Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (10)

Глава X

Когато есенният пасаж сьомга влезеше в заливчето, сърцето на всеки рибар забиваше ускорено. Д-р Камерън познаваше добре най-голямата ми страст и през тоя сезон ме освобождаваше много пъти следобед — без съмнение от добро сърце и може би отчасти поради пристрастието си към парченце прясна и крехка сьомга.

Тъкмо на тия риболовни излети се запознах с оня странен човек, който бе известен в околността под прякора Хаусбоут Там^[1] и от този ден нататък рядко отивах до залива, без да се отбия да го видя. Ако пък не му се обаждах, тогава Там идваше сам, плувайки мълчаливо зад лодката ми и се появяваше съвсем неочаквано, като избухваше във висок тържествуващ смях или просто ме поздравяваше приятелски. Той оставаше за момент така, отпуснат на повърхността и усмихнат наивно, разменяше с мене по някоя и друга новина, после гмурваше под водата мургавата си глава и се понасяше нататък, порейки водните бразди като тюлен, към залива Сенди, където се намираше „къщата му“ — една стара, закотвена на брега ладия. Ето къде прекарваше Там Дъглъс своя самотен живот, макар че се чувстваше особено поласкан, когато наричаха жилището му „плаващия дом“.

Някога ладията представлявала шлеп за въглища, който плавал между Ливънфорд на Фърт и канала Клайд. След като транспортът с ладии и шлепове съвсем залинял, „плаващият дом“ лежал и гниел с години в калта при устието на Ливън. По-късно на палубата поставили груба дървена надстройка и след като боядисали прогнилите греди, я откарали в залива с надежда да я продадат като рибарска лодка.

Но никой не искал да купи това старо корито. Напукана от слънцето, излъскана от вятъра и разнебитена от дъжда, тя лежала изоставена, забравена и самотна в заливчето Сенди. Природните стихии сякаш замазали грубоватия й нескопосан вид и тя добила по-прилична външност. Била „в хармония“ с миналото си, приличала на някакво странно, нежелано от никого същество, което най-после намерило своето убежище.

Тъкмо тогава я взел Том Дъглас — това беше истинското име на Там. Някои твърдяха, че Том я купил за една лира, а други, че я спечелил, като се хванал на бас, че ще преплува залива — още по онова време Том бил прекрасен плувец; но може би също тъй вероятно беше, че чисто и просто се бе качил на борда на старата развалина и я беше обявил за своя собственост. Всъщност никой не се интересуваше много от тоя въпрос, а и това бе станало толкова отдавна, че нямаше вече кой да оспори неговите права. Важното е, че в ония дни Том не бил известен в околността. Той бил обикновен младеж, дошъл по тия места, за да се възстанови от някаква сериозна и съвсем тайнствена болест.

Дали е бил студент? Никой не можеше да каже. Какво го беше сполетяло? Мозъчно възпаление — твърдяха някои — в резултат на умствена преумора, когато се готвел за конкурс за стипендия. Но многознайниците намекваха, че Том „си бил така“ още от рождение. Защото, откровено казано, той имаше някои твърде странни склонности; и беше простодушен. Държеше се скромно и приятелски; никой не можеше да каже лоша дума против него. Беше просто несретник или, както се изразяваха по тия места, малко „откачен“. Човек можеше например да го види застанал самичък под някоя калина и не да събира плодовете, за да си свари желе, както би сторило всяко нормално човешко същество, а да приказва на самото дърво! Да говори на едно дърво, моля ви се! Или пък можеше да го намери по здрач край залива, върху чакъла, заслушан в плисъка на вълните и унесено да се усмихва, сякаш всичко това му се струваше необичайно очарователно. Като че ли никога преди не беше чувал звука на вълните!

Роден беше някъде във Файф, близо до Кърколди. Но никой не бе чувал нещо за роднините му.

— Аз съм си съвсем самичък — отговаряше усмихнато Том, когато някой го питаше настойчиво по този въпрос.

