Александра Маринина
Откраднатият сън (10)

Глава 9.

Точно в осем сутринта Настя Каменская отиде в поликлиниката на Градското управление на вътрешните работи. За разлика от друг път, днес тя беше облечена в яркочервено дълго, подплатено с пух яке, а главата й красеше огромна пухкава шапка от сребърна лисица.

Отиде при гишето на регистратурата, взе медицинския си картон, остави якето и шапката на гардероба и се качи на третия етаж в диспансерния отдел. След като получи всички талони и направления, Настя отиде при стълбището, което водеше към резервния изход. Там я чакаше Чернишов с голяма чанта от тънка синтетична тъкан. Тя млясна Андрей по бузата, без да продума, взе чантата и влезе в дамската тоалетна, а след десет минути излезе със силно гримирани очи и разкопчано тъмно палто, изпод което ослепително просветваше снежнобяла лекарска престилка. На врата й висеше фонендоскоп, а в ръката си държеше купчинка медицински картони. Забележителната чанта от тънък плат сега беше в джоба на палтото, сгъната на миниатюрно пакетче.

Настя слезе по стълбите до служебния вход, който водеше към двора, и се качи в кола със синя ивица и надпис с червени букви „Медицинска служба“. В двора бяха паркирани поне още три такива коли и скоро във всяка от тях щяха да се качат същите като нея жени с бели престилки, с люшкащи се на вратовете им фонендоскопи и медицински картони в ръцете — лекарки, тръгнали на домашни посещения.

Чернишов, който седеше зад волана, погледна Настя и се разсмя.

— Какво бе? — учуди се тя. — Да не би нещо да не е в ред?

— Като те видях сега с боядисаните клепачи, си спомних как бягаше от Кирюша, когато залавяхме Гал. Оттогава не бях те виждал гримирана. Знаеш ли, много си хубавка, като се гримираш.

— Сериозно? — скептично реагира тя.

— Честна дума. Дори си красива. Защо не ходиш така всеки ден? За радост на нас, мъжете, и за да галиш собственото си самолюбие. Мързи ли те?

— Аха — промърмори Настя, докато подреждаше на коленете си купчината бутафорни медицински картони. — Мързи ме, вашите мъжки радости не ме вълнуват, а самолюбие просто нямам. Проучи ли как да стигнем дотам?

Андрей не отговори, защото внимаваше как излиза от портала на оживеното шосе.

— Защо не ми се обади снощи? — попита после. — Нали оставих на твоя Льоша номера си и помолих непременно да се обадиш?

— Прибрах се много късно, а нали имаш малко синче, страхувах се да не го събудя. Случило ли се е нещо?

— Случи се. Бившият следовател Григорий Фьодорович Смеляков живее сега край Дмитров и ние с тебе ще отидем там по шосето покрай Савьоловската железопътна линия.

Внимателно подредената купчинка картони се изсипа от коленете на Настя на пода.

— Уцелихме значи — едва чуто промълви тя със скованите си устни. — Още не в десетката, но някъде много близо. Най-сетне! Чак не ми се вярва.

— Би ли ми обяснила как успяхме да го направим?

— И аз не знам. Вероятно беше по интуиция. Спомняш ли си, че те питах как си е изкарвала прехраната майката на Ерьомина?

— Отговорих ти, че е била шивачка.

— Да, именно. Дълго време се опитвах да разбера защо на рисунката на Карташов има светлозелен нотен ключ „сол“. С какво в едно домакинство може да се нарисува светлозелен нотен ключ?

— Е, с какво?

— С креда. С обикновена цветна креда от обикновен комплект, какъвто се продава във всички книжарници за канцеларски материали. Такъв комплект има всяка шивачка, те използват кредите за разкрояване на плата. Тогава отидох в архива и със собствените си очи прочетох делото по обвинението на Ерьомина-старша. Странно дело, Андрюша. Аз наричам такива дела учебни.

— Защо?

— Ами то е гладко като методическо пособие за следователи. Всички документи са изработени идеално, всичко е прошнуровано в хронологичен ред, протоколите са напечатани на машина, за да се чете удобно, окото да не улови нищо особено. Не криминално дело, а играчка, коледен подарък в празнична опаковка. Истинските дела не са такива.

— Май преувеличаваш малко. Нали и аз четох делото, нищо такова не ми направи впечатление.

— Ами ти не си чел делото, ти си търсил в него полезната за нас информация. Затова не си обърнал внимание на качеството на самите документи.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— Уговори ли се с Карташов?

— Да, ще ни чака във Водники, до яхтклуба.

— Моля те, Андрюша, бъди ми под ръка през целия ден. Най-добре да постоиш в службата, на „Петровка“.

— Не съм дете, и сам се сещам.

— Опитвам се да те ръководя ли? — смути се Настя. — Извинявай.

При яхтклуба тя се прехвърли в колата на Борис Карташов. Андрей откара жигулата с надпис „Медицинска служба“ до местния милиционерски участък и се върна в Москва с мотрисата.

* * *

От една кола, паркирана близо до поликлиниката на Градското управление на МВР слезе млад мъж с приятна външност. Показа пропуска си на пазача, уверено изтича нагоре по стълбището и стигна до регистратурата.

— Добър ден, Галочка — обърна се към момичето на гишето.

Тя разцъфна в усмивка, щом видя симпатичния си познат.

