Александра Маринина
Откраднатият сън (4)

Глава 3.

Настя внимателно огледа аудиторията. Петнайсетте студенти от Московската школа, всичките с униформи, късо подстригани и гладко избръснати, й изглеждаха съвсем еднакви. Вчера беше провела упражнение в другата група и не бе открила никого, чието мислене да отговаря на нивото на „шейсетата задача“.

Първите десет минути посвети на кратко повторение на лекционния материал, после начерта на дъската схема на пътнотранспортно произшествие.

— Записвайте: показанията на водача, показанията на свидетелите А… Б… В… Г… Задача: обяснете причините за несъответствията в свидетелските показания и определете чии показания са най-близо до действителното в произшествието. Време — до почивката. След почивката ще разгледаме отговорите.

Когато иззвъня звънецът за почивка, Настя излезе на стълбищната площадка, където бе разрешено да се пуши. Няколко студенти от групата се присъединиха към нея.

— Вие на „Петровка“ ли работите? — попита я момче, миниатюрно на ръст — беше с една глава по-ниско от нея.

— На „Петровка“.

— А къде сте учили?

— В университета.

— А какъв чин имате? — продължи разпита си дребосъкът.

— Майор.

За няколко мига се възцари мълчание. После в разговора се включи друг слушател — едър, светлокос, с едва забележим белег над веждата.

— Нарочно ли се обличате така — та никой да не се сети?

Въпросът затрудни Настя. Тя знаеше, че в ежедневния си вид изглежда много по-млада от своите трийсет и три години. И макар че днес, вместо обичайните дънки, бе облякла строга права пола, а бархетената риза и топлия пуловер бе сменила с бяло вълнено поло и кожено сако, пак изглеждаше като младо момиче: чисто лице без козметика, дългата светла коса стегната на опашка на тила. Никога и през ум не й бе минавало да полага усилия, за да изглежда по-млада от възрастта си, просто се обличаше както й беше удобно. Мързеше я да се гримира, а да правиш сложна прическа от дълга коса е смешно, след като постоянно ходиш с дънки и маратонки. А Настя категорично не желаеше да носи други, „солидни“ дрехи. Първо, до вечерта краката й почти винаги отичаха, защото обикновено се движеше малко, а и пиеше много кафе. Второ, имаше лоши кръвоносни съдове, поради което постоянно й беше студено, а с дънки, ризи и пуловери й беше топло и удобно — това беше най-важното за Настя. Но би било най-малкото смешно да обяснява всичко това на светлокосия студент.

— А за какво трябва да се сещат хората? — отговори тя на въпроса с въпрос.

— Че… Ами че… — Блондинът се запъна за секунда и се разсмя. — Ама че съм и аз, дрънкам глупости!

„Браво на него! — с одобрение си помисли Настя. — Бързо схваща. Наистина смешно е да се стараеш да изглеждаш така, че всички веднага да се сещат за професията ти. А при нашата работа по принцип е най-добре да бъдеш хамелеон: днес си на трийсет и пет, утре — на двайсет и седем. Ако в групата не се намери по-добър, ще го поканя на стаж. Той поне умее навреме да се сеща, че е сгрешил, и да се поправя, а това вече е половин успех.“

Когато след почивката влизаше в аудиторията, Настя чувстваше колко силно бие сърцето й. Всяка година, избирайки стажант, тя се вълнуваше, надяваше се да открие бисер в купчина зърно и се страхуваше да не го пропусне. Погледна списъка на групата и започна препитването. Отговорите бяха обикновени, нелоши, но най-често повърхностни, не излизаха извън рамките на онова, което самата Настя им бе припомнила в началото на занятието. Създаваше се впечатление, че те не са слушали лекцията и не са прочели учебника. „Сякаш отбиват някаква повинност — ядосано си мислеше Настя, докато слушаше вялите и скучни отговори. — Направо робски труд. Та нали никой не ги е принуждавал да учат тук, сами са дошли, явявали са се на конкурс, изпълнявали са нормативите на физическата подготовка, държали са изпити. А сега всичките тези знания и умения сякаш не им трябват. И такова едно «попълнение» ще дойде в московската милиция. Каква ли полза от тях…“

— Мешчеринов, ако обичате, вашият отговор.

