Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (3)

Глава трета

Дейвид Фенуик, на сто и петдесет метра под земята и около три километра от главната шахта, сметна, че е вече приблизително време за закуска. Той нямаше часовник, обаче броят на пътуванията, извършени от него с вагонетките от тунела до подножието на шахтата и обратно му даваха приблизително указание.

Той застана до своя кон Дик край асансьора — там пълните вагонетки, докарани от него, коларя, трябваше да бъдат закачени за куката на стоманеното въже и изтеглени нагоре. Той чакаше Толи Браун да обърне празните вагонетки.

Докато чакаше, Дейвид се замисли за своето собствено щастие. Той просто не можеше да повярва, че това е неговата последна събота в „Нептун“. Не само последната му събота, но и последния му ден! Не, той просто не можеше да схване напълно своето щастие.

Дейвид винаги бе мразил шахтата. Някои от момчетата я обичаха и отиваха на работа, както патиците във водата. Той винаги си спомняше, освен това, в тунела Файв Куортър, че се намира под морето. Мистър Кармикаел, заместник-директор на училището на Бийтъл стрийт, който му бе помогнал да спечели стипендията си, беше му назовал това чудновато чувство, когато човек се намира затворен дълбоко в земята. Дълбоко под земята, дълбоко под морето. Докато горе на земята слънцето грее, свежият ветрец духа, вълните се разбиват на бяла, красива пяна.

В този момент Толи обърна празните вагонетки. Дейвид закачи четири вагонетки една след друга, скочи в първата, изцъка с език на коня и потегли надолу из тъмния като в рог тунел.

Надолу, все по-надолу караше Дейвид; караше с луда бързина, пазеше равновесие, управляваше коня, знаеше къде да наведе главата си, кога да хвърли цялата си тежест срещу завоя. Лудо, страшно лудо беше това негово бързо каране; баща му често пъти му се бе карал, загдето кара тъй лудо. Обаче, на Дейвид му правеше удоволствие възбудата от бързото каране. Той спря коня с едно великолепно опъване на юздите в галерията на копачите. Там, както бе и очаквал, Нед Софтли и Том Риди, двамата помагачи, които избутваха вагонетките от галерията до началото на тунела, бяха клекнали в спасителната галерия и закусваха.

— Ела насам, момче, да си хапнеш! — извика Том с уста пълна с хляб и сирене и се отмести да направи място.

— Отивам вътре, Том.

Дейвид действително искаше да изяде закуската си заедно със своя баща — Роберт Фенуик отскоро бе излязъл от затвора. Когато имаше възможност, Дейвид взимаше закуската си и отиваше в галерията при баща си; той не искаше да пропусне и тоя свой последен ден.

— Как си, Дейви? — каза Роберт Фенуик, щом съгледа сина си.

— Как си, тате? — обади се момчето.

Хари Брейс, Боб Огъл и Слогър се зададоха от друга една галерия и се присъединиха към тях. Хюги, братът на Дейвид, ги последва мълчаливо. Всички започнаха да ядат закуската си.

— Вярно ли е, чувам отивал си в колежа Бадли, да учиш всички професори на Тайнкасъл? — запита Слогър с пълна уста.

Дейвид отвърна:

— Надявам се, те ще ме учат, Слогър.

— Какво, по дяволите, отиваш да търсиш там? — провикна се Слогър и намигна на Роберт. — Не искаш ли да станеш един честен рудокопач като мене, с елегантно тяло, елегантно лице? И да си имаш с шепи пари спестени в Цигуларската банка?

Тоя път Роберт не намери шегата за смешна.

— Отива, защото аз искам да го отърва от тука! — каза той строго. Тежкото натъртване на последната дума накара всички да замълчат. — Той си търси късмета. Работи усилено, спечели стипендията, сега заминава за Тайнкасъл в понеделник.

* * *

Щом стигна до края на тунела, Дейвид отведе коня в оборите и го настани на яслата.

Това беше най-мъчителната част от сбогуването. Дейвид си знаеше, раздялата му с кончето ще бъде тежка, но тя излезе всъщност по-тежка, отколкото той бе предполагал. С твърди движения на ръката, той помилва врата на своето пони. Дик обърна продълговатата си глава, като че ли да огледа Дейвид със своите нежни, слепи очи, сетне задуши с муцуната към джоба на палтото му. Дейвид често запазваше по някое късче хляб от своята закуска, а сегиз-тогиз — и по някоя бисквита.

Но днес той бе приготвил нещо особено; той измъкна от джоба си едно парче сирене — Дик беше просто луд за сирене — и започна бавно да храни кончето; отчупваше малки късчета, подаваше ги върху опънатата си длан, удължаваше нарочно удоволствието и за Дик, и за себе си. От влажното, меко като кадифе допиране на муцуната на Дик в неговата ръка, на Дейвид му стана мъчно; мъката се спря на гърлото му като буца. Той бавно изтри влажната си ръка в полата на своето палто, хвърли последен поглед към Дик и бързо си тръгна.

Младежът се запъти към изхода, по главния тунел. Скоро към него се присъединиха Том Риди, неговият брат Джек, Софтли, Огъл, младият Лиминг, син на Слогър, Дан Тисдейл и неколцина други. Стигнаха до основата на шахтата, където цяла тълпа вече чакаше ред да се изкачи нагоре, на земята. Работниците се притискаха, но чакаха търпеливо. Кабината на асансьора беше единична и побираше дванадесет души наведнъж. Освен „Парадайс“, асансьорът обслужваше още Глоб и Файв Куортър Коол, горните тунели.

