Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (29)

Глава двадесет и девета

Неизбежната реакция дойде, когато Дейвид бе въведен в камарата на общините и там се почувства незначителен, маловажен, без приятели. Той поведе упорита борба против това чувство. Смешно, но през тоя пръв ден, неговото главно насърчение дойде от лондонските полицейски сили.

Той отиде рано и извърши обикновената грешка — опита се да влезе в парламента през обикновения вход за публиката. Един полицай го спря и му обясни любезно къде се намира специалният частен вход. Дейвид мина през двора, заобиколи покрай статуята на Кромуел, покрай редиците автомобили край тротоара и цели ята гълъби, и най-сетне се промъкна през частния вход.

В три часа пристигнаха Нъджент и Бебингтън. Дейвид остана с едно смътно впечатление за една продълговата висока зала, равнодушни лица, спикерът с жезъл пред себе си; една смотолевена молитва, как повикаха неговото собствено име, как самият той бързо се отправи за задните редици. В душата му остана едно смесено чувство на смирение и възвишена цел; най-вече остана му убеждението, че неговата действителна работа е вече започнала.

* * *

Дейвид си нае жилище на Блънт стрийт, Батърси. Жилището му бе един малък апартамент на един горен етаж — спалня-дневна, кухничка с машина за готвене със светилен газ, една баня. Наем — една лира седмично, при условие мисис Тъкър, хазайката, да оправя леглото и да почиства стаите. В останалото Дейвид пожела сам да се грижи за себе си; той заяви даже, че сам ще си прави закуска, а това изненада мисис Тъкър твърде много.

Мисис Тъкър бе отчаяна от намерението на Дейвид да води спартански живот. Тя беше възрастна, приказлива ирландка със зелени очи, пъпчиво лице и червени коси. Нейният мъж беше инкасатор на дружеството за светилен газ; тя имаше, освен това, двама неженени синове, чиновници в града. Когато Дейвид отказа да се съгласи хазайката да му готви закуска и вечеря, мисис Тъкър се залови усърдно да приказва по негов адрес. Тя въобще твърде много обичаше да приказва.

В края на януари Дейвид излезе из града по покупки и си купи един тиган.

Продавачката в магазина сметна, че е твърде мъчно да се опакова такава вещ като тигана и попита Дейвид дали не ще може да вземе тигана ей тъй, без опаковка. И тъй, Дейвид взе новия тиган неувит в нищо и го отнесе на Блънт стрийт 33, без да се срамува.

Обаче пред вратата на Блънт стрийт 33 се случи нещо. Един млад мъж с мушама и мека шапка — Дейвид го бе виждал няколко пъти напоследък да се навърта около къщата — внезапно изкара един фотоапарат и щракна една снимка на Дейвид. После непознатият поздрави с меката си шапка и бързо се отдалечи.

На следния ден в средата на първа страница в „Дейли газет“ се появи снимката на Дейвид под заглавието „Народният представител, мистър Тиган“, а под снимката — половин колона похвали за аскетичния живот на новия миньорски депутат от Северна Англия. Прибавено бе и едно късо, но хапливо интервю с мисис Тъкър, пълно с жаргон и закачки.

Лицето на Дейвид пламна от срам и отчаяние. Той веднага скочи от масата и избърза до най-близкия телефон, повика редактора на вестника и протестира с възмущение. Редакторът заяви, че съжалява, съжалява извънредно много, но не вижда нищо лошо в писаното. Просто една хубава шега, или?… Една действително великолепна шега?

Обаче Дейвид тоя ден отиде в парламента ядосан, чувстваше се унизен; надяваше се, че случката, може би, не е била забелязана. Напразна надежда. Посрещнаха го с насмешлив вик ура. Първото му прославяне — с подигравка! Той се изчерви и наведе глава; обзе го яд и срам: може и да са си помислили, че той сам е търсил да си направи такава евтина реклама!

Същата вечер Нъджент дойде в квартирата на Дейвид.

— Не е лоша за една лира седмично — забеляза Дейвид. — Не всичко е тука, разбира се. Оня проклет тиган е в кухнята.

Очите на Нъджент светнаха весело.

— Ти не бива да се тревожиш за такива глупости — каза той добродушно. — Може да имаш полза от това сред момчетата на север.

— Искам да им бъда полезен — каза Дейвид. — Кога, за бога, ще имаме тая национализация? Това е единственото разрешение. Ще чакаме ли да ни я поднесат на поднос?

— Ще трябва да чакаме, докато едно лейбъристко правителство я прокара — каза Нъджент тихо и се усмихна. — Дотогава карай със своите книжки и с тигана.

Последва ново мълчание. Нъджент продължи:

— Личната стойност на човека е от голямо значение. Има толкова много отклонения, дявол да го вземе, и странични вратички в играта, че човек може да се загуби в тях, ако не е внимателен. Никъде другаде не ровят тъй много в личните слабости на човека, както в обществения живот. Вземи, например, нашия приятел Бебингтън. Вярваше ли ти, той да се интересува от ония двадесет хиляди миньори, които са го изпратили в парламента? Пет пари не дава за тях! Той се интересува само за едно нещо — за Бебингтън! Човече, сърцето ти да се разкъса.

— Вземи другиго — Чалмърс. Боб Чалмърс беше абсолютно предан на каузата, когато дойде преди четири години. Сега го ухапа вече златният бръмбар. Държи се с хората на Клинтън… носи им полезни сведения и трупа с две ръце пари в Ситито.

— Друг един да ти кажа — Клегорн. Само че него го отнесе друга болест — висшето общество. Ожени се за жена от висшето общество. И сега да го видиш! Готов е да зареже всички комисии на света, само и само да не пропусне някой прием или забава заедно с високопоставената си съпруга.