— Добър ден! Какво се е случило? Да не сте болен? — попита съчувствено.

— Няма такива работи. Търся една колежка, Каменская, Анастасия Павловна. Трябва ми много спешно, а в работата ми казаха, че си правела диспансерните прегледи. Е, признавам си, помислих, че всъщност може да е отишла на среща с някое гадже, но за всеки случай реших да прескоча до вас. Може пък да имам късмет!

— Как се казваше?

— Каменская, А. П.

— Сега ще погледна.

Момичето се скри между дългите високи рафтове.

— Картона й го няма — съобщи то, щом се върна при гишето. — Значи вашата Каменская е някъде тук.

— А къде по-точно да я търся, ще ми подскажете ли?

— Попитайте в диспансерния, 302-и кабинет. Те ще ви кажат по-точно.

— Галочка, длъжник съм ви!

Мъжът се отдръпна от гишето, постоя няколко секунди пред гардероба, откри с поглед яркочервеното яке и се запъти по стълбите към третия етаж.

Вратата на 302-и кабинет беше широко отворена. В коридора пред включения телевизор седяха хора с медицински картони в ръцете. Мъжът надникна в кабинета.

— Добър ден, аз съм от Градското управление, от отдела на Гордеев.

— За профилактични прегледи ли сте? — попита симпатичната пълничка сестра, която търсеше нещо в картотеката.

— Не съвсем. Началникът ми нареди да проверя идвала ли е днес при вас Анастасия Павловна Каменская. Често отсъства от работа, казва, че идва в поликлиниката. Та началникът реши, нали разбирате…

— Каменская ли? — Дебеланката съсредоточено сбърчи чело. — Не си спомням.

— Беше, беше тук — чу се от другия край на стаята звънливо гласче — беше гласчето на младичка червенокоса медицинска сестра. — Не си ли спомняш, точно за нея се зачудихме, че е майор, а пък изглежда на двайсет и пет.

— А, тази ли — усмихна се дебеланката, — разбира се, спомням си. Една стройна блондинка, нали?

— Да, да, тя е. Е, благодаря ви, красавици. Сега мога с чиста съвест да докладвам на началника, че Каменская не бяга от работа. Между другото колко време ще й трябва, за да мине през всички лекари? Около два часа?

— Ами — ще трябва да си изгуби целия ден! Пред всеки кабинет има огромни опашки.

Мъжът побъбри още малко с момичетата от диспансерното отделение и се сбогува. Към изхода вървеше, без да се оглежда, затова не забеляза, че отзад го следят нечии внимателни очи.

* * *

— Каза, че работел във вашия отдел. Среден на ръст, тъмна гъста коса, тесни рамене. Лицето му е с правилни черти, красиво, на дясното ухо има дефект на меката част. Гласът му е звънлив, висок.

— Не е мой човек — уверено отговори Гордеев. — Имам само двама красиви, вярно, единият е брюнет, но е много висок, изобщо не става за „среден ръст“. Другият е блондин. Никой няма дефект на ухото. Какво стана после?

— Качи се в една кола, тръгна към Садовое колцо. Държеше се някак странно. В единайсет и двайсет спря до една телефонна кабина, но не слезе веднага от колата, два пъти си погледна часовника. После без бързане влезе в кабината, вдигна слушалката, но веднага я окачи обратно и се втурна към колата. Явно автоматът не работеше, а времето го е притискало. Кара като луд до друг автомат, много беше нервен. Втория път му провървя, телефонът беше изправен. Набра номер и почти веднага затвори. Не разговаря с никого. Пак набра номер, почака малко повече, отсреща пак не отговориха. Набра за трети път, чака още по-дълго и пак с никого не говори. Излезе от кабината, качи се в колата и потегли по посока на Измайлово.

— Човекът се е обаждал на три телефона и никого не е намерил. Какво странно виждаш в това?

— Гледаше си часовника и явно чакаше да настъпи уговорен час. Значи някой трябва да е очаквал обаждането му. Защо тогава никой не му отговори? И после, в ръцете му нямаше нищо — нито монета, нито жетон. Как е смятал да говори?

— Прав си. Ще помисля за това. Не го изпускайте от очи.

— Виктор Алексеевич, щом го пуснаха в поликлиниката, значи е наш служител. Нямаме право.

— Ти видя ли служебното му удостоверение? — рязко прекъсна събеседника си Гордеев.

— Не, но…

— И аз не съм го виждал. Остави разсъжденията за себе си. И докато не видиш удостоверението му с очите си — дали не е подправено или просрочено, за тебе той не е служител, а обект на наблюдение.

— Добре, както кажете.

* * *

Борис Карташов още веднъж погледна картата.

— Мисля, че изпуснахме отбивката към Озерки. Трябва да се върна.

Той обърна колата и след минута видяха въпросната отбивка, а оттам беше съвсем близо до къщата на Смеляков.

Бившият следовател Григорий Фьодорович Смеляков живееше в голяма двуетажна тухлена къща, заобиколена от ябълкова градина. Навсякъде личеше умелата и грижовна ръка на стопанина: и в спретнато подрязаните храсти, и в прясно боядисаната ограда, и в преметената алея, която водеше от портичката към къщата.

— Домакинът очаква ли ви? — попита Борис, докато заключваше колата. — Ами ако не го намерим, какво ще правим?

