Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (4)

Четвърта глава

Ето ви и трите факта, които знам за Ботичели.

Примо фато: Той се наричаше всъщност Алесандро ди Мариано Филипепи, обаче всички го знаеха с прякора Ботичели заради дебелия му брат Джовани — съдържател на заложна къща, познат още и като „ил ботичело“ — „бъчвичката“.

Секондо фато: Ботичели е флорентинец по рождение. Произлиза от един от най-бедните квартали на нашия велик град — Онисанти. Там е толкова мръсно и страшно, че дори и аз не смея да припаря.

Терцо фато: Беше влязъл напълно под кожата на Медичите. Дори синьор Лоренцо де Медичи — от фамилията основатели на нашия град и човек, толкова велик, че бе известен като Ил Манифико — Великолепния, смяташе, че слънцето изгрява именно от задника на Ботичели. Доколкото става ясно, вила Кастело на Медичите, която се вижда високо на хълма, когато листата на дърветата опадат, е препълнена с фрески и платна на Ботичели.

Безсъмнено много могъщ художник. Но когато пристигнах в ателието му, не бях нервна. Просто казах на човечеца, дето ми отвори вратата, че съм дошла, за да ме рисуват. Момчето беше негър — очите и зъбите му святкаха на фона на черното му лице. Когато минавах покрай него, ме изгледа с до болка познат ми поглед. Самото студио се оказа светло и просторно — толкова много стъклени прозорци досега не бях виждала никъде във Флоренция. В далечния край стоеше някаква сенчеста фигура, на която не обърнах никакво внимание. Защото очите ми се насочиха към нещо друго. Огромно, правоъгълно и с цветове, които сякаш бяха уловили цялата дъга. От пръв поглед се виждаше, че платното е почти завършено и че е прекрасно. Бяха изрисувани седем фигури с ръст, по-голям от нормалния, а над главите им се носеше дебело купидонче. На фона на тези фигури, дори и на купидончето, техният създател изглеждаше като джудже. Наситените им, ярки цветове го превръщаха почти в силует. Вече разбрах, че Бембо не е бил напълно честен с мен — осмата фигура, Флора, която в момента представляваше скица без лице, бе разположена леко встрани и в предната част на картината. Централната фигура всъщност бе нещо като Мадона, завършена и прекрасна. Тя изглеждаше точно така, както си представях моята истинска майка и както я сънувах. Мечът, на който се бе облегнала, бе украсен с невероятни цветя, които надничаха от тревата подобно на паднали скъпоценни камъни. Около нея се виждаха три танцуващи девици в бяло, както и още две други фигури, може би митологични същества, които не ми бяха познати. Останах изключително доволна от тази творба и сигурно съм издала някакъв одобрителен звук, защото Ботичели се обърна и ме погледна.

Беше на средна възраст, сигурно към трийсет и пет, с дълга черна коса, разстилаща се по раменете му. Не можеше да му се отрече, че е красавец, само дето беше твърде нисичък. И едва сега си дадох сметка, че фигурата в далечния ляв край на платното — онзи тип с меча, изглежда точно като човека, който в момента бе вперил поглед в мен.

Прикова поглед в очите ми и започна да ме изучава. После хвана леко брадичката ми и завъртя главата ми първо наляво, после надясно, а накрая отново напред. Накрая ме погледна отново в очите, усмихна се и отсече:

— Перфето!

Имаше странен акцент, дълбок и гърлен, в пълен контраст с красотата на платното, което стоеше пред нас. Обаче аз го разбрах прекрасно. Беше казал „перфектно“, идеално. Усмихнах му се в отговор. Днес за втори път мъж поставяше неканен ръка върху мен, но точно както и монаха, Ботичели също не се интересуваше от мен заради секса. Той си искаше своята Флора и аз бях тук, за да му я дам.

Направи ми знак да се приготвя и аз проследих сочещия му пръст по посока на един параван. Зад него заварих разкошна рокля от брокат. Върху кремавобялата коприна бяха изрисувани безброй цветя. Роклята беше разкошна и много тежка. Параванът пък ми подсказа, че Ботичели не е наясно точно каква жена съм — очевидно смяташе, че притежавам известна свенливост. Нямаше представа, че бих се разсъблякла и насред студиото му без капчица свян. Но сега послушно облякох роклята зад паравана, пуснах косата си, както ми беше поръчал, и пристъпих към него — самото въплъщение на богинята Флора.

