Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (14)

Пета глава

Когато излязохме, първоначално тръгнахме хрисимо след Ток. Ала само един поглед и едно леко стискане на ръката ми от страна на монаха ми бяха напълно достатъчни като знак да побягна и да се гмурна в тълпите. Запровирахме се през претъпканите от народ улици и едва когато стигнахме до брега на реката и се уверихме, че сме се изплъзнали на преследвача си, си позволихме да се облегнем на перилата, за да си поемем въздух. Накрая аз успях да изфъфля:

— А сега накъде?

Брат Гуидо поклати глава и смотолеви задъхано:

— Вече не можем да се върнем в двореца. Единствената ни надежда е да слезем надолу по реката до палата на Медичите и сами да поискаме аудиенция при Лоренцо Великолепния.

— Без протекцията на чичо ти?

— И какъв друг избор имаме? Можем само да се надяваме, че семейното ми име ще бъде достатъчно. Освен това разполагаме с рисунката като допълнителна гаранция. Хайде, ела!

Побягнахме, колкото сили имахме, по Лунгарно Медичо, провирайки се между тъмните фигури на празнуващите, докато накрая не зърнахме пред очите си червения колос, познат като палат на Медичите. Когато насочих поглед към постройката, издигаща се насред мрака — огромна, отблъскваща, с цвят на сурово месо — се изпълних с грозно предчувствие, обаче толкова силно, че едва не изпразних червата си. Сграбчих брат Гуидо за ръкава на расото и извиках задъхано:

— Недей! Нещо не е наред!

— Много неща не са наред, синьорина, но все пак трябва да сторим нещо. Не можем вечно да бягаме — отговори той и се приближи към величественото стълбище, осветено от множество запалени факли, където двама въоръжени стражи разговаряха с трети човек — сигурно търговец или от празнуващите. Но в импозантния ръст на човека имаше нещо познато, като че ли бяхме виждали вече тези широки рамене. Великанът се обърна.

Третият човек беше Ток.

— Това са те! — изкрещя той на стражите. — Бързо! — И ни подгони.

По дяволите! Ама как е успял да ни изпревари? Обърнахме се и побягнахме обратно към реката, но се оказа, че от двете страни сме притиснати от тълпите. (Но какво чакат тези хора? Като че ли се бяха събрали, за да видят залавянето ни.)

Брат Гуидо ме поведе бързо към малък частен пристан. Започна да развързва въжето на единствената закотвена там лодка, но междувременно Ток вече трополеше по дъските на пристана, следван плътно от стражите на Медичите. По-бърза и от светкавица, аз измъкнах ножа от зелено стъкло от жартиера си и срязах въжето. След един благодарен поглед от страна на брат Гуидо двамата се строполихме на дъното на лодката, задъхани като улични псета, с дробове и крайници, изгарящи от болка.

Докато течението ни отнасяше към средата на тъмната река, зърнахме Ток, приведен ниско над пристана, гледащ кръвнишки след нас. И когато брат Гуидо измъкна две почти разцепени гребла от дъното на малката лодка, аз се почувствах достатъчно спокойна, та да помахам на великана, който ни беше изпуснал. След малко той се превърна в пигмей, а накрая, при поредния завой на реката, изчезна от погледа ми.

— И сега какво? — попитах.

Брат Гуидо се опитваше да управлява спасителния ни съд, за да го задържи насред буйното течение на реката. Поклати глава. Тъмните му къдрици бяха залепнали по челото му от пот.

— За първи път мога спокойно да кажа, че нямам никаква представа какво да правим оттук нататък. Чичо ми — нашето единствено спасение, го няма. Подписах смъртната му присъда в мига, в който седнах до него на фестивала. Разбрали са, че ще му покажа „Примавера“. Ти беше права — трябваше да отидем при него скрито.

Права или не, сега не беше време да се правя на важна.

— Виновни са стридите — отбелязах, най-сетне имаща възможността да споделя с него едно свое подозрение от снощи. — Златното плато със стридите е било предназначено за нас — за да убие цялото семейство начело на масата.

Той кимна в знак на съгласие и отбеляза:

— В такъв случай трябва да благодарим на Бога, че никой от нас не хапна от тях — ти, защото не ги обичаш, а аз заради постите. Да, светецът действително ме спаси.

Може би. Но потреперих, когато се сетих, че му се размина само на косъм да хапне от стридите, които му бях отделила за закуска — ако не беше връхлитането на Ток, той щеше да сподели съдбата на чичо си. Иронията във всичко това бе, че сега същият този Ток бе изпратен да ни убие от Николо, който, ако беше постъпил като добър син и се бе появил на вечерята, щеше да яде от същото това плато и също да умре. Майко Божия! От математиката на убийствата получих главоболие!

