Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silent Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Докато убивам, се надявам

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Милко Стоименов

Художествено оформление: Живко Табаков

 

ИК „Ера“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

1

Винаги съм мразил партита и при нормални обстоятелства не бих отишъл на онова, което се състоя в събота.

Но животът ми бе напълно объркан. Бях отстъпил от собствените си принципи. И всичко се бе превърнало в кошмар.

В четвъртък сутринта бях добрият доктор, загрижен за пациентите си и решен да не позволи на личните си проблеми да пречат на работата му.

Наблюдавах момчето.

Още не бе стигнало до момента, в който да започне да чупи главите на куклите. Гледах как взима детските колички и ги засилва една срещу друга. Това неминуемо завършваше със сблъсък.

„Ка!“

Звънът, който се получаваше при удара на метал с метал, заглушаваше звука издаван от видеокамерата. Момчето захвърляше количките настрана, сякаш изгаряха пръстите му. Една от тях отскочи и се преобърна като пленена костенурка. Той я побутна, сетне ме погледна, все едно чакаше позволение.

Кимнах и той грабна количките. Прехвърляше ги в ръцете си, разглеждаше лъскавите шасита, въртеше колелата и имитираше звукът на работещ мотор.

„Бум-бум. Ка!“

Беше около двегодишен, едър и здрав за възрастта си, с добра координация, която предсказваше спортни постижения. Руси коси, груби черти на лицето, очи с цвят на сухо грозде, които ми напомняха за снежен човек, кехлибарени лунички, пръснати по носа и едрите му бузи.

Беше дете, с каквото всеки американски баща с буйна кръв би се гордял.

Кръвта на неговия баща бе оставила ръждиво петно върху мантинелата на магистралата във Вентура.

„Бум ка!“

След шест сеанса тези звуци бяха едва ли не говор. Чудех се и се опитвах да открия признаци на тъпоумие в очите му.

Вторият сблъсък бе ненадеен и по-силен. Вниманието на детето бе насочено изцяло към играта му. Скоро щеше да се заеме с куклите.

Майката хвърли поглед от мястото в ъгъла, където бе седнала. През последните десет минути четеше една и съща страница от някакъв блудкав роман, озаглавен „Пожелай си успех!“. Преструваше се, че е спокойна, но жестовете й издаваха напрежение. Седеше изправена и скована на стола, почесваше се по главата, опъваше дългата си тъмна коса, сякаш бе прежда, и я навиваше около пръстите си. Постоянно потропваше с крак в ритъм четири четвърти, от който нежният й гладък прасец потръпваше.

При третия сблъсък тя трепна. Свали книгата и се взря в мен, като премигваше бързо. Малко не й достигаше, за да бъде красива. Погледът, който ми отправи бе от онези, които момичетата усвояват в гимназията, а след това бързо забравят. Усмихнах се. Тя сведе глава и продължи да чете.

„Ка!“ Момчето изсумтя, взе по една кола във всяка ръка, удари ги една в друга като чинели и ги запрати на пода. Върху килима те се преобърнаха всяка в различна посока, а детето задъхано затопурка след тях.

„Ка!“ Вдигаше ги и ги мяташе отново с все сила.

„Бум! Ка!“

След като повтори всичко това още няколко пъти в познатия ред, внезапно захвърли колите настрана и започна да изучава внимателно стаята като стрелкаше жадни погледи. Опитваше се да намери куклите, въпреки че винаги ги оставях на едно и също място.

Чудех се дали има проблеми с паметта или просто отказваше да си спомни. С пациент на такава възраст можех само да гадая.

Точно това бях казал на Мал Уърти, когато ми бе описал случая и бе помолил за консултация.

— Д-а-а! — Той намери куклите. Трима мъже, жена и малко момченце. Малки, направени от мека пластмаса и боядисани в розово, с лъскави и простодушия лица, анатомични тела и подвижни крайници. До тях имаше две коли — по-големи от предишните — червена и синя. На задната седалка на синята бе поставено миниатюрно кошче за бебе.

Изправих се, нагласих видеокамерата върху масата и седнах на пода до него.

Той взе синята кола и разположи куклите в позната последователност: зад волана седи мъж, на седалката до него — друг, жената — зад шофьора, а детето в кошчето. Червената кола остана празна. Една от мъжките кукли продължи да лежи върху масата.

Той запляска с ръце и почеса нослето си. Държеше синята кола с протегнати ръце, но погледът му бе отместен встрани.

Потупах го по рамото: „Всичко е наред, Дерън“.

Той пое дъх, изпусна го шумно, взе червената кола и разположи двата автомобила на земята, на около шейсет сантиметра един срещу друг. Отново въздъхна, наду бузки и издаде писък, после удари колите една в друга с пълна сила.

Пътникът и жената излетяха и се приземиха върху килима. Детето се свлече тежко върху предпазните колани на кошчето, а главата му висеше надолу.

