Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (15)

Глава XV

Късно този януарски следобед един обикновен млад мъж в купен готов костюм и една хубавичка млада жена, облечена в гълъбовосива рокля, седяха стиснали здраво ръцете си и гледаха със съсредоточена напрегнатост през прозореца на мръсно третокласно купе в почти празен влак от Кардиф, който се катереше с пъшкане по склона на долината Ронда. След женитбата ни жена ми и аз напуснахме Шотландия и пътувахме вече цял ден, след като сменихме влака при Карлайл и Шрусбъри; сега, в крайния етап на това дълго пътуване до Южен Уелс, и двамата се чувствахме обхванати от необикновено вълнение при мисълта за новия живот, който ни предстоеше в този странен и грозен край. Сивата мъгла се виеше вън надолу между черните планини, които се издигаха от двете страни, прорязани от рудни разкопки и обезобразени от огромни купища сгурия, по които тук-таме пъплеха дръгливи овце с напразна надежда да открият паша. Нямаше ни храсти, нито стрък трева. Дърветата, които се мяркаха в бледнеещата светлина, приличаха на мършави привидения-джуджета. При един завой на релсите блесна червеникаво сияние на някаква леярна, което освети двадесетина работници, съблечени до кръста, с напрегнати тела и вдигнати ръце. После това бледо видение изчезна бързо зад съоръженията на една мина.

Падналият мрак сякаш подчертаваше още по-рязко странния и ужасяващ вид на гледката. След още няколко минути влакът спря задъхан в Тригени, последното селище в долината и краят на железопътната линия. Бяхме пристигнали. Аз грабнах куфара, скочих на земята и помогнах на жена си да слезе.

На изхода от гарата се спряхме, разочаровани, че никой от чиновниците в мината не бе дошъл да ни посрещне, потиснати от невзрачния и жалък вид на градчето, което се състоеше от редица грозни миньорски жилища и пръснати тук-таме параклисчета и кръчми; навсякъде наоколо се издигаха грамади сгурия, а над всичко се стелеше гъст саван от пушек и мъгла. „Какви перспективи!“ — помислих си със свито сърце. Къде, о, къде бяха свежите зелени долчинки и обраслите с изтравниче поля на Танокбре?

Докато стояхме така, без да знаем накъде да тръгнем, зави силна сирена и цяла тълпа миньори заизлизаха от шахтата на мината. Бяха все почернели хора с нездрави лица, изпоцапани от пот и въглищен прах, и всеки носеше мъничка петролна лампа, закрепена върху горния край на шапката. Приближих се до един от тях и го помолих да ни посочи пътя към лекарското жилище. Той ме изгледа втренчено и заговори високо на уелски, от който не можах да проумея нито дума. Друг ми отговори по същия начин. Най-после открихме някакъв младеж, който разбра въпроса ми и бе любезен да ни заведе до жилището, което, за наше голямо разочарование, се състоеше, както узнахме след малко, само от две оскъдно мебелирани стаи в една миньорска къщичка. При пристигането си бяхме посрещнати от поток мръсна вода, която се изля от тръбата на банята на съседната постройка.

Стопанката на къщата беше жена на средна възраст, с правилни черти и черна коса. Посрещна ни много учтиво, но не особено любезно. Представи се като мисис Морган, показа на жена ми спалнята на горния етаж и бедно обзаведената кухня, обясни, че трябва да черпим вода от кладенеца до къщата и ни посочи мизерната тоалетна. После ни остави сами.

— Е — продумах аз с изкуствено оживление, — не е съвсем лошо.

— Да, мили.

— И ще бъдем самостоятелни.

— Да, мили.

— И поне ще ни плащат прилично.

Обявата в „Ланцет“^[1], поместена от каменовъглената компания в Тригени, която ни бе примамила веднага в това чуждо място, осигуряваше на новия лекар петстотин лири годишно.

