Анди Бригс
Съветът на злото (7)

Ден като ден

Би било твърде меко казано изминалият уикенд да се определи като странен. Джейк лежеше в леглото си, заобиколен от познатата домашна обстановка. Беше неспокоен и се взираше безцелно в тавана, докато съзнанието му правеше разбор на неотдавнашните събития.

Връщането на вулканския рай на Базилиск беше лесно. Суперзлодеят тъкмо щеше да пита Джейк дали мисията беше преминала гладко, когато забеляза дупките от куршуми навсякъде по скайкара. Подутото око на Джейк беше спаднало и той най-после си бе възвърнал зрението. Джейк трябваше да обясни на Базилиск за полицейското преследване през града с огромно нежелание. Базилиск не продума, но от свитите му юмруци се чу изпукване.

След това Джейк остана сам за известно време и реши да се възползва, за да глътне малко свеж въздух и да разгледа острова. Докато вървеше нагоре по тунела, водещ към повърхността, той усети топлия тропически въздух по лицето си. Но като излезе, очите започнаха да го парят от ярката слънчева светлина и получи силно главоболие. Усети кожата си възпалена, сякаш беше изгорял от слънцето. Беше странно в такъв хубав ден, но той се принуди да се върне под земята. Чудеше се дали предсказанието на сестра му, че ще се разболее, не се сбъдваше.

Базилиск влезе в хангара и прекъсна мислите му.

— Изпратих искането за откуп на хората на Рамиус, така че сега ще чакаме. Сигурен съм, че са достатъчно покварени и ще искат да държат всичко настрана от правосъдието. Стига да е възможно, при положение че половината ченгета в страната са те видели да го отвличаш!

— Кожата ми гори! — простена Джейк, без да обръща внимание на обвинението на Базилиск.

— А, както се опасявах, ставаш фоточувствителен.

— Моля?

— Това означава, че ставаш чувствителен към светлината. В случая, към ярките ултравиолетови лъчи, които идват от слънцето. Близо сме до екватора. Тук слънцето е по-горещо откъдето и да е другаде по света.

— Но защо? Преди никога не съм бил фото… каквото там беше.

Базилиск се поколеба.

— Понякога има странични ефекти при дълго ползване на суперсилите.

Джейк се намръщи.

— Ти каза, че няма странични ефекти!

— Много са редки — отбеляза Базилиск равнодушно. — Връщаш се вкъщи до фаза три.

И така, Джейк се озова на борда на набързо закърпения скайкар и потегли към дома си. Последните думи на Базилиск го накараха да размишлява по време на полета.

— Дръж си главата наведена и не споменавай за това пред никого! Скоро ще говорим.

Наясно беше, че техните непочтени планове не бяха нещо, което да обсъжда с приятелите си. Не схващаше обаче защо трябва да си държи главата наведена.

Джейк пристигна вкъщи и влезе направо във всекидневната, където родителите му гледаха телевизия. Тъкмо да изрече предварително приготвената лъжа какво беше правил с приятелите си, когато майка му го погледна загрижено.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, защо?

— Изглеждаш много блед. Сякаш си болен. Добре ли спа?

Джейк я увери, че е спал добре, и тръгна да излиза от стаята, но погледът му беше привлечен от новините.

Водещият съобщаваше за опит за банков обир в града предния ден. Внезапната вълна на насилие в страната беше принудила полицията да организира въоръжени патрули. Точно един от тези въздушни патрули се беше опитал да осуети отвличане. Преследването предизвикало суматоха, каза репортерът, но както Джейк забеляза, не се споменаваше фактът, че колата му беше летяща.

След това картината се смени с размазана снимка на самия Джейк. Беше кадър в едър план как виси от скайкара, показваха го толкова отблизо, че да не си личи, че е във въздуха. Въпреки размазания образ, ясно си личеше, че е Джейк.

Стомахът му внезапно се обърна от страх. Родителите му гледаха репортажа, без да направят връзка между образа на екрана и сина им. Но Джейк беше сигурен, че всеки момент ще забележат.

Говорителят продължи с обяснение за зрителите, че заподозреният е издирван както за отвличането, така и за банковия обир.