От пръв поглед се виждаше, че Ботичели остана много доволен, макар че не каза почти нищо. Докато обикаляше около мен и ми оправяше позата, аз си давах сметка, че се намирам в присъствието на велик човек. Той постави по един цветен венец върху главата ми, през врата ми и на кръста ми. На перваза на прозореца имаше сребърна ваза с червени рози. Той ги взе и ги подреди всичките върху полите ми, броейки — двайсет, трийсет и още повече. Обръщаше ги с главичките напред, за да може всяка от тях да бъде видяна на картината. Показа ми как да държа полите, изпълнени с рози — леко да ги повдигна с лява ръка, а палецът — присвит грациозно. Дясната ми ръка трябваше да потъне в цветовете, като че ли всеки момент се каня да ги разпръсна върху меча. Накрая отметна косата ми назад.

— Няма нужда да крием подобно лице — рече и аз започнах да го харесвам.

— Що се отнася до изражението ти — заяви после с грубия си флорентински акцент, — искам да се усмихнеш лекичко, като че ли току-що си изживяла нещо приятно в леглото. — Е, все пак бе наясно какъв тип момиче съм аз. Спомних си за прекараната с Бембо нощ — бях го тренирала достатъчно добре, за да знае как да ми доставя удоволствие. Имаше си един хитър номер с езика… После си представих как този номер ми го прави монахът и усетих как лицето ми пламва и устните ми се извиват сладострастно. — Есато! — отсече доволен Ботичели. Точно така. И започна да ме рисува.

Рисува ме цял ден. Не каза почти нищо, а аз — още по-малко. Позволяваше ми от време на време да си почивам и да се разхождам, но после държеше да се върна стриктно към позата, в която ме беше поставил. Наблюдавах златистите прашинки на светлината как влизат през стъклените прозорци и се въртят във вихрен танц и как сенките, подобно на стрелки на слънчев часовник, се движат и издължават и студиото се изпълва с топлината на залязващото слънце. Накрая Ботичели остави настрани четките и палитрата си. Аз погледнах към картината и ми се наложи да пипна лицето си, за да се уверя, че все още имам глава на раменете си — толкова перфектно бе отражението ми върху картината. От изражението ми лъхаше спокойствие, загадъчност и… може би известна арогантност. Там аз бях биещо сърце, влажен секс, топло легло.

Бях Флора.

Роклята бе само очертана, макар че ръцете ми върху нея бяха завършени.

— Като че ли няма да имате повече нужда от мен, а? — попитах с леко разочарование. Защото, макар краката ми да ме боляха, бях прекарала един прекрасен ден. Какво по-хубаво от това да бъдеш част от историята!

— Не, няма — поклати глава той. — Роклята мога да я нарисувам винаги. Подобни детайли се рисуват лесно. Обаче ти наистина си рядко флорентинско съкровище! Бембо се оказа напълно прав.

Поклатих глава и го поправих:

— По-скоро венецианско съкровище!

— Наистина ли? — повдигна вежди той. — Никога не съм ходил в този град, но съм слушал много за неговите красоти!

Тук е мястото да ви призная, че на този свят надали има по-яростен защитник на моя роден град от самата мен, макар да знам за Венеция точно толкова, колкото и художникът пред мен, защото съм била съвсем малко бебе, когато са ме пъхнали в онази бутилка и са ме изпратили по течението към Флоренция. Затова сега кимнах с гордост и изтъкнах:

— Напълно вярно! Венеция е град на красотата, но и на търговията. И е много по-велика и от Пиза, и от Неапол, и от Генуа — нейните морски съперници.(Още няколко града, които никога не бях виждала.) Не знам защо, обаче нещо в излъчването на Ботичели ме караше да се представя като по-интелигентна, а не просто поредния чифт цици. Поради което сега изрецитирах въпросното изказване, което веднъж бях чула от устата на Бембо. Но не щеш ли, оказа се, че съм казала нещо не както трябва, защото Ботичели изведнъж пребледня като платно и започна да трепери.

