Арчибалд Кронин
Звездите светят отгоре (14)

Глава четиринадесета

Заключителното заседание на анкетната комисия, натоварена по силата на параграф 83 от закона за каменовъглените мини да издири причините и обстоятелствата, довели до катастрофата в „Нептун“, беше на привършване.

Общинският дом на Лам стрийт беше претъпкан до задушаване, тълпа народ чакаше отвън; чувство на напрежение се промъкваше заедно със следобедното слънце през високите прозорци в задушната атмосфера на съда.

Пред масата седеше съдията Хенри Дръмънд и се готвеше да обяви съдебното търсене за приключено. Той се покашля да прочисти гърлото си и заговори:

— Не ми остава вече нищо друго, освен да обявя съдебното дирене за приключено. Бих желал, обаче, да изкажа своята признателност на всички, които взеха участие в разследването. Искам да изкажа и моите съболезнования на пострадалите семейства, особено на семействата на десетте мъже, чиито трупове още не са извадени от мината. В заключение, изказвам моите поздравления към мистър Ричард Барас за неговите героични усилия в помощ на затрупаните в мината работници и да отбележа веднага, че въз основа на събраните съдебни данни, той напуска тоя съд без никакво петно върху своята чест.

Шепот и една голяма въздишка на облекчение се разнесоха из съдебната зала. Когато съдията стана прав, чу се тропане на крака, разместване на столове. Двойните врати в дъното на залата бяха отворени, съдебната зала започна бавно да се опразва.

* * *

Когато Барас и Артур се появиха на стъпалата пред сградата, тълпата се сгъсти около тях; започнаха да им изказват поздравления. Чу се даже и едно слабо ура. Все повече хора започнаха да се притискат към Барас и сина му, в желанието си да им стиснат ръка. Гологлав, с леко зачервено лице, изпъчен, Барас застана на най-високото стъпало; зад него застана Артур, все още смъртно блед. Бащата, изглежда, не бързаше да се махне от очите на тълпата. Той се огледа наоколо, с умолително изражение на лице, готов да поеме всяка протегната към него ръка.

Нещо трогателно се излъчваше от това негово държане към тълпата, застанала в очакване да го види на излизане от съда. Втори вик ура се чу, после и трети, още по-силен от първия. Дълбоко трогнат, Барас заслиза бавно по стъпалата, все още гологлав, придружен от Артур и своите хора. Тълпата стори път почтително на тая внушителна група. Барас поведе групата по паважа с вдигната глава: очите му любопитно се взираха и търсеха познати лица; той отговаряше на всички поздрави, продумваше важно по някоя и друга дума на тоя или оня. През цялото време той чувстваше прилива на всеобщите симпатии към него — един човек, който напуска съда без никакво петно върху своята чест, незасегнат от калта, хвърляна върху него: Вашите наистина героични усилия в полза на затрупаните в мината работници.

Пътят на групата до дома на Барас се превърна в нещо подобно на триумфално шествие.

* * *

Вътре в съдебната зала Дейвид остана неподвижен на своя стол. Той чуваше виковете ура, шума на тежките стъпки отвън; гледаше с тъпи очи влажните стени, блъскането на мухите по мръсните стъкла на прозорците. Той съзнателно се сдържа. Няма смисъл да избухвам, няма никакъв смисъл.

Едно докосване по рамото го накара да се обърне. Хари Нъджент, народен представител, участвал в анкетата като представител на Миньорската федерация във Великобритания, беше застанал до него в празната зала. Нъджент каза тихо:

— Е, свърши се.

— Да.

Нъджент седна до него и се загледа в безстрастното лице на Дейвид.

— Ти не очакваше нещо по-друго, нали?

— Да. — Дейвид сякаш се бе замислил дълбоко. — Да, очаквах правда. Аз знам, че той е виновен. Трябваше да бъде наказан. Вместо това, изказват му похвали, пускат го да си върви, изпращат го с ура.

— Не бива толкова да го взимаш на сърце.

— Аз не мисля за себе си. Защо да мисля за себе си? Нищо не се е случило лично на мене. Мисля за другите.

Лека усмивка се появи по устните на Нъджент. Твърде дружелюбна усмивка. През време на съдебната анкета той бе забелязал поведението на Дейвид и се бе силно привързал към него.

— Ти се държа твърдо — каза той замислено. — Сега ще можем да заставим Министерството на мините да прокара закон за изоставените мини, пълни с вода. Ние от години чакаме удобен случай. Това е главният ни успех. Можеш ли тъй да гледаш на въпроса?