— Полицията смята, че той е въоръжен и опасен — продължи говорителят, гледайки в камерата. Джейк се почувства така, сякаш обвинителният му поглед го прониза. — Не се приближавайте до него и ако имате някаква информация, която да спомогне за ареста му, обадете се в полицията, колкото се може по-скоро. Обявена е награда.

Телефонът звънна. Погледът на Джейк се стрелна към него, но краката му отказаха да помръднат. Майка му се протегна и вдигна.

— Ало? — каза тя.

Джейк знаеше, че това е моментът, в който родителите му щяха да разкрият тайната. Моментът, в който новооткритият шанс в живота му щеше да се изплъзне от ръцете му.

Но майка му се разсмя гръмогласно. Беше една от нейните колежки, която се обаждаше с някаква клюка.

Джейк избяга от дневната и се скри в леглото си с нарастващ ужас. Странеше от всички в неделя и избягваше всякаква телевизия или новинарски уебсайтове. Проверяваше пощата си редовно, но нямаше нищо от Базилиск.

Не е честно, помисли си той, зависеше от един злодей. Базилиск вече го беше излъгал веднъж за страничните ефекти, какво ли още щеше да направи? Джейк просто не му вярваше.

Струваше му се крайно невероятно, но очакваше с нетърпение да се върне на училище утре. Каквото и да е, само да се разсее от маниакалните мисли.

 

 

Джейк настръхна, когато мина покрай вестникарския павилион на господин Пател и видя най-отпред националния ежедневник с увеличената му снимка в скайкара. Вече беше Публичен Враг Номер Едно. Джейк разгледа снимката и с облекчение заключи, че нямаше да е лесно да го разпознаят на нея.

Поуспокоен, той влезе през портала на училището. Както обикновено, всички се отдръпваха да му направят път, но този път им беше благодарен. Откакто се бе събудил, беше валяло силно и сега въздухът беше нетипично топъл за сезона. Майка му се беше оплаквала от ненормалното време цяла сутрин. Той нямаше нищо против да се намокри, защото облаците скриваха слънцето и кожата му не го щипеше толкова.

Почти подмина бандата си, която беше приклещила Професора до стената, сипейки заплахи. Джейк се разсмя. Изглежда се беше намесило някакво друго хлапе, което Джейк разпозна като брата на Лорна Тоби. Джейк винаги оставяше Тоби на мира заради Лорна. Нямаше да е добре да бие брата на момичето, което харесваше. Гадняра го погледна и му махна, но Джейк продължи да върви.

— Джейк!

Гласът го изтръгна от мислите му. Обърна се и видя Лорна, която се бе запътила към една класна стая, носейки купчина книги в ръце. Обичайната й грееща усмивка помръкна, щом видя лицето му.

— Добре ли си? — попита тя.

Джейк преглътна хапливия коментар, който щеше да направи. Искаше да останат приятели и затова галантно й отвори вратата.

— Просто се чувствам малко уморен. Не съм спал много.

Е, поне това беше вярно.

Лорна му благодари за помощта и се поколеба, преди да влезе в класната стая.

— Чух, че си спасил господин Фалконър. Било е смела постъпка от твоя страна, особено след това, което той ти причини — тя се изчерви и погледна встрани.

Джейк не знаеше какво да каже. Щом Лорна беше разбрала за господин Фалконър, тогава цялото училище сигурно говореше за това.

— Трябва да ми разкажеш — продължи тя. — Нали се сещаш? След училище?

Страните й пламнаха и тя погледна зад него.

— Фен клубът ти е тук. До скоро!

Тя се мушна в класната стая и вратата се затвори, точно когато огромните ръце на Кокала се стовариха на раменете му с такава сила, че коленете му се подкосиха.

— Ей, Хънтър, к’во става?

Мислите на Джейк препускаха в главата му. Само преди минута се тревожеше, че го издирват, а сега се мъчеше да проумее, че току-що го бяха поканили на среща. Можеше да се справи с лошата слава, но момичетата бяха непозната територия за него. Той се стегна. Лорна беше поредното допълнение към дългия му списък от неща, за които не искаше приятелите му да узнаят.

— Кокал, момчета.

