Едит Несбит
Пет деца и То (1)

Първа глава
Красиви като зората

Къщата се намираше на три мили от гарата, но преди още наетият кабриолет да се бе друсал и пет минути по пътя, децата започнаха да подават глави от прозорчето и да питат: „Близо ли сме вече?“. А всеки път, когато минаваха покрай някоя къща, което не се случваше много често, всички възкликваха: „Тази ли е?“. Но все се оказваше, че не е, докато не стигнаха върха на хълма, точно след варовиковия рудник и малко преди пясъчната кариера. Ето там стоеше една бяла къща със зеленчукова и овощна градина и майката каза: „Пристигнахме“.

— Колко бяла е къщата! — възкликна Робърт.

— Вижте само розите! — удиви се Антеа.

— Ами сливовите дървета! — прибави Джейн.

— Е, поносимо е — съгласи се Сирил.

— Искам на разнодка — каза Мъничето и точно тогава, с едно последно издрънкване и подрусване, колата най-сетне спря.

Всеки искаше още на мига да излезе и в блъсканицата всички се ритаха по кокалчетата и настъпваха по краката, но явно никой нямаше нищо против.

Колкото и чудно да бе това, майката съвсем не бързаше да излезе и дори когато беше вече слязла, и то по стълбичката, вместо да скочи, явно предпочиташе да надзирава внасянето на багажа и да се разплати с кочияша, а не да се присъедини към тази първа шеметна обиколка на градината, овощната горичка и на онзи обрасъл, тревясал, трънясал, буренясал пущинак отвъд разнебитената порта и пресъхналия фонтан до къщата. Всъщност къщата дори не беше особено хубава — беше съвсем обикновена, според майката доста неудобна, поради факта, че нямаше почти никакви рафтове, да не говорим за шкафове. А според таткото металната част на покрива и корниза бяха просто срам за архитекта. Но къщата беше в дълбоката провинция, наоколо нямаше други, пък и децата бяха живели в Лондон две години, през които нито веднъж не ги заведоха на морския бряг с влакче за екскурзии, затуй бялата къща им приличаше на приказен дворец, разположен в земния рай. Защото за децата Лондон е същински затвор, особено ако родителите им не са заможни.

Разбира се, там има магазини, театри и какво ли не, но ако вашите са бедни, нито те водят на театър, нито пък можеш да си купиш каквото искаш от магазините. В Лондон ги няма тези неща, с които децата могат да си играят без да има опасност да ги счупят или да се наранят — като например дърветата, пясъкът, цветята и водата. Плюс това в Лондон всички неща са с неподходяща форма — само прави линии и равни улици, вместо да са с разнообразни причудливи очертания, както са нещата на село. Там, знаете, всички дървета са различни, пък и съм сигурна, че все се е намерил някой досаден човек, който да ви каже, че няма две напълно еднакви стръкчета трева. Но на улицата, където не растат стръкчета трева, всичко си прилича. Затова толкова много деца, които живеят в градове, са така непослушни. Те не знаят какво им е, нито пък знаят техните майки, бащи, лели, чичовци, братовчеди, учители, гувернантки и дойки — но аз знам. Сега вече знаете и ние. Хлапетата на село също са непослушни понякога, но това е по съвсем други причини.

Децата вече бяха старателно проучили градината и бараките, преди да бъдат хванати и измити за следобедния чай, и вече се бяха убедили, че ще бъдат щастливи в бялата къща. Всъщност те така си и помислиха още в първия момент, но когато видяха жасминовите храсти отрупани с бял цвят и ухаещи като шишенце от най-скъпия парфюм, подаряван някога за рожден ден, когато зърнаха поляната — тъй зелена, спокойна и съвсем различна от кафявата трева в градините на Камден, и когато откриха конюшнята с навес отгоре и дори с малко старо сено останало вътре, бяха почти сигурни. А когато Робърт намери счупената люлка, катурна се от нея и получи цицина на главата голяма колкото яйце, а Сирил си прищипа пръста на вратата на кафеза, явно предназначен за отглеждане на зайци, ако имаш такива — вече нямаха никакви съмнения.

Най-хубавото беше, че нямаше никакви забрани да не ходиш еди-къде си и да не правиш еди-какво си. В Лондон почти навсякъде висят табелки „Не пипай!“.