До края на упражнението оставаха осем минути. Настя вече беше сметнала, че няма да намери никой по-свестен от самокритичния блондин с белега. Трябваше да чуе отговора му и ако той можеше да каже поне три смислени думи, щеше да спре избора си на него. Не беше кой знае какво наистина, но поне щеше да се поддава на обучение.

— Най-вероятно психологическите особености нямат нищо общо тук — каза Мешчеринов. — В показанията на свидетелите има несъответствия, защото те са подкупени и говорят каквото им е наредено.

Страните на Настя пламнаха. Възможно ли е? Нима намери своя бисер, намери човека, който е съумял да се издигне над предварително зададените рамки и да потърси решението на задачата на съвсем друга плоскост? Какъв късмет! Като се стараеше гласът й да не издаде радостното й вълнение, тя попита:

— Как мислите, за какво може да е било нужно това?

— Например за да бъде объркано и проточено следствието. Шофьорът може да е пречел на някого и да е трябвало на всяка цена да се ограничи свободата му. Според условията на задачата потърпевшият е загинал, нали? Значи подследственият задължително е подписал декларация, че няма да напуска града. При такива противоречиви показания на свидетелите следствието ще се точи до второ пришествие и това дава пълна гаранция, че виновният шофьор няма да мръдне навън от града. Камо ли от страната.

„Чудесно! Ти не само реши шейсетата задача. Ти имаш свободен полет на фантазията, я каква зловеща история съчини на бърза ръка. И освен това на занятие по криминалистика не забрави, че съществува и следствие. Браво!“

— Благодаря, Мешчеринов, седнете, моля. Упражнението свърши. До звънеца остават две минути и затова ще ви кажа няколко думи за довиждане. Нивото на знанията във вашата група прави потискащо впечатление. До завършването ви остават шест месеца, от които един ще отиде за практиката и още един — за дипломната работа. Едва ли нещо може да се поправи, остава съвсем малко време. Не се съмнявам, че вие добре ще се подготвите за държавните изпити, ще научите всичко и ще ги вземете благополучно. Но умственият мързел е страшен порок. За съжаление повечето от вас страдат от този порок. Може би някои от вас изобщо не възнамеряват да стават добри оперативни работници или следователи, трябват им само дипломата по право и лейтенантските пагони. Моите думи не се отнасят за такива студенти. А останалите трябва да имат предвид, че ако ги мързи да мислят, няма да имат успех и не ще бъдат в състояние да разкриват престъпления. Желая ви всичко хубаво.

В коридора Настя настигна Мешчеринов, който беше тръгнал към стола, и го докосна по лакътя.

— Почакайте малко, Мешчеринов. Вие знаете ли вече къде ще карате стажа си?

— В Северното окръжие, участък „Тимирязевски“. Защо?

— Не бихте ли искали да стажувате в Градското управление, в отдела по борба срещу тежките насилствени престъпления?

Мешчеринов замря и леко примижал, се втренчи в Настя. Той сякаш напрегнато размишляваше, претегляше всичките „за“ и „против“ това. После леко кимна.

— Бих искал, ако е възможно. Но учебният отдел вече е разпределил всички ни.

— Аз ще реша този проблем. Трябва ми само вашето съгласие.

— Аз съм съгласен. Но защо го искате вие?

За втори път през последните два часа това момче постави Настя в затруднено положение. „Ти не си бил от тук от там, приятелче — озадачено си помисли тя. — Друг на твое място щеше да скача от радост, без нито за миг да се замисля. А ти нещо пресмяташ, размисляш, задаваш въпроси. Явно ще излезе детектив от тебе. Добре че те намерих.“

— И ние като всички страдаме от недостиг на служители — отговори тя на Мешчеринов. — Затова се радваме на всяка помощ. Но колкото по-умен е стажантът, толкова по-добре, дори да идва при нас само за един месец.

— Според вас съм умен, така ли? — позасмя се студентът. — Приятно ми е да го чуя. Защото вие ни изравнихте със земята преди малко.

И майорът от милицията Анастасия Каменская се почувства неловко.

* * *

— Да не те събудих? — чу се в телефонната слушалка гласът на Андрей Чернишов.

Настя запали лампата и погледна часовника — беше седем без пет. Будилникът щеше да звънне след пет минути.

— Събуди ме, садист такъв — сопна му се тя. — Открадна ми пет минути скъпоценен сън.

— Не мога да разбера начина ти на живот, Настася. Аз съм станал от цял час, разходихме се с Кирил, направих си гимнастиката на чист въздух, сега съм бодър и свеж, а ти къртиш. Ама наистина ли спеше?

