък и къде е в края на краищата вашият митичен Корольов? — престорено избухнах аз.

— Тук, в Исламабад. Чака ви, господин полковник. — Норман учудено опули очи и дори свали очилата си. Кой знае защо повярвах на удивлението му.

И как да не му повярвам? Откъде можеше Норман да има толкова информация, ако не от Юрка Корольов?

— Всъщност кой е този Селим ал Руниш? — за всеки случай полюбопитствах аз.

— Селим ал Руниш е наш много добър приятел. Мога да кажа, че е мое добро приятелче, по-точно — приятел, така по-добре звучи на руски. Дори съм му гостувал. Има прекрасен замък в малко оазисче с палми, обкръжено от пясъци; мраморни басейни и четири жени, както е прието. Има отделна двуетажна къща за наложниците, които сменя всяка половин година — усмихваше се Норман Плат. — А вие сигурно се чудите откъде зная всичко това?

— Ще мога ли някога да се срещна с който и да е? Освен с моя адвокат, естествено. Ако не с Корольов, то поне с вашия Руниш?

— С господин Селим? Уви! Струва ми се, че вече няма да се срещнете — победоносно се усмихваше Норман. — Той ви чака, чака, но така и не ви дочака. Закъсняхте за срещата.

— Нали стърча при вас! — с омраза скръцнах аз.

— Точно така, седите при нас. И вашата задача е провалена, почти провалена… Ако, разбира се, не ви стигне благоразумието да се съгласите с предложението ми…

— Да сътруднича? — изръмжах аз. Норман Плат кимна в знак на съгласие. — Категорично отхвърлям!

— Повтарям ви — напразно. Но имате още време да помислите…

— Преди разстрела ли? — пошегувах се с моя черен хумор или пък казах истината? И аз не знаех?

— Е, защо пък преди разстрела? Вие още можете да потрябвате някому — усмихна се Норман. — Само казвам, че имате още известно време да помислите. Може би Юрий Корольов, също мой добър приятел, ще пожелае да ви убеди — многозначително добави той.

На лицето ми не трепна нито един мускул, когато каза «добър приятел».

— Ще се срещна ли с Корольов?

— Много скоро, господин полковник.

— Помолих ви да не употребявате думата «господин»! — избухнах аз.

— И ваш бивш приятел…

— Той не ми е приятел!

— … Вашият бивш колега от военното училище съвсем не е предател на вашата социалистическа родина, както си мислите. Той е дисидент, а според мен това у вас сега звучи гордо. Или перестройката на господин Горбачов не е стигнала до армията? — Норман Плат ме пронизваше със своите студени бледосини очи през дебелите стъкла на очилата и ми се струваше, че всичко вижда и чете мислите ми.

— Къде е Корольов?

— В американското представителство, да наречем така това място — без усмивка отсече Норман Плат.

— В представителството на ЦРУ?

— Полковникът е досетлив — меката усмивка отново се появи на загорялото му лице.

— Значи е тук, където съм и аз?

— Не, той е на друго място.

— Всичко това никак не ми харесва — промърморих аз, стараейки се да подредя мислите си.

— И на мен. Значи вие твърдите, че не работите за КГБ?

— Сами решавайте — уморено отговорих аз. Всъщност добре ги разбирах тия от ЦРУ — и онзи черноокия, който ме разпитваше вчера, и Норман, който пробваше нервите ми днес. Тяхно право е да не вярват — това им е работата.

Бях се сблъсквал с шпионажа в Западната група войски, но това бяха дреболии в сравнение с тая помия, в която хлътнах. Преди четири-пет години имаше доста съветски войници, служещи в ЗГВ, които, надявайки се на по-добър живот след бягството във ФРГ, душеха във воинските си части и даже в щаба на армията за някакви дребни сведения. Но аз не съм редник и макар сега информацията за ЗГВ никого да не интересува, защото може да се каже, че Западната група въобще я няма, все пак съм полковник… И помощник на командващия! При това лице в лице с цереушката муцуна, и то не къде да е, а в Пакистан!

— Добре, Владимир Фьодорович, стига сме си бъркали главите, извинете, исках да кажа, блъскали… Надявам се, че срещата с Юрий Корольов ще ви се отрази благотворно — уморено каза Норман Плат, надигайки се от масата.

Той изключи магнетофона и натисна бутона, скрит в чекмеджето на масата.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама араби, дребнички и слабички, но здравеняци. И двамата бяха с автомати «Узи» — все пак не бях някакво си момченце, а важна птица. И това «уважение» към мен, невъоръжения, не зная защо, но ми внушаваше надежда и дори увереност.