— Ако не по този начин — обади се отново брат Гуидо, — щяха да се справят с него по друг. И сега ние не можем да осъществим аудиенцията си при Лоренцо Медичи — единственият човек, който би могъл да ни спаси. Направо не знам какво да предложа, нито къде да те заведа. Носим се по течението — в буквален и в преносен смисъл. Ние сме като лист отбрулен по водите на реката и затова се налага да се оставим в Божиите ръце.

Обаче аз нямах никакво намерение да позволявам на Бога да ръководи шоуто.

— Не можем да се предадем така лесно! — извиках. — Все трябва да има място, където можем да отидем!

Брат Гуидо ме погледна в очите. Неговите бяха безизразни и смирени.

— Не — поклати глава. — Ако не се случи някакво чудо, с нас е свършено.

Огледах се, отчаяно търсейки някакво разрешение на въпроса, но единственото, което зърнах, бе странният пейзаж от тъмни къщи, подредени от двете страни на Арно. А после, подобно на проблясък на Полярната звезда, в един от прозорците се появи светлинка. После още една. А след това по цялото протежение на брега, нагоре и надолу — всеки прозорец, всяка врата, всяка тераса и балкон, се изпълниха с факли и свещи. Всяка лампа беше запалена, всяко огнище — накладено, всяка кутийка огниво — отворена. Възможно ли е това да е свързано с нас? Възможно ли е това да означава, че Ток бе вдигнал на крак целия град и сега всички се опитват да ни открият? Не, разбира се, че не. Защото вече цяла Пиза бе залята от светлина, подобно на едно божествено съзвездие. А после, докато се оглеждахме, светлинките наводниха реката като звезди, плъзгащи се по повърхността на водата — тълпите от двата бряга започнаха да пускат малки хартиени лодчици с по една запалена свещ. Тази огнена флотилия се понесе заедно с нас по течението, докато накрая не обкръжи малката ни лодка, подобно на огнени цветя. Въпреки положението, в което се намирахме, аз се усмихнах щастливо. Забелязах, че брат Гуидо също се усмихва.

— Това ли е нашето чудо? — попитах го аз.

— Може би — кимна той. — Това е празникът на светлината — Луминара, който се провежда всяка година вечерта в деня на свети Раниери. Трябваше да се сетя, че…

Млъкна, сякаш се бе задавил, и аз се приведох към него, като в притеснението си изхвърлих моето весло през борда. Уплаших се да не би да е получил сърдечен пристъп. Може и да беше пораженец, ала той бе единственият съюзник, който ми бе останал на този свят. Златистият отблясък на хилядите свещи бе напълно достатъчен, за да видя колко бе пребледнял.

— Какво има? — извиках, а когато той не отговори, аз го хванах за раменете и го разтърсих. — Брат Гуидо, какво става?

— Светлината! — прошепна накрая той, а очите, с които ме погледна, бяха по-ярки и от най-ярката факла в Пиза през тази нощ. — Следвай светлината! Чичо ми ни показа пътя! Значи последните му думи към мен са посочили пътя ни за бягство!

Сърцето ми се разтуптя като обезумяло.

— Но къде отиват тези лодчици? Накъде води светлината?

Той посочи надолу и отвърна простичко:

— Към морето.

И ние продължихме да следваме безбройните хартиени лодчици, отнасящи своите свещи към морето.

Ала много скоро, преди църковните камбани на града да отброят следващия четвърт час, започнахме да си даваме сметка, че крайната ни цел не е открито море, а място, което е значително по-близо. Защото една прищявка на течението принуждаваше всяка хартиена лодка да се насочи към едно широко заливче — нещо като чудо, което, подобно на езеро, бе разположено в подножието на огромна, подобна на замък постройка. А завоят на реката на същото това място означаваше, че свещите трябваше да спрат. Огнените лилии се събираха бързо, образувайки огнено езеро — безсъмнено прекрасна гледка.

На този етап почувствах три неща.

Прима коза: Удивление от гледката.

Секонда коза: Облекчение, че в крайна сметка няма да излезем в открито море с това подобие на воден съд, което при това разполагаше само с едно гребло и вече се пълнеше с вода.