Беше дошъл в Танокбре с много малко пари и те се бяха стопили много бързо. Той просто не умееше да борави с пари. Въпреки това бе останал, беше се влюбил в мястото. Очарователното заливче, горите и планините бяха проникнали в кръвта му, бяха пленили простодушната му натура. А заливът бе станал любимото му убежище.

Тъкмо заради това се беше настанил в изоставения „плаващ дом“. И в тоя дом се беше превърнал постепенно от Том Дъглас в „откачения Хаусбоут Там“. Живееше като отшелник, сам си готвеше храната, миеше съдовете и кърпеше чорапите си. Косата му беше дълга, брадата невчесана. И след известно време бе станал „знаменитост“. Моторниците, които плуваха през лятото из залива, натъпкани с туристи, се отбиваха, за да „зърнат“ Хаусбоут Там. И Там се гордееше, гордееше се с това, че туристите идваха нарочно, за да го видят.

Стоеше така на палубата на ладията си и режеше съсредоточено някоя зелка за обед. И точно когато моторницата минаваше край борда, изпускаше уж неволно лист във водата. Тогава, бърз като стрела, правеше плонж в залива, без да се съблича, и след момент се появяваше на повърхността със зелевия лист в уста. Туристите оставаха възхитени от това, особено дамите, и често пъти към ладията на Там полетяваха монети от половин крона.

Но Там живееше главно от щедростта на залива. Беше чудесен риболовец и роден готвач. Парче прясна лакерда, опечена върху дървени въглища в малката му кухничка и подправена с мащерка и магданоз, представляваше най-хубавото нещо, което бихте могли да си въобразите. Аз ядях често такъв деликатес и ми се струваше, че това е най-вкусната риба в света. През есента пък имаше орехи и трънки, черници и диви малини. Там познаваше всички находища, познаваше и корените, които се ядяха, а също тревите и лечебните билки.

Разбира се, зимата беше най-тежкият сезон за Там. Водата се покриваше с лед, над залива се сипеше суграшица, а вятърът виеше с горчива плач и нещастният Там трепереше под палубата при оскъдните си запаси храна. Навярно страдаше ужасно, защото нямаше топли дрехи, а още по-малко — провизии. Но никой не го чуваше да се оплаква. Той беше най-кроткият, най-смиреният човек, чиито малки чудновати прояви на суетност го правеха още по-приятен и мил. На него гледаха благосклонно дори фарисеите на селото, понеже го смятаха за част от световния божи порядък. Никой не се безпокоеше за него и той не безпокоеше никого.

Когато пристигнах в Танокбре, Там наближаваше петдесет години, но изглеждаше само на малко повече от тридесет. Суровият спартански живот и постоянното плуване в залива го бяха превърнали в атлет. Висок като бук, мускулест, изправен, с обрулена от вятъра бронзова кожа, той можеше да позира за статуя на Посейдон. Имаше необикновена глава, с дълга черна коса, благородно чело и топли кестеняви очи. Но изпокъсаните му дрехи, невчесаната брада и старите брезентови обуща, завързани с канап, му придаваха чудноват и смешен вид. Да видиш Там гол, значеше да видиш бог. А в дрехите си приличаше на някакъв калайджия.

Това първо лято след моето пристигане беше прекрасно и топло. Но зимата се оказа сурова и жестока, може би не толкова свирепа, колкото оная прословута зима, когато заливът замръзнал и хората от Дарок се движели по него с коне и каруци, но все пак студена и тежка. В продължение на две седмици цялата околност лежеше под дебел пласт сняг и мнозина от нашите пациенти бяха пострадали просто от необикновените студове.

Много трудно беше наистина да се движи човек по покритите със снежни преспи пътища. А аз трябваше да се движа. През тия ужасни две седмици трябваше да се влача до Маркли, в началото на залива, всеки ден и почти през нощ.

В четвъртъка през втората от тези две седмици аз пиех на крак кафето си в кухнята на Маркли Армс, когато ханджийката попита нехайно:

— Видяхте ли откачения Там в ладията му, докторе, когато минавахте край залива днес?

