Едит Несбит
Пет деца и То (6)

Шеста глава
Замък и никакъв обяд

Останалите не можеха да мръднат от къщи като наказание за бедите от изминалия ден. Естествено, Марта мислеше, че това са пакости, а не беди, тъй че не бива да я вините. Тя смяташе, че просто изпълнява дълга си. Нали знаете, възрастните често казват, че не искат да ви наказват, а че го правят само за ваше добро и че те страдат също колкото вас — а това в голяма част от случаите е истина.

Със сигурност на Марта не й се нравеше това, че трябва да накаже децата, както не се нравеше и на самите тях. Каква патърдия щеше да е в къщата през целия ден! Пък си имаше и други причини.

— По моему — заяви тя на готвачката — си е направо срамота да ги държим затворени в тоз хубав ден. Ама те са таквиз разбойници, че ако не им покажа кой командва тука, току-виж някой ден ми цъфнали с изпотрошени глави. Направи им сладкиш за следобедния чай утре, мила. А като понапреднем с работата ще вземем Мъничето при нас. Тогаз ще могат да полудуват като не им се пречка и то. Хайде, Илайза, по-чевръсто с тия легла де. Наближава десет часа, а още няма уловени зайци!

Така казват в Кент, когато имат предвид, че не е свършена никаква работа.

Тъй че останалите бяха задържани вътре, но на Робърт, както споменах, бе позволено да излезе за половин час за нещо, което всички искаха. А това бе, разбира се, желанието за деня.

Той намери пясъчното таласъмче без никакво затруднение, понеже денят вече беше толкова горещ, че то за пръв път бе излязло по своя воля и седеше в нещо като басейн от фин пясък, протягаше се, гладеше мустаците си и въртеше охлювените си очи наляво и надясно.

— Ха! — възкликна то, когато лявото му око съзря Робърт. — Тъкмо вас търсех. Къде са другите? Надявам се, че не са се пребили с онези крила?

— Не — отговори Робърт, — ама заради крилата си навлякохме караница, както стана с всички желания досега. Затова останалите са затворени вкъщи, пък мен ме пуснаха само за половин час, да поръчам желанието. Тъй че, моля те, нека ти го кажа, защото няма време.

— Желай тогава — съгласи се псамидът, докато се наместваше в пясъка.

Обаче Робърт не можа да пожелае. Той забрави всички неща, които му се въртяха в главата и не можеше да измисли нищо друго, освен разни дреболии за себе си, като карамел или албум за пощенски марки от чужбина, или сгъваем нож с три остриета и тирбушон. Той приседна да помисли, но нямаше полза. Идваха му наум само неща, които нямаше да се харесат на другите, като например футболна топка, наколенки или да успее да напердаши Симпкинс младши, когато започнат училище.

— Е — обади се накрая псамидът, — няма ли да побързаш с това твое желание? Времето лети.

— Знам — отговори Робърт. — Не мога да намисля какво да си пожелая. Иска ми се да можеше първо да изпълниш желанието на някой от другите без да трябва да идват до тук. О, недей!

Но вече беше твърде късно. Псамидът се бе надул до троен размер, после се сплеска като спукан балон и с една дълбока въздишка се облегна назад в пясъчното си басейнче, съвсем изнемощял от напъване.

— Ето — каза той със слаб гласец, — беше извънредно трудно, но успях. Тичай веднага вкъщи, иначе пак ще вземат да пожелаят нещо глупаво преди да стигнеш до там.

А те сигурно вече го бяха сторили, мислеше си Робърт и докато бягаше, през ума му минаваха всички възможни неща, които можеше да открие, че са си пожелали в негово отсъствие. Примерно зайци или бели мишки, или шоколад, или утрешният ден да е слънчев, или пък дори — а това беше най-вероятно — някой можеше да е рекъл: „Ох, ще ми се Робърт да побърза“. Е, той наистина бързаше, тъй че това желание щеше да е изпълнено така или иначе, а денят загубен. После се опита да измисли нещо, което да си пожелаят, нещо, с което да могат да се забавляват вкъщи. Това го бе затруднило още в началото. Толкова малко на брой са нещата, които могат да те забавляват вкъщи, когато слънцето навън грее, а ти не можеш да излезеш, колкото и да ти се ще.