— Ако не го намерим, тогава ще решаваме какво да правим — отговори Настя, като се стараеше да изглежда безгрижна.

Всъщност тя ясно разбираше, че днес спечелиха време и ако не успеят да го използват, ако Смеляков е заминал някъде, тогава… Не й се искаше да довършва мисълта си. Очевидно втори път примитивен фокус като днешния с поликлиниката няма да мине. ТЕ очакват от нея сложни ходове и само затова успя с помощта на евтиния и познат от памтивека трик да спечели поне малко време. Утре ТЕ ще знаят за измамата и тогава тя няма да може да иде незабелязана дори до тоалетната. Така че днес й е важният ден, решаващият за цялата операция и нейният изход зависи от това какво Настя ще успее да свърши през него.

Тя решително бутна портичката и в същата секунда на стълбището се появи възрастен мъж с красива голяма брада и посивяла коса.

— Кого търсите? — попита той със звучен бас.

— Григорий Фьодорович?

— Аз съм.

Настя отиде до външното стълбище и вече се канеше да бръкне в чантата си за удостоверението, но внезапно реши да играе напосоки.

— Може ли да вляза?

— Влизайте.

Смеляков направи път на гостите. Вътре жилището приличаше на градски апартамент, добре обзаведен, дори разкошен. По стените имаше дървена ламперия, на прозорците — тежки завеси от скъпа материя. В голямата централна стая гореше камина, не електрическа, а от истинска по-истинска. Пред камината — люлеещ се стол с небрежно метнато одеяло, до него на пода — два огромни нюфаундленда, които при влизането на външните хора веднага скочиха и напрегнато застинаха на място.

— Колко е хубаво у вас! — неволно проговори Настя.

Домакинът доволно се усмихна. Личеше си, че обича своя дом и се гордее с него.

— Какво ви води при мен? — попита той и пое палтото на Настя.

— Григорий Фьодорович, може ли да поговорим с вас за едни събития от хиляда деветстотин и седемдесета година?

Реакцията на Смеляков беше съвсем неочаквана. Той радостно се усмихна.

— Значи все пак са го публикували? А аз вече бях престанал да се надявам. След като предадох ръкописа миналата година, не чух нито гък от онова списание. Мислех, че са го хвърлили в кошчето. А вие значи сте го прочели и сте се заинтересували? Само че имайте предвид — не всичко там е истина, има и авторска измислица. Ама седнете, седнете, моля, сега ще направя чай, а после ще отговоря на всичките ви въпроси.

Настя се вкопчи в лакътя на Карташов, за да не падне. Както винаги в минути на внезапни озарения, спазмите на съдовете й причиняваха световъртеж, а краката й омекваха.

— Лошо ли ви е? — прошепна Борис и внимателно я настани на мекия диван.

— От това по-лошо няма накъде — промърмори тя, допря до челото ледената си длан и се постара да успокои дишането си. — Нищо, нищо, сега ще ми мине. Борис…

— Да?

— Май разбрах. Натресли сме се в чудовищна история. Това може да се окаже изключително опасно. Затова си тръгвайте оттук, тръгвайте си, и то веднага. Аз ще се прибера някак сама.

— Не говорете глупости, Анастасия. Никъде няма да тръгна.

— Разберете, нямам право да ви въвличам в това. На мен ми плащат заплата за риска, а вие сте страничен човек и може да пострадате. Моля ви, тръгнете си, моля ви. Ако се случи нещо с вас, никога няма да си го простя.

— Не. Не ме уговаряйте. Ако не искате да присъствам при разговора, мога да почакам в колата. Но няма да ви оставя тук сама.

Настя се опита да възрази, но в стаята се върна домакинът, тикайки пред себе си масичка за сервиране на колела.

— Ето го и чая! Боже, колко сте бледа! — ахна той, когато погледна Настя. — Да не се разболявате?

Тя вече почти се бе съвзела, дори се усмихна.

— Винаги съм такава, не обръщайте внимание.

Докато пиеха чая с мента, кантарион и ягодови листа, Григорий Фьодорович Смеляков им разказваше за делото за убийството, извършено от Тамара Ерьомина. Бившият следовател не криеше нищо: твърде много години бяха минали, за да се оправдава. Пък и през последните години беше станало модерно да се пише и говори за произвола на комунистическата партия в страната. Всеки ругаеше партията, хората жалеха онези, които бяха попаднали под безпощадната й преса, и при това положение Смеляков не виждаше нищо неприлично или опасно в разказа си за тази история.

… В деня след убийството, когато Тамара била вече арестувана, един от секретарите на градския комитет на партията го извикал в кабинета си. Оттам следователят Смеляков излязъл като началник на градски отдел на вътрешните работи в Подмосковието и собственик на огромен четиристаен апартамент. Направо от градския комитет Григорий Фьодорович отишъл в службата си, внимателно извадил от папката част от документите, заменил ги с нови, като подправил подписите на поемните лица и свидетелите, и се обадил по телефона на експерта Батиров, с когото били направили огледа на местопроизшествието. Батиров не дошъл веднага. По физиономията му Смеляков разбрал, че и той е бил викан в градския комитет.

— Какво ще правим, Гриша? — потиснато попитал Батиров. — Предлагат ми длъжност в Киров, с повишение.