— Разбира се, че наистина.

— Е, извинявай тогава. Разсъни ли се вече? Можеш ли да възприемаш информация?

— Давай.

Настя се надигна на лакът, намести се по-удобно в леглото и сложи телефона на гърдите си.

— Значи, първо. Предаването „Свободни завои“ по четвърти канал е било излъчено на 22 октомври в 21:15, завършило е в 21:45. Второ, майката на Виктория Ерьомина наистина е била алкохоличка, но Вика е била настанена в интерната не защото майка й е била пратена на лечение, а защото е била осъдена по член сто и трети за умишлено убийство. Инак наистина е починала от отравяне с денатуриран спирт, но не в профилакториум, а в колония със строг режим.

— Защо със строг режим? Рецидивистка ли е била?

— С втора присъда. Първия път е лежала за кражба. Между другото Вика се е родила, докато тя е излежавала първата си присъда. В детския дом вече почти целият персонал е нов, но една от възпитателките работи там отдавна. Тя твърди, че не са казвали истината на Вика, за да не я травмират. Достатъчно й било, че майка й е боледувала от алкохолизъм. Пък и смъртта й е била страшна. Сега трето, най-лошото. Готова ли си?

— Готова съм.

— Валентин Петрович Косар, човекът с многото връзки в медицинския свят, е умрял.

— Кога?

— Кураж, Настася, май с тебе сме навлезли в някакво тресавище. Косар е бил прегазен от кола. Нито очевидци, нито информация — нищо. Трупът е намерен на пътя от минаващ шофьор. Делото се води в Югозападното окръжие. Още не знам подробности, смятам днес да прескоча дотам.

— Чакай, Андрюша, чакай малко. — Настя се намръщи като от болка и притисна свободната си длан до слепоочието. — В главата ми е пълна каша, нищо не схващам. Кога е загинал Косар?

— На двайсет и пети октомври.

— Трябва да помисля малко. Ти върви в Югозападния, а аз ще отида в службата, ще докладвам на Житената питка, после тръгвам за Олшански. Хайде да се срещнем с тебе към два часа. Става ли?

— Къде?

— Доколкото разбирам, ти искаш да нахраниш Кирил около обяд.

— Е… бих искал, разбира се.

— Хайде да ме вземеш в един и половина до станция „Чеховская“ на метрото, да отидем у вас, ти ще нахраниш кучето, а после ще излезем да го разходим. Знаеш ли, имам чувството, че с тебе някак се лутаме без посока, блъскаме се в разни врати, без да разбираме какво искаме да намерим. Стига сме препускали, време е да седнем и да помислим. Съгласен ли си?

— Ти знаеш по-добре, тебе наричат компютър, не мене. Аз винаги съм ти бил нещо като момче за всичко.

— Ама ти какво? — уплаши се Настя. — Да не ми се сърдиш нещо? Андрей, миличък, ако съм те засегнала…

— Я стига, Настася, човек не може една дума да ти каже. Сутрин чувството ти за хумор поспива повечко: ти вече си се събудила, а то още не е. В един и половина на „Чеховская“. Чао.

Настя върна телефона на мястото му и оклюмано се потътри към банята. Нещо й беше криво на душата. Откритото преди няколко дена „нещо“ растеше и укрепваше от ден на ден и тя не знаеше какво да прави с него.

* * *

От ден на ден Виктор Алексеевич Гордеев ставаше все по-мрачен. Неговото обикновено обло лице се беше издължило и посърнало, движенията му ставаха все по-бавни, гласът — по-сух. Все по-често, докато слушаше събеседника си, произнасяше „така, така“ и това означаваше, че пак не слуша какво му говорят, а си мисли нещо свое.

Докато провеждаше сутрешната оперативка, почти не се чуваше какво говори, за кой ли път се взираше в лицата на подчинените си и мислеше: „Този ли е? Или този? Или ей онзи там? Кой от тях?“

Струваше му се, че знае кой от оперативните работници е свързан с престъпния свят, но не искаше да повярва. От друга страна, ако не беше този, за когото предполагаше, а някой друг, това не би го облекчило. Отношението на Гордеев беше еднакво към всички и който и да се окажеше предател, щеше да го боли по един и същи начин. Раздираха го противоречиви желания: от една страна, искаше му се да сподели с Каменская подозренията си, но, от друга, смяташе, че не бива да я забърква. Вярно, Настася беше умница, наблюдателна беше, с добра памет и ясна мисъл, с нея щеше да му е по-лесно да разбере какво става. И същевременно Виктор Алексеевич знаеше колко тежко щеше да й бъде, ако й кажеше за подозренията си, да разговаря с този човек, да работи с него, да обсъжда всякакви, дори неслужебни въпроси. Освен това тя можеше да се издаде и да накара човека, който сега беше сигурен в своята безопасност, да застане нащрек.

