Едит Несбит
Пет деца и То (9)

Девета глава
Пораснал

Неотдавна Сирил бе изтъкнал, че ежедневието е пълно с обстоятелства, при които едно желание би било най-полезно. Сети се за тази мисъл, когато се случи да се събуди рано-рано на по-другата заран, след оная, когато Робърт бе пожелал да е по-голям от момчето на хлебаря и бе станал точно такъв. Денят между тези два дни бе изцяло запълнен с докарването на каручката от Бененхърст.

Сирил се облече набързо; реши да пропусне къпането, защото тенекиените вани вдигат ужасно много шум, а той нямаше никакво желание да разбуди Робърт, затуй се измъкна сам, както веднъж бе сторила Антеа, и отпраши към пясъчната кариера в свежото утро. Той много предпазливо и внимателно изрови псамида и подхвана разговора, като любезно се осведоми дали той още усеща неприятните последици от допира със сълзите на Робърт предния ден. Псамидът бе в добро настроение. Той му отговори вежливо.

— А сега с какво мога да ти бъда полезен? — попита той. — Предполагам, че си дошъл толкова рано, за да поискаш нещо за себе си, нещо, за което братята и сестрите ти не бива да научават, тъй ли е? Послушай ме веднъж за твое собствено добро! Пожелай си един хубав, тлъстичък мегатериум и да приключваме.

— Благодаря, но… може би друг път — внимателно отказа Сирил. — Това, което щях да ти кажа, е… ами, нали знаеш как постоянно ти се приискват разни неща, когато играеш някаква игра?

— Рядко ми се случва да играя — хладно отвърна псамидът.

— Е, сещаш се какво имам предвид — нетърпеливо продължи Сирил. — Та, ето какво исках да кажа: не би ли приел да ни изпълняваш желанията когато ни хрумнат, където и да се намираме? За да не се налага повторно да те безпокоим — додаде хитрият Сирил.

— Пак ще вземете да пожелаете нещо, което всъщност не искате, точно както стана със замъка — отбеляза псамидът, като протягаше кафявите си ръце и се прозяваше. — Все същата история, откакто хората спряха да ядат истински здравословни неща. Но няма значение, да бъде както щете. Довиждане.

— Довиждане — учтиво отговори Сирил.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — внезапно се обади псамидът. — Започнахте да ми идвате до гуша, всички до един. Акълът ви е по-малко от на цял куп стриди. Хайде, разкарай се!

И Сирил се разкара.

— Колко ужасно дълго време бебетата си остават бебета — констатира Сирил, след като Агънцето бе измъкнало часовника от джоба му без той да забележи. Докато си гукаше и се захласваше от тази дяволия, то го бе отворило и вече го използваше като градинска лопатка, та дори потапянето в леген не успя да измие калта от чарковете и да накара часовника отново да проработи. Във възбудата си Сирил бе изрекъл някои неща, но сега беше по-спокоен и дори склони да носи Агънцето през известна част от пътя до гората. Той съумя да убеди останалите да приемат плана му и да не си пожелават нищо, докато наистина не поискат нещо от сърце. А междувременно им се стори добра идея да отидат до гората за лешници, и ето че сега седяха на обраслата с мъх земя под едно кестеново дърво. Агънцето скубеше мъха с пълни шепи, а Сирил мрачно съзерцаваше останките от часовника си.

— Но той действително расте — застъпи се за него Антеа. — Нали така, гълъбчето ми?

— Аз ласте — весело отвърна Агънцето, — аз ласте голямо момце и има пушки и мишки и… и… — Тук въображението му или пък речникът му се изчерпа. Но така или иначе това бе най-дългата реч, която Агънцето бе произнасяло до сега и тя плени всички, дори Сирил, който го катурна на земята и го затъркаля в мъха под звуците на радостното му пискане.

— Сигурно и той ще порасне някой ден — промълви Антеа, унесено загледана в синевата на небето, която се показваше между дългите, прави листа на кестеновото дърво. Но в този момент Агънцето, както весело си се боричкаше със Сирил, заби едно обуто в твърда обувка краче в гърдите на брат си, чу се изпукване и… невинното Агънце бе счупило стъклото на един от най-хубавите таткови часовници, който Сирил бе заел без позволение.