Бялата къща се намираше на края на един хълм; зад нея имаше гора, от едната й страна беше варовиковият рудник, а от другата — пясъчната кариера. В подножието на хълма се простираше равнина, осеяна с постройки в чудати форми, където хората печаха вар, също и една голяма червена пивоварна и други сгради. А когато големите комини пушеха и слънцето залязваше, долината изглеждаше обляна в златна мъгла, огънят във варниците блестеше, а всичко приличаше досущ на омагьосан град от „Хиляда и една нощ“.

Както започнах да ви описвам местността, бих могла да продължа и да превърна тази история в един интересен разказ за всички онези обикновени неща, които децата правеха — точно същите, които правите и вие — и затова лесно ще повярвате всичко, което четете. А когато спомена, че в някои моменти децата са досадни, каквито сте понякога и вие, вашите лели вероятно ще драснат с молив в полето на страницата нещо от сорта на „Колко вярно!“ и когато го видите сигурно ще се ядосате. Затова ще ви разкажа само най-изумителните неща, които се случиха и ще можете спокойно да оставяте книгата по разни места, защото нито лели, нито чичовци ще вземат да напишат „Колко вярно!“ в полето на страницата. За възрастните е много трудно да повярват в чудни неща, ако нямат това, което наричат доказателство. Но децата са готови да повярват почти във всичко и възрастните го знаят. Тъкмо затова ви казват, че Земята е кръгла като портокал, докато вие прекрасно виждате, че е плоска и неравна; твърдят още, че Земята се върти около слънцето, когато вие сте свидетели, че всяка сутрин слънцето се издига и всяка вечер си ляга, каквото си е такова послушно, а Земята си знае мястото и си кротува като мишка. Въпреки това предполагам, че вярвате на всички тия работи за Земята и слънцето и ако е така, ще ви е много лесно да повярвате, че преди да бе изминала и една седмица от пристигането им, Антеа, Сирил и останалите намериха едно таласъмче. Поне така го нарекоха те, защото само се назова така, пък то, разбира се, би трябвало да знае най-добре, макар че изобщо не приличаше на таласъмите, които сте виждали, за които сте чували или чели.

Случи се в пясъчната кариера. Наложи се таткото да замине спешно по работа, а майката беше на гости на бабата, която не се чувстваше много добре. И двамата тръгнаха много набързо и къщата изведнъж стана ужасно тиха и празна, децата бродеха от стая в стая, подритваха парчетата хартия и канап по пода, още неизхвърлени след разопаковането на багажа, и страшно им се искаше да имат какво да правят. И тогава Сирил предложи:

— Какво ще кажете да вземем лопати и да идем да копаем в пясъчната кариера. Все едно сме на морския бряг.

— Татко казва, че едно време наистина е била бряг — каза Антеа. — Според него там има раковини на възраст хиляди години.

Отидоха там. Разбира се, и преди бяха ходили да надникнат от ръба на пясъчната кариера, но не бяха слизали, защото се опасяваха, че баща им може да им забрани да играят там или във варовиковия рудник. Пясъчната кариера всъщност не е опасна, особено ако не се опитваш да се спускаш от ръба надолу, а си заобиколиш за по-сигурно по пътя, където минават каруците.

Всяко дете носеше по една лопата и се редуваха да носят Агънцето. Наричаха го така, защото когато проговори, първата думичка, която каза беше „е-е-е“. Що се отнася до Антеа — на нея й викаха Пантера, което наглед може да е малко глупаво, но когато го изречеш, виждаш, че звучи като името й, особено ако не можеш да казваш „р“.

Пясъчната кариера беше широка и много голяма, горе по краищата й растеше трева, имаше и изсъхнали лилави и жълти цветя. Приличаше на леген, в който някой великан си мие сутрин ръцете.

Имаше също купчини с камъни, ями отстрани, където е било копано, а високо по стените — дупчици, които представляваха входните врати на къщичките на пясъчните лястовички.

Децата, разбира се, си построиха замък, но това внимание не е никак интересно, когато няма и най-малък шанс да дойде опустошителен прилив и да напълни крепостния ров, да отнесе подвижния мост и накрая, в последен напън да измокри всички поне до кръста.

Сирил искаше да изкопаят пещера, в която да играят на контрабандисти, но останалите изказаха опасение, че тя може да се срути и да ги затрупа, затова всички се заловиха да изкопаят тунел до Австралия. Тези деца, видите ли, вярваха, че Земята е кръгла и че там, от другата страна, австралийските момченца и момиченца всъщност ходят на обратно, като мухи по таван, а главите им висят надолу.

