Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (49)

Шеста глава

— Лоренцо?

— Батиста, скъпи ми приятелю!

И двамата мъже бяха изненадани и шокирани, но бързо се овладяха, навличайки познатите си маски на обиграни аристократи и политици, в редица отношения не по-зле от майка ми.

Първо заговори по-младият мъж:

— Какво правиш тук?

Сивите очи на великия Медичи се изпълниха с тревожност.

— Моят… хмм… кораб, се разби в бурята — изломоти. — Потърсих убежище тук, докато бурята свърши и успея да намеря пътя към твоя дворец, за да ме подслониш.

— Така ли? — Лицето на дожа изразяваше учтиво учудване. — Ммм, да. Пролетните приливи често са непредсказуеми.

Двамата благородници се погледнаха като улични котараци, несигурни дали да измъркат, или да се вкопчат един в друг.

— А иначе накъде беше тръгнал?

— Към Пиза. Там скоро ще има сватба, нали така, скъпа моя? — Аз се измъкнах от сенките край вратата. — А никак не ми се иска да пропусна венчавката ти, дете, след като ти бе така любезна да уважиш моя племенник.

Погледите ни се срещнаха и аз разбрах, че той знае всичко. Не знаех какво да кажа, но за щастие на дожа това му беше работата.

— Странна работа. Какъв необичаен маршрут — от Флоренция до Пиза по море. — Гласът му вече бе придобил опасно спокойни нотки. — За съжаление доста си се отклонил от пътя си, милорд.

Сега беше ред на Лоренцо да се почуди какво да отговори. Дожът го изпревари:

— Ще прощаваш, милорд, но преди да продължим този така интересен разговор, се налага да помогна на моята гостенка за една дребна работа. А ти остани и се наслади на драматизма на бурята. — Беше самата учтивост.

Лоренцо бързо улови тона на разговор и отвърна:

— О, не! Мисля, че вече достатъчно прекалих с гостоприемството ти! А и ветровете като че ли отслабват.

— Тук много грешиш. Бурята тепърва ще се разрази. За нищо на света не мога да ти позволя да продължиш пътешествието си при подобни обстоятелства! Настоявам да останеш, а за да ти помогна да вземеш решение, не е зле да те уведомя, че на вратата долу са моите хора.

— Твоите хора, така ли? — подметна развеселен Лоренцо, макар да си даваше сметка, че всъщност се намира в капан. Усетих отново онези познати тръпки по кожата си — беше някак си нередно ракът в котлето да се присмива на рибаря. — В такъв случай би било невъзпитано от моя страна да не поостана още малко, за да си поговорим. За какво искаш да говорим, а?

— Как върви външната ти политика? — Въпросът на дожа беше остър като кама.

— Безинтересно — отговори обиграно Лоренцо Медичи. — Но на вътрешния фронт инвестирах в един примамлив алианс, който, надявам се, съвсем скоро ще предизвика небивал интерес.

— Има огромна разлика между законен интерес и узурпиране на права.

Двата наежени котарака се заковаха на място, а после започнаха да се въртят в кръг, очаквайки следващия удар. Той дойде от Лоренцо:

— Като говорим за интереси, как е банковият ти заем?

— Изключително полезен — отговори Джовани Батиста.

Пак се разделиха, а аз си дадох сметка, че е крайно време да действам. Дръпнах аления ръкав на дожа.

Той се обърна към мен, погледна ме, а после поясни на Лоренцо Великолепния:

— Ах, да. Както вече споменах, моята гостенка тук има да свърши една работа горе. Ти, естествено, нямаш да направиш никакъв опит да я спреш, нали?

— Дори и не бих си помислил да я спра. Върви, скъпа, фенерът те чака!

Усмихнах се и задържах гранитния му поглед, докато се измъквах назад към вратата. Всеки момент очаквах някакъв номер. Лоренцо Великолепния не може просто да си стои и да гледа как разрушавам всичко, към което се бе стремил, нали така?

Оставих ги да си разменят фалшивите любезности и поех по стъпалата към втория етаж. Когато влязох в горната стая, забелязах три неща:

Прима коза: Че фенерът се намираше в средата на стаята и приличаше на слънце — стъкло, изработено от множество парчета кристали и покриващо огромна тавичка с пламъци. Носът ми подсказа, че онова, което гори, е зехтин. Светлината беше ярка и изобщо не се влияеше от четирите огромни неостъклени прозореца, изложени на четирите ветрове, през които бурята виеше и завихряше и косата, и дрехите ми. Вятърните коне очевидно се бяха съюзили, за да ме изкарат чак на зъбците на кулата, така че се наложи да се хвана здраво за стените, за да остана жива. И въпреки всичко това, фенерът продължаваше да си гори все така ярко. Беше красива гледка — множеството фасетки на стъклото улавяха светлината и я връщаха многократно, подобно на най-големия диамант на света. Диамант, ярък като Витлеемската звезда, който водеше корабите напред.