— Да порасне някой ден ли! — извика ядосано Сирил и тръсна Агънцето на тревата. — Че сигурно ще го стори, когато никой няма да иска той да пораства. За бога, искам да…

— Олеле, внимавай — изкрещя Антеа във внезапен изблик на страх.

Но беше вече твърде късно; като музиката към някоя песен, нейните думи и тези на Сирил прозвучаха едновременно:

Антеа:

— Олеле, внимавай!

Сирил:

— … порасне сега!

Верният псамид бе удържал на обещанието си и ето че пред ужасените очи на братята и сестрите си Агънцето внезапно и буйно порасна. Моментът бе просто кошмарен. Промяната не бе така рязка, както при другите желания. Първо се промени лицето на Мъничето. То стана по-голямо, издължи се, челото се набразди, очите хлътнаха и потъмняха, устата стана по-дълга и тънка, а най-страшното бяха малките черни мустачки, които се появиха над устните на този, който с изключение на лицето все още бе двегодишно бебе в ленена ризка и бели ажурни чорапки.

— О, искам да не се сбъдва! Искам да не се сбъдва! И вие също поискайте! — Всички искаха с всички сили, тъй като гледката можеше да порази и най-сърцатите. Те до такава степен се напрегнаха да искат, че им се зави свят и почти загубиха съзнание, но всичко бе напразно, защото когато гората спря да се върти наоколо, смаяните им погледи бяха тозчас приковани от персоната на един много благоприличен млад мъж със същите черни мустачки, които преди малко бяха видели да поникват на лицето на Мъничето. Това, значи, беше Агънцето в пораснал вид! Тяхното собствено Агънце! Това бе изключително тежък момент. Порасналото Агънце грациозно се придвижи по мъха и се настани облегнат на дънера на кестеновото дърво. После килна сламената шапка над очите си. Явно беше уморен. Канеше се да поспи. Агънцето, предишното малко, досадно, обично Агънце често заспиваше в необичайни часове и на непредвидени места. Това ново Агънце, в сивия фланелен костюм и бледозелената вратовръзка, беше ли като предишното Агънце? Или и умът му бе пораснал заедно с тялото?

Това бе въпросът, който останалите разпалено разискваха в спешно свикания съвет сред жълтеещата орлова папрат на няколко ярда от спящия.

— И двата варианта са еднакво ужасни — отбеляза Антеа. — Ако е пораснал и отвътре, няма да търпи да се грижим за него, ако пък си е още с бебешки акъл, как, за бога ще го накараме да направи каквото и да било? А пък скоро ще стане време за обяд…

— А ние не сме събрали никакви лешници — вметна Джейн.

— Зарежи лешниците! — сряза я Робърт. — Обаче обядът е друго нещо, а вчерашният ми беше крайно недостатъчен. Какво ще кажете да го вържем за дървото, да отидем да обядваме и след това да се върнем?

— Ако се приберем вкъщи без Агънцето, ще видим обяд на куково лято! — отвърна му Сирил, съвсем паднал духом. — Същото ще ни сполети и ако цъфнем с него в този вид. Да, знам, че вината е моя, не ми го натяквайте! Знам, че съм чудовище и не заслужавам да живея — считайте го за решено и дайте да не го обсъждаме повече. Въпросът е какво да правим сега?

— Хайде да го събудим, да го заведем в Рочестър или Мейдстоун и се налапаме в някоя сладкарница — предложи обнадеждено Робърт.

— Да го вземем ли? — възкликна Сирил. — Моля, заповядай! Моя беше грешката, не мога да отрека, но ще видиш бая зор да заведеш този млад мъж където и да било. Агънцето винаги си е било разглезено, но сега като е пораснало ще е същински дявол. Че то си му личи. Вижте му само устата.

— Хубаво — съгласи се Робърт, — тогава да го събудим и да видим какво ще направи. Може пък да ни заведе в Мейдстоун и да ни почерпи. Сигурно има доста парички в джобовете на тия префърцунени гащи. Но при всички случаи, трябва да обядваме.

Теглиха жребий с листа папрат. Падна се на Джейн да събуди порасналото Агънце.