Децата копаеха, и копаеха, и копаеха, ръцете им се измориха, зачервиха и станаха целите в пясък, а лицата им заблестяха от капчици пот. Агънцето беше опитало да похапне от пясъка, но когато разбра, че не е кафява захар, за каквото го взе, ревна колкото му глас държи, а когато се изтощи напълно, заспа в една топла тумбеста могилка посред недовършения замък. Тогава вече братята и сестрите му можеха да се захванат здравата за работа и ямата, която трябваше да стигне до Австралия скоро стана толкова дълбока, че Джейн, наричана за по-кратко Писи, замоли другите да спрат.

— Ами ако дъното изведнъж поддаде — каза тя — и се изтърколите всред малките австралийчета, ще им се напълнят очите с пясък.

— Точно така — отговори Робърт, — ще вземат да ни намразят и ще ни замерят с камъни, и няма да ни покажат нито кенгурутата, нито опосумите, нито евкалиптите, нито емутата, нито нищо.

Сирил и Антеа знаеха, че Австралия не е чак толкова близо, но се съгласиха да оставят лопатите и да дълбаят с ръце. Беше лесно, защото на дъното на ямата пясъкът беше сух, ситен и рохкав — точно като морски пясък. Имаше и раковини в него.

— Представяте ли си какво море е имало тука — едно такова мокро и блестящо — подзе Джейн, — с риби, змиорки, корали и русалки.

— И корабни мачти и испански съкровища, потънали след корабокрушение. Как ми се ще да намерим някое златно кюлче или нещо такова — размечта се Сирил.

— А как е било отнесено морето? — попита Робърт.

— Не са го изгребали с кофи, глупчо — отговори брат му. — Татко казва, че земята много се загряла отвътре — както се случва да се загрееш нощем в леглото — и тогава е изгърбила раменете си, морето се е изсулило също както юрганът се изсулва, а рамото е останало да стърчи и се е превърнало в суша. Хайде да вървим да подирим раковини. Смятам, че в онази малка пещера е възможно да намерим някоя, а и виждам нещо като парче от счупена корабна котва да стърчи там. И без това е ужасно горещо в австралийската яма.

Останалите се съгласиха, но Антеа продължи да копае. Тя обичаше да довежда нещата докрай, щом веднъж ги е започнала. Според нея щеше да бъде голям позор да изостави ямата без да е стигнала до Австралия.

Пещерата не оправда очакванията им, защото нямаше никакви раковини, а корабната котва се оказа счупената дръжка на една кирка. Пещерната група тъкмо правеше заключението, че повече се ожаднява от пясък, който не е край морето, и някой предложи експедиция обратно за взимане на лимонада, когато Антеа внезапно изкрещя:

— Сирил! Ела да видиш! Бързо, бързо! Живо е! Ще избяга! Бързо!

Всички се завтекоха към нея.

— Ако това е плъх, не бих се учудил — рече Робърт. — Татко казва, че живеят по стари места, а това ще да е доста старичко, щом морето е било тук преди хиляди години.

— Може да е змия — предположи Джейн, потръпвайки.

— Нека видим — каза Сирил и скочи в дупката. — Не ме е страх от змии. Даже ги харесвам. Ако е змия, ще си я опитомя и ще я водя навсякъде с мен, а нощем ще спи навита около врата ми.

— Няма да я бъде тая — твърдо отсече Робърт. Той спеше в една стая със Сирил. — Но ако е плъх, става.

— Не бъдете глупави — каза Антеа, — не е никакъв плъх, много по-голямо е. Нито е змия. Има крака, видях ги, и е с козина. Не, не с лопатата, ще го нараниш. Рови с ръце.

— Да, да, и да го оставя то да ме нарани! А това е напълно възможно, нали? — отговори Сирил и грабна лопатата.

— Недей! — извика Антеа. — Катерицо, недей! Аз… може да звучи глупаво, но го чух да казва нещо. Наистина каза нещо.

— Какво?

— Каза: „Я ме остави на мира!“.

Но Сирил просто отбеляза, че сестра му явно не е с всичкия си и двамата с Робърт закопаха с лопатите, докато Антеа седеше на ръба на ямата и току подскокваше от безпокойство и възбуда. Те действаха внимателно и сега вече всички видяха, че на дъното на австралийската яма действително нещо шаваше.

Тогава Антеа извика:

— Аз не се страхувам, дайте на мен — после падна на колене и започна да рови като куче, което внезапно се е сетило къде си е скрило кокала.