По време на съвещанието той не попита Настя как върви работата по разследването на убийството на Ерьомина. Тя го разбра правилно и когато се върна в кабинета си, търпеливо зачака началникът да я извика. Не минаха и десет минути и Гордеев й се обади по вътрешния телефон с единствената кратка дума: „Ела“.

— Виктор Алексеевич, нека Миша Доценко разговаря с този човек. — Настя подаде на Гордеев лист с координатите на Солодовников и въпросите, които изискваха колкото може по-точен отговор. Миша Доценко умееше да „работи“ с паметта на хората, пробуждайки асоциативните връзки, толкова изкусно, че понякога с негова помощ човек си припомняше до най-малките подробности и с точност до минутата отдавна отминали събития. Настя много се надяваше Миша да успее да установи кога точно Солодовников се е обадил на колегата си от института Борис Карташов. Това щеше да помогне по-точно да се очертае интервалът от време, в което е прозвучало онова изчезнало от касетата обаждане.

— Добре. Какво друго?

— Трябва да бъде разпитан и лекарят психиатър, с когото се е консултирал Карташов. Това трябва да го направя лично.

— Защо?

— Защото аз разговарях с Карташов, добре си спомням подробностите от разговора ни, тъй че за да се открият евентуални противоречия в показанията, с лекаря трябва да разговарям пак аз. Във всеки случай онова, което ми разказа Карташов, доста се различава от записаното в протокола за разпита на доктор Маслеников.

— Толкова сериозно ли подозираш този художник?

— Много сериозно. Пък и тази версия с нищо не е по-лоша от другите. За проверяване на първите две са отишли три седмици. Съгласна съм, че те са били най-трудоемките. Според данните от отдела по визите и регистрациите никой от чуждестранните клиенти на Ерьомина не е бил в Москва в края на октомври, с изключение на онзи последен холандец, но Олшански вярва на алибито му. От всяко положение не е възможно да се проверят докрай немотивирани действия в състояние на остра психоза. Ние направихме всичко по силите си. Остава ни да чакаме случайно да изплува някаква информация, но може да чакаме това чак до пенсия. Виж, историята с болестта на Ерьомина ми изглежда подозрителна. Виктор Алексеевич, имам основания да смятам, че тя изобщо не е била болна и приказките за нейния откраднат сън са врели-некипели.

— Ами мотив? Ако Карташов е замесен, къде е мотивът?

— Не знам. Точно затова искам да се опитам да науча. Само че ни е трудно само двамата с Чернишов, затова делото напредва бавно.

— Според мен то изобщо не напредва — промърмори раздразнено Житената питка. — Опитваш, проверяваш, вреш си нослето навсякъде като сляпо коте, а ползата е нищо и никаква. Поддържаш ли контакт с участъка по местоживеене на Ерьомина?

— Ами… общо взето… — измънка Настя.

В онзи участък с издирването на изчезналата Ерьомина първоначално се бе занимавал капитан Морозов, затова пак на него бяха възложили да сътрудничи на групата, разследваща убийството. В първите дни Настя се опита да го включи в работата, но Морозов доста популярно й обясни, че освен това убийство, извършено впрочем неизвестно къде, може би в друг район на града или дори из областта (а той, Морозов, е длъжен да се занимава само с престъпления, извършени на неговата територия), има да разследва осемнайсет обира, двайсетина кражби на коли, грабежи, побои, че и две неразкрити убийства, за които „Петровка“ не му помага и той се мъчи сам. Поръченията, които му възлагаше Настя, той изпълняваше неохотно, през куп за грош, без да бърза много-много, но затова пък много ловко се криеше от нея и не беше никак лесно да го намери човек. След три-четири дена Настя изобщо престана да го търси и сами двамата с Чернишов мъкнеха на гърба си цялата огромна работа.