Гадняра вървеше до него. Той никога не гледаше право в очите, днес погледът му шареше повече от всякога.

— Къде беше цяла седмица?

— Имам ужасен късмет. В момента, в който не сме на училище, се разболявам.

— Така ли? — промърмори Гадняра.

— Имаш вид на болен — каза Големия Тони с лека загриженост. — Нали няма да ми го лепнеш? Не искам да изгубя апетит.

Няма такава вероятност, помисли си Джейк, но тактично замълча.

— Е, това ли е всичко? — притискаше го Гадняра.

Джейк спря. Приятелите му направиха още няколко крачки, преди да забележат, че той стои на едно място. Само няколко дни далече от приятелите и беше осъзнал колко скучен живот водеха и колко по-добре беше без постоянните им глупости и незряло поведение. Но тонът на Гадняра го изненада.

— Какво искаш да кажеш?

Гадняра пусна пресилена, изкуствена усмивка.

— Нищо. Исках да кажа: това ли е всичко. Не прави ли нещо друго? Примерно, не летя ли нанякъде… с вашите?

Джейк присви очи, взирайки се внимателно в приятелите си. И тримата гледаха в различни посоки, но не в него. Училищният звънец удари и прекъсна напрегнатия момент.

— До по-късно — каза Джейк безцеремонно, обърна се и си тръгна.

Щом се отдалечи, Гадняра се обърна към другите.

— Видяхте ли, държи се странно. Казах ви, но вие не ми вярвате. Кълна се, че го видях да се качва в някакво летящо нещо оная вечер. Нещо странно става!

Кокала се захили.

— Чухме те, все още смятаме, че си ненормален.

Гадняра потрепна от обида, докато те се смееха, а бузите му почервеняха от срам. Мразеше да е повод за каквато и да е шега и беше сигурен в това, което беше видял. Нещо странно се случваше с Джейк Хънтър и той щеше да разбере какво точно.

 

 

Джейк беше на тръни цялата сутрин, убеден, че някой от учителите или учениците щеше да го разпознае и да го обвини за отвличането. Но нищо не се случи. Страхът му се смени от новия му образ на герой, когато се разнесе мълвата, че той беше спасил господин Фалконър. Разбира се успоредно с това циркулираше слухът, че именно той беше предизвикал пожара. Когато клюката тръгна, Джейк забеляза, че хората си шушукаха на групички и го зяпаха, но по-скоро с любопитни, отколкото с уплашени погледи. Сякаш беше някаква знаменитост. Не искаше да си признае, но усети, че би му било приятно да бъде известен.

Или пък скандално известен.

По-късно в часа по информатика Джейк започна с неудоволствие задачата, която му беше поставена — да проучи как малък, местен бизнес би могъл да се развие посредством електронна търговия.

И тогава една мисъл го връхлетя внезапно. Базилиск беше споменал, че произхожда от Канбера, Австралия. Джейк се напрегна да си спомни как беше казал, че се е наричал. Пръстите му потропваха по бюрото, докато се ровеше в паметта си, и когато вдигна очи забеляза, че Гадняра бързо отмести поглед. Джейк наклони монитора си, така че Гадняра да не може да го вижда. Приятелят му се опита да не реагира, но Джейк не пропусна да забележи, че лицето му се намръщи.

Бейкър, това беше. Скот Бейкър. Джейк написа името и мястото в Гугъл заедно с други ключови думи, които биха му помогнали да намери информация: АРМИЯ, ЗЛОПОЛУКА.

Търсачката разбърка огромната си база данни за части от секундата и показа над сто хиляди резултата. Само един съвпадаше напълно с ключовите думи „Скот Бейкър Армия Злополука“. Джейк кликна върху него.

Появи се сканирана страница от вестник „Канбера Таймс“ със статия, която показваше снимка на млад войник в пълна бойна униформа. Заглавието беше: „Местен герой убит при странен инцидент“. Джейк се зачете нататък, но информацията беше непълна: явно ставаше дума за някакъв военна цистерна за доставки, която се беше преобърнала на пътя; войникът е бил премазан под нея. Това не помогна много на Джейк.

