Джонатан Келерман
Докато убивам, се надявам (12)

12

В понеделник сутринта позвъних в кабинета на Пол Круз в университета, без всъщност да знам какво ще му кажа. Нямаше го. Секретарката отговори, че няма представа кога ще се върне. Потърсих частния му кабинет в телефонния указател. Имаше два: единият на „Сънсет“ и втори, който бе наел за Шарън. Никой не отговори и на двата телефона. Позната история. Реших да се обадя на авиолиниите, но нямах повече склонност към телефонен тормоз. Черните ми мисли бяха прекъснати от хлопане на външната врата — куриер с бележка от „Трентън, Уърти и Ла Роса“, придружен от чек и два големи, опаковани като подаръци пакети също от адвокатската фирма.

Дадох му бакшиш и след като си тръгна, отворих пакетите. В единия имаше бутилка „Чивъс Регъл“, в другия — каса „Мойе & Шандон“.

Това пък бе моя бакшиш. Докато се чудех защо, телефонът иззвъня.

— Получи ли го? — попита Мал.

— Преди минута.

— Брей! Страхотен синхрон, нали? Не изпивай всичко наведнъж. Цветът на юридическото съсловие се събра и реши да изрази възхищението си от теб.

— И Морети ли?

— Особено Морети. Застрахователната компания има най-голям дял. Той се обади няколко часа след като ти даде показания. Изобщо не се надуваше. След като той се сгромоляса, останалите се срутиха като домино. Денис и малкият Дерън току-що спечелиха шестица от тотото, докторе.

— Радвам се за тях. Опитай се да им помогнеш.

— Богатството е достатъчна помощ. Но бъди сигурен, че ще поговоря с нея. Между другото, след като се договорихме за сумата, Морети поиска телефона ти. Бе много впечатлен.

— Поласкан съм.

— Дадох му го.

— Само си губи времето.

— И аз си го помислих, но не си направих труда да му го кажа. Ти го направи.

Майло дойде в шест. Въпреки че трябваше да отиде на работа едва в понеделник, той се бе издокарал — поовехтял памучен костюм, избеляла от пране риза, отвратителна вратовръзка, ботуши.

— Прекарах цял ден в търсене — каза той, след като си сервира бутилка бира от хладилника и ме похвали, че си прибирам чашите на място. — Полицията в Холивуд, следователя, архива, отдела за сигурност. Твоята дама, докторе, е истински фантом. Ще се радвам да разбера какво става, по дяволите.

Настани се на кухненската маса, а аз седнах срещу него и зачаках да привърши бирата, за да продължи.

— Изглежда тя не фигурира в ничия база данни. Престорих се, че търся нещо друго, докато всъщност издирвах някаква информация за нея. Нищо. Нито на хартия, нито в централния компютър. Дори не можах да разбера кой е предал съобщението в нощта на смъртта й, или пък кой го е приел. Нищо и при следователите. Няма доклад от аутопсията, няма труп в хладилната камера, смъртен акт, погребение. Искам да кажа — имало е покриване на случаи, ама чак пък такова чудо, направо си е работа от зоната на здрача.

Потърка лице с ръката си.

— Един от патолозите е познат на Рик от медицинския институт. Обикновено разговарям с него извън следствието, дава ми резултатите още преди да е написал рапорта си, прави предположения за убийството, които не би могъл да напише. Мислех, че поне той би могъл да ми даде копие от доклада. Никакъв шанс. Направи голям въпрос, че въобще ми е казал дето няма доклад. Даде ми да разбера, че по този случай въобще няма да ми прави никакви услуги.

— Това дали е същия патолог, с когото е разговарял Дел?

— Не онзи беше италианец. Първо с него се свързах. Същото. Веднага е бил заловен и му се е видяло нанагорно. Обзалагам се, че е имал неприятности.

— Може да не е било самоубийство.

— Има ли причина да мислиш така?

— Тя бе ядосала много хора.

Разказах му за съблазняването на пациентите, като отново скрих името на Лесли Уайнгардън.

— Много хубаво, Алекс. Защо не ми го каза още в началото?

— Поверителен източник. Не мога да ти разказвам повече подробности.

— Исусе. — Той стана, започна да обикаля и пак седна. — Ти ме помоли да ти изкопая дупка, но не ми даде лопата, Алекс. — Отиде да си донесе нова бира. — Значи съм въртял на празни обороти.

— Нямах намерение да ти губя времето.

— Дрън-дрън. Махна с ръка. — А бе, аз кого съм седнал да заблуждавам. Направих го за себе си. И все още не съм убеден, че има някакъв криминален роман в случая. Ренсъм се е самоубила. Нещо й е хлопало в главата. Онова, което току-що ми каза, съвпада напълно.

„От другата страна на ръба.“ Кимнах.

— Откри ли нещо за близначката?

— Нищо. Друг фантом. Няма Шърлий Ренсъм нито в нашите архиви, нито някъде другаде. Ако кажеш името на болницата, където си я видял, може да търсим в архивите за далаверите и банкрутите. Но дори и тогава, проследяването на един-единствен пациент ще бъде дълга работа.

— Не мога да го кажа, защото никога не съм го знаел, Майло. Какво ще кажеш да се проверят архивите на „Меди Кал“?

— Твърдеше, че Ренсъм била богата. Защо тогава сестра й ще бъде в „Меди Кал“?

— Родителите са били богати, но това е било преди години. Парите се стопяват. А и при…

— При всичките лъжи, изречени от нея, ти не знаеш на какво да вярваш.

Кимнах.

— Много е лъгала, приятелю. Като например за притежаването на къщата на „Джалмиа“. Мястото е собственост на една корпорация, точно както е казала агентката от фирмата за недвижимо имущество. Фирмата е „Уестърн Пропъртиз“ и е собственост на холдинг, който пък е собственост на спестовна каса, тя пък се притежава от „Магна Корпорейшън“. Мисля, че свършва дотам, но не мога да се закълна.

— „Магна“ това не е ли компанията на Леланд Белдинг?

— До смъртта му, да. Нямам престава кой е сегашният собственик. Старият инвалид милиардер. Но той е заровен… откога? Петнайсет години?

— Нещо такова. Смъртта му не бе ли оспорвана?

— От кого? От оня, дето написа измислената история ли? Той се самоуби, след като го разобличиха, което е достатъчно добро доказателство, че е имало от какво да се срамува. Никой не му е повярвал. Няма значение, който и да притежава корпорацията, тя продължава да живее. Един чиновник ми каза, че тя е между най-големите собственици на земя западно от Мисисипи, хиляди парцели. По една случайност и къщата на Ренсъм е била тяхна. С такъв земевладелец, няма защо да се чудиш, че бързо обявиха продажбата.

Привърши и втората бира и стана за трета.

— Как ти е черният дроб?

— Като прасковка, мамче. — Продължи да се налива. — И докъде бяхме стигнали? „Магна“, „Меди Кал“, досието на сестрата. Добре, предполагам, че може и да си струва да поровя, макар че не ми е ясно каква ще е ползата. Каква степен на инвалидност е имала?

— До голяма.

— Можеше ли да говори?

— Не.

— Страхотно. — Изтри пяната от устните си. — Искаш да интервюирам глухонеми. Онова, което аз ще направя, е да ида на „Джалмиа“ и да поприказвам със съседите. Може пък някой от тях да е телефонирал, да знае нещо за нея.

— За нея и Трап.

— Това ще е прекрасно.

Той отиде в дневната и пусна телевизора, качи си краката на масата и се зазяпа във вечерните новини. След минути вече дълбоко спеше. