Анди Бригс
Съветът на злото (6)

Отвличането

Животът на Джейк като суперзлодей не се подреждаше според очакванията му. Базилиск му бе наредил да се обади на родителите си и да им каже, че ще прекара нощта при свой приятел. Задачата далеч не беше някоя загадъчна и зловеща мисия, но Базилиск настояваше, че е важно всичко да изглежда нормално и да му осигурят алиби. Джейк изпита облекчение, че му се удава възможност да се увери, че Блюстителите не са надушили семейството му. Свърза се с телефонния секретар и остави кратко съобщение. Всъщност бе доволен, че така си спести по-подробните обяснения.

Прекара целия ден в разглеждане на снимки на собственика на галерията, когото трябваше да отвлече: Карл Рамиус, украински бизнесмен, който търгуваше с антики и произведения на изкуството и притежаваше галерия в градче близо до родното място на Джейк.

Първоначалното смущение при идеята за отвличане се изпари, щом Базилиск уточни, че украинецът дължи състоянието си в голяма степен на контрабанда на наркотици и че галерията служи за пране на пари, за да изглежда, че ги е спечелил по законен начин. Богатството на Рамиус възлизаше на двайсет милиона и Базилиск бе преценил, че скромните два милиона за откуп ще са достатъчни.

По-късно Джейк си почина в малка колиба, не по-голяма от бараката в техния двор, но беше обзаведена с нови мебели. Толкова нови, че се наложи да разкъса найлоновата опаковка на леглото.

Въпреки че бе изтощен, не можа да заспи веднага. Замисли се за семейството си и за това, че никога не му бе минало през ума да прекарва повече време с тях. Отърси се от тези мисли и ги приписа на неочакван пристъп на носталгия. После вниманието му се насочи към Лорна, момичето от училище. Тя се бе държала мило, докато останалите ученици страняха от него и въпреки това, вместо да си поговори с нея, той бе успял единствено да измънка смутено няколко думи. С дълбока въздишка Джейк се замисли как винаги успява да оплеска нещата.

След като поспа, получи лаптоп, за да влезе във Villain.net и да си избере способности по свой вкус. Някои от фигурките бяха неразгадаеми — от главите им излизаха прави линии, или пък назъбени линии, а на други — вълнообразни. Имаше и комбинации от трите в съчетание с чертички и точки като от морзовата азбука. Базилиск му бе показал кой символ обозначава летенето, въпреки че на Джейк му изглеждаше, все едно фигурката е паднала по лице на земята. Джейк избра нея и още три, които изглеждаха доста страховити. Като избра четирите способности, зловещият сребрист пръст се проточи от екрана и го докосна по челото.

Погледна към часовника си и установи, че почти бе станало време да започне мисията. Трябваше да пристигне в града в събота следобед точно преди Рамиус да затвори галерията. Идеалният момент за удара. Джейк се върна в командния център и завари Базилиск да говори с друг чудак в пелерина.

Новодошлият бе висок и мускулест. Бе облечен в черно и сиво, на гърдите си имаше интересно лого, изобразяващо вихрушка, а на гърба — черна пелерина. Най-странна обаче бе главата на мъжа. Имаше формата на кофа, с наклонено чело и бледа, почти прозрачна кожа, под която се виждаха сините му вени. На върха й стоеше туфа мазна, черна коса. Наричаше се Доктор Темпест.

— Толкова се радвам, че успя да се измъкнеш навреме — каза Доктор Темпест. Той се стори нервен на Джейк — въртеше в ръце чифт белезници заглушители.

— Съветът няма концепция, Темпест. Но скоро ще престанат да ни пречат, уверявам те.

— Добре. Хм… И как ще стане?

Базилиск избарабани с пръсти по бюрото си. Звукът бе като от градушка.

— Ще разбереш заедно с целия свят. Скоро Съветът на злото ще остане в историята.

Джейк се намръщи. Базилиск беше споменавал Съвета и преди. Сега явно кроеше планове против него.

Темпест кимна раболепно и усещането, че той е нервен, отново обхвана Джейк.

— Доставката на оборудване чрез Съвета става все по-трудна от ден на ден. Хромозом мина през ада, за да издейства нови биотехнологии за своя легион, при положение че е член на Съвета. Бумащината е ужасна. А аз се нуждая от още летящи дискове. Операцията се оказа по-мащабна, отколкото… — шестото чувство на Темпест го накара да се обърне. Пред него стоеше Джейк. — Кой слухти наоколо?