— О, напипах козина — възкликна тя радостно. — Истина ви казвам! Напипах козина. — И точно тогава един сух, дрезгав глас идващ от пясъка, ги накара да отскочат назад, а сърцата им подскочиха също толкова бързо.

— Оставете ме на мира — бяха думите му. Сега вече всяко дете ги чу и се огледа, за да види дали и другите са го чули.

— Но на нас ни се ще да те видим — храбро му отвърна Робърт.

— Така искам да излезеш — присъедини се и Антеа, също събрала кураж.

— Е, щом това е желанието ви — каза гласът. Пясъкът се раздвижи и нещо кафяво, рунтаво и дебело се изтърколи в дупката, поотърси се от пясъка, седна и се прозя като търкаше очите си с ръце. — Май съм заспал — каза то, докато се протягаше.

Децата стояха в кръг около ямата и гледаха току-що намереното същество. А каква гледка представляваше то! Очите му се намираха на края на дълги рогца, както са очите на охлювите, и то можеше да ги движи навън и навътре като телескоп. Ушите му бяха като на прилеп, а дундестото му тяло беше като на паяк, покрито с гъста, мека козина; краката и ръцете му също бяха космати, а дланите и стъпалата му приличаха на маймунски.

— Какво, за бога, е това? — удиви се Джейн. — Дали да го занесем у дома?

Нещото завъртя дългите си очи, за да я погледне и каза:

— Тя винаги ли плещи само глупости? — и погледна презрително Джейн.

— Тя не го прави нарочно — кротко каза Антеа. — Ние също, каквото и да си мислиш! Не се страхувай, знай, че не искаме да ти сторим зло.

— Да сторите зло на мен! — възкликна то. — Аз да съм уплашен! Гледай ти, говорите, сякаш съм кой да е.

Цялата му козина настръхна като на котка, която се готви за сражение.

— Е — продължи Антеа все още учтиво, — може би ако знаехме кой си всъщност, щяхме да измислим какво да кажем, за да не те ядосаме. Всичко, което досега изрекохме, те засегна. Кой си ти? Ама не се сърди, защото ние наистина представа си нямаме.

— Представа си нямате? — зачуди се то. — Бре, знаех си аз, че светът се е променил, но… ама сериозно ли искате да ми кажете, че не можете да разпознаете един псамид?

— Псамид ли? Звучи ми като на гръцки.

— На всички им звучи така — сопна се създанието. — Е, на прост английски това означава пясъчно таласъмче. Не можете ли да познаете едно пясъчно таласъмче?

То имаше толкова печален и огорчен вид, че Джейн побърза да каже:

— Ама, разбира се, сега вече те познах. Като те погледне човек, му става ясно като бял ден.

— Та вие ме погледнахте още преди няколко изречения — припомни им то сърдито и започна отново да се зарива в пясъка.

— О, не си отивай пак! Поприказвай още малко — извика Робърт. — Не знаех, че си пясъчно таласъмче, но веднага щом те видях, разбрах, че си най-удивителното нещо, което някога съм виждал.

След тези думи пясъчното таласъмче вече не изглеждаше чак толкова намусено.

— А, нямам нищо против приказването, стига да сте сравнително любезни. Но не ми се води вежлив разговор заради вас. Ако се обръщате мило към мен, може да ви отговоря, а може и да не ви отговоря. Сега кажете нещо.

Естествено, никой не можа да се сети какво да каже, но най-накрая Робърт измисли „От кога живееш тук?“ и веднага го запита.

— О, от много отдавна, от няколко хиляди години — отговори псамидът.

— Разкажи ни подробно. Молим те.

— Пише го в учебниците.

— Но за теб не пише! — възрази Джейн. — О, разкажи ни всичко, всичко за себе си! Ние нищо не знаем за теб, пък наистина си толкова мил.

Пясъчното таласъмче поглади дългите си пухкави мустаци и се усмихна между тях:

— Разкажи ни, ако обичаш — помолиха в един глас децата.

Изумително е колко бързо човек свиква с нещата, дори и с най-чудноватите. Само преди пет минути децата имаха толкова представа колкото и вие, че съществува пясъчно таласъмче, а сега вече приказваха с него, сякаш го бяха познавали през целия си живот.

То си прибра очите навътре и каза:

— Колко слънчево е днес, досущ като едно време. Сега откъде си взимате мегатериуми?