Тя стори това много нежно, като погъделичка носа му със стръкче орлови нокти. Той два пъти повтори: „Проклети мухи!“, сетне отвори очи.

— Привет, хлапета — поздрави ги той нехайно. — Още ли сте тук? Че колко е часът? Ще закъснеете за папкане!

— Това си го знаем — тъжно го увери Робърт.

— Е, хайде, тръгвайте за вкъщи — подкани ги порасналото Агънце.

— Ами твоето папкане? — запита го Джейн.

— О, колко смятате, че е от тук до гарата? Имам намерение да отскоча до Лондон и да хапна в клуба.

Нещастието се спусна като черна пелена върху другите четирима. Агънцето, само, без надзор, да отиде в Лондон и да обядва в клуб! Вероятно щеше да остане и за следобедния чай. Може би залез-слънце ще го свари там, посред бляскавия лукс на клубния район, и едно безпомощно, нацупено, сънливо бебе ще се намери сам-самичко сред бездушни келнери и ще плаче отчаяно за Панти от дълбините на някое клубно кресло. Тази картина трогна Антеа почти до сълзи.

— О, не, Агънце, миличък, не бива да правиш това! — извика тя непредпазливо.

Порасналото Агънце се намръщи.

— Драга моя Антеа — поде той, — колко пъти да ти повтарям, че името ми е Хилари или Сейнт Мор, или Деврьо? Всяко от кръщелните ми имена е на разположение на малките ми братчета и сестричета, само не и „Агънце“ — този спомен от далечното, глуповато детство.

Това беше ужасно. Сега той им беше по-голям брат, нали така? Беше, разбира се, щом като бе възрастен, а те не бяха. Тези реплики си размениха шепнешком Антеа и Робърт.

Но почти всекидневните приключения, идващи от желанията на псамида, бяха направили децата необичайно проницателни за възрастта си.

— Драги Хилари — започна Антеа, а останалите почти прихнаха, като чуха това обръщение, — знаеш, че татко не искаше да ходиш в Лондон. Той не би желал да останем сами, без да се грижиш за нас. Ох, ама че грозно лъжа — прибави тя на себе си.

— Виж сега — захвана Сирил, — щом си ни по-голям брат, то дръж се като такъв и ни заведи в Мейдстоун да ни почерпиш хубавичко, а после ще се разходим до реката?

— Безкрайно съм ви задължен — вежливо отговори Агънцето, — но бих предпочел усамотението. Вие се прибирайте вкъщи да закусвате, тоест, да обядвате. Възможно е да се отбия привечер по време на чая, а може и да се прибера чак след като сте вече по леглата.

По леглата! Красноречиви погледи бяха разменени сред злочестата четворка. Щяха да видят легла на куково лято, ако се приберяха без Агънцето.

— Обещахме на мама да не те изгубваме от поглед, ако те извеждаме с нас — изтърси Джейн преди останалите да успеят да я спрат.

— Слушай, Джейн — подзе порасналото Агънце, като пъхна ръце в джобовете си и я погледна отгоре, — прието е малките момичета да се гледат, но не и да се слушат. Вие, деца, трябва да се научите да не дотягате на хората. А сега, бегом вкъщи, и ако сте послушни, може утре да получите по едно пени.

— Виж какво — намеси се Сирил с най-мъжествения тон, който успя да докара, — къде точно смяташ да ходиш, старче? Можеш спокойно да вземеш Бобс и мен, даже и ако не искаш момичетата.

Това всъщност беше доста благородно от страна на Сирил, тъй като той не обичаше много-много да го виждат с Агънцето, което, разбира се, след залез-слънце щеше отново да се превърне в бебе.

Мъжественият тон има успех.

— Просто ще отскоча с колелото до Мейдстоун — безгрижно сподели новото Агънце, попипвайки черните си мустачки. — Вероятно ще хапна в „Короната“, а после може да погреба по реката. Но не мога да ви кача всички на велосипеда, нали така? Бъдете добри деца и се прибирайте вкъщи.