— Убит? — промърмори Джейк. — Нещо не е както трябва тук.

След като се увери, че учителят не беше зад гърба му, Джейк се върна към Гугъл, написа ключовите думи „Базилиск суперзлодей“ и натисна „Ентер“. След секунди се появиха няколко съответствия, но бяха все стари новини със заглавия от типа на: „Поредица от терористични атаки на мним блюстител на реда на име Базилиск“. Придружаващите ги истории не разкриваха много подробности, но казваха, че престъпленията все още не бяха разкрити.

Джейк щеше да затвори първоначалната статия, когато нещо привлече вниманието му: датата. Нещо, свързано с датата го притесняваше. Върна браузера назад към историята за Скот Бейкър. Погледът му беше привлечен моментално към датата, отпечатана в долната част на страницата — Бейкър беше умрял две години след статията, споменаваща мнимия злодей Базилиск.

Базилиск се беше появил дълго време преди злополуката в Австралия. Суперзлодеят отново беше излъгал Джейк.

Джейк беше чувал за кражбите на самоличност, когато един човек използваше името и адреса на друг и по този начин успешно отнемаше самоличността му, за да измъкне пари от кредитни карти и банкови сметки. Точно заради това баща му настояваше да унищожават всичко, преди да го изхвърлят. Дали по тази причина Базилиск беше взел името на мъртвец?

Джейк натисна мишката и изчисти статиите от екрана. Чувстваше се предаден, въпреки че част от него не можеше съвсем да разбере защо. В крайна сметка Базилиск беше суперзлодей — предполагаше се, че лъже. Но това малко предателство нарани Джейк повече, отколкото би искал да си признае.

Джейк огледа класната стая и видя един нов ученик да го зяпа. Дали беше разбрал какво беше направил Джейк? Джейк ставаше все по-параноичен. Дори и момчето да беше разбрало какво правеше той, за него това нямаше да означава нищо. Ако Джейк не внимаваше, щеше да започне да се стряска и от собствената си сянка.

Звънецът за обедното междучасие освободи Джейк и той с изненада забеляза, че Гадняра изчезна в тълпата, без да каже и дума. Джейк почувства облекчение, защото в този момент нямаше желание да разговаря — прекалено много неща имаше на главата. Вместо да прекоси училищния двор, той предпочете да поеме към стола по мрежата от коридори в главната училищна сграда. Никой никога не минаваше по този маршрут. Но така щеше да избегне клюкарите и сочещите с пръст.

Когато и учениците, и учителите излязоха, стъпките на Джейк отекнаха по дългия коридор, който беше отрупан с табла за съобщения, плаката и отворени наполовина врати на класни стаи. Сградата беше стара, белите гипсови тавани бяха целите напукани и на тях просветваха флуоресцентни лампи.

— Хей, ти! — извика го някой отзад.

Джейк спря и се обърна. В края на коридора стоеше новия ученик от часа по информатика. Беше много по-дребен от Джейк, в ръце държеше отбранително купчина книги, а на лицето му беше изписано странно равнодушно изражение.

— Какво искаш, дребен? — каза Джейк грубо.

Въпреки ръста си, момчето беше озадачило Джейк. Дори хората, които го познаваха добре, биха се замислили, преди да го повикат.

Може би искаше автограф?

Момчето се запъти безстрашно към него.

— Ти си Джейк Хънтър.

Беше по-скоро изявление, отколкото въпрос. Джейк усети, как настръхна и очите му се свиха подозрително. Телефонът му завибрира в джоба — без съмнение Големия Тони и другите се опитваха да го открият.

— Кой пита? — попита Джейк, когато момчето се приближи.

— Значи ти си най-новият чирак на Базилиск?

При споменаването на името, кръвта на Джейк се смрази. Спомни си, че хлапето седеше до него, докато ровеше из интернет. Навярно оттам беше видял името.

— Изчезвай, гнидо! — каза Джейк и обърна гръб на момчето.

— О, не мисля така, Хънтър.

Джейк замръзна. Гласът беше станал по-дрезгав и той чу, как книгите се разпиляха по земята. Телефонът му продължи тихичко да вибрира в джоба му, той си пое дълбоко въздух и се обърна.