Дейвид изправи глава и поведе борба срещу чувството на празнота в душата си, срещу болката от поражението.

— Да, разбирам те — промълви той.

Погледът в очите на Дейвид изведнъж изтръгна Нъджент от неговия унес. Той сложи ръката си около раменете на Дейвид.

— Знам какво ти е на душата, момчето ми, но не се отчайвай. Ти се държа добре. Твоите показания помогнаха повече, отколкото можеш да предположиш.

— Аз нищо не съм направил. Исках да направя нещо, но не го направих. Цял живот съм приказвал да направя нещо…

— И ще го направиш. Опитай се. Аз ще бъда във връзка с тебе. Ще видя какво може да се направи. А в това време, горе главата!

* * *

Минута след това Дейвид стана и потърси шапката си. Той излезе от общинския дом и се запъти по Фрийхолд стрийт. Чувстваше се съвършено унил. Беше се отдал с всички сили на анкетата; цели шест дни не бе се мярнал към училището.

По едно време той прекоси улицата и зави по Лам стрийт, но един човек извика подире му. Рамедж, месарят, с огромна престилка препасана около кръста, току-що се бе върнал от кланицата, където бе ходил да присъства при клането. Ръцете му още бяха изцапани със засъхнала кръв.

— Хей, Фенуик, чакай малко!

Дейвид се спря, но не отговори.

— Значи си свърши работата за днес в общинския дом? — обади се той с язвителен сарказъм. — Никак не ми е чудно, че толкова си се възгордял. Бога ми, много прослави града си тая седмица. Беше се изправил да спориш с Линтън като същински адвокат. — Той започна да се хили още по-жлъчно. Очевидно, беше запознат и с най-малките подробности около анкетата. — Но да бях на твое място, не щях толкова много да се разпалвам. Тая работа може да ти струва повече, отколкото си се пазарил.

Дейвид зачака да го изслуша докрай. Той чувстваше, че нещо ще излезе от думите на месаря.

— Какво, по дяволите, търсеше ти там, че да напускаш училището без позволение през последните шест дни? Ти да не се мислиш за чорбаджия на училището!…

— Отидох на анкетата, защото трябваше да се явя…

— Не беше длъжен да отидеш. Отиде само от злоба. Отиде само да хвърляш кал върху един от най-видните хора на града, обществен човек като мене, човек, който ти даде службата, без да я заслужаваш. Ти се обърна и ухапа ръката, която те хранеше. Но да знаеш, бога ми, ще се разкайваш за това.

— Това аз сам най-добре ще преценя — каза Дейвид накъсо и тръгна да си върви.

— Чакай малко — кресна Рамедж. — Още не съм свършил. Винаги съм те смятал за подстрекател, както баща ти преди тебе. Ти не си нищо друго, освен един мръсен, проклет социалист. Нямаме нужда от такова учение, като твоето, в нашите училища. Ще ти дадат пътя.

Мълчание. Дейвид изгледа Рамедж.

— Вие не можете да ме уволните.

— Охо, не мога ли? Не мога ли? — Ликуване прозвуча в злобния смях на Рамедж. — Тогава мога да ти кажа, че снощи свикахме събрание на училищното настоятелство да се занимаем с твоето поведение, и решихме единодушно да искаме твоята оставка.

— Какво?

— Никакво какво! Ще получиш предупреждение от Стротър още днес.

* * *

Дейвид продължи пътя си по Лам стрийт с клюмнала глава, с очи сведени надолу, към паважа. Той си влезе вкъщи, отиде в кухнята и се залови по навик да си свари малко чай. Джени беше в Тайнкасъл, при майка си; Дейвид я изпрати там през последната седмица, да я отърве от тревогите около съдебната анкета.

Значи тъй, ще се опитат да го изгонят от училище. Той изведнъж разбра, че всяка една от думите на Рамедж е вярна. Той може, разбира се, да се бори, да апелира решението им пред Сдружението на учителите от Северна Англия. Но каква полза може да има?

В шест без четвърт Дейвид излезе от къщи без цел. Долу по улицата той чу някакво раздвижване и като погледна, видя две момчета да тичат с всички сили надолу по хълма с развети от вятъра коси. Дейвид се спря и си купи един вестник. Всички слухове и прикрити страхове изтласкани на заден план от съдебната анкета, изведнъж блеснаха на първо място в неговия ум. По цялата ширина на първа страница, най-отгоре пред очите му изпъкна заглавието:

Английският ултиматум изтича в полунощ