Положението бе безнадеждно. Робърт размени отчаян поглед със Сирил. Антеа измъкна една карфица от колана си, при което между полата и блузата й зейна дупка, после скришом я подаде на Робърт със загадъчна, изразителна гримаса. Робърт незабелязано тръгна към пътя. Там, разбира се, стоеше прекрасен, чисто нов велосипед. Естествено, Робърт тутакси се сети, че щом Агънцето е пораснало, то несъмнено притежава и колело. Това бе една от собствените причини на Робърт да иска да порасне. Той чевръсто заработи с карфицата — единайсет бодвания в задната гума, седем в предната. Той би продължил, за да направи общия сбор двадесет и две, но дочу шумоленето на окапалите жълти листа, което го предупреди, че другите приближават. Той бързо натисна кормилото и със задоволство чу звука от излизането на останалия въздух през осемнайсетте добре изпипани дупчици.

— Колелото ти се е скапало — каза Робърт, като се чудеше как толкова бързо се е научил да лъже.

— Действително — потвърди Сирил.

— Гумата е спукана — констатира Антеа, наведе се и се изправи с едно трънче в ръка, което предварително бе приготвила. — Ето виж.

Порасналото Агънце (или Хилари, както, предполагам, трябва вече да бъде наричан) нагласи помпата и започна да напомпва гумата. Но скоро стана ясно, че е надупчена като решето.

— Сигурно има някоя къщурка наблизо, откъдето да взема кофа с вода? — поинтересува се Агънцето.

Имаше, наистина, и след като броят на дупките излезе наяве, беше истинско щастие, че къщурката предлагаше „Закуски за велосипедисти“. Тя осигури едно необичайно, чаено-шунково похапване за Агънцето и неговите братя и сестри. Платиха от петнайсетте шилинга, които Робърт спечели, когато беше великан, тъй като се оказа, че Агънцето, за нещастие, нямаше пукната пара в себе си. Това страшно разочарова другите, макар да се случва дори и на най-порасналите от нас. Както и да е, Робърт си хапна добре, а това поне беше нещо. Внимателно, но упорито децата се редуваха да убеждават Агънцето (или Сейнт Мор) да прекарат останалата част от деня в гората. Обаче, когато той привърши залепването и на осемнайсетата дупка, не бе останало кой знае колко от деня. Той вдигна поглед от добре свършената работа, въздъхна с облекчение, после внезапно заоправя вратовръзката си.

— Идва някаква дама — живо каза той. — За бога, разкарайте се оттук. Заминавайте вкъщи, скрийте се, изчезнете някак си! Не желая да ме виждат с куп мръсни дечурлига. — Братята и сестрите му действително бяха мръснички, защото сутринта Агънцето, още в бебешкия си вид, добре ги бе омацало с пръст. Гласът на порасналото Агънце беше тъй деспотичен, както после се изрази Джейн, че те побързаха да се оттеглят в задната градина и го оставиха с мустачките и фланеления му костюм да се среща очи в очи с младата дама, която влизаше в предната градина на велосипед.

Стопанката на къщата излезе и госпожицата я заговори.

Агънцето повдигна шапка, когато тя минаваше покрай него, но децата не можаха да чуят какво приказваше, при все че проточваха вратове иззад ъгъла, до кофата за прасетата, и напрягаха слух колкото можеха. Те сметнаха, че това е напълно „почтено, понеже клетото Агънце беше в такова състояние“, поясни Робърт.

Когато Агънцето заговори с провлачен глас, преливащ от любезност, вече чуваха достатъчно.

— Спукана гума ли казахте? — захвана той. — Не бих ли могъл да ви бъда полезен с нещо? Ако позволите…

Зрителите зад ъгъла избухнаха в зле сподавен смях и порасналото Агънце (иначе казано Деврьо) стрелна един гневен поглед в тази посока.

— Извънредно мило от ваша страна — отговори му дамата, като го погледна. Тя имаше вид на стеснително момиче, но, както се изразиха момчетата, не изглеждаше плиткоумна.

— Все пак — обади се Сирил, — бих рекъл, че вече достатъчно ремонтира за днес, а пък тя ако знаеше само, че той всъщност е едно ревливо, хленчещо, глупавичко малко бебе!

— Не е такъв — възмути се Антеа. — Той си е цяла душичка, само ако хората го оставят на мира. Той все още си е нашето скъпо Агънце, независимо в какво го превръщат разни загубени идиоти, нали така, Писи?