Хлапето ставаше по-високо и по-слабо. Ризата му се впи в тялото му, докато торсът му се стесняваше и увеличаваше. Ръцете и краката му сега бяха по-дълги. От удължените му пръсти се подаваха малки, извити нокти на хищник. Маратонките му се превърнаха в широки крака на влечуго. Пухкавата му кожа стана на петна и люспи, а главата му се превърна в нещо кошмарно — сориан, древен гущер с широки черни очи и дебел подут език, който се показваше от устата му. Само за секунди момчето се беше превърнало в двуметрово, вретеновидно влечуго, което стоеше прегърбено на два крака и извиваше тънката си опашка, за да пази равновесие.

Джейк направи крачка назад със смаяно изражение.

— Какво, по дяволите, си ти?

Човекът гущер отговори с глас, който сякаш дереше като шкурка.

— Сякаш не знаеш! Наричат ме Хамелеон и като теб притежавам някои… — езикът му се стрелна навън — … таланти. И съм дошъл за теб! — посочи го Хамелеон с тънкия си остър нокът.

— Чакай малко — Джейк вдигна ръце, търсейки начин за бягство. — Мисля, че сме на една и съща страна.

Хамелеон се изсмя дрезгаво.

— Една и съща страна? Не се бъркай от външния ми вид, Хънтър. Аз съм от добрите! Двамата с Базилиск ми скроихте страхотен номер. Трябваше дори да се сприятеля с Блюстителите, а те не са особено приятна компания.

— Как ме откри? — Джейк се задъха. Въпросът беше безсмислен, но се опитваше да спечели време, докато оглеждаше коридора за нещо, което да му послужи като оръжие.

— Учените в Индия ни дадоха доста добро описание, русокоско. За Базилиск вече знаехме. Беше оставил обичайното — вкаменените тела и прах. Новият ти приятел е доста безмилостен. Взриви партньорката ми, когато саботирахме плана му.

Изражението на Джейк явно беше издало изненадата му.

— О, не си ли чул? Отдавна се знаем — откакто отвлече дъщерята на президента на САЩ. Трябваше по-внимателно да избираш другарчетата си, Хънтър. Заклел съм се да сломя Базилиск и тъй като ти му помагаш, ще направя същото и с теб. Не знаем къде се крие Базилиск в момента, но когато засякохме скайкара във въздушното пространство тук и ти разруши бойния самолет „Тайфун“, разбрахме, че сме на прав път. Бърза справка с необичайните новинарски истории от типа на „Учител се подлага на психиатрично лечение, защото твърди, че негов ученик е светел и е запалил класната стая“ и открих училището. После трябваше да се уверя, че наистина си ти. Това, че използва публичен компютър, за да търсиш информация за Базилиск, беше толкова глупав ход, че не можах да повярвам на късмета си.

— Ти си просто един Шерлок Холмс — изпръхтя Джейк.

— И ето ме тук, за да те предам на правосъдието.

Хамелеон направи крачка напред. Ноктите му изтракаха по стария паркет. Джейк се напрегна и се втурна през отворената врата на близката класна стая. Мушна се под едно бюро точно когато Хамелеон влезе шумно в стаята и се хвърли върху бюрото извън погледа на Джейк.

Джейк спря да диша и усети ударите на сърцето си. Бюрата в класната стая бяха дълги и бяха събрани за групови занимания на малки острови насред стаята.

— Ще се правим на невидими, така ли? — изсъска Хамелеон.

Джейк чу слабо потропване на ноктите и бюрото над него се премести леко, когато Хамелеон застана върху него. Колкото се може по-тихо, Джейк се промуши през процепа между бюрата и се скри под друга група маси точно когато един люспест юмрук раздроби дървото и сграбчи въздуха на мястото, където преди миг беше стояла главата му.

— Знам, че си тук, Хънтър. Подушвам вонята ти!

Телефонът на Джейк отново завибрира, което му даде идея. Като последен отчаян ход можеше да се обади в полицията. Никой не го беше разпознал от снимката по новините, така че си струваше да предположи, че и полицията нямаше да се досети, и можеше да вкара този ненормалник зад решетките.

