Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (20)

Глава XX

Лондон през пролетта — има ли нещо по-очарователно за двама души, които никога преди не са живели в него през този чуден сезон? Магазини, къщи, църквици, кули и храмове — цялата столица се къпеше в мекия благотворен въздух, откроена рязко на лазурното небе. Темза искреше на слънчевата светлина и течеше плавно под хубавите стари мостове. В градината Кенсингтън, където добре облечени деца се разхождаха придружени от горди и важни бавачки, около статуята на Питър Пан цъфтяха люляци и розови кестени. По серпентината кръжаха лодки и греблата им пляскаха шумно по водата. В Уест енд — по Пикадили, Бонд стрийт и Мейфеър, където беше събрана огромна плячка от множество отвъдморски градове и където бяха натрупани планини от злато и сребро, скъпоценности и накити, коприни и други прекрасни платове, екзотични плодове и цветя, се разхождаха нагиздени представители на висшето общество. На прозорците на най-прочутите клубове срещу Сейнт Джеймс се събираха безделници, които зяпаха нахално по хубавите жени, въртяха скъпи пръстени на пръстите си и залагаха с хиляди лири на конните състезания в Аскот или върху някоя карта при игра на покер. Кралят — бог да го благослови — беше в градската си резиденция. Пред Бъкингамския дворец сменяха караула, в Английската банка обменяха пари, а хората заменяха зимното си облекло с леки пролетни дрехи. Скоро открити ланда с хубави мургави мъже във вечерно облекло и блестящи жени в силно деколтирани тоалети щяха да затрополят тихо в топлия здрач по посока на балета, операта и многобройните театри. И ние двамата, да, ние бяхме частица от този разкошен и блестящ парад! Не беше ли това наистина прекрасно?

Жена ми и аз се спогледахме и се усмихнахме унило; намирахме се в една от задните стаи на третия етаж на второкласен пансион на Фурамския път, от която се виждаха юзината за газ и голата тухлена стена на местната подземна железница. Застанали сред оскъдния си багаж, сред разхвърляните дрехи и мръсни детски лигавчета, отчаяни, че все още не можем да намерим подходящ лекарски кабинет^[1] и оглушени от крясъците на първата си рожба, ние полагахме върховни усилия да стоплим вечерната бутилка мляко върху спиртната печка. Не знам дали някога е имало друго толкова капризно при ядене дете и толкова лакомо за… хляб! То просто обожаваше произведенията на пекаря и впиваше беззъбите си венци в най-сухата коричка хляб с лигавата алчност на стар човекоядец, който се нахвърля върху най-избраните късове месо от печен мисионер. Сладкото питателно мляко обаче просто го ужасяваше — само видът му беше достатъчен да нададе оглушителен рев.

Най-после след тежка борба детето беше нахранено, завито в походното си креватче и приспано с помощта на собствения му палец. Тогава майка му и аз седнахме пред импровизираната вечеря от сардини и сухар, сложени на вестник върху един куфар, и се заловихме да разглеждаме шепнешком положението, в което бяхме изпаднали.

— Ако върви все така — рекох аз мрачно, — ще се наложи да продаваме кибрит по улиците.

От шест седмици вече, през които моят скромен малък капитал беше застрашително намалял, търсехме да купим подходящ кабинет в тоя голям град — кабинет, който би послужил за основа на бъдещия ми успех. Това не беше лесна работа, както си бяхме въобразявали с такова лековерие в началото. Наистина различните агенции, които се занимаваха с покупко-продажба на лекарски „фирми“, ни снабдяваха безплатно с пълни подробности за кабинети, обявени за продан. И ние тръгвахме с големи надежди да се запознаем с отделните случаи. Но след пет минути разговор в някоя оскъдно обзаведена чакалня настроението ми падаше до нула и намирайки някакво извинение, бързах да си отида.

— Нова несполука — изръмжавах аз. — Сметководните му книги са подправени, кабинетът му е празен, а дъхът му… усети ли го на какво мирише?

Никога не бяхме допускали, че в Лондон има толкова много алкохолици и пропаднали хора сред лекарското съсловие; и толкова много занемарени къщи, потънали във влага, с мрачни изби и мръсни миниатюрни тавани. Разбира се, положението би било друго, ако можехме да платим няколко хиляди лири за моден кабинет и хубава къща в стил от времето на кралица Ана на улица „Уимпол“. Но, уви, ограничените средства ограничаваха и избора ни.