Джейн колебливо се съгласи.

По това време Агънцето, което не трябва да забравям да наричам Сейнт Мор, вече преглеждаше велосипеда на дамата и разговаряше с нея по наистина много възрастен начин. Като го гледаше и слушаше човек не би допуснал и за миг, че същата заран той е бил едно топчесто, двегодишно детенце, което чупеше часовници марка „Уотърбъри“. След като поправи велосипеда на дамата, Деврьо (както вече трябва да му викаме) извади един златен часовник и тайфата зад ъгъла възкликна едно дружно „О!“, понеже изглеждаше ужасно нечестно това, че сутринта Мъничето бе съсипало два евтини, но почтени часовника, а сега, когато беше голямо поради безразсъдството на Сирил, притежаваше истински златен часовник с ланец и печати!

Хилари (тъй да го наречем) с един поглед смрази братята и сестрите си, сетне се обърна към дамата, с която се държеше извънредно приветливо:

— Ако ми позволите, ще ви закарам до кръстопътя; вече става късно, а наоколо бродят скитници.

Никой нивга няма да разбере какъв отговор младата дама възнамеряваше да даде на това кавалерско предложение, тъй като още щом го чу, Антеа тозчас се втурна, блъскайки кофата за прасетата, която изля част от мътното си съдържание, и сграбчи Агънцето (по-скоро трябва да кажем Хилари) за ръката. Останалите я последваха и само след миг четирите мръсни деца бяха пред погледа на всички, без никакво прикритие.

— Не му позволявайте — заговори Антеа с гореща настойчивост на младата дама, — той не е в състояние да придружава никого!

— Махай се, момиче! — сряза я Сейнт Мор (сега така ще го наречем) с ужасен глас. — Веднага се прибирай вкъщи!

— Най-добре да нямате вземане-даване с него — дръзко продължаваше Антеа. — Той не знае кой е. Понякога е коренно различен от това, което изглежда.

— Какво искаш да кажеш? — основателно се поинтересува госпожицата, докато Деврьо (както се налага да нарека порасналото Агънце) напразно се опитваше да избута Антеа встрани. Но останалите я подпряха отзад и тя стоеше непоклатима като скала.

— Ако го оставите да тръгне с вас — отговори Антеа, — скоро ще разберете какво искам да кажа! Как ще ви си стори ненадейно да видите едно безпомощно малко бебе да лети надолу по хълма заедно с вас, а крачетата му да висят високо над педалите на велосипеда, над който е изгубило контрол?

Дамата бе силно пребледняла.

— Кои са тези ужасно мръсни деца? — обърна се тя към порасналото Агънце (наричан Сейнт Мор по тези страници).

— Нямам представа — отчаяно излъга той.

— О, Агънце, как можа! — извика Джейн. — Та ти много добре знаеш, че ти си малкото ни братче, към което сме тъй привързани. Ние сме по-големите му братя и сестри — обясни тя на дамата, която с треперещи ръце вече обръщаше велосипеда си към портата — и трябва да се грижим за него. Освен това трябва да го приберем вкъщи преди залез-слънце, инак не ща и да си помисля какво ни чака. Видите ли, той е, тъй да се каже, под заклинание, омагьосан е, нали разбирате?

Агънцето (тоест Деврьо) неколкократно бе опитало да прекрати сладкодумието на Джейн, но Робърт и Сирил го държаха, всеки за един крак, и даването на подходящо обяснение бе невъзможно. Дамата завчас отпътува, а на вечеря здравата стресна роднините си, като им съобщи, че се е спасила от цяло семейство опасни луди.

— Очите на момиченцето бяха просто като на обезумял човек. Умът ми не го побира как така се разхожда на свобода — възмущаваше се тя.

Когато велосипедът й бе профучал и изчезнал надолу по пътя, Сирил мрачно подзе:

— Слушай, Хилари, стари приятелю — започна той, — струва ми се, че си слънчасал или нещо подобно. Какви само неща приказваше на тая дама! Ами то, ако вземем да ти ги повторим когато отново си на себе си, примерно утре сутрин, ти няма дори да ги разбереш, камо ли да ги повярваш! Послушай ме, старче, дай да се прибираме вкъщи, а ако на заранта не си се оправил, ще заръчаме на млекаря да повика доктора.