Терца коза: Все по-нарастващ страх, че всеки момент ще пламнем. Но съвсем скоро стана ясно, че хилядите свещи в хартиените лодки биват изгасяни от някого или от нещо, защото в мига, в който достигнеха брега, те угасваха — така бързо, както и бяха запалени. Докато лодката ни се носеше по течението, забелязахме безброй тъмни фигури, всяка от тях с кофа в ръка, които изгасяха свещите в мига, в който се доближаха до тях. Предположих, че са наети за тази работа от гражданите, за да намалят риска от избухването на пожар в тази суха пролетна нощ, ала нещо тайнствено и безмълвно в действията на тези хора ме накара да замълча и да се сниша на дъното на лодката още при първия знак с ръка на брат Гуидо. Лодката ни се спря в крайбрежните храсталаци и ние изпълзяхме предпазливо сред тях. Брат Гуидо веднага ме придърпа на земята.

— Къде сме? — прошепнах.

— Това е Фортеца Векиа — старият замък. Виждаш ли назъбената кула горе?

Надникнах внимателно между листата на храстите и прошепнах:

— Нарече го „старият замък“. А сега какво е?

— Арсеналът на града.

Дори и аз бях наясно какво означава арсенал — спала съм с достатъчно корабостроители. Но също така знаех, не за работата си те са зависими от дневната светлина. Не бях чувала някой да работи нощем.

— Какво става тук? — продължих да шепна.

Брат Гуидо сви рамене и ми направи знак да тръгваме. Приведени о две, ние изпълзяхме от шубраците и се насочихме към подножието на крепостта. Поехме по протежението на оградната стена, скрити в огромната й сянка. Когато приближихме входа, дочухме звуците от строителството — чукане, запояване, рязане с трион, както и виковете на работниците, които, благодарение на някакъв странен акустичен трик, не достигаха до откритите води на реката.

— Завоят на реката, както и дебелината на крепостните стени очевидно задържат звуците и не им позволяват да бъдат чути от града — прошепна брат Гуидо.

Посочи нещо нагоре — малка врата, през която влязохме. Над нас се извисяваше порутената кула на стария замък, с поизронена спираловидна стълба и гарвани, гнездящи в бойниците. Започнахме да се изкачваме нагоре, за да се отдалечим от оглушителната какофония от звуци, и накрая стигнахме самия връх на кулата. Зад нас Пиза проблясваше като небесния свод на Венера. Ала под нас се простираше гледка, принадлежаща към селенията на Марс.

По изкуственото езеро във вътрешността на огромния, полуразрушен замък бе наредена цяла флотилия гигантски кораби на различни етапи на завършване. С яките си носове и назъбените предни части те бяха точни копия на картината, която бях зърнала онзи ден.

— Корабът от кулата! — прошепнах възбудено на брат Гуидо в миг на просветление.

Той закима ентусиазирано. И той го бе осъзнал — видът на тези бойни кораби бе изобразен с абсолютна точност над вратата на Наклонената кула в Пиза. Знак, следа, шифър, записан в камъка. Бях сигурна повече от всякога, че тази бойна флотилия е по някакъв начин свързана с „Пролетта“ и рисунката, скрита в корсажа ми.

Загледах се в осветените от факлите работници — бяха стотици и хиляди. Майсторите на платна бяха напъплили мачтите подобно на мравки, а заварчиците приличаха на дяволи от ада с нажежените си инструменти. До носа ми достигна уханието на сандалово дърво, миризмата на катрана от въжетата и на корабното платно на мачтите. Брат Гуидо ме потупа лекичко по рамото. Обърнах се, за да видя какво ми показва — там, от другата страна на реката, където всичко бе потънало в мрак, се очертаваше неясният корпус на друг кораб, а след него на още един и още един — докъдето ти око види. Вече разбрах защо бяха поставили хора до брега, за да гасят свещите — ако бяха достигнали по-надолу по реката, щяха да подпалят цялата армада и да я превърнат във въглени. Корабите отвъд замъка бяха напълно готови за отплаване. Наблюдателницата на най-близкия от тях се намираше току под върха на кулата, на който бяхме застанали, и почти на същата височина. Знамето на Пиза с характерния кръст на града плющеше толкова близо до мен, че бих могла да го хвана. Мадонна! Ама какво става тук?

Очевидно ахването ми е било много по-високо, отколкото съм си дала сметка, защото веднага след това отдолу се чуха викове и корабостроителите започнаха да ни сочат. Половин дузина от тях се втурнаха по спираловидната стълба.

— Към реката! — изкрещя брат Гуидо и сграбчи ръката ми, сякаш се канеше да скочи в мрачната бездна под нас.