Предишната седмица, когато открихме една очарователна къщичка с хубава практика в Челси, помислихме, че щастието най-после ни се е усмихнало. Докторът се оказа също така очарователен, любезен човек, макар и твърде затворен, с маниери на лекар от улица „Харли“, който ни поиска смешно ниска цена. Бях вече готов да глътна с радост въдицата, когато неочаквано вродената ми предпазливост ме подтикна да отида чак до площад „Тависток“ и да направя справка в Централната медицинска асоциация. Върнах се при жена си с пребледняло лице.

— Господи, какво спасение! Нашият очарователен приятел ще бъде съден другия месец за незаконен аборт. Всичките му пациенти са го напуснали! Сигурно ще го заличат от лекарските списъци, а може и да го осъдят на затвор.

Нищо чудно тогава, че бях започнал да се тревожа сериозно. Сега измъкнах унило последното предложение, което бях получил от агенциите, и го подадох на жена си.

— Получих го на обед. Не отговаря много на нашите розови мечти, но ако може да им се вярва, случаят не изглежда лош.

Възрастен лекар на обща практика, някой си доктор Хърбърт Танър, който имал блестящи медицински дипломи, искал да се оттегли от работа. Кабинетът му се намирал в Бейсуотър — твърде беден квартал, в който имаше много пансиони, но беше съвсем близо до най-богатите жилищни квартали в града. Допреди известно време приходът на Танър бил значителен, но поради напредналата му възраст напоследък намалял. В продажбата се включваше и жилището на доктора.

Отидохме там рано на следната утрин. Къщата беше с тераса, боядисана в строг стоманеносив цвят, намираше се на ъгъл на улица, по която минаваше автобус, и представляваше чудесно привлекателно място за случайни пациенти; беше малка по площ и старомодна, но не бе претрупана със стълби. Доктор Танър също ни хареса; изглеждаше, подобно на лекарската си практика, почтен и солиден.

За нещастие, цената, която добрият доктор ни поиска, макар и не висока, се оказа двойно по-голяма от скромния капитал, който бяхме успели да скътаме през последните четири години. Сърцата ни се свиха болезнено. Сега, когато изглеждаше, че бе писано да пропуснем този случай, той ни се стори още по-привлекателен.

— Такова нещо няма да ни се падне месеци наред — изпъшках аз отчаян, докато пътувахме с рейса обратно към къщи. — Нали знаеш какво ни предлагаха досега! О, само да имахме останалите пари!

За разлика от героините на повечето прочути романи, жена ми не разполагаше с накити, които би могла да продаде, и на всичките й утешителни предложения отговарях сопнато и гневно. С какво търпение понасяше тя — както всъщност правеше винаги — раздразнението ми! Но накрая предложи нещо, което фактически се оказа много по-смислено от онова, което бях измислил аз.

— Защо не отидеш и не обясниш положението ни; разправи всичко откровено на доктор Танър. Кажи му, че ако ни даде време, ще му платим до пени.

Погледнах разярено и нея, и нашето нещастно дете, което тя държеше на колене, като се мъчеше да натика в устата му малко кашица, а то, естествено, бе успяло да я размаже по цялото си лице. Но ето че внезапно изражението ми се промени и погледнах жена си така, сякаш бе най-мъдрата съпруга и най-прекрасната майка, която друсаше най-скъпоценното дете в света.

— Мисля, че имаш право! — Взех шапката си и излязох.

Хърбърт Танър се оказа твърде оригинален характер. Слаб седемдесетгодишен мъж, с червендалесто гладко избръснато лице, с гъста бяла коса и рунтави побелели вежди над строгите си очи, той беше истински представител на старата лекарска школа. Той не се церемонеше много с пациентите си, не търпеше глупости от никого и веднъж дори се беше сбил пред кабинета си с един здравеняк кочияш, задето малтретирал кончето си. Изглеждаше трудна задача да се иска благосклонност от подобен човек.

Но работата се оказа невероятно лесна. Доктор Танър ни беше харесал или може би ние само се ласкаехме от тая мисъл, когато всъщност той просто ни бе съжалил! В мен Танър бе открил известна прилика с единствения си син, също лекар, загинал трагично във войната. В отговор на смутените ми обяснения добрият човек ми заяви, че има вяра в нас. Беше готов да приеме сумата, с която разполагахме, и да му изплатим останалата част на тримесечни вноски.

