Джонатан Келерман
Докато убивам, се надявам (22)

22

Възнамерявах в понеделник сутринта да се върна в библиотеката и да потърся нещо повече за Били Видал и за аферата с наркотици, в която е била замесена Линда Лание. Но още в 8:20 на вратата се появи куриерът от „Федерал Експрес“. Носеше само един пакет. В него имаше книга с размерите на речник, с корици от зелена кожа. Бележка, закрепена с ластик върху книгата, гласеше: „Заповядай. Спазих моята част от уговорката. Надявам се да направиш същото. М. Б“.

Отнесох книгата в библиотеката и прочетох заглавната страница:

Обърнах на страницата за посвещения.

На Шърлий и Джаспър, които знаеха за мен повече, отколкото някога биха могли да си представят и на Пол, който изкусно ме преведе от мрака към светлината.

Джаспър?

Приятел? Любовник? Поредна жертва?

В раздела за изказване на признателност Шарън бе преповторила благодарностите си към Круз, последвани от бегло споменаване на останалите членове от комисията: професор Сандра Дж. Романски и професор Милтън Ф. Фрейжър.

За Романски никога не бях чувал, вероятно бе постъпила във факултета след моето оттегляне. Извадих указателя на Американската асоциация на психолозите и я открих, че е консултант по обществено здравеопазване в болница в Американска Самоа. Биографичните данни включваха изнасяне на лекции в университета в периода 1981 — 1982. Занимавала се е с изследвания във факултета по антропология към университета. През юни осемдесет и първа тя току-що е била получила докторската си степен. На двайсет и шест години — с две години по-млада от Шарън.

Така нареченият „външен член“, допускан до участие в комисията, обикновено се избираше от студента заради това, че лесно пускаше и нямаше специални познания в областта на изследването.

Бих могъл да се опитам да я открия, но указателят ми бе с тригодишна давност и не бе сигурно дали тя вече не се е преместила.

Освен това близо до дома си имах и по-добър източник на информация.

Трудно за вярване бе, че Плъха се е съгласил да влезе в комисията. Изключителен експериментатор, Фрейжър винаги се бе отнасял с презрение към всичко, макар и далечно свързано с пациентите и гледаше на клиничната психология като на „мекия подстомах на науката за поведението“.

През студентските ми години той бе шеф на факултета и си спомних как ни принуждаваше да спазваме „закона на плъха“, изискващ всеки студент да провежда едногодишни изследвания с животни, преди да премине към кандидатстване за докторска степен. Ръководството на факултета бе гласувало против, но остана изискването всички изследвания за получаване на доктората да съдържат експериментална част — контролни групи и манипулация на различните варианти. Абсолютно се забраняваха изследвания на клинични случаи.

Въпреки всичко този научен труд беше именно такъв.

Очите ми се спряха на последния ред от страницата:

И дълбоки благодарности на Алекс, който дори и с отсъствието си, продължава да ме окуражава.

Обърнах страницата толкова рязко, че тя едва не се скъса. Зачетох дисертацията, която бе спечелила на Шарън правото да се нарича доктор.

Първата глава вървеше доста мудно. Мъчително протяжен преглед на литературата за развитието на идентичността и психологията на близнаците, пълен с бележки под линия, препратки и „жаргона“, за който бе споменала Мора Бенън. Усъмних се, че студентката изобщо ги бе чела.

Втора глава описваше психотерапията на пациентка, отбелязана от Шарън с инициала „Джей“ — млада жена, лекувана от нея в продължение на седем години и чиято „уникална патология и придобитите представи за лечение представляват структурни и функционални, а също и взаимодействени характеристики, преминаващи множество диагностични граници, досега приемани за ортогонални, и представлява забележителна научна и педагогическа стойност при изследване развитието на идентичността, изличаване на его границите и използването на хипнотичните и хипнагогичните регресивни техники при лечението на идиопатичните личностни заболявания“.

С други думи проблемите на „Джей“ бяха толкова необикновени, че биха могли да учат терапевтите за начините на работа на съзнанието.