Дръпнах ръката му толкова силно, че едва не я изкарах от рамото му, и изкрещях:

— Да не си полудял?! Твърде високо е! — И наистина — от мастиленочерната вода ни отделяха най-малко дванайсет метра. — Ето тук! — посочих и скочих — уж по посока на реката, но всъщност към наблюдателницата на мачтата на най-близкия кораб. Протегнах ръка към монаха и го подканих: — Хайде, скачай!

Той отскочи, обаче расото му се оплете в краката и той едва успя да се залови за перилата на наблюдателницата. Сграбчих и двете му ръце и прошепнах:

— Само не се паникьосвай! — Погледнах го в изпълнените с ужас очи и допълних: — Не се страхувай! Държа те! — Нищо че бедните ми рамена вече щяха да изскочат от ямките си под силата на тежестта му. — Опитай се да се хванеш с крака за въжетата!

Сандалите му намериха въжетата и той успя да се задържи за тях с крака. Но в мига, в който се уверих, че е стабилен, аз вече се спусках по съседното въже като същинска корабна маймунка. Ако успеем да стигнем до брега, преди те да стигнат нас… ако успеем да стигнем до брега, преди те да успеят да стигнат нас… Вече бях на палубата, но веднага след това дочух скърцане на дъски зад гърба си.

— В капан сме! — изсъсках по посока на слизащия по другото въже монах. — В трюма, бързо! — посочих решетката и скочих, а брат Гуидо ме последва толкова бързо, че едва не ме смачка.

Претърколихме се зад купчина чували и затаихме дъх. Над главите ни прозвучаха стъпки, последва скърцане на нови дъски, човешки гласове, задаващи въпроси. Решетката бе заляна от светлина на факла. Търсеха ни. Знаех, че ако се сетят да слязат тук, ще ни открият. Но след едно плъзване на факлата стъпките по дъските се отдалечиха — тръгнаха да ни търсят на другия кораб.

След известно време брат Гуидо се опита да се надигне, обаче аз го дръпнах обратно надолу — не трябваше да се показваме, докато не сме сигурни, че теренът е съвсем чист. Реших да преброя хиляда удара на сърцето, обаче бях преброила едва до триста, когато в стомаха си усетих едно познато разтърсване. Скочих като стрела и просъсках:

— Движим се! — Брат Гуидо също скочи на крака. — Бързо!

Изкатерихме се на палубата, но докато стигнем до перилата, разстоянието между нас и брега вече беше станало толкова голямо, че ако скочехме, със сигурност щяхме да се удавим. Обърнахме се бавно, напълно съзнавайки какво ще видим зад гърбовете си. Бяхме наобиколени от факли, подредени в полукръг, всяка от тях осветяваща грозната мутра на моряка, който я държеше. Загорели, целите в белези и беззъби до последния от тях, сбръчкани и натъпкани с мускули като чували с орехи, те не изглеждаха никак доволни да ни видят. Мамка му!

Най-високият и най-грозният направи няколко крачки към нас — очевидно беше капитанът. Насочи факлата си към лицето на брат Гуидо, а първият му помощник стори същото пред моето. Само дето поздравът към мен се състоеше от похотлива усмивка и опипване на гърдите. Изплюх се в лицето му само миг преди неговият капитан лично да му зашлеви звучна плесница. Първият помощник се обърна, за да изплюе един зъб (вероятно последния си), след което продължи да изпълнява задълженията си с факлата, без да прояви никакви лоши чувства към капитана. Майко Божия! Ама че грубияни!

Брат Гуидо се наежи от обидата срещу моята персона и очевидно реши да премине в нападение.

— Аз съм племенникът на лорд Силвио дела Торе! — обяви на висок глас, като че ли се намираше пред самия папа.

Капитанът обаче като че ли не се впечатли особено.

— Е, и? — отбеляза, крайно пестелив на думи.

— И настоявам веднага да ни пуснете да си отидем в мир!

Капитанът си пое дълбоко дъх и започна да чеше сухата си брада и чешеше ли, чешеше, докато накрая въшките не се разпълзяха по цялата му ръка. Ако на борда на кораба имаше аптекар, очевидно щеше да възприеме работата си тук като златна мина.

— Не можем да сторим подобно нещо — прозвуча накрая отговорът. Не беше особено враждебен, по-скоро — делови. — Щом веднъж сте се озовали тук, оставате тук!

— И къде е това тук! — изстреля брат Гуидо, поощрен от безразличието на капитана.

— Това тук е флотата на „Бисто“!

Забелязах как очите на монаха блесват от изненада, ала веднага след това се затварят, когато капитанът го цапардоса с дръжката на факлата си.

Това бе само миг преди първият му помощник да стори същото и с мен, откъдето нататък всичко ми причерня.