— Какво? — удивиха се децата.

Когато си изненадан или учуден, е извънредно трудно да помниш, че да се пита така не е никак вежливо.

— Има ли достатъчно птеродактили? — продължаваше пясъчното таласъмче.

Децата не знаеха какво да отговорят.

— Какво ядете за закуска? — нетърпеливо попита таласъмчето. — И кой ви го дава?

— Яйца, бекон, хляб, мляко, каша и тем подобни. Мама ни ги дава. Какви са тия мега-как-там-го-каза и птеро-еди-какво-си? Някой яде ли ги за закуска?

— Ами че по мое време почти всички ядяха птеродактил на закуска. Птеродактилите приличат хем на крокодили, хем на птици — предполагам, че доста време трябваше да ги пекат. Ето как ставаше всичко: по онова време имаше сума ти пясъчни таласъмчета, значи излизаш рано сутрин да ги търсиш и когато откриеш някое, то ти изпълнява желание. Хората още призори изпращаха малките момчета до брега на морето с желанията за деня и обикновено беше задължение на най-голямото момче в семейството да поръча мегатериум, разфасован и приготвен за кухнята. Той е голям колкото слон, нали разбирате, и затова има бая месце по него. Пък ако им се ядеше риба, си пожелаваха ихтиозавър — той е 40 фута^[1] дълъг и 20 фута широк, затуй е предостатъчен. А на който му се ядеше птиче месо, си поръчваше плезиозавър — по него също имаше хубави мръвчици. После останалите деца казваха желанията за другите неща. Но когато хората устройваха празненства, почти винаги искаха мегатериуми, а и ихтиозаври, защото перките им бяха голям деликатес, а от опашката ставаше чудесна супа.

— Но по този начин е оставало много месо — отбеляза Антеа, която искаше да бъде добра и пестелива домакиня някой ден.

— О, съвсем не — отговори псамидът, — това никога не ставаше. По залез-слънце, разбира се, остатъците се превръщаха в камък. Говори се, че дори и сега можеш да намериш вкаменилите се кости от мегатериумите и другите твари.

— Кой твърди така? — попита Сирил, обаче пясъчното таласъмче се намръщи и бързо започна да копае с рунтавите си ръце.

— О, не си отивай! — извикаха всички. — Разкажи ни още за тогава, когато хората са яли мегатериуми на закуска! Светът приличаше ли на сегашния?

То спря да копае.

— Ни най-малко — отговори то. — Там, където живеех аз имаше почти само пясък, пък въглищата бяха все още дървета, а морските охлюви бяха големи като подноси — и сега можеш да ги откриеш, те са се вкаменили. Ние, пясъчните таласъмчета, живеехме по брега на морето и децата идваха с малките си каменни лопатки и каменни кофички и строяха замъци, за да живеем в тях. Това беше преди хиляди години, но виждам, че и сега децата правят замъци на пясъка. Трудно е да се разделиш с навиците си.

— Ама защо не спиш вече в замъците? — поинтересува се Робърт.

— Това е тъжна история — унило отговори псамидът. — Защото те винаги изкопаваха и околокрепостен ров и проклетото мокро, пенещо се море нахлуваше вътре, а разбира се, когато едно пясъчно таласъмче се намокри, то моментално настива и, общо взето, умира. Затова броят им намаляваше все повече, а когато се случеше някой да попадне на таласъмче и можеше да си пожелае нещо, то това обикновено беше мегатериум и после изяждаше два пъти повече отколкото му се ядеше, защото можеше да минат седмици преди да му се отвори пак възможност.

— А ти измокрял ли си се? — полюбопитства Робърт.

Пясъчното таласъмче потръпна.

— Веднъж — каза то — пострада краят на дванайсетия косъм от горния ми ляв мустак. Все още ме наболява във влажно време. Беше само един-единствен път, но за мен бе достатъчно. Отидох си веднага щом слънцето изсуши бедничкото ми мустаче, пуснах се към външния край на брега и си изкопах дом дълбоко в топличкия, сух пясък и там си стоях чак до сега. Пък морето взе, че се премести другаде. Повече няма и думичка да ви кажа.

— Само още едно нещо, молим те — настояха децата. — Сега можеш ли да изпълняваш желания?

— Естествено, че мога — отговори то, — нали преди малко изпълних вашето? Казахте: „Искаме да излезеш“ и излязох.

— О, не може ли още едно, много те молим?