— А на мен — в Подмосковието, също с повишение. Ти съгласи ли се?

— Къде ще се дявам? Откажа ли, ще ме унищожат. Ще ми припомнят, че родителите ми са преселени кримски татари.

— И аз се съгласих. Имам шест деца, а живеем в две стаи в комунално жилище, настъпваме се по главите.

— Да, но това ли е най-важното? — тъжно казал експертът.

— А кое е най-важното?

— Най-важното е, че изобщо не ни предлагат. Заповядват ни. Апартаментите и длъжностите са просто така, като благороден и щедър жест. На нас ни заповядват да фалшифицираме делото и ни изритват по-надалече. А ние с тебе вършим престъпление.

— Е, стига де, Рашид — развълнувал се Смеляков, — чак пък престъпление? Никой няма да пострада. Ерьомина е убийца, това е очевидно, а и тя не го отрича. От нас се иска само свидетелите, които са присъствали в жилището й в момента на убийството, да не фигурират в делото. Ами добре, нека ги няма. Кой ще пострада от това? Добри момчета, студенти, озовали са се случайно у Ерьомина, младежка им работа, с кого не се случва! Знаеш ли в какъв институт учат! Само да се чуе там, че са пиянствали с проститутка алкохоличка, веднага ще ги изключат, ще ги изхвърлят от комсомола — и сбогом, кариера! Защо да съсипваме живота на момчетата заради една глупост?

— Може и да си прав — сухо отвърнал Батиров. — Какво се иска от мен?

— Протокол от огледа на местопроизшествието — бързо отговорил следователят. — Да няма никакви следи от присъствието на външни лица в жилището. Само Ерьомина и потърпевшият.

— Ами детето, дъщерята на Ерьомина?

— Детето го остави. Всички знаят, че е било там.

Делото отишло в прокуратурата, а Смеляков и Батиров благополучно се разделили, единият заминал за Подмосковието, другият — в Киров. Григорий Фьодорович се пенсионирал преди четири години. Шестте му деца отдавна пораснали, заживели в Москва, създали семейства. Именно тогава решили да продадат четиристайния апартамент и да построят на баща си разкошна къща, където на наскоро овдовелия човек щяло да му бъде уютно и удобно и където и те щели да могат да идват със семействата и приятелите си да плуват в езерото, да карат ски, да се напарват в руската баня и изобщо добре да си отпочиват.

Григорий Фьодорович не възразил срещу това решение, напротив, зарадвал се, че на стари години ще може да осъществи отдавнашната си мечта за къща с камина, библиотека, люлеещ се стол и големи кучета, защото, слава богу, синовете му били бизнесмени и имали много пари. След като обзавел къщата по свой вкус и се насладил на удобствата и спокойствието, Смеляков решил да се пробва в литературата. Това била другата му заветна мечта. Отначало написал няколко документални очерка, както се казва, изпробвал си перото, а после се осмелил да напише повест, в която разказал именно за делото на Тамара Ерьомина. Написал всичко, както си било.

— А всъщност на стената в кухнята е било нарисувано това, нали?

Настя му подаде рисунката, направена от Карташов по разказа на Вика. Смеляков кимна.

— Къде все пак са публикували повестта ми?

— Страхувам се, че никъде, Григорий Фьодорович.

— Значи вие сте прочели ръкописа в редакцията, така ли?

— Не, не съм чела ръкописа ви.

Смеляков впи в нея тревожен поглед, изпълнен с подозрение.

— Как тогава сте разбрали?

— Преди да ви отговоря, позволете ми да ви прочета нещо.

Тя извади от чантата си „Соната на смъртта“, предвидливо обвита в хартия, за да се скрие рисунката на обложката, отвори я на едно от многобройните отбелязани с листчета места и започна да превежда. След като прочете два абзаца, вдигна поглед към Смеляков:

— Харесва ли ви?

— Какво е това? — ужасен, попита той. — Откъде сте го взели? Та това е мое, от моята повест. Изгледът от прозореца на служебния ми кабинет. На олющената стена отсреща — огромният транспарант „Слава на КПСС“. А под него някакви хулиганчета са нарисували свастика. И под цялата тази мила картинка всяка събота се търкаляше един и същ пияница, когото после прибираха в отрезвителното. Това не може да се измисли случайно, нали?

— Чуйте още нещо.

Тя отвори книгата на друго място и прочете още един откъс.

— Нищо не разбирам. Просто мистика. Имената са други, като цяло всичко е друго, но подробностите, сравненията, дори отделни фрази са мои, мога да се закълна в това.

— Къде дадохте ръкописа си?

— В списание „Космос“.

— На кого по-конкретно?

— Сега ще видя, имам някъде записани координатите му.

Григорий Фьодорович отвори чекмеджето на писалището, порови в него и извади една визитна картичка.

— Ето. — Той подаде картичката на Настя. — На обратната й страна е написано на ръка. Казва се Бондаренко. Когато занесох ръкописа, той си записа адреса ми, а на мен — своя телефон. Търсеше на какво да го запише, взе от бюрото си някаква визитна картичка и на обратната й страна… Боже, какво ви е? Сега, сега — той затърси нещо в джобовете на плетената си домашна жилетка, — имах някъде нитроглицерин…

— Недейте, не се тревожете — едва продума Настя, прибирайки визитната картичка в чантата си. Пръстите не я слушаха, закопчалката не искаше да се отвори. — Вече ми мина. Малко е задушно тук.