Секонда коза: Краката ми залепнаха на пода по начин, който ми припомни за колибата ми край Арно — същински порой от кръв, бликаща от прерязаните гърла на двамата генуезки стражи, проснати на пода. Един кратък оглед ми подсказа, че нито един от тях не е Бартоломео. Благодаря ти, Господи! И…

Терца коза: Разбрах защо принцът на Флоренция не се бе опитал да ме спре да се кача тук. Защото от другата страна на фара, черен като нощта и мрачен като смъртта, и извисен над фенера също като нея, ме чакаше Прокажения — Кириак Меланхтон.

В продължение на един удар на сърцето двамата се вторачихме един в друг. Той стоеше абсолютно неподвижно, докато вятърът подхващаше мръсните му дрипи и ги развяваше като платна. Черни парцали покриваха лицето му и над тях стърчаха единствено сребристите му очи, които сякаш проникваха в душата ми.

Ловец и плячка лице в лице. Най-накрая.

Този път страхът ми бе подсилен и от още една мисъл — че няма да мога да изгася фенера, че няма да мога да изпълня задачата, която ми бе поставена. Но време за размисъл нямаше, защото той веднага скочи върху мен.

Ръката, с която стисна врата ми, бе като желязно менгеме. Пред очите ми заиграха черни кръгове, в ушите ми загъргориха огън и кръв. Не можех да си поема дъх, а той ме държеше само с една от кошмарните си ръце — другата вече се протягаше към касапския нож. Бих му се помолила, но не можех да говоря… не можех да говоря… През ума ми мина проблясък — как Никодим от Падуа бе казал, че той няма долна челюст, така че не може да говори. Протегнах ръка директно към гърлото на Прокажения. Без да се страхувам от заразяване, аз пъхнах пръсти под парцалите, напипах откритите жлези и тръби, и ги стиснах силно. Този ход ми помогна да се откъсна от него. Той ме пусна, аз се свлякох на земята с хриптене. Ударих си главата във фенера и се опитах да стана от пода, обаче той пак ми налетя. Нечовешки силните му ръце ме вдигнаха като перце и ме хвърлиха директно върху фенера. Стъклото и фасетките му бяха достатъчно горещи, за да изгорят плътта ми. Една от грозните, с окапала плът ръце ме стисна отново за гърлото, а другата успя да извади касапския нож. Той се вдигна над главата ми.

Последните ми мигове бяха сякаш часове. В съзнанието ми запрепускаха образи, времето се завъртя назад като колело. Видях всичко и всички от рождението си досега — бях бебе в бутилка, момиченце в манастир, уличница, благородна дама. Видях и брат Гуидо — толкова много негови образи; видях всички пътища, които изминахме заедно, всеки момент, в който той ме докосваше, видях дори и първата ни среща. Върнах се отново във Флоренция в онзи горещ ден, преди да се запозная с Ботичели, преди съдбата да ме хвърли във всичко това.

Захватът на убиеца се стегна около врата ми, фенерът започна да прогаря гърба ми, кристалите му — да се пукат под главата ми. Затворих очи за настоящето. Исках да умра във Флоренция, с брат Гуидо до мен. Спомних си едно от първите неща, които ми беше казал — Лучана Ветра означавало светлината в стъклото. Пусни светлината, пусни светлината… Бях бебе в бутилка, пусни светлината, пусни светлината…

С последните си останали сили аз се стоварих върху кристалите на фенера и двамата паднахме в огъня. Като в някакъв зловещ танц аз обърнах Прокажения под мен и горящият зехтин подхвана и двама ни. Обаче огънят в стъклото пазеше съименницата си — подгизнали от дъжда, мантията и косата ми не пламнаха, обаче сухият и останал кожа и кости прокажен незабавно пламна. Подобно на човешка факла, той започна да се щура из малката стая, въртящ се в непрестанна агония. Гледах го като онемяла. Зехтинът беше подпалил и пода и с наквасената си пелерина аз започнах да гася отделните огнени джобове, които заплашваха да ме погълнат. Най-накрая Прокажения падна — нечовешката му сила свърши и сребърните му очи се затвориха окончателно. Огънят бе изгорил парцалите по лицето му и аз предпочетох да не се заглеждам в онова, което се бе разкрило. Не бях очаквала да изпитам някакво съжаление към него, но си знаех, че ако Бог бе наказал и мен с подобна болест, и аз като нищо бих могла да се превърна в чудовището, което беше той.

А после, останала в почти пълен мрак с три трупа около мен, един от които страховит като ада, аз се заех да изгася и последните пламъци, питайки се как ли се справя брат Гуидо по западните склонове на Генуа. Тъкмо се молех някой ден пак да го видя, когато Бог ми отговори — най-изненадващо чух гласа на брат Гуидо, който ревеше отдолу:

— Лучана! Лучана!