— Добре, ама по-бързичко. Уморих се от вас.

Не се съмнявам, че често сте се замисляли какво бихте направили, ако ви подарят три желания. Надсмивали сте се на стареца и жена му от приказката за кървавицата и сте били сигурни, че ако вие имате този шанс, ще измислите три действително полезни желания без да ви мигне окото. Тези деца често бяха обсъждали този въпрос, но сега, когато тъй внезапно се появи възможност, не можеха да решат.

— Бързо де — сърдито ги подкани пясъчното таласъмче.

На никой нищо не му идваше наум, само Антеа успя да се сети за едно нейно лично желание, което бе лично желание също и на Джейн, но не бяха го споделяли с момчетата. Знаеше, че на тях няма да им хареса, но все пак беше по-добре от нищо.

— Искам всички да сме красиви като зората — изрече тя бързо като светкавица.

Децата се спогледаха, но всяко от тях видя, че другите не са по-хубави от обикновено. Псамидът изкара навън дългите си очи, задържа дъха си и се изду, докато стана два пъти по-дебел и рунтав отпреди. После изведнъж изпусна въздуха в една дълга въздишка.

— Опасявам се, че не е по силите ми — рече то с извинителен тон. — Явно съм загубил форма.

Децата бяха ужасно разочаровани.

— Молим те, опитай отново — настояха те.

— Е, честно да ви кажа — отговори пясъчното таласъмче, — пазех малко от силата си, за да мога да изпълня желанията на останалите. Но ако се задоволите с по едно общо желание на ден, смятам, че ще мога да се напъна, за да го изпълня. Съгласни ли сте с това условие?

— О, да, да! — извикаха Джейн и Антеа. Момчетата само кимнаха. Не им се вярваше, че пясъчното таласъмче може наистина да стори подобно нещо. Винаги е по-лесно да накараш момичетата да повярват на нещо, отколкото момчетата.

То изтегли очите си още повече и се заиздува, заиздува, заиздува.

— Надявам се да не му стане нещо — отбеляза Антеа.

— Да не му се напука кожата — загрижено прибави Робърт.

Всички си отдъхнаха с облекчение, когато таласъмчето, след като се наду до такава степен, че почти запълни ямата, внезапно изпусна въздуха и се върна към нормалния си размер.

— Не се тревожете — каза то, като дишаше тежко, — утре ще стане по-лесно.

— Болеше ли много? — попита Антеа.

— Само бедния ми мустак, благодаря ти — отговори то, — ти наистина си мило и внимателно дете. Е, приятен ден.

То зарови ожесточено с ръце и крака и след миг изчезна в пясъка. След това децата се спогледаха и всяко откри, че е в компанията на трима напълно непознати, които бяха сияйно красиви.

Известно време всички стояха мълчаливо. Всеки си помисли, че братята и сестрите му са си отишли и че тези чужди деца са се прокраднали незабелязано, докато е наблюдавал дундестата фигурка на пясъчното таласъмче. Антеа първа проговори:

— Извинете — обърна се тя много учтиво към Джейн, която сега беше с огромни сини очи и с меднокестенява коса, — виждали ли сте две момченца и едно момиченце наоколо?

— И аз тъкмо се канех да ви попитам същото — отговори Джейн.

В този момент Сирил възкликна:

— Ами че това сте си вие! Познах дупката на престилката ти! Ти си Джейн, нали? А пък ти си Пантерата — ето я изцапаната ти кърпичка, дето забрави да я смениш след като си превърза порязания палец! Леле-е-е! Значи все пак стана! И аз ли съм красив като вас?

— Ако ти си Сирил, повече ми харесваше какъвто беше преди — категорично заяви Антеа. — Изглеждаш като портрета на младия хорист с тая златиста коса. Няма да се учудя, ако рано се споминеш. А ако това е Робърт, бих казала, че прилича на италиански латернаджия. Косата му е черна като катран.

— Пък вие двете сте като коледни картички, точно така, като глупави коледни картички — ядоса се Робърт. — Косата на Джейн мяза на моркови.

Косата й наистина беше в този венециански нюанс, така обичан от художниците.

— Няма смисъл да се обиждаме един друг — каза Антеа. — Хайде да вземем Агънцето и да го замъкнем вкъщи за вечеря. Ще видите как ще ни се възхищават слугите.

Когато стигнаха до него, Мъничето тъкмо се събуждаше и децата изпитаха истинско облекчение, че поне той не е красив като зората, а си е същият като преди.