Домакинът изпрати гостите до колата. След като подиша влажния студен въздух, Настя се почувства по-добре.

— Григорий Фьодорович, не ви ли е страх да живеете сам?

— Ами не, имам кучетата, пушка. И съседите не са далече.

— И все пак…

— Какво „все пак“? Май не ми казвате всичко?

— Вие сте професионалист и би трябвало да разбирате не по-зле от мен, че сте много по-опасен от дъщерята на Тамара Ерьомина. Знаете много повече от нея. И щом някой се е уплашил от Вика, и то дотолкова, че я е убил, и над вас може да надвисне сериозна заплаха. Разбирам, моят опит не може да се сравнява с вашия, вие сам прекрасно знаете какво да правите и какво да не правите. Не мога да ви съветвам, мога само да ви помогна, ако е необходимо.

— Интересно — засмя се Смеляков. — И аз се канех да ви кажа същото. Вие сте умна, имате похват, достатъчно сте смела, но още повече сте предпазлива, това е чисто женско, но твърде полезно качество за работата на детектива. И не бих се осмелил да ви давам съвети. Но ако е необходимо, мога да ви помогна.

На връщане Настя и Борис пътуваха мълчаливо. На езика на Борис се въртяха десетки въпроси, но той не смееше да започне разговор.

— Към яхтклуба ли отиваме?

— Не, право в Москва. — Настя извади визитната картичка, получена от Смеляков. — Ще опитаме да намерим редакцията на списание „Космос“.

Тя обърна картичката и замислено се загледа в гланцираната й повърхност, на която със златни букви беше изписано:

„ВАЛЕНТИН ПЕТРОВИЧ КОСАР“

* * *

За да „запази легендата“, Настя трябваше непременно да отиде до поликлиниката, преди лекарите да приключат с прегледите, и демонстративно да си тръгне оттам с предизвикателното си ярко яке. Излезе оттам към седем часа вечерта, облечена, както и сутринта, с яркочервеното яке и пухкавата кожена шапка. Вече знаеше, че са я проверявали, и беше готова да я „изпратят“ до вкъщи. Затова на връщане към къщи не спря изобщо да се обади по някой телефон, за да не нервира наблюдателите си и да не ги провокира за поредни среднощни заплахи. Отби се в няколко магазина, купи продукти, предвкусвайки с удоволствие каква прекрасна вечеря ще сготви от тях Льоша Чистяков.

Посещението в редакцията на списание „Космос“ бе само частично успешно. Сергей Бондаренко наистина работел там, но в момента бил болен и си бил вкъщи. Настя го потърси по телефона, но никой не се обади. Дожаля й, че ще изгуби спечеления дотук ден, но какво да се прави! С Карташов бяха спрели с колата близо до блока на Бондаренко и на всеки петнайсет минути му звъняха от автомата. Най-сетне към пет и половина някаква жена се обади и каза, че Сергей щял да се прибере към десет. Така че разговора с Бондаренко трябваше да поеме Чернишов. Андрей щеше да се опита да намери редактора, преди той да се прибере вкъщи. Днес, докато онези си мислеха, че Настя обикаля лекарските кабинети, всяка минута беше важна, а нещата не помръдваха. Утре пак щеше да бъде пред очите на всички и отново щеше да започне изтичането на информация, освен ако тя не измислеше нещо, за да ги заблуди.

* * *

Телефонът, регулиран на минимален звук, се обади шепнешком, едва чуто, но въпреки това Арсен се събуди. Погледна определителя на номера и побърза напълно да премахне звука. Сега само червената сигнална лампичка говореше, че някой го търси по телефона. Арсен не вдигна слушалката. До него спеше жена му.

След няколко секунди лампичката отново замига. Когато го потърсиха за трети път, часовникът показваше 2:05. Като се стараеше да не вдига шум, Арсен стана от леглото и на пръсти отиде до другата стая. Три обаждания между 2:00 и 2:05 — това означаваше молба за спешна среща на уговореното място. По-точно, това беше сигнал от инвалида, че е постъпила такава молба.

Арсен бързо се облече, сложи си тъмно дебело яке, тихо отключи вратата и излезе от апартамента. Винаги го бяха дразнили калта и мракът по улиците, но в подобни минути той мислено благодареше на градските власти, докарали Москва до такова състояние: нощем рядко можеше да срещне човек по улиците.

Вървеше с бърза, пружинираща походка. След петнайсет минути видя на ъгъла снажна фигура.

— Какво има?

— Стигнали са до „Космос“.

— Кога?

— Днес.

— Как разбрахте?

— Обади ми се заместник-главният редактор.

— Намерили ли са Бондаренко?

— Май още не. Но утре ще го намерят, по-точно — още днес.

— По дяволите тая хлапачка! — процеди през зъби Арсен. — Как е успяла да се добере до редакцията? Кой може да я е насочил натам, как мислите?

— Умът ми не го побира. Единствената връзка между Вика с нейните кошмари и „Космос“ беше Косар. Но той вече два месеца не е между живите.

— Ами авторът? Имам предвид онзи, дето е писал за тази история? Възможно ли е да се е докопала до него?

— Не би трябвало…

— Не ви питам би ли трябвало или не. Искам да знам възможно ли е това по принцип.