„Джей“ бе описана като млада жена наближаваща трийсетте, произхождаща от висшето общество. Образована и интелигентна, тя бе дошла в Калифорния, за да търси кариера в неназована професия и се обърнала към Шарън за лечение, поради ниско самочувствие, депресия, безсъние и усещане за празнота.

Но най-разтърсващо от всичко бе онова, което „Джей“ наричаше свои „загубени часове“. От известно време тя започнала да се събужда като след продължителен сън, за да открие, че се е озовала сама в странни места — скитайки по улиците, в кола, паркирана встрани от пътя, евтино хотелско легло или долнопробен бар.

Намерените в чантата й остатъци от билети и квитанции за взети под наем коли подсказвали, че е летяла или шофирала до тези места, но тя самата нямала никакъв спомен да го е правила. Сякаш цели дни бяха откраднати от живота й.

Шарън съвсем точно поставяше диагноза на такива изкривявания във времето, определяйки ги като „състояние на безпаметност“. Подобно на амнезията и хистерията, това е дисоциативна реакция — буквално изключване на психиката от безпокойството и конфликта. Дисоциативният пациент, изправен очи в очи пред свят, изпълнен със стресови ситуации, се самоотлъчва от него и използва всеки възможен начин за бягство.

При хистерията конфликтът се превръща в психически симптом — псевдопарализа, слепота — а пациентът често проявява т.нар. „кротко безразличие“: апатия по отношение на своята инвалидност, сякаш това се е случило на някой друг. При амнезията и състоянието на безпаметност действително има отделяне и загуба на памет. Но във втория случай „белите петна“ са краткотрайни: пациентът помни какъв е бил той или тя преди бягството, и когато излезе от това състояние, е напълно комуникативен. Единствената загадка е случилото се в периода на безпаметност.

Тормозени и пренебрегвани деца отрано се научават да се отделят от ужаса и когато пораснат са предразположени към дисоциативни симптоми. Същото се отнася за пациенти с фрагментирана или неясна самоличност. Нарцисисти. Гранични случаи.

По времето, когато Джей се появила в кабинета на Шарън, нейните периоди на безпаметност толкова зачестили — приблизително един път месечно, че тя започнала да развива страх от излизане вън от дома си и се успокоявала с барбитурати.

Шарън съставила пълна картина на заболяването, търсейки травма в ранно детство. Но Джей настоявала, че детството й било като в приказките — всякакви материални блага на тоя свят, чудесни родители, които я обичали и обожавали до деня на смъртта им при автомобилна катастрофа.

Всичко било прекрасно, твърдяла тя: не съществувало логично обяснение на нейните проблеми. Лечението би трябвало да е кратко — само една настройка и тя щяла да бъде в перфектно състояние.

Шарън бе отбелязала, че този тип екстремно отричане е съвместимо с модела на дисоциативност. Тя решила, че е неразумно да се противопоставя на Джей и предложила шестмесечен пробен период на психотерапия, но когато Джей отказала да се подлага на толкова дългосрочно лечение, се съгласила на три месеца.

Джей пропуснала първата определена среща, както и следващата. Шарън се опитала да й се обади, но телефонът не отговарял. През следващите три месеца не получила никакви вести от Джей и решила, че жената си е променила мнението. И тогава, една вечер, след прегледа на последния пациент, Джей се втурнала в кабинета на Шарън стенеща и отпусната от действието на транквилизаторите, умоляваща за преглед.

Шарън й отделила малко време, за да я успокои и чуе разказа й. Убедена, че промяна на обстановката било единственото, от което се нуждаела („бягство по своя воля“ — бе коментарът на Шарън), тя се качила на самолет до Рим, напазарувала на „Виа Венето“, вечеряла в скъп ресторант и си прекарвала чудесно, докато след няколко дни се събудила на една кална улица в покрайнините на Венеция. Дрехите й били станали на парцали, полугола, издрана и наранена, по тялото и лицето й имало засъхнали петна от сперма. Предположила, че е била изнасилена, но не си спомняла някой да я е нападал. След като се изкъпала и преоблякла, тя резервирала билет за следващия полет до Щатите и от летището направо отишла в кабинета на Шарън.