Най-сетне кабината тупна на земята, в дъното на шахтата. Някой изотзад викна: „Влизайте, момчета, влизайте!“.

Тълпата се втурна към кабината, последва обикновената борба за места. Дейвид успя да се промъкне заедно с другите. Кабината се издигна от пода, заплъзга се по релсите, понесе се нагоре, сякаш сграбчена от някоя исполинска ръка. Поток от дневната светлина ги пресрещна. Кабината се спря с издрънкване, вдигнаха лоста; мъжете се втурнаха в сладостната дневна светлина, сякаш се разтопиха и размесиха в нея.

Дейвид слезе по стъпалата заедно с другите мъже, прекоси двора, зае мястото си на края на опашката пред канцеларията. Беше светъл юнски ден. Острите очертания на трансмисията на асансьора, на стълбовете на скрипците, даже и на комина, бяха смекчени от меката красота на деня. Чудно хубав ден за сбогуване с шахтата.

Опашката пред прозореца на касиера бавно се придвижваше напред, Дейвид видя баща си да излиза от кабината на асансьора. Сетне той видя колата на господаря да влиза през портата на двора. Идването на господарската кола беше съвсем обикновено явление; всяка събота, когато има плащане на заплати, Ричард Барас идваше в канцеларията, докато работниците се нареждаха да получат своите пликове. Плащането се извършваше като някакъв обред.

Колата направи гладък завой, жълтите й стъпала блеснаха на слънцето; тя се спря срещу канцеларията. Ричард Барас слезе. Бартли беше вече застанал до главата на коня. Артур Барас, синът на господаря, седнал до преди това между двамата, остана в колата.

Отдалеч, като се придвижваше в редицата, Дейвид заразглежда господарския син и започна лениво да му се учудва. Без сам да знае защо, той изпитваше странно съчувствие към Артур — едно крайно чудновато чувство, особено, почти парадоксално, като че ли му е мъчно за Артур. Стори му се смешно, като си припомни тяхното тъй различно положение. Когато откри, че съжалява господарския син, Дейвид се изсмя почти гласно.

Редът му пред касата дойде. Той отиде до прозорчето, получи своя плик с парите, подаден му през отвора от касиера Петит; сетне младежът се заразхожда по двора, да дочака баща си.

Изведнъж Дейвид почувства, че и той на свой ред е наблюдаван: Барас, придружаван от Армстронг, се бе върнал при колата; двамата бяха застанали там и го гледаха направо.

Една минута двамата продължиха нещо да си говорят, после Армстронг кимна на младежа да отиде при тях.

Дейвид се поколеба, дори му мина през ум да не отиде; все пак той отиде, обаче нарочно се запъти твърде бавно.

— Мистър Армстронг ми казва, че си спечелил една стипендия в колежа Бадли.

Дейвид забеляза, че Барас е в повишено настроение; въпреки това, той почувства острият изпитателен поглед на малките му студени очи.

— Много ми е приятно — продължи Барас, — като чувам за твоя успех. Какво смяташ да учиш в Бадли?

— Искам да завърша класическия отдел.

— Хмм… класическия отдел! Защо не следваш за минен инженер?

Дейвид отговори презрително. Нещо в Барас събуди презрение в душата на младежа.

— Не ме интересува. — Неговият презрителен тон се отплесна от Барас както вода от студен камък.

— Наистина ли… не се интересуваш?

— Не! Не ми харесва работата под земята.

— Не ти харесва — повтори Барас като ехо. — Искаш да станеш учител.

Дейвид разбра, че Армстронг му е казал.

— Образованието е хубаво нещо — продължи Барас. — Аз на никого не искам да преча. Когато завършиш в Бадли, може да ми се обадиш. Аз съм член на комитета! Може да те настаним в някое от окръжните училища. Винаги имаме нужда от млади преподаватели.

Зад дебелите стъкла на своите очила, Барас сякаш започна да се отдалечава от Дейвид. Тъй далечен, той пъхна ръка в джоба на панталоните си, измъкна от там една голяма шепа бяло сребро. По стар навик, без да бърза, той избра една монета от половин лира, премисли, сетне я сложи обратно и избра вместо нея една монета от два шилинга.

— Ето ти един флорин — каза той бавно, тържествено и с тоя подарък сложи край на разговора.

Младежът остана тъй слисан, щото прие монетата. Той остана с нея в ръка, докато Барас се качи и зае мястото си в колата. Дейвид смътно почувства дружелюбната усмивка на Артур към него. Сетне колата се отдалечи.

Младежът се обърна рязко и тръгна към вратата на двора, където Роберт сега на свой ред бе застанал да дочака сина си. Дейвид видя, че баща му е бил зрител на цялата сцена. Той забеляза също, че баща му е ядосан. Роберт беше пребледнял от ярост, държеше очите си наведени и не поглеждаше към Дейвид.

Баща и син закрачиха мълчаливо, докато стигнаха до към средата на Каупен стрийт. Бащата се спря. Насреща им се виждаше Мидълриг — двора на един изоставен краварник, мръсен двор, бунище на целия град, покрито с гниеща слама, боклуци и един грамаден куп тор. Роберт се обърна към сина си.

— Какво ти даде Дейвид? — запита той тихо.

— Даде ми два шилинга, тате. — И Дейвид показа флорина; от срам все още го стискаше силно в дланта си.

Роберт взе монетата, погледна я мълчаливо, сетне я запрати с бясна сила.

— На ти! — каза той, сякаш тая дума го нараняваше. — На ти!

Монетата падна право в средата на купа тор.