— Вероятно е възможно, щом той е на този свят, а не на онзи.

— Вероятно, вероятно — ядосано го имитира Арсен. — Знаете ли какво ви е лошото на вас, Сергей Александрович? Вие не умеете да бъдете честен дори в обстоятелства, при които това е жизненонеобходимо на самия вас. Защо го усуквахте от самото начало? Защо не ми казахте веднага за вашата парижка кантора? Ако Каменская, не дай си боже, е говорила със Смеляков, не ви завиждам. Дори да й спрем кислорода, това вече няма да ни помогне. Ако е била при него и му е показала книгата на Бризак, дето я е донесла от Рим, и самият Смеляков може да започне да рови и да търси кой му е откраднал ръкописа. И преди всичко ще се втурне към вашия любим „Космос“ да търси господин Бондаренко. И какво ще правим тогава?

— А не може ли да го… И Бондаренко между другото… Аз ще платя.

— Вие изобщо имате ли ум в главата? След като ги е намерила, по никакъв начин не бива да го правим. Каменская веднага ще разбере, че е на прав път и ще започне да рови още по-надълбоко и надалеко. Ами че те всички там ще наскачат! Впрочем, може би не всичко е загубено. Я ми повторете колкото може по-точно какво ви каза вашият приятел от редакцията. Кой точно е ходил в „Космос“?

— Не е видял. Чул е от кабинета си как в общата стая мъжки глас е питал за Сергей Бондаренко. Казали му, че е в болнични.

— Поискал ли е телефона или адреса?

— Не. Казал, че ще намине след седмица. Заместник-главният после попитал редакторите как е изглеждал човекът, който е търсил Бондаренко. Казали му, че бил над трийсетгодишен, много висок, с гъста тъмнокестенява коса, с мустаци.

— Сам ли е бил?

— Сам.

— Добре, Сергей Александрович, вървете да спите. Аз ще помисля какво да правим.

— Много се надявам на вас, Арсен.

— А, недейте чак толкова да се надявате. Аз не съм всемогъщ и нищо не ви обещавам. Сам сте си виновен за всичко.

— Но кой можеше да предположи, че Смеляков ще опише този случай, че ще занесе ръкописа именно в „Космос“ и именно той ще замине по канала? Такова стечение на обстоятелствата е невъзможно да се предвиди!

— Не биваше да ме лъжете. Лека нощ.

Арсен дори за миг не се усъмни, че в редакцията е ходил Борис Карташов. Разбира се, пред Сергей Александрович той правеше съответните физиономии, преструваше се на угрижен и напрегнато мислещ. Всъщност въздъхна с облекчение, когато разбра, че в редакцията е ходил художникът. Какво означаваше това ли? Ами че все пак е намерил прословутата бележка, която му е оставила Вика. Арсен беше достатъчно опитен, за да вярва в случайни неща. Художникът си е живял в апартамента и бележката не му е попадала пред очите. А после изведнъж… По-точно, не изведнъж, а веднага след като в жилището му се вмъкна крадецът, бележката изникна по вълшебен начин. За това можеше да има само две обяснения. Или детективите от „Петровка“ са се свързали с Карташов и са го помолили да потърси бележката, или хлапакът, изпратен от чичо Коля, не е издържал на боя и му е казал нещо.

Първото обяснение май не е много вероятно: на „Петровка“ си мислят, че Борис още не се е върнал в Москва. И после, ако Каменская беше научила съдържанието на бележката, в „Космос“ щеше да отиде не Борис, а самата тя или някой от нейната група. А тя през целия ден се размотава из поликлиниката, не отиде на работа и не влезе във връзка с никого от групата си. По всичко личи, че дори Карташов да е научил нещо, информацията още не е излязла от него. И това ще бъде отправната точка.

Арсен реши, че ситуацията все още не е сериозно изострена. Щом Карташов не е попитал в редакцията за адреса и телефона на Бондаренко, значи не смята разговора с него за твърде важен и спешен, тоест не вижда връзката между редактора от „Космос“ и смъртта на Вика. А щом е така, не е нужно да се вдига паника. От всичко на света Арсен най мразеше да действа припряно. Беше убеден, че при цайтнот се вземат неправилни и дори глупави решения. На младини беше запален по шаха и много добре играеше на нивото на майстор на спорта.

Дотук добре, но чичо Коля с неговия хлапак… Как е могъл да се издъни така? Не стига, че е взел в екипа си някакъв мухльо, който не е издържал на побоя на дилетанта художник, ами е позволил на сополанкото да го измами, не е почувствал лъжата, фалша, взел е всичко за чиста монета. Интересно, какво ли се е случило в действителност? Дали хлапакът сам си е признал, че е отишъл да търси бележка? Или пък художникът е бил скрит в някой тъмен ъгъл и е наблюдавал гостенина, а когато гостенинът е намерил каквото е търсил, е излязъл от скривалището си и е започнал да го пердаши? Арсен не можеше да си обясни по друг начин факта, че Карташов внезапно е довтасал в редакцията да търси Бондаренко. Само чрез бележката. А бележката е получил само чрез хлапака. Трябва незабавно да каже на тоя идиот чичо Коля да вземе мерки.