Когато съобщих на жена си новината, тя едва не изтича у стария Танър да му се обеси на врата. „И все пак има добри хора на света!“ — възкликна тя. Тая човеколюбива постъпка и този отличен случай, който ни се предложи така непринудено и щедро, бяха много по-ценни от най-хубавите думи, фрази и проповеди, които бяхме чували изобщо.

До един месец продажбата беше уредена, доктор Танър се премести в провинциална къщичка в Котсуолд и ние се пренесохме с разтуптени сърца в новия си дом.

— Тоя път или ще пропаднем, или ще се издигнем — изкрещях аз, проснат на пода, докато оправях килима в кабинета. — Заложили сме всичко на карта. Трябва да успеем, защото иначе сме загубени.

Една от моите слабости е да изживявам нещата прекалено силно и да ги изразявам може би прекалено рязко, но съзнанието, че ми предстоят нови отговорности и сериозна, непосилна борба — съзнание, което се бе породило след дните на лекомисленото ми опиянение — оправдаваше напълно тия мои думи. Бяхме изхарчили и последното си пени, а жилището беше мебелирано едва наполовина; с две думи, нашият живот зависеше изцяло от способността ни да изплаваме от сегашното тежко положение.

Отначало не се появяваха никакви пациенти и ние започнахме да се питаме тревожно дали клиентелата на стария доктор не възнамерява да ни игнорира напълно. После, към края на третия ден, входният звънец иззвъня. Бях седнал на новия въртящ се стол (който не беше още платен) и хапех ноктите си, но сега скочих, като че някой бе стрелял по мене, и се втурнах към вратата. Половин час по-късно отидох при жена си, блед, но тържествуващ, и победоносно разтворих изпотената си длан, на която лежаха три шилинга и шест пенса.

— Първият ми хонорар в Лондон! — Гласът ми просто трепереше, докато й предавах жалките, но исторически монети. После добавих лакомо: — Бъди добро момиче и излез да купиш малко котлети. И един черен хляб за хлапето.

Тежката борба продължи цели месеци. Настъпи зимата и ние мръзнехме като кучета. В нашия прекрасен планински градец Тредигар се възхищавахме на дълбокия сняг и се любувахме на синьото оцъклено арктическо небе. Тук живеехме сред лапавица, поледица и лондонска мъгла, която проникваше навсякъде, пронизваше до мозъка на костите и караше човек непрестанно да кашля. По едно време водопроводът замръзна, тръбите се спукаха и наводниха избата, превръщайки кухнята в блато.

Жена ми не можеше да разчита на никаква помощ — вършеше сама цялата домакинска работа, готвеше, грижеше се за сина ни, отваряше вратата на малцината пациенти и дори приготвяше хапчетата и сиропите. Често пъти, уморена да снове по цял ден от избата до тавана, трябваше да спира да си отдъхне, като слагаше ръка на хълбока си и почваше да ругае тихо с език, който бе научила от мен и който, уви, нямаше нищо общо с ония нежни думи, с които някога смяташе, че може да покръсти и най-закоравелия езичник.

Само да не беше толкова студено, толкова ужасно и отвратително студено! В цялата къща беше студено; палехме само в кабинета, където се отоплявахме с газ. Когато си лягахме, навличахме всичките си дебели дрехи, сякаш се готвехме за експедиция на Северния полюс; накрая, за благоприличие, обличахме пижамите си.

Животът ни беше по-добър дори през дните, когато бях съвсем млад лекар в Ронда. Тогава поне винаги имахме пламтящ огън и топла храна. Сега обикновено нямахме нито едното, нито другото. Почти всичките ми скромни хонорари отиваха за медицинските материали и за първото тримесечно задължение към доктор Танър, който скоро щеше да почука на вратата.

Ядяхме нередовно, и то най-евтина храна. Когато се прибирах от кабинета си като пребит — не толкова от работа, колкото от тревога — и сядах пред някакво блюдо, което ми беше дошло до гуша, често промърморвах: „Пак ли тоя боклук! Що за доктор съм аз? Нима няма никакви болни в тая част на града?“. Но обикновено сядах да се храня мълчаливо, след като хвърлях поглед към жена си и я запитвах: „Ти изпи ли млякото си?“.

Да, аз настоявах да пие мляко, защото въпреки всички тревоги ние се обичахме сега повече от всякога, а тя беше отново в онова състояние, което някои наричат „деликатно положение“; и наистина, след около три месеца се роди вторият ни син.