— Предполагам, че е още твърде малък, за да му се изпълняват желанията. Следващия път ще трябва специално да споменем и него.

Антеа затича към него с разтворени ръце:

— Ела при своята Пантера, пиленце — извика тя.

Мъничето я погледна неодобрително и пъхна розовия си, изцапан с пясък палец в устата си. Антеа беше любимата му сестра.

— Ела де — повтори тя.

— Махай се — отвърна й то.

— Ела при твойта Писи — прикани го Джейн.

— Искам пли Панти — тъжно каза то и долната му устна затрепери.

— Хайде, приятел — заговори му Робърт по бебешки, — ела да се подлусаш на гълба на Лоби.

— Пфу, лосо момце. — Мъничето не се сдържа и ревна.

Тогава децата разбраха, че се е случило най-лошото — Мъничето не можеше да ги познае.

Те отчаяно се спогледаха и за всекиго бе твърде неприятно в това бедствено положение да среща само погледа на напълно непознати, вместо приятните, дружески, трепкащи, весели очички на собствените си братя и сестри, с които бяха свикнали.

— Това е направо ужасно — заключи Сирил, след като бе опитал да вземе Агънцето, а то задращи като котка и запищя с пълно гърло. — Трябва да се сприятелим с него! Не мога да го занеса у дома докато се дере така. Представяте ли си — трябва да се сприятеляваме с родното си братче — ама че тъпо!

Обаче точно това се налагаше да направят. Отне им повече от час, а и постигането на целта беше допълнително затруднено от факта, че дотогава Агънцето вече бе изгладняло като вълк и прежадняло като пустиня.

Накрая се съгласи да се остави в ръцете на тези чужди хора, които се редуваха да го носят, но понеже не искаше да се улови здраво за новите си познати тежеше страшно много и носачите бързо се изтощиха.

— Слава богу, вече сме вкъщи! — извика Джейн, докато влизаше, олюлявайки се през желязната порта.

Марта, бавачката им, стоеше на входната врата, засенчила очите си с ръка и разтревожено гледаше напред.

— Ето! Вземи Мъничето!

Марта грабна детето от ръцете й:

— Слава богу, поне той е жив и здрав. Къде са останалите и кои, да му се не види, сте пък вие?

— Ние сме ние, разбира се — обади се Робърт.

— Кои ние и що чините у дома? — попита тя презрително.

— Абе, казвам ти, че сме ние, само сме станали красиви като зората — отвърна й Сирил. — Аз съм Сирил, а това са останалите и сме страшно гладни. Пусни ни да влезем и не се дръж като глупачка.

Марта се задоволи да прати нахалството му по дяволите и се опита да му хлопне вратата под носа.

— Знам, че изглеждаме различно, но аз съм Антеа и всички сме уморени до смърт, а отдавна е време за вечеря.

— Тогава си отивайте вкъщи, при вашта си вечеря, които и да сте. Ако нашите деца са ви накарали да ми изиграете този театър, кажете им, че зле ще си изпатят, та поне да си знаят що ги чака. — С тези думи тя силно затръшна вратата.

Сирил яростно натисна звънеца. Никакъв резултат. След малко готвачката подаде глава от прозореца на една спалня и рече:

— Ако не се разкарате, тозчас ще извикам полиция.

После затвори рязко прозореца.

— Няма смисъл — промълви Антеа. — О, нека побързаме да си отидем преди да са ни изпратили в затвора.

Момчетата й отговориха, че английският съд не може да те прати в затвор само защото си красив като зората, но тъй или иначе последваха другите на пътеката.

— Предполагам, че след залез-слънце ще си станем пак каквито си бяхме — подхвърли Джейн.

— Не съм сигурен — тъжно отговори Сирил. — Нещата може да стоят по друг начин сега, светът доста се е променил от мегатериумските времена насам.

— О — изхлипа внезапно Антеа, — може би след залез-слънце ще се превърнем в камък, точно като мегатериумите, тъй че може никой от нас да не доживее утрото.

Тя се разплака, разплака се и Джейн. Дори момчетата побледняха. Никой не смееше да продума.

Беше ужасен следобед. Наблизо нямаше нито една къща, откъдето децата биха могли да измолят къшей хляб или поне чаша вода. Страхуваха се да отидат в селото, защото забелязаха Марта да се запътва нататък с кошница в ръка, а там беше местният полицай.