Колкото до художника, той трябва да се наглежда — да не би да реши да влезе във връзка с милицията. Арсен смяташе, че добре познава хората. Обстоятелството, че Борис сам е отишъл в редакцията, може да бъде изтълкувано по два начина. Или той знае само телефона на Каменская, цял ден не е могъл да я намери и затова е отишъл в редакцията сам, или изобщо не смята да съобщава за „Космос“ нито на Каменская, нито на когото и да било от милицията. Значи трябва да видим дали утре ще опита да се свърже с „Петровка“, по-точно — с Каменская. Един ден ще е достатъчен, за да станат ясни намеренията на художника.

И още една успокоителна мисъл споходи Арсен. Ако Каменская още нищо не знае, може да успеят да поработят и със Смеляков, и с Бондаренко. Вярно, по-добре би било да се избегнат труповете. Прекалено много убийства.

* * *

Андрей Чернишов си помисли, че всичките му сили и способности за тази нощ са изцедени до капка. Отначало дълго се подмазва на жената на Бондаренко да му каже къде си прекарва времето болният й съпруг. След като я придума и откри съпруга в топла, дори гореща банска компания, Андрей дълго се прави на „наше момче“ и печели доверието на Бондаренко и приятелите му, в резултат на което успя да изведе, по-точно — да отнесе безпомощния редактор от банята и дори да заседне с него в празния апартамент, ключовете от който бяха постоянно у него. После отново по телефона да се подмазва на жената на абсолютно пияния Бондаренко и да се кълне в цялото героично минало и светло бъдеще на родната милиция, че Сергей ще прекара нощта не при жена, а под неговия, на Андрей, строг надзор, и че на сутринта, трезвен като кристална чаша, съпругът й ще бъде доставен с автомобил в родната му кухня. Оставаше, както казва одеският виц, да бъде уговорен Рокфелер: да направи така, че Бондаренко да изтрезнее и да се съгласи да отговори на въпросите му, без да обърка нещо.

Отначало Чернишов се надяваше да мине с „леки“ мерки: налива Сергей със силен чай и кафе, облива главата му със студена вода. Резултатът от усилията му обаче беше някак едностранчив: редакторът стоеше все по-стабилно и уверено на краката си, но погледът му ставаше все по-мътен, а приказките — все по-несвързани. Времето течеше, утрото наближаваше, а надеждите да получи показания все повече намаляваха. Андрей се ядосва, нервира се, после изпадна в отчаяние. В момента, когато отчаянието му стигна върха си, у него сякаш щракна някакво копче и огря ситуацията със съвсем различна светлина. „Представи си, че имаш пред себе си болно куче — каза си Чернишов. — Нали няма да му се гневиш, че е болно? Пиян човек е все едно болно добиче. И на него му е зле, не може да си помогне сам. Не може и да обясни свързано какво го боли. Ако Кирил се разболееше посред нощ, ти какво щеше да направиш?“

Отговорът дойде от само себе си. Надвил отвращението си, Андрей закрепи редактора стабилно пред тоалетната чиния и пъхна в гърлото му двата си пръста. Предвидливо постави наблизо петлитров буркан със слаб разтвор на калиев перманганат, за да редува принудителното повръщане с насилствено отпиване от перманганата. След като приключи с неприятната процедура, настани Сергей на дивана и отвори бележника си, в който бе събрал грижливо изрязани от вестници обяви от типа на: „Отрезвявам спешно. Денонощно. Обслужване по домовете.“ Андрей потърси сред изрезките такива, които според номерата на посочените телефони бяха дадени от „отрезвители“, живеещи наблизо. Обади се на двама, с единия се уговори за спешно посещение и в очакване на помощта започна да пресмята ще му стигнат ли наличните пари да плати услугата.

До сутринта редакторът от списание „Космос“ Сергей Бондаренко можа достатъчно свързано да изложи събитията отпреди два месеца. Когато Валка Косар с пламнали очи започнал да разказва за странната болест, сполетяла приятелката на един негов познат, той, Сергей, веднага си спомнил, че е чел нещо подобно. Поровил се в паметта си и се сетил за детективската повест, донесена в редакцията от възрастен мъж, май бивш следовател. Кой знае защо, Косар изведнъж заговорил много сериозно и казал, че истината трябва да се разкрие, защото психиатричната диагноза не е шега работа, може да съсипе целия живот на човека, а той всъщност да е абсолютно здрав.

— Нека направим така — казал на Сергей. — Ти потърси в твоите редакционни залежи тази повест, а аз ще се свържа с моя познат, ще му дам твоите координати, за да се срещнете. Става ли?

— Добре — равнодушно свил рамене Бондаренко.

Не го тревожела болестта на приятелката на не знам си кого и изобщо не му се искало да рови в мазето сред редакционните боклуци, старите книжа и неизползваните ръкописи. Сега са се навъдили едни графомани — страшна работа. По-рано, при застоя, нямаше такова нещо. А сега всеки месец — нова модерна тема: ту някоя партия, ту произвол в трудовоизправителните колонии, ту хомосексуалисти, ту опит за преврат, ту корупция, ту отвличания на хора с цел продажба на вътрешните им органи… И всяка нова тема отприщва нова вълна от графомани, които смятат, че имат какво да кажат по въпроса. Ръкописите се стичат към редакциите на списанията като непрестанен поток, но почти за нищо не стават и след едно бегло прочитане небрежно се захвърлят по килери, мазета или тавани.