Джейк бе заковал поглед в сините венички, които се виеха като червейчета по огромното чело на новодошлия.

— Какво ти има на главата?

Темпест се намръщи и несъзнателно прокара ръка през рехавата си косица.

— Като малък паднах в контейнер за химически сух лед. Така се сдобих с необикновени способности — той вдигна ръка и въздухът около нея рязко се охлади, а ръкавицата му се покри с лед. Темпест отпусна юмрук, ледът изчезна, а той се ухили със заострените си зъбки на Джейк, очевидно доволен от шанса си да се изфука.

Базилиск се облегна на стола си, събра пръсти и втренчи поглед в Темпест изпод качулката си.

— Все още не си ми платил за сателитната система на „Буреносеца“.

— Имах малък проблем с притока на пари благодарение на четирима сополанковци от онзи тъп .com сайт. Колкото по-бързо го закрият, толкова по-добре!

— Защо не вземеш някого за заложник? Винаги улеснява положението.

Темпест се замисли.

— Смяташ ли? Никога не е било в стила ми. Трябва да го храня, да го обличам, да проверявам заключени ли са вратите… Звучи ми като голямо главоболие.

Базилиск вдигна рамене.

— Според мен някой роднина би бил от голяма полза в твоя случай.

Джейк имаше чувството, че Базилиск гледа него, докато казва тези думи. Заради тъмната качулка обаче не можеше да бъде сигурен.

— Може и да си прав. — Лицето на Темпест просветна. — Ще отвлека майка им. Това ще сложи малките досадници на мястото им! — Темпест се изправи и театрално заметна пелерината си. — До скоро! — и напусна помещението, без да удостои Джейк с втори поглед.

— Кой беше този ненормалник?

— Представя се като Доктор Темпест. Не е от най-даровитите злодеи. Конструирал е някаква климатична машина. Все още ми дължи пари за сателита, който разпръсва лъчите й по света. Той е от по-драматичните образи на общността — обича да кряка и да се перчи. Доста странен тип.

— Винаги ли е толкова нервен?

Базилиск прозвуча замислено.

— Не. Ако не го познавах добре, щях да заподозра, че ме е предал на Съвета. Но стига приказки за него. Готов ли си?

Джейк се поколеба. Това бе първата му самостоятелна мисия като суперзлодей, истинско изпитание за куража му. Усети в себе си пулсациите на суперенергията и осъзна, че възможността е прекалено добра, за да я пропусне. Каквито и съмнения да имаше и каквато и да беше задачата му, Базилиск му предлагаше огромен шанс и трябваше да е истински глупак, за да го пропусне. Така или иначе се бе забъркал в играта. Имаше ли нещо за губене?

Джейк кимна решително.

— Добре — рече Базилиск вяло. — Време е да изкараме малко пари.

 

 

Скайкарът бе включен на автопилот за цялото пътуване, тъй като Джейк бе сам вътре. Летеше ниско, за да избегне засичането от различните уреди за контрол на въздушното движение на страните, над които прелиташе. Бученето на двигателите го унасяше в сън и той забеляза един основен недостатък в дизайна на машината — нямаше радио. Усамотението му позволи да анализира поредицата от случки, които го бяха довели дотук.

Villain.net бе краден, но откъде и от кого, както и начинът му на действие, оставаха загадка. Джейк предположи, че явно има някакъв метод за съхраняване на способности, които да могат да бъдат сваляни. Дали това означаваше, че цялата орда суперзлодеи споделяха способностите си през интернет, или способностите бяха изкуствено създадени?

Базилиск бе намекнал, че са въвлечени и по-висши сили и бе споменал Съвета на злото. Кои обаче са те? И защо Базилиск искаше да ги свали?

Следващото парче от пъзела бе причината, поради която Базилиск искаше да отвлече собственика на галерията. Той твърдеше, че целта му е да закупи експлозиви, но що за експлозив струва два милиона? А и дали правителствата по света щяха да се оставят да ги изнудват? В крайна сметка дали някой ще е чак толкова луд, че да промени наклона на земната ос?

Мислите прелитаха през ума му и скоро въображението му заработи — как ли би се чувствал самият той като владетел на света. Щеше да има всичко, което си поиска, а ако то не съществуваше, най-добрите учени на света щяха да са на негово разположение, за да му го направят. Щеше да живее където си поиска. Някой тропически плаж звучеше страхотно.

Щеше да покани Лорна на гости. Последната мисъл го учуди, но бе логична. Не я беше страх от него и явно й харесваше да си приказват. Идеалната компания.