Стиснал чашата, от която се вдигаше пара с двете си ръце — те бяха просто премръзнали от студ — аз се замислих и поклатих глава.

Тя продължи:

— В такова време той обикновено притичва до задната врата за паничка супа или нещо друго. Не като благодеяние, нали разбирате. Там никога не би приел милостиня. А в замяна. Напролет току ще остави някоя лакерда или дузина пъстърви, без да взема нещо за тях. — Жената млъкна и след малко добави: — Но не е идвал вече от десетина дни.

— Безпокоите ли се за него?

Ханджийката се замисли намръщено.

— Малко. Може би греша, но при тоя ужасен мраз, кой знае, може да е болен. Срамно би било, ако нещастният човек се разболее, без да има кой да го погледне.

Допих кафето си и намъкнах дебелите ръкавици.

— Добре — успокоих аз ханджийката, — ще хвърля поглед, като минавам край него.

Един час по-късно, след като бях свършил визитациите си, тръгнах по пътя към Танокбре. Карах сам една наета кола, защото Камерън беше взел Джеми и кабриолета за посещенията си в Овъртън. Когато стигнах заливчето Сенди, дръпнах юздите и погледнах към плаващия дом на Там, който се намираше на петдесетина ярда от мене.

От мъничкия ламаринен комин не излизаше никакъв пушек. Никакъв признак на живот! Извиках продължително и високо; гласът ми се понесе над бялата пустош и синьосинкавата заледена вода.

Никакъв отговор. Пълно безмълвие и тишина.

Изругах нетърпеливо. Искаше ми се да продължа пътя си назад към Танокбре, към топлия огън и вечерята си. Но някакъв инстинкт ме караше да остана. Скочих във файтона, прекосих заснежения пясък и слязох до брега. Тук, покрити с брезент и изтеглени на сухо, лежаха няколко лодки, които принадлежаха на риболовния клуб в Маркли и бяха заземени на тоя тих бряг за студения сезон. Вдигнах брезента, избрах най-здравата и я дотътрих до водата; после с помощта на един прът успях да се добера през заледената вода до плаващия дом. Изкатерих се на палубата и се спуснах в трюма с наведена глава.

Там лежеше по гръб на тясното си легло в микроскопичната кабинка; беше студено като в ескимоско иглу. Нещастникът беше облечен в старите си дрипи, върху които бе метнал някакво скъсано чердже; трепереше цял.

— Човече — възкликнах аз, — какво става с тебе, че не ми отговори, когато ти извиках?

Там вдигна очи и ме погледна замаян.

— Не съм те чул. Нищо не съм чул.

— Откога лежиш така?

— От около една седмица — промърмори Там с тракащи от треска зъби.

— Една седмица! — повторих аз.

Стоях така, потънал в напрегната мисъл. Там беше болен. В жалката му кабина не можеше да живее дори куче, а шкафът зееше отворен и в него нямаше нито храна, нито пък някакво питие. Състоянието му обаче беше такова, че не бе способен да мине двете мили заснежен път до Маркли. Какво би могло да се направи? Внезапно реших какво трябва да сторя.

Качих се на палубата, прехвърлих се на брега и скочих във файтона. Зашибах коня и скоро свих по един тесен страничен път срещу заливчето, който се катереше нагоре по хълма към Сауенд фарм. След пет минути вече звънях с всички сили на входа и поисках да видя господарката на къщата.

Въпреки моята настойчивост Елизабет Роб не бързаше да се покаже. Противно на съседните малки чифлици и котеджи, Сауенд беше голямо стопанство, с чудесна жилищна сграда и просторни хамбари. От три години, след смъртта на съпруга си Робин Роб, Елизабет управляваше имението сама и бе постигнала изненадващи резултати. Чувството, че притежава такъв голям имот и съзнанието за собствените делови качества, заедно с вродената й рязкост бяха превърнали вдовицата в горда и високомерна жена. Въпреки това тя беше прекрасен човек, с пълни гърди и добро, честно лице, черни като трънки очи и чудесно оформени крака. Тия хубави крака сякаш не почиваха нито за минута и носеха енергичната жизнена Елизабет непрекъснато из целия чифлик, особено след смъртта на Робин. В Танокбре говореха, че вдовицата била станала много раздразнителна, а „осведомените“ — в шотландските села винаги ще намерите осведомени хора — бяха открили специална причина за това — нещо, което, разбира се, беше глупост, защото мнозина бяха проявявали явен интерес към овдовялата Роб или към нейното богатство, но всички до един бяха получавали решителен отказ.