Но Сергей не можел да откаже нищо на стария си верен приятел Валка Косар, който толкова пъти му бил помагал. Същия ден слязъл в мазето и добросъвестно се опитал да намери ръкописа, но претърпял неуспех. Въпреки привидния хаос, книжата се складирали по определена система, която никой не нарушавал. Всеки отдел на списанието имал „свой“ кът край стената, покрай която се трупали материалите, и „свои“ места по рафтовете. Бондаренко изследвал сантиметър по сантиметър „своята“ територия, но не намерил повестта на бившия следовател Смеляков. Опитал се да си спомни: дали наистина я бил свалил в мазето? Може повестчицата да не е била много лоша и да я е дал на заместник-главния редактор да я прочете? Тогава ще трябва да го попита къде е пъхнал ръкописа.

Заместник-главният не си спомнял нищо за някакъв си Смеляков и неговата детективска повест. Но Сергей не се притеснил много. Е, нямало го ръкописа — голяма работа! Имал записан адреса на Смеляков, можел просто да изпрати приятелите на Валка при него и всичко щяло да се оправи…

— Да знаете дали Косар се е обадил на приятелите си? — попита Андрей, запари нов силен чай и отвори нов пакет захар.

— Да, разбира се. Искаше да се обади направо от нашата редакция, но се сети, че е забравил вкъщи листчето с техния телефонен номер. А същата вечер ми се обади и ми каза, че неговият познат бил в командировка и че той, Валентин, му оставил съобщение на телефонния секретар. Тоест щом се приберял, Борис веднага щял да дойде при мен.

— Добре ли си спомняте, че го е нарекъл Борис? — попита Андрей.

— Ами да… добре си го спомням…

— А кой ден точно беше това, спомняте ли си?

— Датата не си спомням. Но беше петък. Защото на другия ден ми се обади някаква млада жена и каза, че Косар й дал моя телефон и тя искала да ме види по повод на ръкописа. А пък беше събота и трябваше да се чудя как да обяснявам на жената, че трябва спешно да отида в службата. Защото не можех да поканя вкъщи непозната млада жена, нали разбирате?

— И къде се срещнахте с нея?

— Тоест как къде? В службата ми, разбира се, в редакцията. Представяте ли си какво щеше да стане, ако жена ми се беше обадила на служебния ми телефон и мене ме нямаше там? Развод в същия миг.

— И какво стана после?

— Тя дойде в редакцията. Ама ще знаете… Вие виждали ли сте я? Да паднеш и да не станеш. Естествено на мене лигите ми потекоха, изникнаха ми крилца, за нея бях готов още веднъж да преровя цялото мазе. С една дума — дадох й адреса на автора Смеляков, тя го повъртя в ръцете си и каза, че я било страх да тръгне сама. Че, нали, било далече, на непознато място, ами ако се загуби? То се знае, аз веднага схванах намека. Казах, че ще помоля един приятел да ми даде колата си и в понеделник ще я закарам при Смеляков. Разбрахме се в понеделник тя да дойде в редакцията към десет сутринта и тогава тръгваме. И така се разделихме.

— И после?

— После — нищо. Тя не дойде. И изобщо повече не е идвала и не се е обаждала.

— А вие не се ли опитахте да я намерите?

— Защо? Тя можеше да ми бъде интересна само като красива жена, но щом не се появи повече, значи не съм бил привлекателен за нея. За какво да я търся?

— Онази събота имаше ли други хора в редакцията?

— Пет-шест души.

— Някой видя ли Вика във вашата стая?

— Всъщност всички. Това е обща стая, в нея пием чай, разговаряме, пушим.

— Може би някой е проявил по-специален интерес към вашата гостенка?

— Има си хас! — засмя се редакторът. — Нямаше мъж, който да мине спокойно покрай нея. Всички екземпляри от мъжки пол, щом влезеха в стаята, се наперваха като петли и се опитваха да завържат познанство. Едва ли мога да откроя някого, всички реагираха еднакво.

— Сергей, трябва да се съсредоточиш и да направиш две неща. Първо, да си спомниш на коя дата е станало това. Второ, да си припомниш всички, които в онази събота са били в редакцията и са видели момичето. Ще можеш ли?

Бондаренко дълго се мръщи, търка с длани слепоочията си, отпива на малки глътки силния чай. Най-накрая вдигна към Андрей измъчените си очи.

— Не мога. Няма за какво да се заловя. Със сигурност помня, че беше събота, но датата… Или беше краят на октомври, или началото на ноември.

— На двайсет и пети октомври е загинал Косар — напомни му Чернишов.

— Така ли? — чак подскочи Сергей. — Наистина ли загина на двайсет и пети октомври? Ами да, разбира се, на четвърти декември бяхме на помен, на четирийсетия ден… Да, съботата беше, преди Валя да… да го… С една дума — непосредствено преди това.

— Значи на двайсет и трети октомври — уточни Андрей, след като погледна календарчето си.

С имената на служителите, присъствали онази събота в редакцията, стана по-трудно. Редакторът си спомняше със сигурност само двама, а за другите се колебаеше. Но и това вършеше работа. С две сигурни имена можеха да се опитат да възстановят останалите, щом имаха точната дата. Нали не всяка събота в редакцията се събират едни и същи служители!