— Какво каза? — прошепна дрезгаво, със стиснати до посиняване устни. Лицето му заприлича на призрак, като че ли всеки момент щеше да припадне.

Но какво казах наистина? Може пък този човек да е дотолкова заслепен от Флоренция и от бордеите на Онисанти, че не иска и да чува за чудесата на други градове. Обаче нали той бе този, който първи спомена за красотите на Венеция?!

— Но Флоренция, разбира се, е най-прекрасната от всички тях — запелтечих аз в опит да поправя грешка, чието естество не ми беше известно. — Все пак тук са великата катедрала Дуомо, баптистерия, вашите творби!

Обаче не се получи. Той се стрелна през стаята и отново ме сграбчи за брадичката, но този път доста силно. Толкова, че не можех да дишам.

— Повтори го!

Бях дотолкова уплашена, че не знаех какво да кажа. Обърканият ми мозък се въртеше в кръг, докато се опитваше да си припомни точните ми думи.

— Казах, че Венеция е много по-велика и от Пиза, и от Неапол, и от Генуа, и че…

Пръстите му се впиха още по-дълбоко в кожата ми.

— Какво знаеш ти за тези места? — изсъска. — Кой ти го каза?

— Кое да ми каже? — едва успях да изфъфля през стиснати зъби, защото той държеше силно челюстта ми.

Очите му се впиха като остриета в мен.

— Кой те подучи за това? Бембо ли беше?

— Моля? Никой нищо не ми е казвал! Какво имате предвид?

И за втори път през този ден усетих, че очите ми се наливат със сълзи. Но веднага след това бях освободена — така бързо и както бях стисната. Ботичели ме пусна рязко и ми обърна гръб, като че ли беше прекалено бесен, за да има вяра дори на самия себе си. Коленете ми се подкосиха и аз се отпуснах на пода. Великолепната изрисувана рокля се разстла с въздишка около мен. Цялата треперех. А когато художникът се обърна, видях, че се усмихва, моля ви се!

— Съжалявам, скъпа моя — рече. — Просто малко разпускане след дългия ден. Хареса ли ти шегата ми?

Виждала съм достатъчно лоши актьори — все пак живея във Флоренция, нали?! Улиците изобилстват от отвратителни комедианти, които само тровят въздуха с нелепите си гърчове и воя си. Обаче никога досега не бях виждала по-неубедително изпълнение от това, на което ставах свидетел сега.

Той подаде ръка и аз приех жеста му като подкана да се изправя на крака. После допълни:

— Това беше просто малка шега за нашите морски градове. Няма нужда да го споменаваш пред Бембо. Върви се преоблечи, синьорина. И после можеш да тръгваш.

Напълно сащисана, аз се вмъкнах зад паравана, преповтаряйки отново наум сцената, която току-що се бе разиграла в това студио. Нещо някъде се бе объркало, ала аз бях по-уплашена като че ли от последиците на нелепия епизод, отколкото от самото насилие — от отрицанието на гнева му, от опита да поправи щетите. Чух го как напуска ателието и затваря вратата зад гърба си. Заедно с него изчезна и страхът. А после, в безопасността на самотата, скрита от чужди погледи зад паравана, бе мой ред да започна да се изпълвам с гняв. Измъкнах се от роклята така бързо, сякаш пареше, и в бързината разкъсах единия от изящните ръкави. Но не ме беше грижа. Какъв отвратителен, пропилян ден! Можех да забърша толкова клиенти на площада! Но сега, с падането на нощта, стражата ще арестува всяка уличница, която не се е прибрала било в собственото си легло, било в нечие друго. Бях изгубила доходите си от цял работен ден, а при настъпилите обстоятелства вече ме беше страх да питам Ботичели за пари. Докато навличах собствените си дрехи, плъзнах поглед по дървената ламперия около мен, преповтаряйки за пореден път краткия разговор, който бе събудил такива страсти. И пак не успях да схвана къде точно бях сгрешила.

Паметта ми ми изневери, ала очите — не. Една от дървените дъски на ламперията имаше по-тъмни очертания от останалите, при това от три страни.

Тайна вратичка, не по-голяма от Библия, която като че ли беше леко отворена.