Въпреки това, застанали така, един срещу друг на изтъркания линолеум, ние се спогледахме с жалка и колеблива усмивка, чувствахме се просто потиснати от вида на разнебитените, тапицирани с мушама мебели, тънките протъркани завеси и пробитото кресло, повехналата папрат върху шарена бамбукова стойка, както и от тежката атмосфера, характерна за четвъртокласен пансион; всичко това беше толкова различно от картината, породена от пламналото ни въображение — картина, в която Уелс представляваше земя на плодоносни пасища, истински рай за двама души като нас. В този момент забелязах врата, която може би водеше към някакво допълнително помещение, и я дръпнах силно. Оказа се, че това е долап, от който се изтърколи с трясък не скелет, а цяла дузина празни бутилки от уиски, оставени от моя предшественик; както научих по-късно, той редовно се напивал до припадък. Този последен удар беше прекалено силен за нещастната ми жена. Нервите й не издържаха, тя се отпусна, седна на куфара и избухна в сълзи.

В такива критични случаи има едно лекарство — да се яде. През целия ден бяхме хапнали само няколко сандвича и понеже беше ясно, че от хазайката няма да получим нищо — в кухнята цареше пълно мълчание — улових жена си подръка и я изведох от къщи.

В Тригени нямаше ресторант — само глупак би могъл да търси подобно нещо тук — но по пътя от гарата бях забелязал обикновена гостилница от тези, които бях посещавал с удоволствие като беден студент: с една дума, гостилничка, в която се сервира риба с пържени картофи.

Седнахме на свободна маса. Заведението беше топло и задимено, напоено със силния мирис на прясна пържена риба и натъпкано с миньори. Храната, която ни сервираха на голата маса, беше, както очаквах, гореща, вкусна и добра (опитът ме бе научил, че там, където се хранят трудови хора, яденето е винаги хубаво) и когато привършихме вечерята, животът ни се стори малко по-лек и несъмнено по-розов.

— Питам се дали да отида в администрацията на компанията и да им се представя.

— В никакъв случай. Пътят беше продължителен и уморителен. Отиваме направо в леглото.

Осъзнах внезапно двусмисленото значение, което можеха да имат тия думи, изречени просто в дух на майчинска загриженост, жена ми неволно се изчерви, но прибави храбро, с практичен тон:

— Дюшекът поне е хубав и от конски косъм. А доколкото забелязах, чаршафите са току-що прани.

— Мила — промърморих сантиментално, без да обръщам внимание на дебелата готвачка, която пържеше нещо и същевременно поглеждаше към нас иззад тезгяха и като чоплеше зъбите си с фуркет, — ти си без съмнение най-сладката и храбра женичка на света. Помисли си само! Можеше да се омъжиш за някого, който щеше да ти осигури всичките удобства и лукс, на които си свикнала… Меден месец до Монте Карло, италианските езера, Флоренция, Капри… Но не, с доброто си сърце и въпреки неодобрението на родителите си ти се омъжи за мене, бедняка, позволи ми да те откъсна от чудесния ти дом, от живота, който си бе избрала, заради тая… тая проклета кочина. Прости ми, мила: зная, че ти бях обещал да не се изразявам грубо. Но имай търпение, мила, аз ще ти се отплатя за всичко. Ще преуспея заради тебе… Не, не си дърпай ръката, пет пари не давам, че келнерката може да слуша… Аз ще бъда богат, прочут, ще стана най-известният специалист на улица Харли^[2]. И макар че тая вечер не можем да бъдем във Франция или Италия, обещавам ти, че моята любов и обожание ще компенсират тая загуба. Мила, тая вечер…

— Хей, драги, вие ли сте новият доктор? — Моята рапсодия, толкова лирична и комична, беше прекъсната рязко от един човек, който бе влязъл през летящата врата; набит, дребен мъж със счупен нос, и лице така нарязано и надупчено от мънички синкави белези, че приличаше на татуирано. На топчестата си, ниско подстригана глава носеше малка кожена шапчица, а в ръката си петромаксова лампа.