— Не можеш да се криеш вечно, Хънтър — подхвана Хамелеон. Джейк извади късмет, задето Хамелеон смяташе, че той още притежава суперсили, иначе щеше да натроши всички бюра и да го намери.

Джейк извади телефона си — палецът му посегна да набере номера на полицията. Но щом видя екрана, той се поколеба — беше получил три съобщения от Villain.net.

С трепереща ръка отвори първото: беше само връзка към някакъв уебсайт. Джейк едва се сдържа да не се удари по главата от собствената си глупост — телефонът му можеше да сърфира в мрежата. Защо не се беше сетил по-рано?

Треперейки, той натисна връзката и на екрана се появи умалена версия на Villain.net. Иконите бяха твърде малки, за да се видят ясно, но за Джейк беше без значение. Той насочи джойстика произволно към тях и започна да натиска.

Бюрото над него се отмести и героят скочи върху му. Ноктите му се появиха на ръба на бюрото, последвани от обърнатата му надолу глава. Той погледна право в Джейк и вертикалните му зеници си свиха ликуващо.

— Ето те. Тъкмо си останал без сили, предполагам?

— Пак пробвай — изръмжа Джейк, протягайки ръце, за да изстреля струя от… нещо. Но челюстта му се разтегна болезнено и от нея право към Хамелеон се изстреля черен рояк с ужасяващо жужене. Струята прекъсна и Джейк отвратено изплю безформената маса. Когато погледна към Хамелеон, му се догади. Беше издишал огромно количество мухи, които кръжаха около Хамелеон и се опитваха да го ухапят по люспестата кожа. Езикът на Хамелеон се изстреля навън и с две протягания погълна рояка.

Джейк беше раздразнен.

— Що за глупава суперсила беше това?

— Трябва да проявяваш повече старание какво избираш — изсъска Хамелеон с удоволствие.

Джейк се разгневи и усети, че дланите му се загряват. Той ги протегна отново с надежда. Този път произведе ослепителен изстрел, който се заби от долната страна на бюрото. Разумът стигна на Джейк точно колкото да се дръпне настрани в мига, в който масата над него подскочи към тавана, оставяйки огнена диря. Хамелеон седеше върху нея, яздейки я през цялото време, преди да се вреже в плочките и да падне върху един шкаф. Купчини упражнителни тетрадки се разпиляха по земята.

Джейк се изправи, докато Хамелеон стенеше, избутвайки овъгленото бюро, което го беше притиснало. Докато Джейк успее да реагира, Хамелеон се изви като серпантина, скочи на крака и застана пред Джейк като победител в боксов мач.

— Не е зле — изсъска гущерът, изплювайки храчка кръв на пода. — Но нека ти покажа нещо наистина впечатляващо.

Хамелеон се обърна. Опашката му се завъртя и започна да се удължава и да се увива около Джейк като боа. Ръцете на Джейк бяха притиснати плътно до тялото му и въздухът му излезе. С мощно движение Хамелеон вдигна Джейк от земята и го притегли към себе си.

— Само още малко да стегна и ще загубиш съзнание — предупреди Хамелеон и затегна хватката си, изтръгвайки още едно стенание от Джейк. — Не се тревожи, Хънтър, аз съм от добрите, така че няма да те разфасовам, както твоят господар уби моята партньорка.

— Каквото и да е направил, аз нямам нищо общо! — поде Джейк, като дишаше учестено.

— Искам да си отмъстя. Направил си лош избор, хлапе. Няма начин да се измъкнеш!

БАМ! Нещо тежко се сгромоляса върху главата на Хамелеон и го събори рязко, принуждавайки го да пусне Джейк. Той падна на колене и опашката му си върна обичайния размер. Джейк моментално протегна и двете си ръце напред и изстреля още един ослепителен светлинен заряд, с който помете Хамелеон от пода и го запокити през стъклото на прозореца право в бодливите храсти навън.

Джейк напълни дробовете си с въздух. Погледна към спасителя си. Гадняра стоеше с пожарогасител в едната ръка и втрещено изражение.

— По-добре да се омитаме оттук, преди това нещо да се е върнало. А после ще има много да обясняваш, приятелче.