Вече си давала сметка, че е сбъркала и че се нуждаела от сериозно лечение — била готова да направи всичко, което й се препоръча.

Независимо от този проблясък на самопризнание, лечението не преминавало гладко. Джей била раздвоена за психотерапията, а отношението й към Шарън се променяло от боготворене до словесен тормоз. През следващите две години станало ясно, че раздвоението на Джей представлявало „сърцевината на нейната личност“. Тя представяла две различни физиономии: бедстващото, уязвимо сираче, молещо за подкрепа, даряващо Шарън с богоподобни качества, обсипващо я с ласкателства и подаръци и бушуващото от ярост, сквернословно леке, което твърдяло: „На теб въобще не ти пука за мен. Участваш в тая работа само за да установиш над мен огромна шибана власт“.

Добри пациенти, лоши пациенти. Джей с все по-голяма лекота превключвала между двете и в края на втората година от терапията, промените вече ставали по няколко пъти за един сеанс.

Шарън проверила отново първоначалната й диагноза и стигнала до друго заключение: „Синдром на раздвояване на личността“ — най-рядко срещаното от заболяванията — крайната дисоциация. Въпреки че Джей не изявявала две напълно различни личности, нейните промени имали вида на „латентен синдром на раздвояване“, а усложненията, довели я до необходимост от терапия, са забележимо подобни на онези, проявявани от болни, незапознати със заболяването си.

Шарън се бе посъветвала с научния си ръководител — многоуважавания професор Круз — и той бе препоръчал използването на хипноза като инструмент за диагностициране. Но Джей бе отказала да бъде хипнотизирана, защото се изплашила да не загуби контрол. Освен това, тя настоявала, че се чувства прекрасно и била сигурна, че е почти напълно излекувана. Тя наистина изглеждала много по-добре: белите петна в паметта намалели, последното „бягство“ станало три месеца по-рано. Преборила се с барбитуратите, повишила самочувствието си. Шарън я поздравила, но споделила съмненията си с Круз. Той я посъветвал да изчака и да наблюдава.

Две седмици по-късно Джей прекратила терапията. Пет седмици след това се върнала в кабинета на Шарън, отслабнала с пет килограма и пристрастена отново към успокоителните. От паметта й се губел период от седем дни. Опомнила се в пустинята Мохаве, напълно гола, колата й без гориво, дамската й чантичка липсвала, а в шепата си държала празно флаконче от лекарства. Всяка частичка напредък изглежда била унищожена. Шарън се почувствала отмъстена, но изразила „дълбоко съжаление към регресията на Джей“.

И отново предложила хипноза. Джей реагирала с ярост, обвинявайки Шарън в „жажда към контрол над съзнанието… Ти просто завиждаш, че съм красива и сексапилна, а ти си спаружена кучка с манталитет на стара мома. Не си ми сторила нито капка добрина, как смееш да ми предлагаш да сложиш ръка върху моето съзнание?“.

Джей изхвръкнала от кабинета с твърдението, че „приключва с цялата тая помия и ще си намери друг психолог“. Само след три дни се върнала, надрусана с барбитурати, изгоряла от слънцето, чешела се до кръв и стенела, че „този път наистина е пропиляла времето си“ и желае да стори всичко, за да спре вътрешната си болка.

Шарън започнала лечение с хипноза. Съвсем не изненадващо, Джей се оказала податлив обект — хипнозата по своята същност е дисоциация. Резултатът бил драматичен, почти мигновен.

Джей разбира се, страдала от синдром на раздвоение на личността. В състояние на транс се появили две личности: Джей и Джана — идентични близначки, абсолютни физически копия една на друга, но два противоположни психологически полюса.