Три пъти опитваха да убедят слугите на бялата къща да ги пуснат вътре и да ги изслушат, но всичко беше напразно. После Робърт тръгна, надявайки се да успее да влезе през някой от задните прозорци и да отвори вратата на другите. Уви, всички прозорци бяха твърде високо, а от последния етаж Марта изля една кана студена вода отгоре му и извика:

— Я се пръждосвай, италианска маймуно!

Накрая всички седнаха един до друг зад плета, с крака протегнати в една пресъхнала канавка, да чакат залеза и да се чудят дали когато слънцето се скрие ще се превърнат в камък, или само ще си възвърнат предишния вид. Всеки от тях се чувстваше като сред чужди, беше самотен и се опитваше да не поглежда останалите, защото макар гласовете им да си бяха същите, лицата им бяха така сияйно красиви, че чак те дразнеха като ги гледаш.

— Не ми се вярва да станем камъни — наруши отвратителната дълга тишина Робърт, — понеже пясъчното таласъмче обеща да ни изпълни утре едно желание, а не би могло да го направи, ако сме вкаменени, нали така?

— Да — отговориха другите, въпреки че далеч не се успокоиха.

Друга пауза, още по-отвратителна и дълга, беше нарушена от Сирил, който внезапно изтърси:

— Не ми се ще да ви плаша, момичета, но май при мен започва. Стъпалото ми е съвсем безчувствено. Вкаменявам се, честна дума, и вие ще започнете след малко.

— Нищо — меко каза Робърт, — може пък ти да си единственият, а с нас всичко да е наред. Не се безпокой, ще почитаме статуята ти и ще й окачваме венци.

Но когато се оказа, че стъпалото на Сирил е само изтръпнало, защото прекалено дълго бе седял върху него, и когато то се съживи с остър бодеж, децата доста се ядосаха:

— Да ни изкараш акъла за нищо! — укори го Антеа.

Третата и най-отвратителна тишина бе нарушена от Джейн:

— Ако все пак се измъкнем здрави и читави, ще помолим псамида да направи тъй, че слугите да не забелязват нищо, независимо какви желания ни се сбъдват.

Останалите само изсумтяха. Бяха твърде злочести за подобни оптимистични планове.

В крайна сметка гладът, страхът, раздразнението и умората — четири толкова противни неща — обединиха силите си и се получи едно хубаво нещо — сънят. Децата заспаха едно до друго, красивите им очи бяха затворени, а красивите им устни леко разтворени. Антеа се събуди първа. Слънцето бе залязло и се спускаше здрач.

Тя се ощипа силно, и когато откри, че все още може да усеща болка, се увери, че не се е превърнала в камък и побърза да ощипе и другите. Те също бяха меки.

— Събудете се — извика тя, почти разплакана от радост, — всичко е наред, не сме се вкаменили. О, Сирил, колко добре изглеждаш, такъв грозноватичък с тия лунички, с кафявата си коса и малките си очи. И вие също! — прибави тя, за да не му завиждат.

Когато се прибраха вкъщи, Марта здравата ги нахока. После им разказа за чуждите деца.

— Хубава групичка бяха, честно да си кажа, ама каква безочливост само!

— Представям си — отговори Робърт, който от опит знаеше, че е безполезно да опитваш да обясниш нещо на Марта.

— А къде, за бога, бяхте вие, калпазани такива, а?

— На пътя.

— Трябваше отдавна да сте се прибрали.

— Не можахме заради тях — увери я Антеа.

— Заради кой?

— Децата, които бяха красиви като зората. Те не ни дадоха да мръднем оттам чак до залез-слънце. Не можахме да си тръгнем преди да са си отишли. Да знаеш само как ги намразихме! О, моля те, дай ни да вечеряме, ужасно сме гладни.

— Гладни! И още как — разгневено отговори Марта, — като скитосвате цял ден. Е, надявам се това да ви послужи за урок и друг път да нямате вземане-даване с непознати деца, че току-виж ви тръшне дребна шарка. И слушайте, ако ги видите пак, недейте да говорите с тях — нито думица, даже не ги и поглеждайте, а елате веднага да ми кажете. Ще им разваля аз хубавия фасон.

— Ако ги видим някога пак, начаса ще те уведомим — обеща Антеа, а Робърт, отправил любовен взор към студеното говеждо, което готвачката внасяше на поднос, добави с прочувствен, тих глас:

— Ще се постараем втори път да не ни се мяркат пред очите.

И наистина не ги видяха повече.