Тихо пиукане от таблото събуди Джейк. Бе се унесъл в сънища за къща на златен плаж в Австралия, за собствен самолет със зала за боулинг вътре, който щеше да го откара където си поиска. Действителността пропъди мечтите му. По капака над главата му ръмеше лек дъждец, а под него се виеха сиви градски улици. Скайкарът щеше да се приземи на покрива на галерията.

Джейк излезе, изпълнен с тревога. В джоба си напипа малък флакон. Базилиск му бе обяснил, че украинецът ще загуби съзнание само от едно пръсване. После му хрумна, че нямаше никаква дегизировка. Лицето му бе открито, а рошавата му руса коса се набиваше на очи. Нямаше друг избор. Трябваше да го нападне от засада, за да избегне риска някой да го разпознае по-късно. Защо ли Базилиск не го бе предупредил за това?

Джейк пристъпи до ръба на площадката и погледна към тротоара десет етажа по-надолу. Кратката дрямка не го бе освежила и бе станал раздразнителен, но един вътрешен глас го успокои, че това е добре — нали именно ядът подхранваше способностите му. А може би самите способности го караха да се чувства така?

Улицата бе пуста; имаше само няколко паркирани автомобила. Джейк затвори очи, напомни си, че може да лети, и отстъпи от ръба на сградата.

Приземи се на тротоара и бързо се огледа, за да се увери, че не са го забелязали. Една купчина парцали отсреща се размърда и подобно на оптическа илюзия от тях се оформи бездомник с бутилка в ръка. Той изгледа Джейк със зяпнала уста. Джейк не му обърна внимание. Скитникът надали бе заплаха.

През два входа звънчето над вратата на галерията издрънча. Рамиус излезе и се огледа. Видя единствено някакъв младеж да се приближава към него, навел глава заради дъжда. Рамиус придърпа вратата на галерията и заключи трите ключалки. После се обърна към паркираното отпред порше и се блъсна в Джейк.

Рамиус мигновено застана нащрек. Пръстите му стиснаха малкия защитен спрей, който носеше в джоба си по всяко време — в случай, че някой се осмели да го нападне. Джейк светкавично извади своя спрей и го насочи към лицето на украинеца — точно в мига, когато той извади своя.

И двамата пръснаха в един и същи момент.

Рамиус за миг устоя на газа, който нахлу в лицето му, после се строполи на земята като чувал с картофи. Лютивата струя от спрея на украинеца се разпръсна, но все пак достатъчно вещество попадна в лицето на Джейк.

Очите му засмъдяха, като че някой бе капнал в тях киселина. Кожата на едната му буза пламна. Джейк сграбчи лицето си и падна на колене от болка. Гърчи се на земята близо минута. Зрението постепенно се връщаше в окото му, което сълзеше обилно. Чу викове и видя, как скитникът претичва през улицата с размахани ръце. Отначало Джейк реши, че е някакъв пиянски танц, но после осъзна, че всъщност маха на една полицейска кола.

— О, не! — изстена той през стиснати зъби. — Идиот!

Изправи се, но все още не можеше да отвори дясното си око. Полицейската кола бе спряла и двамата полицаи изскочиха, за да укротят скитника. Джейк не можеше да чуе разговора им, но скитникът посочи към върха на сградата, после към Джейк. Полицаите явно решиха, че пияницата има богато въображение, тъй като избухнаха в смях.

Докато не забелязаха Джейк и собственика на галерията, свит в краката му.

Полицаите се втурнаха към него и се развикаха:

— Хей! Стой на място!

Джейк изпадна в паника, наведе се и се опита да повдигне украинеца. Не беше лесно — мъжът тежеше поне два пъти колкото него. Мисълта, че е трябвало да си свали такава суперсила, прелетя през съзнанието му.

— Разбира се! Суперсилите ми! — рече Джейк, отстъпи, вдигна ръце към полицаите и се съсредоточи. За всеки случай отново бе свалил радиоактивната способност — с нея си служеше с увереност.

От ръцете му изригнаха зелени струи. Две тънки нишки повалиха полицаите на земята. Основният енергиен лъч удари колата им. Тя засия за миг, а после изригна във внушително огнено кълбо. Скитникът се хвърли в прикритието на близкия вход, а по стената около него се посипаха парчета метал, които изпочупиха няколко прозореца и задействаха алармите на колите по улицата.