Джей имала добри обноски, елегантна, с високи постижения, въпреки че била склонна към пасивност. Тя се отнасяла добре с другите хора и независимо от необяснимите отсъствия във връзка с фюжъна, успявала отлично да упражнява „една хуманна професия“. Тя притежавала „старомодни“ разбирания за секс и любов, вярвала в искрените чувства, брака и семейството, в абсолютната вярност между съпрузите, но признавала, че е била сексуално активна с един мъж, когото дълбоко обичала. Връзката била прекратена въпреки всичко, поради намеса на нейното „алтер его“ — втората й природа.

Джана била толкова просташки шумна, колкото въздържана била Джей. Тя предпочитала ярките перуки, предизвикателно облекло и тежкия грим. Не виждала нищо лошо в „употребата на наркотици и безразборните любовни връзки със случайни минувачи“ и обичала да пие… ягодово дайкири. Гордеела се, че животът й бил като на кучка — „ден да мине, друг да дойде“, хвалела се, че била „царица на шибането, една истинска «Луси Мъзгата», опакована в дрипи и чукаща се с когото й падне и без задръжки“. Доставял й удоволствие разнородният секс; припомнила си едно прати, по времето на което взела „Куаалидес“ и се чукала с десет мъже последователно само за една нощ. „Мъжете — казвала тя през смях — бяха слаби, примитивни маймуни, водени от своята сласт.“ „Краткотрайните сексуални набези са всичко на света. По време на едно такова, мога да поема толкова от онези, колкото ми се прииска.“

Нито една от „близначките“ не знаела за съществуването на другата. Шарън разглеждаше тяхното съществуване като върховна битка за егото на пациента. И независимо от склонността на Джана към шумна изява, именно благовъзпитаната Джей надделявала.

Джей окупирала над 95 процента от съзнанието на пациентката, изграждала имиджа й пред обществото, носела нейното име. Но петте процента, принадлежащи на Джана, били същността на проблема.

„Джана се появява — разсъждаваше Шарън — в периоди на голям стрес, когато съпротивителната система на пациентката е слаба. Периодите на безпаметност са краткотрайни. Тогава тя всъщност «е Джана» и върши неща, с които Джей не би могла да се примири в самовъзприятието си като «перфектна дама». Постепенно, в състояние на хипноза, Джана започнала да се появява все по-често и накрая започнала да описва случилото се през «липсващите часове».“

Периодите на безпаметност били предшествани от напрегнат стремеж към пълно физическо бягство, почти осезаема принуда да офейка. Скоро последвало импулсивно пътешествие. Пациентката си слагала перука, пъхала се в „премяната за парти“, скачала в колата, стигала до най-близката магистрала и карала безцелно много често стотици километри, без ориентир, „дори без да слуша музика, а само звука от собствената й пулсираща кръв“.

Понякога колата я „откарвала“ на летището, а там ползвала кредитна карта, за да си купи билет за където й попадне. Друг път оставала на пътя. И в двата случая пътешествията свършвали с блудство. Една екскурзия до Сан Франциско се превърнала в тридневна оргия със смъркане на наркотици и праведен групов секс с една тайфа ангелчета от парка „Голдън Гейт“. Гълтане на хапове в дискотека, последвано от венозно инжектиране на хероин в панаирджийско стрелбище някъде из Южен Бронкс. Оргии в различни европейски градове, срещи с бездомници и „побъркани улични клошари“.

И участие в порнографски филм някъде из Флорида. „Чукане и духане като суперзвезда.“

Купоните винаги завършвали със загуба на паметта, вследствие поетите дози наркотик. По време на затъмненията Джана отстъпвала, а Джей се събуждала в абсолютно неведение за стореното от нейната „близначка“.

Способността на пациентката да „превключва“ бе загадката на проблема й според Шарън, и тя го бе поставила в центъра на терапевтичната атака. Егото на Джей трябваше да бъде интегрирано, „близначките“ да бъдат изтеглени все по-близо една към друга и накрая да бъдат изправени лице в лице, постигайки някакъв вид сдобряване и сливайки се в една напълно функционираща идентичност.