Ако бях младши офицер, дори й майор, не получат ли нищо от мен, биха могли просто да ме убият. Но изчезналият от Западната група войски помощник на командващия, който се появява в Пакистан — това вече е сериозна работа. Това е скандал от международен мащаб!

Въпреки всичко аз фанатично вярвах, че съдбата, Бог или някакви ангели, които досега ме бяха пазили, ще ме опазят и занапред.

Ще изплувам! Трябва да изплувам! Човешките възможности и разумът нямат граница. Длъжен съм! Трябва да измисля нещо — или да се опитам да избягам от тука, или чрез Корольов да предприема нещо…

Но какво… Какво?“

Телефонът иззвъня. Аз трепнах. Вдигнах слушалката, откривайки между другото, че зад прозорците отново е настъпило студеното московско утро.

— Привет, Турецки! Сигурно те събудих, но моля да ме извиниш. На телефона е Татяна. Надявам се, че си ме познал? — се чу в слушалката.

— Танюша, добро утро! Не съм спал, кажи-речи, почти цяло денонощие и може да се каже, че мисля за теб. Или по-точно, за твоя полковник Васин. Изучавам литературния му шедьовър.

— И какво ще кажеш?

— Още не съм привършил четенето. Но материалът е много интересен. Твоят бъдещ мъж е почти като Жорж Сименон… Добре пише. Увлекателно и вдъхновено!

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — Гласът на Татяна Холод стана тъжен.

— Още не съм стигнал до края, но засега освен белетристика материалът няма документален характер.

— Турецки, искаш да ме обидиш или искаш да ме успокоиш? Не разбирам точно. Но честно казано, страхувам се за моя Володя…

Доколкото можах, постарах се да разсея страховете на Татяна. Казах й, че всичко написано е плод на неговата богата фантазия. Но изглежда, че Татяна не беше съгласна с мен. Пък и аз не намирах, че всичко написано е само плод на богатото му въображение. Но как да го докажа от гледна точка на наказателното право и криминалистиката?

— Благодаря ти, Саша! Благодаря ти за глупавото утешение. Но не ти звъня за това. Слушай внимателно. Можеш ли днес около дванайсет часа да дойдеш в редакцията на „Нова Русия“?

— Нещо важно ли е?

— Много важно. Свиквам редколегия, непременно ела. Ще обсъждаме специален материал… Засега не мога да ти кажа какъв, но трябва да присъстваш на всяка цена.

— Чакай, Таня, обясни ми по-ясно. Свързано ли е с твоя Васин?

— Ще разбереш всичко на редколегията. Приготвила съм такава бомба, че ще ахнеш? Чакам те…

— Свързано ли е с ГКЧП? — викнах аз, но в отговор в слушалката се чуха само кратки сигнали.

Комисията по делата на ГКЧП буксуваше. Разследването бавно, но сигурно вървеше към задънена улица. Изглежда, че причината за държавния преврат не интересуваше вече никого. Дори президентският екип, доволен от лесната победа на демокрацията, се отнесе прекалено индиферентно към изводите на комисията…

Интересно каква ли бомба е подготвила Татяна? Трябва непременно да отида в редакцията, независимо от всякакви телефонни обаждания. А той отново дрънчеше.

— Е, старче, добре си поспиваш — чух веселия глас на Грязнов.

— Здрасти, Слава. Погледна ли си поне часовника.

— Щастливите не гледат часовника си. А аз си имам малък повод за радост! Намерих мерцедеса на онзи Самохин. — Грязнов доволен захихика в слушалката. И добави сериозно: — Оставил е колата в „Шереметиево“.

— Ти да не звъниш от летището?

— Саша, ама ти си наивен като дете — каза Грязнов. — Звъня ти от станцията на метрото „Шереметиево“. Тук има нещо като малък паркинг и той е оставил своя мерцедес под охрана. Само че Самохин не е собственик на тази кола!

— Става интересно!

— Самохин кара колата, но тя е на някаква фирма „ГОТТ“. Фирмата търгува с автомобили втора ръка. Този мерцедес е бил докаран наскоро от Германия, в деня на убийството са го откраднали. Това е всичко, което успях да науча засега.

— Каква роля е играл във фирмата Самохин? Странно съвпадение — крадат колата на фирмата, а на другия ден неин сътрудник се взривява.

— Не бързай. Всичко ще изясним. Чакам те на оперативка при Романова.

— А, не, Вячеслав. Трябва да съм на редколегия в редакцията на „Нова Русия“.

— Ще те чакам, като се освободиш. Саша, чувствам, че лаврите на Джон льо Каре не ти дават да мигнеш. Съвсем си се увлякъл по литературата! Довиждане. Ще чакам в кабинета си новоизгряващия драскач! — И Слава затвори телефона.

Ето че утрото започна…