Робърт тичаше колкото му силите държаха, но когато зави зад ъгъла, откъдето вече трябваше да се види срамът на архитекта — декоративната метална част на върха на къщата — той опули широко очи и трябваше да премине във вървеж, понеже няма как да тичаш с ококорени очи. После внезапно се закова на място, тъй като от къщата нямаше и помен. Оградата на предната градина също бе изчезнала, а на мястото на къщата… Робърт разтърка очи и отново погледна. Да, останалите наистина вече бяха изрекли желание, нямаше съмнение, и трябва да си бяха пожелали да живеят в замък, защото там се издигаше цял-целеничък замък — величествен и мрачен, много висок и широк, с назъбени бойни кули и стреловидни прозорци, с осем големи кули, а там, където преди се намираха лехите и овощната градина, бяха разпръснати като гъби някакви бели неща. Робърт бавно пристъпваше, а когато се приближи, видя, че това са палатки и между тях се разхождат мъже в доспехи, цели тълпи мъже.

— Олеле, майчице! — разпалено възкликна Робърт. — Наистина са го сторили! Пожелали са си замък, а той е обсаден! Типично за онова пясъчно таласъмче! Как искам никога да не бяхме го намирали, това проклето същество!

От малкия прозорец над високия свод върху обграждащия ров, който се простираше там, където само преди половин час бе градината, някой размахваше нещо в пепеляв цвят. Робърт предположи, че това ще да е някоя от носните кърпи на Сирил. Те се бяха простили с белотата си още в деня, когато той разсипа едно шише „Смесен разтвор за оцветяване и сгъстяване“ в чекмеджето, в което си лежаха мирно и тихо. Робърт махна в отговор, но тутакси почувства, че е постъпил неблагоразумно. Защото сигналът му бе забелязан от обсаждащата войска и двама мъже със стоманени каски се приближаваха към него. Дългите им крака бяха обути във високи кафяви ботуши и крачеха с такава скорост, че Робърт си припомни колко къси са неговите собствени крака и въобще не понечи да избяга. Знаеше, че ще е безсмислено, а и се опасяваше, че ще раздразни неприятеля. Затуй стоеше без да помръдва и това, изглежда, се понрави на двамата мъже.

— Кълна се във всичко свято — заговори единият, — много е храбър този паж!

Робърт се зарадва, че го нарекоха храбър и някак си действително се почувства такъв. Той си премълча за „пажа“. Знаеше, че хората в рицарските романи за юноши така си говореха и явно не бе изречено като обида. Само се надяваше, че ще успее да разбере това, което приказваха. Невинаги му се бе удавало да схване разговорите в рицарските романи.

— Одеждите му са необичайни — отбеляза другият. — Някакво чуждоземно коварство, по всяка вероятност.

— Кажи, момко, какво те води тъдява?

Робърт разбра, че това означава: „Е, момче, какво търсиш тука?“, затова отговори:

— Ако обичате, бих искал да си отида вкъщи.

— Върви тогаз! — каза мъжът с по-дългите ботуши. — Не си възпрепятстван, а нищо не ни заставя да те проследим. Зукс! — прибави той предпазливо, с тих глас. — Той несъмнено носи известия на обсадените.

— Къде ти е жилището, млади рицарю? — осведоми се мъжът с по-голямата стоманена каска.

— Ето там — отвърна Робърт, но още щом го изрече, се сети, че трябваше да каже: „Ей тъдява!“.

— Право ли казваш? — присъединиха се отново дългите ботуши. — Ела насам, момче. Този въпрос трябва да се отнесе до предводителя ни.

И Робърт незабавно бе повлечен към предводителя за едно неохотно ухо.