Шарън признаваше, че този процес е потенциално травматизиращ и не е подкрепен с достатъчно клинични данни. Твърде малко терапевти твърдяха, че наистина са успели да съберат в едно цяло раздвояващи се личности, затова прогнозата за промяна бе доста мъглява. Но Круз я бе окуражил, подкрепяйки теорията й, че след като тези раздвояващи се личности бяха идентични „близначки“, те споделяха една и съща „психична същност“ и би трябвало да са податливи към „периода на безпаметност“.

Под хипноза тя започнала да представя на Джей малки късчета от Джана: кратки проблясъци на шофиране по магистрала, пътен знак или хотелска стая, които Джана вече била споменала. Неутрални сцени от позиране пред камера, така че ако възмущението на пациентката нараснеше твърде много, това да бъде изчистено от паметта й.

Джей реагирала добре, без всякакви външни прояви на яд, макар и да не откликнала на нито един от материалите на Джана и нарушавала препоръките на Шарън, давани извън въздействието на хипноза, тя да си припомня онези подробности. Следващият сеанс бил същия: никакъв спомен, никаква реакция. Шарън отново опитала. Нищо. Сеанс, след сеанс. Празна стена. Въпреки предишната склонност на пациентката към внушение, сега останала напълно равнодушна. Очевидно било предопределено, „близначките“ никога да не се срещнат.

Изумена от съпротивителната сила у пациентката си, Шарън се чудеше дали не е сбъркала в предположението си, че близначеството улеснява интеграцията на личността. Вероятно тъкмо обратното бе истина. Фактът, че Джей и Джана бяха физически идентични, но огледални изображения в психологическо отношение, бе „интензифицирало“ тяхното съперничество.

Тя започнала да изследва психологията на близнаците, особено на идентичните, консултирала се с Круз, и после поела по друга следа: продължила да хипнотизира пациентката, но изоставила опитите за интегриране. Вместо това, тя възприела по свойска роля, просто си разговаряла с пациентката по очевидно невинни теми: сестрите, близначките, приличащите си хора. Водела Джей през напълно спокойни дискусии — има ли специални връзки между близнаците и ако е вярно, какво е тяхното естество? Какъв е най-добрия начин за възпитаване на близнаци, докато са деца? Каква част от подобието на поведението между идентичните хора се дължи на наследственост и каква на генетика?

Движейки се в една посока със съпротивлението, тя го преодоляла. Водела си подробни бележки за езика на тялото на пациентката и тона на говора й, синхронизирала собствените си движения с тях.

Използвала скритото послание в съответствие с теорията на доктор Круз за комуникативната динамика.

Така изминали още няколко месеца. На пръв поглед не ставало нищо повече от приятен разговор между две приятелки. Но пациентката откликнала на променената стратегия, като заспивала все по-дълбоко по време на хипноза. Проявявайки такава дълбока склонност към внушение, че развила пълна кожна анестезия към запалена клечка кибрит, накрая регулирала дишането си към честотата на говора на Шарън. Била готова за директно внушение. Но Шарън никога не го сторила, просто продължавала да си приказва с нея.

И изведнъж по време на петдесет и четвъртия сеанс пациентката спонтанно влязла в ролята на Джана и започнала да описва дивашката нощ, преживяна от нея в Италия — парти в частна вила във Венеция. Тълпа чудаци, хилещи се образи, изобилие от алкохол и наркотици.

Нов разказ на Джана за оргии, но всеки мръснишки детайл бил повторен с абсолютна точност. После, по средата на разказа, нещо друго.

„Сестра ми е там — казала изумена Джана. — Шибаното стайно цвете е там в ъгъла, в онзи грозен стол.“

Шарън: Какво чувства тя?

„Ужасена е. Уплашена до смърт. Мъже смучат зърната на гърдите й — голи и космати. Бабуини, които се клатят върху нея, пъхат си ония работи вътре в нея.“

Шарън: Ония работи ли?