Дръпнах вратичката и извадих оттам единственото нещо, което се криеше вътре — навит пергамент. За момент забравих и гнева, и объркването си. Осъзнах, че държа в ръка копие на картината, която се рисуваше в момента — перфектно и завършено, с изключение на моето собствено лице. Тук бяха и трите Грации, и пухкавото купидонче, и фигурата в доспехи, която беше автопортрет на Ботичели. Дева Мария също присъстваше на платното, както и останалите фигури, и моята собствена, засега безлика персона. Дори и тревата бе изпълнена със същите цветя. Единствената разлика от оригиналната картина бяха миниатюрните размери на тази, както и фактът, че целият пергамент беше разграфен на точни квадрати, и фигурите изглеждаха като хванати в мрежа.

Тук е мястото да ви кажа, че аз обикновено не съм от курвите, дето крадат. Мръсниците с шавливи пръсти обикновено ги губят, а работещите момичета, които си пъхат носовете в ковчежетата и съкровищниците на клиентите си, често се прощават с въпросния любопитен орган. Не една и две красиви уличници бяха обезобразени било от загубата на носовете си, било на тършуващите си ръце. Обаче днес аз бях бясна, не ми беше платено, а и картината беше толкова красива, че веднага ми се прищя да си я взема, ако ще и само за да й се порадвам още мъничко. Но за да смекча удара от престъплението си, аз извадих от торбичката си памфлета на монаха, навих го като пергамент и го пъхнах в свободната дупка, след което затворих вратичката. Нека после Ботичели си търси изгубеното от Господ Бог! Заради всичко, което ми стори, заради онова, което стори на прочутата Кики! Напъхах малката картина в корсажа си и се понесох с широки крачки към изхода на къщата.

Но в мига, в който обувките ми усетиха топлите павета на огряната от последните слънчеви лъчи улица, съжалих за стореното. Спрях и се поколебах, питайки се дали да не се върна обратно. Обаче после чух как негърът затръшва вратата зад гърба ми и се примирих. Времето напредваше — ако веднага не тръгна към къщи, нощната стража като нищо ще ме арестува. Утре ще връча рисунката на Бембо и ще му обясня, че нямам представа как се е озовала в корсажа ми. Бембо ми вярваше — считаше ме за най-честната проститутка на света.

Успокоена от тази мисъл, аз се запътих към пазара. Заради притесненията си относно открадната картина почти бях забравила за озадачението си от онова, което бях казала на Ботичели и което го бе разстроило толкова много. Надявах се да не изтрие лицето ми от картината, за да нарисува друго момиче, символизиращо Пролетта. Надали. Нямаше никакво съмнение, че му бях допаднала изключително много за този образ. Беше ме харесал. Аз също го бях харесвала — до онзи необясним, внезапен разрив между нас.

Реших, че когато се прибера, ще разкажа всичко на Ена. Ще се наложи поне за една вечер крехките везни на нашата любов и омраза да се наклонят по посока на приятелството — нямаше друг начин, щото подобна история просто плачеше да бъде изслушана и одумана. По този повод измъкнах последния боб от един продавач на пазара — за да предразположа съквартирантката си. Благодарение на синьор Ботичели кесията ми беше празна, обаче платих на човека с широка усмивка и целувка по набръчканата буза. Нямаше смисъл да се престаравам, защото бобът и без това щеше да отиде тази вечер за прасетата, заедно с другите останки от пазара. Бобените зърна бяха доста малки и някои от тях бяха дори почернели, но ги биваше за една яхния, така че щяха да умилостивят Ена и да й платят за услугите на изповедник. Слънцето залязваше и продавачите на пазара затваряха сергиите си. Имаше една флорентинска поговорка, дето казваше, че ако на новия пазар не ти е интересно, значи си мъртъв. Обикновено обичах да се спирам пред различните сергии, да вдишвам аромата на подправките и да се заслушвам в странните акценти на търговците, хвалещи своята риба тон, солта си или виното си. Ала днешният ден не беше за размотаване. Днешният ден беше пълен с твърде много събития, така че нямах търпение да се прибера вкъщи.