А този предводител бе най-великолепната личност, която Робърт бе виждал. Беше досущ като рисунките в рицарските романи, от които Робърт толкова се бе възхищавал. Беше с доспехи, шлем с пера, кон, щит, копие и меч. Доспехите и оръжията му бяха, почти съм сигурна в това, от различни епохи. Щитът му беше от тринайсети век, докато мечът му бе от онзи вид, използван във войната на иберийския полуостров. Ризницата беше от времето на Чарлс I, а шлемът датираше от втория кръстоносен поход. Гербът на щита бе внушителен — изобразяваше три бягащи лъва на син фон. Палатките пък бяха най-последен модел, а общият изглед на стана, войската и предводителя можеха да уплашат всеки. Робърт обаче бе занемял от възторг и всичко това си му изглеждаше точно както трябва, защото той имаше понятие от хералдика и археология не повече от талантливите художници, които обикновено сътворяваха рисунките в рицарските романи. Гледката бе наистина „като на картинка“. Той толкова й се възхищаваше, че се почувства по-смел от всякога.

— Приближи се, момко — заговори го величественият предводител, след като мъжете с кромуелските^[1] стоманени каски му бяха казали няколко разпалени думи на нисък глас. Той си свали шлема, понеже не виждаше добре с него. Имаше добро лице и дълга светла коса. — Недей да таиш в сърцето си уплаха, ще си отидеш невредим — увери го той.

Робърт остана доволен от това, което чу.

— Открий ни твоята история без тревога — меко продължи предводителят. — Отде идеш и какво е твоето стремление?

— Моето какво? — не разбра Робърт.

— Каква цел гониш? Каква ти е заръка заръчана, че бродиш сам помежду тез сурови воини? Клето дете, сърцето на майка ти страда сега за тебе, уверявам те.

— Не мисля така — отвърна му Робърт, — видите ли, тя дори не знае, че съм излязъл.

Предводителят избърса една мъжествена сълза, точно както би сторил всеки предводител в рицарски роман, и отново поде:

— Не се бой да произнесеш истината, дете мое, няма за какво да се безпокоиш щом си с Улфрик де Талбът.

През сърцето на Робърт премина една необуздана надежда, че този величествен предводител на обсадителите, тъй като сам бе част от желание, ще съумее да разбере по-добре от Марта, от циганите, от полицая в Рочестър или от вчерашния свещеник истинската история за желанията и псамида. Единственото затруднение бе, че нямаше да свари да се сети за достатъчно стари думи, за да бъде речта му като на момче от рицарски роман. Но като за начало той смело изрецитира едно изречение от „Ралф де Курси или момчето кръстоносец“. Ето какво каза:

— Гранмерси за благоволението, доблестни сър рицарю. Всъщност ето как стоят нещата — надявам се, че не бързате, защото историята е малко длъжка. Татко и майка заминаха и както си играехме в пясъчната кариера, намерихме един псамид.

— Смилете се, небеса! Псамид ли, казваш? — възкликна рицарят.

— Да, нещо като таласъмче, като чародей — да, точно това е думата, чародей. Той ни обеща да ни изпълнява по едно желание всеки ден и първо си поискахме да бъдем красиви.

— Доста небрежно са ви изпълнили желанието — промърмори един от воините, вперил поглед в Робърт, който се направи, че не е чул, но сметна забележката за ужасно груба.

— След това пожелахме пари — съкровище де — но не можахме да ги похарчим. Пък вчера си поръчахме криле и в началото си изкарахме екстра…

— Словото ти е необичайно и звучи особено — прекъсна го сър Улфрик де Талбът. — Повтори думите си, какво сте изкарали?

— Изкарахме екстра, тоест, чудно — не, не — останахме доволни от жребия си, това искам да кажа, само че после я докарахме до едно дередже…

— Какво е дередже? Свада, вероятно?

— А, не. Това е като да си натясно.

— В тъмница ли? И клетите ви млади крайници са били оковани! — отбеляза рицарят с любезно съчувствие.

— Не, не беше тъмница. Просто… просто се натъкнахме на незаслужени бедствия — обясни Робърт — и днес сме наказани със забрана да излизаме от къщи. Аз живея там. — Той посочи замъка. — Останалите са вътре, не им е разрешено да излизат. Всичко това е по вина на псамида, тоест на чародея. Ще ми се никога да не бяхме го срещали.