— Не искахме да ви безпокоим веднага, докторе — продължи той, когато му отговорих утвърдително, — но ви викат в мината.

Това неочаквано повикване беше твърде неприятно, но все пак изпитах известно малко задоволство при мисълта, че управата на мината е била уведомена официално за пристигането ми. Придружих жена си през улицата до жилището, казах й, че ще се върна след половин час, и тръгнах с моя нов приятел.

Узнах от него, че се казва Райз Джоунс и че от тридесет години работи под земята; започнал като водач на кон и стигнал постепенно до сегашната си работа — взривьор. Когато го попитах защо ме викат, Джоунс ми отговори с израз на човек, отдавна свикнал с трудности и нещастия, че в шахтата бил ранен един миньор, който се нуждаел от медицинска помощ.

Пристигнахме в участъка на мината, прекосихме цяла мрежа от железопътни релси, които блестяха на светлината на факли, и влязохме в помещението за първа помощ; там моят водач ми подаде мълчаливо оръфана лекарска чанта и ме поведе към входа на шахтата, където ни чакаше желязна клетка, увиснала на скърцащи вериги. Влязохме, вратичката се затвори и Джоунс даде сигнал; преди да успея да си поема дъх, клетката полетя надолу с шеметна бързина, подобно на куршум, и се спусна на деветстотин фута под земята.

Спряхме с трясък на дъното. Излязохме от кабинката и се озовахме в нещо като сводеста пещера с разкъртен таван, от който се стичаше вода; оттук се разклоняваха множество тунели и Джоунс ме поведе по един от тях.

За първи път в живота си влизах в мина. Виждал бях мини само отдалеч и с каменовъглената индустрия бях запознат толкова, колкото и с произхода на буцата въглища, която слагах в огъня. Сега обаче, докато едва успявах да не изостана от Джоунс, който вървеше бързо и уверено в тоя нисък, тъмен и влажен тунел, и се прегъвах надве, за да не се ударя (но все пак на два пъти едва не си строших главата в скалните издатъци от тавана), започнах да си давам отчасти сметка за опасностите на миньорския живот.

През всеки три-четири минути Джоунс ме дръпваше в странични ниши за закрила, докато влакчета от металически вагонетки, карани от хора, съблечени до кръста, профучаваха с трясък и грохот сякаш на няколко сантиметра от нас.

— Не наближаваме ли вече? — попитах аз, когато стигнахме до един още по-стръмен наклон.

— Не, докторе — отвърна Джоунс. — Фронтът е на две мили от шахтата. Пътят дотам е четирийсет минути.

Попаднал на деветстотин стъпки под земята, на две мили от единствения изход към чистия въздух, изпитах някакъв ужасен страх, че се задушавам. Трябваше да положа огромни усилия да не загубя самообладание. Макар че се гордеех с физическата си издръжливост, започнах да се задъхвам и да се потя обилно във влажния, наситен с въглищен прах въздух. Въпреки слабите ми протести Джоунс измъкна от ръцете ми тежката чанта в момента, когато напуснахме влажния тунел и навлязохме в проход, изсечен в самата скала, не повече от три стъпки висок и толкова тесен, че трябваше да пълзим вече по ръце и крака. По пода на този неравен тунел просто течеше вода — Тригени, както по-късно научих, бил построен върху нещо като кладенец — и понеже не знаех още как трябва да се движа, скоро се измокрих до кръста. „Господи — мислех си аз, — и тука работят хора, блъскат се по осем часа на смяна, къртят и копаят въглищата от тия тесни и твърди пластове, ден след ден, още от детски години, и по-късно като възрастни мъже, в разцвета на своите сили, докато остареят! Цял човешки живот, прекаран в тия пещери, и всичко това за надница, която едва им позволява да свържат двата края!“