Джейк се наведе и преметна ръката на украинеца през рамо. Надяваше се да успее да вдигне и двама им във въздуха. Напъна всеки мускул в краката си и се опита да отскочи нагоре от клекнало положение. Нямаше нужда да се притеснява — изстреля се към небето като ракета. Стисна здраво заложника, за да не го изпусне.

Със зяпнала уста полицаите проследиха как Джейк понесе тялото покрай десетте етажа и се скри зад стряхата. Двамата се спуснаха към радиостанцията, за да докладват за случилото се.

Джейк стъпи на покрива задъхан. С всеки изминал метър изкачването ставаше все по-трудно. Явно тази способност имаше ограничения в товароподемността. Джейк завлече собственика на галерията до скайкара. Когато се напрегна, за да го качи вътре, усети, че мускулите на ръцете, краката и гърба му вече са изтощени. Закопча колана на Рамиус и изведнъж се замисли. Украинецът бе пребледнял и като че не дишаше. Джейк потърси пулса на китката му. Не откри нищо и се прехвърли на врата. Отдъхна си, тъй като там напипа бавен, но силен пулс. Когато се приближи, долови учестеното му дишане. Упойващият газ явно бе много силен. Джейк си спомни, че Базилиск го бе предупредил да напръска жертвата поне от трийсет сантиметра. Неволно бе дал на украинеца стабилна доза.

Ритмично думкане привлече вниманието му. Огледа покрива с незасегнатото си око, но не забеляза нищо нередно.

Звукът ставаше все по-силен и накрая Джейк разбра кой е източникът. В небето съзря задаващия се полицейски хеликоптер. Затича се към стряхата и надникна надолу.

— Страхотно! Точно това ми трябваше — под него воят от полицейски сирени се усилваше. Видя сини отблясъци по няколко улици, като всички се носеха към него. След случката с изтребителите нямаше ни най-малко желание да се сражава с хеликоптера.

Инстинктът му на гамен му нареди да бяга.

Метна се в скайкара и затвори вратите. Трябваше само да си спомни как се активира автопилотът. Представи си заминаването от хангара на острова. Базилиск го бе инструктирал за възможностите на машината, но в това време Джейк зяпаше ядрената сонда и двамата инженери, които заваряваха отгоре й мрежесто гнездо. Джейк се бе озадачил за какво е. Бе се обърнал към Базилиск едва когато той му пожела успех и натисна един бутона на екрана. Копчето за автопилот!

Хеликоптерът се въртеше над него с грохота на роторите си. От високоговорителя му проехтя несигурен глас.

— Лицето в… ъъъ… в колата на покрива. Излезте с вдигнати ръце.

Джейк огледа множеството команди на екрана. Всяка бе обозначена със символ. Що за хора? Не можеха ли просто да напишат кое за какво е? Джейк имаше усещането, че Базилиск бе натиснал бутона, на който бе изобразен скайкарът.

Натисна го.

Скайкарът оживя и проговори:

— Автопилотът активиран!

— Само така! — викна Джейк ликуващо.

Машината се изстреля отвесно нагоре за изненада на пилота на хеликоптера, който трябваше рязко да дръпне хеликоптера настрани. Джейк инстинктивно се сви в седалката, когато покрай стъклото прелетяха смъртоносните перки на витлото.

Щом се скриеха в облаците, щяха да бъдат в безопасност. Скайкарът внезапно се раздруса. Джейк чу няколко тежки удара по корпуса, а няколко куршума надупчиха предницата.

Бяха открили огън по него.

— Какви ги вършите! — извика той.

Бе гледал достатъчно репортажи от полицейски преследвания и знаеше, че хеликоптерите не са въоръжени. Когато обаче хеликоптерът се завъртя, той забеляза, че на страничната му врата бе увиснал снайперист.

Видя припламването в дулото на насочената към него пушка и почувства мощен удар отдолу. Екранът на компютъра примигна: „Преминаване на ръчно управление“. Скайкарът спря да се издига и увисна във въздуха.

— Какво?! Не! Не искам ръчно управление! Искам да се измъкна оттук! — развика се Джейк. Той удари лоста за управление и машината се наклони. Погледна нагоре и видя, че хеликоптерът се приближава.

— Приземете се, или ще ви свалим! — разнесе се гласът на пилота.

Не виждате ли, че имам заложник? Ще убиете и двама ни! — Разбира се, никой не чуваше виковете му. Джейк осъзна, че ако не поеме управлението, с него е свършено.