— Той могъщ чародей ли е?

— О, да, и още как! Изключително могъщ.

— И ти смяташ, че заклинанията на чародея, когото си разгневил, са насочили силата на страната на обсадителите — досети се неустрашимият предводител, — но знай, че Улфрик де Талбът не се нуждае от помощта на никой чародей, за да доведе свитата си до победа.

— О, сигурен съм, че е така — побърза да прояви учтивост Робърт, — разбира се, че не се нуждаете, много ясно. Но все пак вината е отчасти негова, ама най-вече си е наша. Вие нищо нямаше да можете да направите, ако не бяхме ние.

— Какво означава това, дръзко момче? — надменно запита сър Улфрик. — Речта ти е неясна и ти липсва благовъзпитаност. Искам да ми разбулиш тази загадка!

— Ох — отчаяно започна Робърт, — вие, разбира се не го съзнавате, обаче не сте истински. Вие сте тук само защото ония са били такива идиоти, че да пожелаят замък и когато слънцето залезе, ще изчезнете и всичко ще си бъде постарому.

Предводителят и воините си размениха погледи — изпървом жалостиви, сетне по-сурови, а мъжът с дългите ботуши рече:

— Бъдете нащрек, благородни ми господарю; хлапакът иска да се престори на слабоумен, за да избяга от лапите ни. Да го вържем ли?

— Не съм по-луд от вас — ядоса се Робърт, — дори вероятно доста по-малко от вас, само дето бях такъв глупак да си помисля, че ще разберете всичко. Пуснете ме да си вървя, нищо не съм ви сторил.

— Накъде? — поинтересува се рицарят, който изглежда бе повярвал в разказа за чародея, но не и откакто бе намесен и той самият. — Накъде искаш да се отправиш?

— Към къщи, разбира се — посочи Робърт замъка.

— За да отнесеш вести за подкрепления? Не!

— Добре тогава — съгласи се Робърт, осенен от една идея, — в такъв случай ме оставате да отида на друго място. — Умът му ожесточено претърсваше спомените от рицарски романи. — Сър Улфрик де Талбът — започна той бавно, — ще извърши безчестно и позорно дело, ако… ако задържи човек, тоест някой, който не му е сторил зло, когато той иска кротко да си обере крушите, тоест, да отстъпи доброволно.

— Каква безочливост чуват ушите ми! Мътните те взели момче! — ядоса се сър Улфрик. Но призивът на Робърт бе постигнал целта си. — При все че устата ти говори истина — добави той замислено. — Върви където желаеш — благородно склони той, — свободен си. Улфрик де Талбът не воюва със сукалчета, а Джейкин ще те придружи.

— Добре — вбесено викна Робърт, — смятам, че Джейкин доста ще се позабавлява. Хайде, Джейкин. Сър Улфрик, отдавам ви чест.

Той поздрави според тогавашната военна практика и хукна към пясъчната кариера, а дългите ботуши на Джейкин го следваха без усилие.

Той откри таласъмчето. Изрови го, събуди го и го замоли да му изпълни желание.

— Вече изпълних две днес — измърмори то, — а едното от тях беше най-мъчното нещо, което съм правил.

— О, моля те, моля те, моля те, моля те — продължаваше Робърт, докато Джейкин с отворена уста и ужасен поглед наблюдаваше странния звяр, който говореше и се вторачваше в него с охлювените си очи.

— Добре де, казвай — сприхаво рече псамидът, тъй като му се спеше.

— Искам да съм заедно с другите — пожела си Робърт.

А псамидът започна да се надува. На Робърт и през ум не му мина да поиска замъкът и обсадата да изчезнат. Той, разбира се, знаеше, че те бяха плод на желание, обаче мечовете, кинжалите, пиките и копията изглеждаха твърде истински, че да изчезнат току-така. За миг Робърт изгуби съзнание. Когато отвори очи, останалите се бяха струпали около него.

— Не те чухме да влизаш — подзеха те. — Беше чудесно от твоя страна да пожелаеш да се изпълни нашето желание!

— Ние, разбира се, схванахме, че именно туй си сторил.