Най-после пристигнахме при забоя, дето, подкрепян от помощник-ръководителя на смяната и трима свои другари, лежеше моят пациент, проснат по гръб и затрупан от цял куп въглищни отломки. Работниците бяха къртили въглища с бомби и при едно пропукване на пласта, предизвикано от експлозиите, на пода се беше изсипала грамада раздробени камънаци, голям нестабилен издатък заплашително надвисваше над забоя. Пострадалият миньор лежеше притиснат зле от срутените отломки, но което беше още по-страшно, целият покрив от стотици тонове солидна скала можеше да се сгромоляса всеки момент върху главите на останалите.

Макар че гласът на помощник-ръководителя беше спокоен, в него се долавяше скрита тревога. Погледнах бегло надвисналата над нас гробница и изпълзях до ранения миньор. Левият му крак, обезобразен и безжизнен, беше напълно загубен — сякаш премазан от гигантска преса — и така здраво притиснат, че не можеше да се мръдне нито сантиметър. Оставаше само едно-единствено спасение: да се ампутира до коляното.

Тая мисъл ме накара да пребледнея. Неприятното предсказание от студентските ми дни се бе осъществило и аз вече бях открил, че никога няма да добия сръчността на истински хирург; моите възможности в това трудно и тънко изкуство, което изисква специално и пълно съгласуване на ума, сърцето и ръката, бяха наистина, уви, твърде ограничени. Но сега, колкото и да се страхувах, разбрах, че нямам никакъв избор. Отворих чантата за първа помощ, разрязах с кривите ножици разпокъсания крачол и оголих раздробения крак. Напоих маската с етер. Пациентът ми беше все още в съзнание.

— Обещавам, че ще ви спася — прошепнах аз с увереност, която не изпитвах. — Само дишайте и забравете всичко.

Когато раненият изпадна под влияние на упойката, опрях бутилката с етер до него, стегнах турникета, поставих си гумени ръкавици, взех ножа и като намазах коляното с йод, направих първия разрез сред пълно и напрегнато мълчание.

Нямаше време за колебание. Беше въпрос на живот и смърт. Легнал по корем под надвисналия скален покрив, аз работех като обезумял и изрязах широко ламбо^[3], докато стигнах костта. После посегнах към триончето. Но тъкмо в този миг нещо изпука и от тавана се откърти отломка, която падна върху бутилката с етер и разби стъклото на прах. Течността се разля по земята.

Изругах от отчаяние, но не можех да спра. Прерязах с трескава бързина костта и се залових с лигатурите^[4]. Помощник-ръководителят, приковал очи към пукащия таван, ме подтикваше все по-често да побързам. Мушнах две дренажни тръбички в раната, направих последните вътрешни шевове и започнах да шия ламбото. Когато вкарвах иглата за последен път, неочаквано вдигнах поглед и открих, че раненият ме гледа напрегнато, с разширени очи.

— Мисля, че свършихте чудесна работа, докторе — прошепна той със стиснати от болка зъби, — макар че можах да видя само края на операцията.

Човекът беше дошъл в съзнание и ме бе наблюдавал в продължение на цели пет минути!

Когато го измъкнаха изпод срутените отломки и го сложиха на носилка, очите му все още бяха втренчени в мене. Той се опита да каже нещо. Но припадна. Малко остана и аз самият да припадна, защото минутка след като тръгнахме по трудния и бавен път към шахтата, на петдесет крачки зад гърба ни се разнесе силен грохот и целият скален таван се срути на земята.

Стигнахме на повърхността в два часа сутринта и ми се стори, че звездите никога не са блестели така ярко. Нямаше линейка. Отнесохме ранения на носилката до дома му, където останах да се грижа за него, подпомаган от районната сестра, докато човекът се почувства значително по-добре. Зазоряваше се вече, когато се намерих вкъщи. „Господи — помислих си замаян, като влизах, — какъв странен начин да прекараш първата си брачна нощ.“