Дейвид никога до сега не бе виждал Нъджент тъй жлъчен.

— Рано или късно и ти ще се сблъскаш с това. Ще се сблъскаш с покварата, както миньорът с минния газ. Покварата гъмжи навсякъде тука, Дейвид. Внимавай в барчето в камарата. Внимавай с кого сядаш да пиеш. Внимавай с Бебингтън. Знам, че говоря като по устава на някое църковно братство, но това си е то голата истина. Можеш ли да останеш верен на самия себе си, всичко останало е без значение.

Нъджент изтърси лулата си.

— С това завърших своята проповед. Чувствах, че трябва да я изпея. А пък след това, ако някога дойда тука и видя масата ти отрупана с разни покани, да знаеш, че толкова ще ми е приятелството с тебе.

* * *

Когато Дейвид седна край огъня, смълчан и замислен след като Нъджент си бе отишъл, на вратата се почука и мисис Тъкър влезе в стаята.

— Една дама иска да ви види — съобщи тя.

Дейвид видимо се сепна и се опомни от своите мисли.

— Една дама ли? — повтори той и изведнъж една луда надежда се породи в душата му. Възможно ли е, може ли да бъде Джени… Джени да се връща при него?

— Дамата е долу? Да я доведа ли?

— Да — прошепна той.

Дейвид застана прав, с поглед устремен към вратата. После изражението на лицето му изведнъж се измени; надеждата му се изпари тъй бързо, както се бе появила. В стаята влезе не Джени, а Хилда Барас.

— Да, за съжаление, аз съм — обади се тя със своята обичайна прямота, щом забеляза внезапната промяна в неговото лице. — Научих адреса ви от вестника тая сутрин.

— Недейте приказва глупости, Хилда — възпротиви се той. За него идването на Хилда беше извънредно голяма изненада, но след първото разочарование, стана му приятно.

Тя носеше скромен сив костюм и една скромна, но хубава лисича кожа. Той се усмихна. А най-чудното нещо беше, че и Хилда се усмихна; тя никога не бе се усмихвала, откакто я познаваше — или, във всеки случай, извънредно малко.

— Седнете — каза той. — Внезапното ви идване е за мен действително цяло събитие.

Хилда седна и свали ръкавиците си; ръцете й бяха твърде бели, пълни и меки.

— Какво правите в Лондон? — запита той.

Тя фактически се засмя. Когато се смееше, ставаше много приятна; зъбите й бяха много хубави. Беше станала много по-приветлива от преди. Нейното мръщене беше изчезнало; изглеждаше по-щастлива, по-самоуверена.

Хилда каза:

— Хирург съм. Може да не ви интересува, работя като доброволка в женската болница в „Сейнт Елизабет“, точно насреща — Клифорд стрийт, Челси.

— Чудесно, Хилда — каза той със задоволство.

— Нали? — В гласа й нямаше вече сарказъм; говореше сърдечно и откровено.

— Значи харесвате професията си?

— Обожавам я — каза тя с внезапен жар. — Не бих могла да живея без моята работа.

„Това, значи, е предизвикало промяната в нея“, помисли си той инстинктивно. Точно тогава тя го погледна в лицето и с едно просто невероятно прозрение прочете мислите му.

— Държах се по-рано като скот, нали? — каза тя спокойно. — Бях същински скот към всички… и към себе си. Това мое посещение всъщност е едно изкупление.

— Надявам се, че ще го повторите.

— Много мило от ваша страна — отговори тя с признателност и се изчерви леко. — Аз ще бъда съвсем откровена. Страшно малко приятели имам в Лондон, ужасно, болезнено малко. Много съм затворена в себе си. Не мога да посрещам хора. Мъчно се сприятелявам. Но вас винаги съм ви обичала. Недейте ме разбира погрешно, моля. В мене няма никакви глупости от тоя род, нито капчица.

Дейвид застана пред нея, с ръце в джобовете си, с гръб към камината, загледан в нея.

— Аз ще вечерям… Какао и бисквити. Ще споделите ли вечерята ми?

— Да — съгласи се тя. — Какаото в тигана ли го правите?

Дейвид и Хилда пиха какао и хапнаха бисквити. Разговаряха, спориха. Тя му разправи за своята работа, за операционната зала, за жените, които оперирала. Той в известно отношение й завидя… за тоя действителен начин да помага на страдащото човечество, по един осезателен начин.

Но тя се усмихна.

— В мене няма човеколюбие. Само техника. Приложна математика. Хладнокръвно и съзнателно. — Тя добави: — Въпреки това, тая професия очовечи мене самата.

— По тая точка може да се спори — каза той.

И те отново заспориха.

Удари десет часа. Хилда стана да си отива.

— Трябва да ми дойдете на гости — каза тя. — Аз правя много по-хубаво какао от вас.

— Ще дойда — каза той. — Но аз правя по-хубаво какао.

Вечерта, когато произнесе своята първа реч в парламента, Хилда купи с нетърпение един вечерен вестник. Речта му бе привлякла внимание. Отзивът беше ласкав. Утринните вестници се произнесоха даже още по-ласкаво. Дори и „Таймс“ подчерта с ласкави думи откровеното и трогателно красноречие на новия депутат от Слискейл.

Хилда беше във възторг. Тя си помисли: ще го поздравя, трябва да му телефонирам, да го поздравя. Преди да постъпи дежурна, тя се обади на Дейвид по телефона и го поздрави горещо. „Може да е била малко повечко разпалена в похвалите си, — каза си тя, — обаче речта беше великолепна.“ А естествено, тя се интересува само от речта.