Двете с Ена живеехме в една колиба на брега на река Арно. Намираше се в квартала на бордеите, скупчени на левия бряг — паянтови дървени къщички, вкопчени една в друга и в брега, заплашени всеки момент да бъдат отнесени от течението. През зимата в тях беше мразовито, през лятото — задушно, а при големи дъждове се наводняваха. (Миналата пролет например водата в нашата колиба беше стигнала до глезените, така че се наложи да вземем назаем няколко бъчвички, за да си направим пътека до леглата.) Но и без това тук се връщахме много рядко — обикновено преспивахме другаде, така че не виждахме никакъв смисъл да харчим дребните си надници за по-добро жилище. Надявах се тази вечер Ена да си е у дома и да не си е довела клиент. Но когато стигнах до прозореца, чух гласове и изсумтях недоволно.

По дяволите!

Тя имаше клиент.

Нашият прозорец нямаше стъкло (твърде скъпо удоволствие, а и да имаше, уличните хлапета скоро щяха да го счупят) — само тъмнокафява завеса, която спускахме, за да не ни гледат хората. Заслушах се. Ако клиентът вече се бе изпразнил, всеки момент щеше да си тръгне. Но ако Ена все още го загрява, значи по-добре да се отбия за малко в кръчмата.

И ето какво чух.

Гласът на мъжа звучеше ниско и заплашително. Той каза:

— Взела си нещо, което не е твое. Веднага ми го дай!

Ена не звучеше уплашено, което ми подсказа, че са в процес на някаква игра. По света има какви ли не мъже — някои искат да пищиш, сякаш те изнасилват, а други — да си облечена като момче, докато те обладават отзад.

— Нямам представа за какво говорите.

Гласът на Ена звучеше ниско и дрезгаво — от лулата, която понякога пушеше. Зачудих се за какво е цялата тази работа. Доколкото ми беше известно, Ена също не крадеше — бе твърде умна, за да си позволи подобно нещо. Не е ли странно, че и двете сме станали изведнъж крадли, при това в един и същи ден?

— Ще те попитам още веднъж. — Пак мъжът. — Върни ми онова, което си взела, и ще те оставя на мира! Ако не го направиш, лошо ти се пише!

Тук търпението на Ена като че ли започваше да свършва. Бях наясно, че никак не обича да я заплашват, още по-малко — в собствения й дом.

— Вижте какво, синьор — заговори с неприкрит сарказъм тя, — мога да ви дам доста неща, а вие да си платите, и после и за двама ни ще бъде добре. Но не съм откраднала нищо — нито днес, нито когато и да било. Така че, освен ако не искате да ме изчукате, по-добре си вървете!

Мъжът въздъхна и аз усетих, че заплахата като че ли отминава. Въздишката му прозвуча така, сякаш се намираше в бояджийницата и току-що са му казали, че погрешка палтото му е било боядисано зелено, а не синьо. Глупава грешка, но поправима.

— Много добре тогава — рече тихо. — Довиждане, Лучана!

Настръхнах.

Мътните го взели!

Ама той е търсел мен!

Зачаках да чуя как Ена го поправя, но вместо това тя кихна, с което спря думите си. Вратата се затръшна и чух гъргоренето на вино, излизащо от бутилка — очевидно дори и невъзмутимата Ена можела да бъде разтърсена от подобно преживяване и сега имаше нужда от питие. Зачаках, за да се уверя, че мъжът си е тръгнал. Сърцето ми биеше силно и в ушите, и в гърлото ми. Мадонна! Най-добре е веднага да занеса рисунката на Бембо — трябва да е много важна, щом липсата й вече е забелязана. Водите на Арно ревяха в ушите ми заедно с кръвта ми. След сто бързи удара на сърцето пристъпих в колибата ни.

Майко Божия!

Ена лежеше на разнебитеното легло. Във врата й зееше огромна, грозна рана. Главата й се държеше за тялото й само чрез една тънка ивица бяла кожа. Цялата стая беше потънала в кръв — беше повече дори от водите на пролетното наводнение.

И тогава разбрах.

Кихането, което бях чула, е било звукът от ножа, прерязващ гърлото й.

Гъргоренето на вино е била кръвта й, струяща към пода.

Не можех да помръдна. Стоях и гледах как кръвта на съквартирантката ми обагря върховете на обувките ми. Тялото ми реши да я изтрие, като изпусна топла струйка урина, спускаща се неконтролируемо по краката ми. Затаих дъх и се замислих.

Те искаха мен.

Значи трябваше да бягам.