Вниманието му привлече шофьорът, който лежеше върху предната седалка. Погледът му се спря на заклещения във волана крак. Момчето започна да се бори да я освободи. Дърпаше, извиваше, сумтеше и пухтеше от безсилие, но накрая успя. Държеше куклата далеч от тялото си, изучаваше пластмасовото й лице. Сетне откъсна главата и я постави до куклата на детето.

Дочух възклицание от другия край на стаята и се обърнах. Денис Бъркхалтър се скри зад книгата си.

Реакцията й разсея момчето и то пусна обезглавеното тяло, взе женската кукла, притисна я в прегръдките си и отново я остави. След това се върна към мъжете — обезглавения шофьор и пътника от предната седалка. Вдигна ги високо и ги запокити към стената. Наблюдаваше как се удрят и падат.

Погледна към отпуснатото в кошчето дете и взе главата на шофьора, която беше до него. Търкулна я из дланта си и я изблъска встрани.

Пристъпи към мъжката кукла, която не бе докосвал — шофьорът на другата кола — направи още една крачка, замръзна на мястото си, сетне отстъпи назад.

В стаята бе абсолютно тихо, с изключение на звука от камерата. Детето стоеше като вкаменено в продължение на няколко секунди, след което започна да буйства — толкова яростно, че буквално наелектризира стаята. Кикотеше се нервно; започна да се клати напред-назад като пръскаше слюнка и фучеше. Стискаше ръцете си до болка и ги размахваше във въздуха. Затича се от единия до другия край на стаята, риташе етажерките с книги, столовете, бюрото, наплю перваза, издраска стените и остави мазни петна по тапетите. Смехът му премина в истерия, която отстъпи пред хрипкав лай, последван от порой сълзи. Хвърли се на земята. Мяташе се известно време, сетне се сви на кълбо и остана да лежи така, засмукал палеца си.

Майка му продължаваше да чете книгата си.

Отидох при него и го сгуших в прегръдките си.

Тялото му бе напрегнато и той дъвчеше палеца си усилено. Държах го в обятията си, повтарях му, че е добро момче и всичко е наред. Очите му изведнъж се отвориха, после отново се склопиха. Дъх на подсладено мляко, примесен с мириса на детска пот.

— Искаш ли да отидеш при мама?

Кимна вяло.

Тя все още не бе помръднала.

— Денис.

Никакъв отговор. Повторих името.

Тя прибра книжлето в чантичката си, прехвърли я през рамо, стана и пое детето.

Излязохме от библиотеката и тръгнахме към антрето. Когато стигнахме до входната врата, той вече спеше. Държах вратата отворена. Вътре нахлу хладен въздух. Топло лято, което обещаваше да стане горещо. От далечината долетя звук от косачка за трева.

— Искаш ли да ме попиташ нещо, Денис?

— Не.

— Как спа той тази седмица?

— Все така.

— Шест-седем кошмара?

— Там някъде. Не ги броих — трябва ли да продължавам да го правя?

— Ще помогне да разберем какво става.

Тя замълча.

— Наблюденията ми приключиха, Денис. Събрах достатъчно информация за господин Уърти. Но Дерън все още се бори — напълно нормално за преживяното от него.

Никакъв отговор.

— Той се пооправи, но все още не е в състояние да изиграе ролята на… другия шофьор, насъбрал е много страх и ярост. Това ще му помогне да го направи. Бих се радвал да го видя отново.

Тя погледна към тавана.

— Онези кукли.

— Знам. Трудно е за гледане.

Тя хапеше устни.

— Но помага на Дерън, Денис. Следващият път можем да опитаме нещо ново — ти да останеш навън. Той е готов за това.

— Много ми е далеч да идвам дотук.

— Трудно ти е с транспорта ли?

— Автобусните спирки.

— Колко време пътувате?

— Час и три четвърти.

От Тюджунга до Бевърли Глен. Четирийсет минути по магистралата. Ако можеш да си позволиш магистралните такси.

— Улиците ли са разбити?

— А-ха. А и по вашите пътища има доста завои.

— Знам. Понякога, когато…

Изведнъж тя започна да се отдръпва.

— Защо затруднявате хората, като живеете чак тук! Ако искате да им помагате, защо го правите така дяволски трудно!

Изчаках миг, преди да отговоря.

— Знам, че ви беше тежко, Денис. Ако предпочитате да се срещаме при г-н Уърти…

— О, забравете!

И тя изскочи навън.

Гледах я, докато пренасяше сина си през площадката, а после и по стълбите. Люшкаше се под тежестта му. Несръчността й ме караше да се втурна долу и да помогна. Вместо това продължих да стоя и да я наблюдавам как се бори. Накрая успя да се добере до взетата под наем кола. Едва успя да отвори задната врата. Наведе се ниско и вкара свитото телце на Дерън в кошчето. Тръшна вратата на колата, заобиколи от другата страна и с трясък отвори шофьорската врата.