Изглеждаше, че и на мен сега щяха да ми посочат вратата, защото когато й обясних с няколко припрени думи положението и изказах молбата си, Елизабет направи кисела гримаса.

— Не зная какво да ви отговоря — рече тя. — Ние имаме страшно много работа и трудно бихме се справили с такъв неочакван случай. Пък и тук, в Сауенд, не обичаме особено такива чудновати екземпляри.

Но аз бях решил да не се предавам и накрая Елизабет отстъпи, макар и с явно нежелание. Тогава тя даде няколко резки нареждания на двама мъже, с които отидох до залива и донесох болния Там.

— Тук! — извика тя с очевидно неодобрение, когато видя окъсания Там. — Качете го горе. И внимавайте да не окаляте килима на стълбата.

От хоризонталното си положение Там я гледаше зяпнал, като смъмрен ученик.

— Съжалявам много — рече той, треперейки. — Още утре ще се върна на ладията си.

— Хм! — промърмори Елизабет тихо. — Тъкмо ще се отърва от цялата тази мръсотия. — После добави високо: — По тоя коридор! И гледайте да не изцапате чистите тапети.

И намръщено посочи една хубава стая, в която димеше и пращеше току-що запален огън. Решила веднъж, макар и отчасти по принуда, да прояви милосърдие, Елизабет смяташе очевидно да направи това както трябва. Двамата работници ми помогнаха да съблека Там и да го настаня в леглото. След това го прегледах основно. Най-после слязох долу в салона, където ме чакаше господарката на Сауенд.

— Локализиран плеврит — съобщих й весело, — малко усложнен от липса на грижи. Скоро ще се оправи. До няколко дни ще бъде на крак и няма повече да ви безпокои. Там има железен организъм.

Тя стисна устни с типична за този край ирония.

— И дотогава ще трябва да се откажа от всякаква работа — а само бог знае колко съм заета — за да се грижа за него!

— Няма да бъде за дълго — успокоих я усмихнато аз. — Щом се пооправи малко, Там самичък ще избяга оттук. Ужасно стеснителен човек! Ако зависеше от него, не би останал за нищо на света в жилище с покрив.

— Нима! — рече Елизабет рязко.

И понеже нямаше какво друго да си кажем, аз си тръгнах.

На следната сутрин се отбих отново в Сауенд. Елизабет ме посрещна на вратата.

— Ах вие, с вашата „липса на грижи“ — рече тя с тон на справедлив укор. — Знаете ли, че нещастният човек е направо гладувал? От четири дни не е хапвал нищо, и то при такава ужасна простуда!

Вдигнах примирително ръка.

— Виждате ли, той така си живее…

Елизабет ме прекъсна остро.

— Какъв позор! — заяви тя енергично. — Едно човешко същество да живее така! А аз да не знам нищо. Нищо! Макар че е бил на две крачки от дома ми. Просто не бях помисляла за него, иначе отдавна щях да го оправя. Ами дрехите му — хвърлих ги право в огъня, още щом ги зърнах. Та те не са годни и за последния бедняк! А той е човек и при това, ако не греша, с чудесен и почтен характер…

Елизабет млъкна, забила в мен подозрителен поглед: очевидно смяташе, че е казала повече, отколкото трябва, но в следния момент успя да се овладее и ме поведе нагоре по стълбите.

Когато влязох, останах поразен, защото в първия миг не можах да позная Там. Беше изкъпан, избръснат и облечен в хубава фланелена пижама. Въпреки плеврита, изглеждаше чудесно.