— Само че трябваше да ни предупредиш. Ами ако бяхме поискали някоя глупост?

— Глупост ли? — избухна не на шега Робърт. — Че каква по-голяма глупост можеше да измислите, питам аз? Без малко щях зле да си изпатя, тъй да знаете.

После той разказа всичко и останалите признаха, че наистина не му е било леко. Но пък така похвалиха храбростта и съобразителността му, че той възвърна самообладанието си, почувства се по-смел от всякога и се съгласи да бъде главнокомандващ на обсадената армия.

— Ние още нищо не сме предприели — успокои го Антеа, — чакахме да дойдеш и ти. Възнамеряваме да ги обстрелваме през тези малки бойници с лъка и стрелите, които вуйчо ти подари, и на тебе се полага да стреляш пръв.

— Не ми се вярва — внимателно подзе Робърт, — нямате представа как изглеждат отблизо. Имат истински лъкове и стрели, при това ужасно дълги, и копия, и пики, и кинжали, и какви ли не островърхи неща. Всички са съвсем, съвсем истински. Това не е само… картина, или видение, или знам ли що — те действително могат да ни ранят, че дори да ни убият, без съмнение. Ухото още ме боли. Слушайте сега — изследвахте ли вече замъка? Защото моето мнение е, че не бива да ги закачаме докато те не ни закачат. Чух оня тип Джейкин да казва, че няма да атакуват, докато не наближи залез-слънце. Дотогава можем да се подготвим за нападението. В замъка има ли някакви войници да го защитават?

— Не знаем — отвърна Сирил. — Видиш ли, веднага след като пожелах да се намираме в обсаден замък, всичко изведнъж като че ли се преобърна надолу с главата, а когато се оправи, надникнахме през прозореца, видяхме стана, тебе и всичко останало и, разбира се, останахме да гледаме. Не е ли страхотна тази стая? Съвсем като истинска.

Така си беше. Стаята бе квадратна, с каменни стени дебели по четири фута и таван от дебели греди. Една ниска врата в ъгъла водеше към стълбище — и нагоре, и надолу. Децата поеха надолу и се намериха в една голяма сводеста постройка, а огромните врати бяха затворени и залостени. Имаше един прозорец в малка стая в дъното на кръглата кула, в която се виеха стълбите и той бе доста по-голям от другите, а като погледнаха през него, видяха, че подвижният мост бе вдигнат, решетката на портала бе спусната, а крепостният ров изглеждаше много широк и дълбок. Срещу голямата врата, водеща към рова имаше друга голяма врата с малка, вградена в нея портичка. Децата преминаха през нея и се озоваха в просторен павиран двор, а величавите сиви стени на замъка се издигаха мрачни и солидни от четирите страни.

Горе-долу по средата на двора стоеше Марта и размахваше дясната си ръка напред-назад във въздуха. Готвачката също се бе навела и движеше ръце по твърде любопитен начин. Но най-странното и същевременно най-ужасното нещо бе Агънцето, което седеше във въздуха, на около три фута от земята и весело се смееше.

Децата се втурнаха към него. Точно когато Антеа протягаше ръце да го вземе, Марта рече троснато:

— Я го остави сега, госпожице, такъв ми е добричък.

— Ама какво прави? — запита слисаната Антеа.

— Че какво да прави? Седи си на високото столче, кротък като ангелче и ме гледа как гладя. Хайде, да ви няма, че ютията ми пак изстина.

Тя се приближи към готвачката и се направи, че разбутва невидим огън с невидим ръжен, докато готвачката пъхаше невидима тава в невидима фурна.

— Пръждосвайте се оттука — сгълча ги и тя, — че и без туй съм изостанала с работата. Ще останете без обяд, ако ми се пречкате така из краката. Хайде, дим да ви няма, че ще взема да ви вържа и на вас по една готварска престилка.

— Ама съвсем ли сте сигурни, че Агънцето е добре? — тревожно попита Джейн.

— Като пет пари в кесия, стига само да не идвате да му нарушавате спокойствието. Мислех, че днеска ще гледате да се отървете от него, ама ако го искате, че вземете го де.