Клетото пораснало Агънце (Сейнт Мор, според кръщелното му свидетелство) бе твърде шашардисано, че да даде отпор.

— След като всички сте толкоз луди, колкото цялата почитаема шапкарска компания^[1] — горчиво отвърна той, — предполагам, че наистина ще трябва да ви отведа у дома. Но не си въобразявайте, че това ще ви се размине така. Утре сутринта ще имам какво да ви кажа.

— Разбира се, че ще имаш, Агънце мое — промълви си тихо Антеа, — само че ще бъде нещо съвсем различно от това, което си представяш.

В сърцето си тя чуваше приятното, нежно, обично гласче на малкото Агънце (едно от чиито имена бе Деврьо), чуваше го да казва: „Обицам Панти, искам пли мойта Панти“.

— Хайде, за бога, да тръгваме за вкъщи. — Пък утре сутринта говори каквото щеш… ако можеш — прибави тя шепнешком.

През мекия вечерен здрач тъжната дружина се упъти към дома. По време на забележките на Антеа Робърт отново бе вкарал в употреба карфицата, а на Агънцето (към когото трябваше да се обръщат със Сейнт Мор, Деврьо или Хилари) вече му бе дошло до гуша да поправя велосипеди тоя ден. Така че трябваше да бута возилото си.

Когато пристигнаха в бялата къща, слънцето тъкмо се канеше да залезе. Четирите деца желаеха да се помотаят на пътя, докато залезът превърнеше порасналото Агънце (с повтарянето на чиито имена няма повече да ви отегчавам) в тяхното собствено, драгоценно, малко братче. Но той, понеже беше възрастен, настоя да продължат, и ето че в градината ги посрещна Марта.

Нали си спомняте, че по тяхна специална молба псамидът бе сторил тъй, че домашните прислужници да не забелязват никаква промяна, причинена от желанията на децата. Затова и Марта не видя нищо друго, освен обичайната групичка, заедно с мъничкото Агънце, за което се бе сериозно безпокоила целия следобед, което топуркаше покрай Антеа с пълничките си бебешки крачета, докато децата, разбира се, все още виждаха голямото Агънце (без значение с какви имена бе кръстено). Тя се втурна, грабна го на ръце и извика:

— Ела при свойта Марта, милото ми гълъбче!

Порасналото Агънце (чиито имена вече ще потънат в забвение) ожесточено се съпротивляваше. На лицето му бе изписан израз на неописуем ужас и раздразнение. Но Марта беше по-силна от него. Тя го вдигна и го внесе в къщата. Нито едно от децата нямаше да забрави тази картинка. Изисканият, костюмиран млад мъж със зелената вратовръзка и черните мустачки — за щастие не беше особено висок и силен — да се бори в здравите ръце на Марта, която го отнасяше безпомощен и същевременно го увещаваше да бъде добро момче и послушно да си изяде хубавата попарка. За късмет, когато стигнаха до прага слънцето залезе, велосипедът изчезна, а Марта вече носеше истинското, живо, скъпоценно, сънено, двегодишно Агънце. Порасналото Агънце (безименно оттук насетне) си бе отишло завинаги.

— Завинаги — подчерта Сирил, — тъй като само щом Агънцето порасне достатъчно, за да бъде тиранизирано, ние трябва да започнем да го тиранизираме едно хубавичко за негово собствено добро, за да не порасне такъв като този.

— Никой няма да го тиранизира — твърдо заяви Антеа, — не и ако аз мога да го предотвратя.

— Трябва да го възпитаваме с добра дума — съгласи се Джейн.

— Виждате ли — отбеляза Робърт, — ако порасне по нормалния начин, ще има достатъчно време да го вкараме в правия път. Но днес той изведнъж израсна толкова бързо! Нямаше никакво време да го оправяме.

— Той няма нужда от оправяне — възрази Антеа, когато гласът на Агънцето долетя през отворената врата, точно както следобед тя го бе чула в сърцето си:

— Обицам Панти, искам пли мойта Панти!