Но Каменская не обичаше да се оплаква и да колади, затова на въпроса на началника смотолеви нещо неопределено и заплетено.

— Ясно — кратко изхъмка Житената питка, който моментално схвана каква е работата. — Ще се обадя в участъка, ще проведа малко възпитателна работа. Включи Морозов, няма какво да се церемониш с него. Хайде де, да не е по-натоварен от Чернишов! Вдругиден ще дойде стажантът, ще го вземеш да ви помага. И не се притеснявай да използваш нашите хора. Но ще го правиш чрез мен. Ясно? Непременно чрез мен. Аз като началник възлагам задачата — и точка. При това мога да не обяснявам нищо на никого. Защото ти няма да можеш да не им отговориш, ако започнат да задават въпроси, нали?

— Така е, няма да мога. Ще си помислят, че се правя на не знам си какво.

— Така, така — замислено кимна полковникът и Настя разбра, че той отново за няколко секунди се е изключил от разговора.

Настя стана и грижливо събра записките си.

— Да тръгвам ли, Виктор Алексеевич? — полувъпросително каза тя.

— Така, така — отново повтори Гордеев и изведнъж някак странно погледна Настя и много тихо произнесе: — Внимавай, Стасенка. Само ти ми остана.

* * *

Следователят Олшански, за разлика от Гордеев, беше приветлив и усмихнат, но посрещаше на нож повечето от Настините предложения. И Настя се досещаше защо. През първата седмица след възбуждането на делото за убийството на Ерьомина със следователя бяха работили Миша Доценко и Володя Ларцев. Докато към Доценко Константин Михайлович беше равнодушен, Ларцев беше негов любимец, впрочем напълно заслужено. Свързваше ги и лично приятелство, ходеха си на гости, съпругите им също се бяха сприятелили. Когато преди година и половина жената на Ларцев почина при раждане заедно с новороденото и Володя остана сам с десетгодишна дъщеричка на ръце, именно семейство Олшански му помогнаха да преодолее мъката и някак да подреди живота си.

Ала смъртта промени не само личния живот на Ларцев. Тя се отрази и на работата му. Володя вече не можеше безрезервно да се отдава на служебните си задължения и да се трепе от сутрин до вечер, както правеше по-рано. Стовариха му се нови грижи и главоболия, успяваше да свършва много по-малко работа, защото през деня гледаше да решава и някои свои домакинско-магазински проблеми, да отскача до вкъщи да провери всичко ли е наред, вечер да си тръгва по-рано, за да контролира домашните работи на дъщеря си и да й приготвя храната за целия следващ ден. Колегите му съчувстваха и му прощаваха много неща, още повече че неговите домашни задължения се отразиха предимно на обема, но не и на качеството на работата му. Константин Михайлович Олшански обаче вземаше много присърце всичко, което засягаше приятеля му, и болезнено възприемаше всеки намек, че Володя понякога не работи достатъчно. По човешки всичко това беше разбираемо. Но на Настя й беше неприятно, че се бе оказала „буфер“ в тази ситуация.

— Експертизата на касетите още не е готова — съобщи й Олшански още с появяването й на прага.

Настя беше взела от Карташов не само последната касета, но и двете по-стари, на които имаше съобщения, за които бе сигурно, че са от Вика, и бе помолила следователя да зададе на експерта въпроси за характера на странната пауза, както и дали на последната касета има запис на глас, идентичен с образци номера четири, единайсет и четирийсет и шест, отбелязани на другите две касети. Щом няма да вярва на Карташов, бе решила тя, то няма да вярва на всичко. Тоест трябва да се провери всичко, и то отново от самото начало. Когато чу, че заключението на експерта още не е готово, тя огорчено въздъхна.

— Жалко. Толкова се надявах! Но и без това трябва да разработваме Карташов, нали, Константин Михайлович?

— Съгласен съм — кимна Олшански. — Някакви предложения?

— Имам. На първо място трябва отново да разпитаме приятелката на Ерьомина — Колобова, и психиатъра. После още веднъж да разговаряме с родителите на Карташов и изобщо с всички, разпитани през първите дни. — За малко да каже: „С всички, разпитани от Ларцев“, но се усети навреме.

Следователят се намръщи.

— Какво искаш да извлечеш от тези разпити? Хайде, кажи ми, ако обичаш, какви въпроси би им задала освен онези, които вече са били задавани?