— А, Там… — успях аз най-после да продумам, — днес изглеждаш по-добре.

— Да, по-добре съм — отвърна Там с характерния си простодушен маниер. — Тя се грижи много за мене. Но утре смятам да се върна на ладията.

— И дума да не става — рече строго Елизабет от вратата. — Глупав човек! Сякаш не вижда, че съвсем не е добре.

Наистина Там не бе много добре, температурата му беше над 38 градуса, а в гърдите му все още се чуваха хрипове.

Когато се намерихме отново на долния етаж, подхвърлих уж случайно:

— О, да не забравя, мисис Роб, утре няма да идвам в Маркли, така че ще ви посетя едва вдругиден.

— Извинете — рече тя рязко, скръстила ръце на корема, — но изглежда, вие забравяте, че имате работа с болен човек. Ще ви бъда много признателна, независимо от това дали ще идвате в Маркли, или не, ако посетите пациента си и утре. Вероятно смятате, че тъй като нещастникът няма пари да ви плати, може да го пренебрегвате. Бъдете спокоен, аз ще ви платя.

На другия ден отидох отново. Там беше по-добре; до него димеше чиния с говежди бульон.

— Много е добра, докторе — рече тихо той. — Но все пак мисля, че утре трябва да се прибера на ладията.

Елизабет Роб не благоволи дори да му възрази. Но по-късно, в предния салон, ми заяви решително:

— Не бива да ходи на оная ужасна ладия, преди да оздравее и да се поправи. Той не ми създава никакви неприятности, никакви. Почтен и простодушен човек. — При тия думи гласът й прозвуча почти мечтателно. — Всъщност много забележителен човек, неспособен да каже лоша дума на никого. А пък как мъдро говори понякога, просто да не повярвате. Знаете ли, докторе, че не пуши и дори не познава мириса на алкохола? И като си помисля, че е живял съвсем самичък в продължение на толкова години! — В гласа й се долови възмущение. След малко добави: — Що се отнася до вида му… малцина могат да се мерят с него — красив, добре сложен…

При последните си думи тя улови погледа ми и се изчерви. А като разбра, че се е изчервила, изведнъж стисна добродетелно устни.

— Утре ще дойдете пак, докторе — рече Елизабет официално и ме изпрати до вратата.

Така аз отидох на следната сутрин, и на другата, и на по-другата. И всеки път домакинята пееше дитирамби за Там.

— Знаете ли, докторе…

Времето омекна, снегът се стопи и околността отново се облече със зелена премяна.

Един ден заварих Там станал и облечен в хубав костюм от тънко черно сукно; изглеждаше здрав и спокоен.

— Чудесен костюм, Там — рекох аз.

— Не е лош — отвърна той с безхитростната си блага усмивка. — Бил е на мистър Роб, покойния мистър Роб, нали знаете. — После поглади одобрително реверите и добави: — Като че ли е правен за мене.

— Не е ли вече време, Там? — попитах аз внезапно, като оглеждах моя приятел. В хубавия си костюм, изящното гладено бельо и здравите обуща той имаше вид на явно преуспял човек. — Не е ли вече време да се върнеш на твоята ладия?

Там ме погледна благо и разсеяно.

— Напоследък почти не съм мислил за ладията си — промърмори той. — Толкова е хубаво тук, в чифлика.

В тоя момент влезе шумно Елизабет; изглеждаше доволна, просто разцъфтяла и по-щастлива от всеки друг път. Очите й се спряха с възхищение на Там.

— Нали изглежда прекрасно? — забеляза тя, като че Там беше нейно собствено творение. — Обеща днес следобед да дойде на разходка с мене. Искам да чуя мнението му за долната нива. Нещо ми подсказва, че от него ще стане добър чифликчия… разбира се, ако бъде ръководен както трябва. — Тя се засмя смутена и тихо. — Ще дойдете ли отново утре, докторе?

— Не — отвърнах сериозно. — Моята работа тук е свършена. Няма да идвам повече.

Но пак отидох. След един месец им кумувах.