„Техните работи. Те я нараняват и се смеят, а там има и камера.“

Шарън: Къде е камерата?

„Там, в другия край на стаята. Аз съм… о, не, аз го държа, искам всичко да видя, всички светлини са запалени. Но тя не го харесва. И все пак я заснемам, не мога да спра.“

Докато описвала сцената, гласът на Джана бил неуверен и треперел от вълнение. Тя описала Джей — „съвсем като… прилича точно на мен, но нали разбираш, по-невинна. Тя винаги е била по-невинна. Те наистина й налитат. Усещам…“.

Шарън: Какво?

„Нищо.“

Шарън: Какво чувстваш, Джана? След като видя, какво се случи на сестра ти?

„Нищо. — Пауза. — Лошо.“

Шарън: Много лошо ли?

„Ами… малко лошо.“ — Сърдито изражение на лицето. — „Но това си беше нейна грешка! Не върши престъпление, ако не знаеш да подбереш момента, нали? Тя не трябваше да ходи, щом не е искала да играе, нали?“

Шарън: Тя имаше ли избор, Джана?

Пауза. — „Какво искаш да кажеш?“

Шарън: Джей имаше ли друг избор, освен да отиде на партито?

Дълго мълчание.

Шарън: Джана?

„Да. Чух те. Първо мислех — да, сигурно е имала — всеки има избор. После аз…“

Шарън: Какво, Джана?

„Не знам — искам да кажа, че наистина не я познавам. Искам да кажа, ние наистина сме съвсем еднакви, но има нещо у нея, което… аз не познавам. Сякаш ние сме… не знам… нещо повече от сестри. Не знам коя е точната дума, може би част… Забрави.“

Пауза.

Шарън: Партньори ли?

Джана се стреснала. — „Казах да забравиш. Достатъчно за тази помия! Нека си говорим весели неща, какво правех аз на шибаното парти.“

Шарън: Е, добре. Ти какво правеше?

Джана се засуетила, след продължителна пауза: „Не си… спомням. Ау, вероятно все пак е било много досадно… всяко парти, на което тя е ходила, трябва да е било такова.“

Една врата била отключена. Шарън не я бутнала по-нататък. Оставила Джана да си поприказва, изчакала да се разсее ядът й и прекратила сеанса, сигурна, че е станал пробив. За първи път след повече от три години Джей позволила на близначките да съществуват едновременно. И предложила ново решение: думата партньор изглежда съдържала огромен емоционален заряд. Шарън решила да провери това и опитала при следващия сеанс, след като хипнотизирала Джей.

„Какво е това, докторе? Какво каза току-що?“

Шарън: Партньори, предположих, че ти и Джана сте нещо повече от сестри. Или дори близначки. Вероятно вие сте партньори. Психологически партньори.

Джей била замислена, мълчалива, започнала да се смее.

Шарън: Какво смешно има, Джей?

„Нищо. Предполагам, че си права… ти обикновено си права.“

Шарън: Това има ли някакво значение за теб?

„Предполагам, да, въпреки че, ако е мой партньор, тя със сигурност е мълчалив партньор. Никога не сме говорили. Тя отказва да разговаря с мен.“ — Пауза. Усмивката й станала по-ведра. — „Мълчаливи партньори. С какво се занимаваме?“

Шарън: Работа, свързана с живота.

Джей удивена: Така си и мислех.

Шарън: Желаеш ли да поговориш повече по този въпрос?

Джей: Не знам. Предполагам… Може би не. Не. Тя е толкова недодялана и неприятна, просто не мога да я понасям. Да сменим темата, ако нямаш нищо против.

Джей не се появила на следващия сеанс както и на по-следващия. Когато накрая отново се показала след два месеца, изглеждала психически стабилна, твърдяла, че животът й се развива чудесно, просто се нуждаела от „малка пренастройка“.