— Тук съм! — изкрещях и започнах да махам като луда от прозореца.

А той ми махаше отдолу. Носеше малка лодка, която бе вдигнал над главата си, за да се запази от дъжда. Като царевица в шумата си.

— Лучана, изгаси ли вече фенера?

— Почти. Всеки момент ще приключа. Гася последните пламъци — отговорих и се обърнах, за да довърша задачата си.

— Неее! — изрева той с такова отчаяние, че аз се заковах на място. — Слушай ме внимателно! — провикна се моят любим от скалите под фара. — Извади ротогравюрата и я потопи в зехтина. После я запали и ми я хвърли през прозореца! Веднага!

— Какво… Ама защо…

— Просто го направи!

В гласа му се усещаше такава настойчивост, че реших да не питам нищо повече. Извадих дървената карта от ръкава си и я претърколих от всички страни в зехтина на пода, за да се напои. Последните пламъци открих в самото сърце на фенера и се замолих дървеният цилиндър да се запали. На молитвата ми бе отговорено многократно, защото той не само се запали, но и пламна като факла, като едва не опърли веждите ми — сигурно част от мастилото на синьор Кристофоро все още бе останало по него, защото пламъкът бе много буен и ярък.

Приближих се до прозореца, като държах дървения цилиндър колкото ми бе възможно по-далече от мен. Надявах се да успея да го хвърля, преди да е изгорил и омаслените ми пръсти.

Видях как брат Гуидо оставя лодката и увива подгизналата си мантия около ръцете си.

— Хвърли ми го много внимателно, Лучана!

Така и направих, молейки се падането да не изгаси огъня. Обаче необичайната факла падна като комета с горяща опашка. Брат Гуидо я хвана умело и пое предпазливо надолу по скалите. Не можех да му позволя да замине, без да знам.

— Какво стана? — извиках.

— Не можах да запаля огъня. Твърде е мокро! — изкрещя в отговор той.

— И сега ще занесеш тази факла чак до скалите? — изпищях изумено. — Но тя няма да издържи дотам!

— Знам! — извика ми той. — Синьор Кристофоро има друга идея. Трябва да отнеса тази факла до неговия кораб, който той ще подпали и ще го блъсне директно във флагманския кораб! Флотата „Бисто“ приближава — хиляда кораба, на не повече от половин левга оттук!

Мозъкът ми зацикли от налудничавостта на тази идея.

— Но ти ще загинеш! И двамата ще загинете! Бурята, пожарът…

Той бързо ме прекъсна:

— По-добре да загинат двама, отколкото хиляди!

Постави лодката върху бурните морски вълни, захапа факлата и приклещи греблата по местата им.

— Недей! — изпищях. — Остави ги да дойдат! Какво значение има?

Той ме погледна за последен път и отговори:

— Знаеш какво!

Загледах се безпомощно как той се бори с огромните като планини вълни ужасена, че ще се разбие в скалите. Обаче той беше отличен гребец и успя да се измъкне бързо от крайбрежния вихър на морето. Светлинката в лодката му ставаше все по-малка и по-малка. С всеки следващ замах на греблата се ужасявах било, че факлата ще изгасне, било, че няма да изгасне. Не можех да реша дали искам той да изпълни успешно мисията си, или да се провали и да се върне.

Факлата започна да пращи. Огънят умираше. А после пламна лодката — очевидно я бе използвал, за да поддържа огъня. Сега вече знаех, че той няма да оцелее. Наблюдавах в пълно вцепенение как подпалената лодка се разгаря, как осветява още по-голяма част от морето, как се появява високият тъмен силует на една генуезка шхуна, как моряците придърпват лодката към тях с куки и как тук-там започват да пламват по-дребните точици на запалените от огъня на лодката факли. Тъмните фигури подпалиха платната, а веднага след тях пламна и целият кораб — сигурно бяха напоили платната със зехтин. На фона на пълзящите все по-бързо пламъци към водата се понесоха хора — синьор Кристофоро и неговият безстрашен екипаж. Поддържаща перфектно зададения си курс, генуезката шхуна се вряза директно във флагманския кораб „Бисто“. Първо пламнаха десет, после двайсет кораба, а накрая цялата вражеска флотилия бе в пламъци и като че ли пламна и самото море. Писъци и хаос насред пожарите, но и достатъчно светлина за отчаяните ми очи, които търсеха една мъничка, нищожна лодчица. Но все едно се опитвах да видя едно горящо клонче насред пламтящо огнище. А после, за втори път тази нощ, наистина видях една горяща човешка форма, останала сама насред океана в малко огнено островче. Фигурата протегна нагоре ръце като Христос и изкрещя нещо и после потъна в бурните вълни.

Направих така, както ме бе помолил брат Гуидо — започнах да се моля.