Пъхна ключа в гнездото, наведе глава към волана и се облегна върху него. Постоя известно време така, преди да запали двигателя.

Като се върнах в библиотеката, изключих видеокамерата, извадих касетата, сложих й етикет и започнах доклада си. Работех бавно, дори с по-голяма прецизност от обичайната.

Опитвах се да предотвратя неизбежното.

Няколко часа по-късно то се случи. Лишен от ролята да помагаш, отново бях онзи, който се нуждаеше от помощ. Главоболието ме връхлетя така безмилостно, както прилива.

Искаше ми се да се обадя на Робин, но реших да не го правя. Последният ни разговор не бе никак дружелюбен — хаплива вежливост, която накрая се превърна в тежки обвинения от обида и яд.

Лошото настроение събра мощ и ме налегна с пълна сила.

Ако можех да споделя с някого, щях да се оправя. Списъкът с доверените ми лица бе адски кратък.

Робин заемаше първото място.

После Майло.

Той бе заминал с Рик в Сиера на риболов. Но дори и да можех да си поплача на рамото му, пак нямаше да го направя.

През годините дружбата ни бе навлязла в определен ритъм. Говорехме за убийство и лудост над чаши с бира и солети „Прецел“, обсъждахме състоянието на човечеството с апломба на двойка антрополози, наблюдаващи колония диви бабуини.

Когато му дойдеше го гуша, Майло започваше да се оплаква, а аз слушах. Щом той се разтовареше, успявах да го върна към темата.

Тъжно ченге, отстранено от служба, психиатър, който го подкрепя. Не бях готов да си сменим ролите.

На масата в трапезарията се бе натрупала огромна купчина кореспонденция с едноседмична давност. Все избягвах да я отворя, ужасявайки се от повърхностните милувки на някой си, купоните и рецептите за скоростно придобиване на щастие. Но точно в този момент имах нужда да разсея изтощения си до крайност мозък далече от рисковете на самоанализата.

Занесох купчината в спалнята, придърпах кошчето за боклук до леглото, седнах и започнах да сортирам. На дъното на купчината имаше жълто-кафяв плик. Адресът отзад бе щампован с релефни сребърни букви върху черен фон.

Не бе човек от моята черга. Явно бе връх на тежкарската търговия. Обърнах плика от горната страна и очаквах да видя етикет правен на компютър, но видях името си изографисано с екстравагантна сребърна калиграфия. Някой се бе потрудил да го направи както трябва.

Проверих пощенския печат — бе отпреди десет дни. Отворих плика и извадих жълто-кафява картичка покана, със сребърни ивици по края и още калиграфия:

Уважаеми доктор Делауер,

Най-сърдечно сте поканен да се присъедините към видни бивши възпитаници и членове на университетската общност на градинско парти и прием коктейл, даван от многоуважаемия доктор Пол Питър Круз, преподавател по психология в университета „Блейлък“, във връзка с назначаването му за ръководител на катедрата по психология.

Събота, 13-ти юни 1987 година в четири следобед.

„Скайларк“

„Ла Мар Роуд“

Лос Анджелис, Калифорния 90077

Моля отговорете,

Катедра по психология

Круз — ръководител. Кресло, осигуряващо привилегии, висшата награда за изключителна научна дейност.

Нямаше никакъв смисъл. Този човек бе всичко друго, но не и учен. И макар от години да си нямах вземане-даване с него, не съществуваше причина да повярвам, че се е променил и е станал нормално човешко същество.

В онези дни той бе съветник на журналистите и първа дружка с кръжеца на телевизионните звезди от „Токшоу“, разполагащ с богата клиентела от Бевърли Хилс и досаден репертоар, гарниран с псевдонаучен жаргон.

Започна оттам и се издигна чак до професор в „Блейлък“. Невероятно!

Сетих се за последния път, когато видях Круз преди около две години. Понякога случайно се разминавахме в общежитието и се преструвахме, че не се забелязваме.

Той вървеше към сградата на психиатрията, облечен в модерен костюм от туид, с кръпки на лактите на сакото, а от двете му страни вървеше по една студентка. Раздаваше го небрежно, но уж се бе задълбочил в разговор с девойките.

Погледнах цялото това сребърно писание. Коктейл в четири. Да живее шефът.

Сигурно имаше нещо общо с връзката в Холмби Хилс, но засега поканата не даваше възможност за заключения.

Проверих датата на партито — след два дни, после отново прочетох адреса в края на поканата.

„Скайларк“. Богатите кръщаваха къщите си сякаш бяха техни потомци.

Ла Мар Роуд, но номер не бе споменат. В превод това означава: „Ние го притежаваме цялото, селяндури“.

Представих си картинката след два дни: лъскави коли, слабички питиета, сковани шегички, носещи се над зелените като банкноти поляни.

Това не бе представата ми за удоволствие. Смачках поканата в боклука и забравих за Круз. Забравих за миналото.

Но не за дълго.