„Въпросите ще бъдат същите, но подозирам, че отговорите ще са други“ — мислено му отговори Настя, но отново се сдържа.

— Делото не помръдва — продължи междувременно следователят, — нищо ново не се появява в него, а ти постоянно се опитваш да създадеш илюзия за трескава работа и вършиш едно и също нещо по няколко пъти. Къде е прехваленият ти интелект? Колко са ми говорили за теб, колко са те превъзнасяли, обаче аз нещо не забелязвам необикновените ти способности. Обикновен детектив от средна ръка, такива има хиляди. Така че дай да се разберем откровено, Каменская. Сега ти казах обидни думи, но основание за тях е това, което виждам. А ако не виждам нещо, то си е вече твоя вина. Нали те предупредих нищо да не криеш. Признай си, има ли нещо, което не си ми казала?

Търпението на Настя се изчерпа. „Не, не съм Грета Гарбо — помисли си тя. — Не ставам за актриса. Мога да си бъда само аз, не издържам повече от пет минути преструвки.“ И реши да каже истината.

— Константин Михайлович, протоколите от първите разпити са правени през пръсти. Разбирам колко ви е неприятно да го чуете, знам, че Ларцев ви е близък приятел. Повярвайте ми, знаем се с него не от една година, аз много го уважавам и се отнасям към него с доверие и топлота. Но в сегашната ситуация моите и вашите емоции пречат на нормалната работа по делото. Нека признаем, че Ларцев е работил припряно, искал е по-бързо да свърши работата и я е претупал, тъй че сега трябва да я започнем наново. В резултат е изпуснато времето, което бихме могли да използваме по-резултатно. Е, какво сега, да си скубем косите ли? Станалото — станало. Животът на Володя е труден, нека му простим пропуските и да се постараем да поправим поправимото. Макар че има неща, които вече не могат да се поправят. Моля ви, не си затваряйте очите и не се преструвайте, че всичко е наред. Нали сам виждате, че протоколите от разпитите са направени лошо. Вие сте опитен следовател, просто не може да не виждате това. Искате ли един пример?

— Не искам. Аз съм опитен следовател и сам виждам всичко. Но те моля, Анастасия, нека засега това си остане между нас. Не обещавам, че ще имам достатъчно мъжество да поговоря с Ларцев, но ако някой трябва да го направи, най-добре това да бъда аз. Не се оплаквай от него на Гордеев, а? Трябваше лично аз да разпитам всички, когато видях тези пусти протоколи, но се предоверих на Володка, дявол да го вземе! Мислех си: не е възможно той да е пропуснал нещо важно. Знаеш ли върху колко дела работя едновременно? Върху двайсет и седем. Ха кажи ми как да провеждам повторни разпити?

Олшански сякаш в един миг се състари. Ослепителната му усмивка угасна, в гласа му се долавяше отчаяние.

— Защо тогава толкова се съпротивлявахте, когато заговорих за повторните разпити? — тихо попита Настя. — Нали сте разбирали, че съм права? Пазехте репутацията на Ларцев, така ли?

— А вие какво щяхте да направите на мое място? Нямаше ли да пазите репутацията на приятеля си? Само във филмите служителите от правоохранителните органи се ръководят изключително от интересите на работата. А всички ние сме живи хора, всички си имаме проблеми, семейства, болести и между другото — обикновени човешки чувства. Включително любов. Знаеш ли, много по-лесно е да откриваш проблемите, отколкото да ги решаваш. Добре, Анастасия, хайде да се сдобрим и да се захващаме за работа. Кой ще води разпитите?

— Чернишов, Морозов и аз. Може би и Миша Доценко.

— Морозов ли? Кой е той?

— От участък „Перово“, на тяхната територия е живяла Ерьомина. И той работи с нас.

— Морозов, Морозов… — замислено промърмори следователят. — Чувал съм го… Чакай, как му е първото име? Да не е Евгений?

— Да, Евгений е.

— Як един, с румено лице и леко гърбав нос?

— Да, той е. Познавате ли го?

— Не че го познавам, но веднъж-дваж съм си имал работа с него. Ще те изтормози.

— Защо?

— Много пие и го мързи да работи. А се надува колкото си ще, че нали, ние тука си клатим краката, а той превива гръб и заради нас. Но просто характерът му е такъв гаден. Инак никак не е глупав и си разбира от работата, ако я върши, то се знае. Защото все гледа да се измъкне.