— А, не, не — отказаха те и побързаха да се оттеглят.

Предстоеше им да защитават замъка и Агънцето щеше да е в по-голяма безопасност, увиснало във въздуха посред невидима кухня, отколкото в караулното помещение на обсаден замък. Минаха през първата врата, която им се изпречи и безпомощно приседнаха на една дървена пейка, която обточваше стаята отвътре.

— Просто ужасно! — изрекоха в един глас Антеа и Джейн, а Джейн додаде: — Имам усещането, че се намирам в лудница.

— Какво означава всичко това? — захвана Антеа. — Просто тръпки ме побиват; никак не ми се нрави. Ще ми се да си бяхме пожелали нещо обикновено — конче люлка или магаре, или нещо такова.

— Безсмислено е да умуваме какво е можело да си пожелаем — горчиво вметна Робърт, а Сирил ги скастри:

— Ама млъкнете да помисля де.

Той покри лице с дланите си, а останалите се заоглеждаха наоколо. Бяха в голяма зала с куполовиден таван. По дължината й бяха наредени дървени маси, а в дъното имаше една разположена напряко, върху някаква висока платформа. Стаята бе много тъмна и мрачна. Подът бе осеян със сухи неща подобни на пръчки, които не миришеха особено приятно.

Сирил внезапно скочи и се обърна към тях:

— Вижте сега, всичко си е наред. Ето как мисля, че стоят нещата. Както знаете, пожелахме си прислугата да не забелязва нищо от нашите желания. От друга страна, Агънцето остава незасегнато от тях, освен ако специално не споменем и него. Тъй че те, разбира се, не забелязват замъка и прочее. Но пък замъкът е на същото място, където беше къщата ни — и слугите трябва да останат вътре, иначе ще забележат. Обаче не може замъкът да е смесен с къщата ни, затова ние не можем да видим къщата, понеже виждаме замъка, а те не виждат замъка, защото си виждат къщата и затова…

— Ох, спри! — прекъсна го Джейн. — Направо ми се замая главата, сякаш съм на въртележка. Това няма значение. Единствено се надявам, че ще можем да видим обяда си, това е всичко, защото ако е невидим, то той ще е и неусещаем, а в такъв случай няма да можем да го изядем! Сигурна съм, че така ще стане, понеже се опитах да пипна столчето на Агънцето, но под него нямаше абсолютно нищо, само въздух. А не може да ядем въздух, пък имам чувството, че от години не съм туряла залък в устата си.

— Няма полза да мислиш за това — обади се Антеа. — Да вървим да проучим мястото. Може пък да открием нещо за хапване.

Тези думи запалиха надежда във всяко сърце и те продължиха да изследват замъка. Но макар да беше най-съвършеният и възхитителен замък, който може да си представите, и да бе обзаведен по най-безукорен и изкусен начин, в него нямаше ни храна, ни воини.

— Ако само се бе сетил да пожелаеш да сме обсадени в замък, който е старателно снабден с гарнизон и провизии — отбеляза с укор Джейн.

— Е, не може да се предвиди всичко — отвърна Антеа. — Май че вече наближава обяд.

Не беше така, но те останаха загледани в движенията на прислужниците в средата на двора, защото, много ясно, не бяха сигурни къде бе трапезарията на невидимата къща. После видяха Марта да прекосява двора с невидим поднос на ръце и се оказа, че по някаква щастлива случайност трапезарията на къщата и залата за пиршества на замъка бяха на едно и също място. Но само как им се свиха сърцата, като разбраха, че блюдата са невидими!

В гробна тишина те наблюдаваха как Марта изпълнява церемонията по нарязване на невидимото агнешко бутче и сервира невидими зеленчуци и картофи с лъжица, която също никой не виждаше. Когато излезе от стаята, децата погледнаха празната маса и сетне се спогледаха.

— От това по-зле, здраве му кажи — изкоментира Робърт, който до този момент не гореше от чак такова желание да обядва.

— Аз не съм особено гладна — обади се Антеа, която винаги се опитваше да се примири с положението.

Сирил многозначително пристегна колана си. Джейн избухна в сълзи.