Шарън подновила хипнотерапията, продължила опита да срещне „близначките“. Още пет месеца безсилие, през които Шарън започнала да мисли за себе си като за неудачница, чудела се дали нуждите на Джей няма да бъдат по-добре обслужени от друг терапевт — „някой с повече опит, може би мъж“.

Но Круз я окуражил да продължи, посъветвал я да има повече доверие в невербалните манипулации.

Още един месец изминал така и Джей отново изчезнала. Пет седмици по-късно се появила, нахълтала в кабинета, докато Шарън преглеждала пациент. Тя нарекла другата жена „шибан боклук“, казала й: „никой пет пари не дава за проблемите ти“ и заповядала да напусне кабинета.

Независимо от опита на Шарън да овладее положението, другата пациентка избягала, обляна в сълзи. Шарън казала на Джей никога да не го прави отново. Джей се превърнала в Джана и обвинила Шарън, че била „чудовищна, егоистична кучка“. „Ти си шибана манипулираща кучка, жадна да отнеме всичко, което притежавам, всичко което представлявам. Желаеш единствено да изсмучеш цялата ми шибана кръв.“ След като заплашила да даде Шарън под съд и да я съсипе, тя излетяла като стрела от офиса.

И повече никога не се върнала.

Край на лечението. Време за размисъл на провалилия се терапевт.

Сто страници от дисертацията бяха посветени на разсъжденията. Сто страници посветени на понеделнишки разбор. Крайният въпрос: Шарън бе разбрала, че опитът й да сдобри Джей и Джана е бил обречен на провал още от самото начало, защото „близначките“ са били необуздани психически врагове. Триумфът на едната, извиквал необходимостта от смърт на другата — психологическа смърт, но такава, че е трябвало да бъде напълно видима, толкова съдбоносна, че може би е трябвало да бъде буквална смърт.

Вместо да търси интеграцията, сега тя разбираше, че е трябвало да работи за укрепване на добрата идентичност на Джей, да се съюзи с добрата близначка и да унищожи „разрушително, ужасяващо разстроената Джана“.

И Шарън заключава: „В психиката на тази млада жена няма място за никакъв вид партньор, а още по-малко за противоположни мълчаливи партньори. Естеството на човешката идентичност е такова, че самото съществуване е, трябва да бъде, един самотен процес. Самотен не постоянно, но обогатен от мощта и задоволството, което идва от самоопределянето и напълно интернираното его“.

„Родени в самота, самотни ще умрем.“

Един дяволски случай. Ако въобще някога е имало случай.

Познавах Джей, правил бях любов с нея, бях танцувал с нея вън на терасата.

Познавах и Джана. Наблюдавал я бях как хвърля ягодово дайкири в камината, как се изплъзваше от рокля, червена като пламък и направи с мен всичко, което пожелае.

Част от дисертацията бе посветена на психологията на близнаците, макар Шарън нито веднъж да не бе признала в писмена форма, че и тя е имала близначка. Нейният собствен мълчалив партньор.

Отказ? Лъжа?

Автобиография.

Тя бе дълбала в собствената си изтормозена психика, създала бе историята на един фалшив случай и го бе предложила като лекарско изследване.

Бе стигнала до край. Някакъв вид авангардна терапия ли?

Точно като порноклипа.

Круз бе нейният ръководител.

От Круз се разнасяше зловоние.

А какво бе станало с Шърлий? Истинският мълчалив партньор. Шарън ли я бе обрекла на мълчание и мрак?

А кой, по дяволите, бе Джаспър?

И дълбоки благодарности на Алекс, който дори и с отсъствието си продължава да ме насърчава.

Скромна, пасивна, благовъзпитана „Джей“. Старомодни разбирания за секс и любов… въпреки че е била сексуално активна с мъж, когото дълбоко обичала… връзката била прекратена, поради намесата на Джана.

Премерих на ръка дисертацията. Четиристотин страници душевни излияния, псевдонаука. Лъжи.

Как, по дяволите, е могла да получи докторат с този боклук? Реших, че знам как да разбера.