— Ще се справя някак, Константин Михайлович, нямам избор. Нали вие сам казахте, че не сме във филм, а в живота. Откъде да взема двайсет свестни оперативни работника, които ще се разтърчат по команда в различни посоки, а вечерта ще дотърчат, събрали за един ден цялата информация, та следователят веднага да си състави пълна представа за нещата. Няма такива работи, нали знаете. Събираме информацията троха по троха, на час по лъжичка. Хем аз се занимавам само с това убийство, не водя други дела. Я другите между колко дела се разкъсват. Така че дори мързеливият Морозов ще ми е от полза. Не ме стряскайте.

— Е, казах го само така, между другото…

* * *

Когато излезе от градската прокуратура, Настя пое към метрото. Изпитваше облекчение, задето си поговори с Олшански за Ларцев и премахна нарастващото напрежение от отношенията си със следователя. И същевременно й беше тъжно. Сега май не би могла да каже за кого й е жал най-много — за Ларцев, за Олшански или за себе си.

* * *

В мекия сумрак на един бар трима мъже разговаряха. Единият пиеше минерална вода, другите двама — кафе с ликьор. Най-младият от тях минаваше четирийсетте, най-възрастният беше на шейсет и три, солидни хора, със самочувствие. Не пушеха — пазеха си здравето, и разговаряха тихо и спокойно.

— Как върви нашето дело? — попита средният по възраст, облечен в скъп английски костюм, леко плешив снажен мъж с благородна физиономия.

— Имам достоверни сведения, че в работата се включва наш човек, така че не се тревожете, повече гафове няма да има — отговори му дребничкият възрастен човек с набръчкано лице и пронизващи светли очички. Разбира се, той си имаше име и бащино, но неговите събеседници, кой знае защо, никога не ги използваха, а предпочитаха да наричат стареца просто Арсен.

— На вас разчитам — обади се и най-младият участник в разговора, набит грозноват мъж с железни зъби в горната челюст. — Не ми се ще да губя хора, всичките ми са отбор юнаци.

— А ти си им войводата, така ли? — позасмя се Арсен.

— Не бой се, чичо Коля, няма да пострадат твоите юнаци, освен ако не станат прекалено нагли.

Мъжът с железните зъби се усмихна. Усмивката му беше странна, будеше асоциации с онова червило, чийто цвят наглед можеше да бъде лимоненожълт или отровнозелен, а на устните, не щеш ли, разцъфваше в малиново или нежно люляково. Чичо Коля сякаш си надяваше като маска усмивката на солиден и самоуверен човек, а през нея прозираха недоверие и напрежение.

— И все пак — настоятелно се намеси мъжът с английския костюм — какво е състоянието на нашето дело?

— Практически делото не помръдва, така че престанете да вдигате паника — презрително изкриви устни Арсен.

— Хлапачката тъпче на едно място, крачка напред — две назад. Нека работи, да си оправдава заплатата, много е далеч дори от предположението за истината.

— Ами ако се приближи?

— Именно затова разполагаме с нашия човек, за да контролира. Щом тя пристъпи накъдето не трябва, ще я спрат, а ние веднага ще научим за това. Мина вече почти месец и нищо страшно не се е случило. Трябва да се удържим до трети януари. Ако до трети януари не изровят нищо, за което да се хванат, делото ще бъде закрито и пъхнато в касата, а тогава вече определено никой няма да го пипне. Натоварени са до немай-къде. Нямат време да се занимават със закрити дела.

— Ще искате ли нещо от моите хора? — попита човекът, когото бяха нарекли чичо Коля.

— Ако потрябват, ще ти кажа. А засега да кротуват. Не дай си боже да ги арестуват за нещо. Особено онзи… как му беше името… дето обича да препуска с колата си.

— Славик ли?

— А, именно, Славик. Кажи му да си прибере колата в гаража и да се вози с метрото. Че току-виж, пипнал го някой катаджия.

— Ще се погрижа — кимна чичо Коля. — Друго нещо?

— Няма друго. Ако ми потрябвате, ще се обадя, няма да ми е неудобно.

Арсен погледна часовника си и стана. Последваха го и събеседниците му. Тримата бавно се насочиха към изхода. Най-младият, чичо Коля, се качи в най-обикновена жигула, „английският костюм“ замина с бежова волга, а възрастният мършав Арсен, потрепервайки от студ в лекия си шлифер, тръгна към тролейбусната спирка.