Грабна пулта за управление и постави пръсти на лостовете и копчетата, както бе правил много пъти на конзолата за видеоигри у дома. Под краката си напипа педали и се помоли инстинктите му да го измъкнат от тази ситуация. Напрегна се да си спомни какво бе правил Базилиск, когато искаше да се измъкне на изтребителите „Тайфун“.

С тласък скайкарът се спусна надолу, точно под хеликоптера, който се завъртя, за да го подгони. Хитър ход — само дето Джейк всъщност се опитваше да се издигне над хеликоптера.

— Управлението е наобратно! — скръцна със зъби той. За разлика от компютърните игри тук нямаше възможност да го пренастройва.

Земята се понесе стремително към Джейк и той дръпна рязко ръчката. Скайкарът се спря на около метър над колите, после се понесе над паркираните коли, като въздушната струя след него задействаше алармите им. Три полицейски коли се спуснаха да го преследват с пищящи сирени, а над главата му се носеше грохотът на хеликоптера.

Джейк натисна ръчката и скайкарът зави в пряката. Скоростта едва не му попречи да вземе завоя — машината поднесе, долната й част застърга стената на офис сградата отсреща и пръсна няколко прозореца. Джейк я стабилизира. Галерията бе в тих квартал, но вече се бе озовал в един от основните булеварди и шофьорите под него спираха със свистене на гумите при вида на носещата се във въздуха машина.

Полицейските коли отдолу се стараеха да не изостават. Една от тях влетя в завоя прекалено бързо и се вряза в друга кола, чийто шофьор бе спрял посред улицата, смаян от летящата кола в небето.

Джейк огледа таблото и видя бутон, който наподобяваше камера. Натисна го и екранът се раздели на две — показваше това, което бе зад него, както и това, което бе отдолу. Видя, че хеликоптерът е съвсем близо. Джейк не бе достатъчно опитен и трудно щеше да му се измъкне. Трябваше да измисли нещо друго.

Внимателно пусна ръчката и машината продължи да се движи стабилно направо. Джейк се възползва от дългата права отсечка на пътя пред себе си, отвори вратата и се показа навън. Вятърът свистеше покрай ушите му и здравото му око се насълзи. Стиснал рамката на вратата с една ръка, той се извърна назад и се наклони максимално встрани, за да види преследващия го хеликоптер.

Видя, как снайперистът вдига оръжието си и се поколебава при вида на момчето пред себе си.

Груба грешка.

Джейк протегна ръка. Бе бесен, задето оплеска толкова проста задача. Гневът му задейства суперсилите му.

От дланта му се изстреляха милиони ситни сачми като онези, които се използваха в лагерите. Те образуваха гъст облак, в който се вряза хеликоптерът. Ефектът бе моментален.

Предното му стъкло се пръсна, а корпусът се покри с малки дупчици. Сачмите попаднаха в двигателя и мигновено заседнаха между чарковете му. Изпод капака се надигна черен дим и роторът се разпадна на парчета.

Секунда по-късно хеликоптерът се понесе към земята. Повредените перки се въртяха бавно под напора на вятъра. Сред пилотите явлението бе известно като авторотация и имаше ефекта на парашут, който забавя падането. Това в случая спаси екипажа вътре.

Хеликоптерът се стовари върху един автобус, смачка покрива му и се килна настрани върху таксито в съседство. Перките се забиха в настилката и се пръснаха на парчета. Минувачите наоколо се разбягаха.

Джейк проследи какво става и на лицето му се изписа усмивка.

— Върхът!

Бе унищожавал разни работи и преди, но никога с такъв замах.

Затвори вратата, пое си дъх и натисна бутона за автопилот. Никаква реакция.

— Стига, де! — изръмжа той и ядосано тропна по таблото. Лампичката на автопилота изведнъж светна и компютърът потвърди, че се е включил.

Джейк си наложи да се успокои, докато скайкарът набираше височина и скорост. До него заложникът кротко похъркваше.

Бе завършил първата си самостоятелна мисия, при това с удоволствие — напрежението и тръпката от преследването и върховното усещане, че живее на ръба бяха неописуеми. Джейк Хънтър официално бе станал суперзлодей. Изпълни се с гордост.

Онова, което не знаеше, бе, че снимката му вече се разпространява по полицейските участъци в цялата страна, както и сред световните антитерористични отряди. Докато се върне в базата на Базилиск, Джейк се бе превърнал в най-издирвания престъпник в страната.

А следващата седмица щеше да стане и най-издирвания суперзлодей в целия свят.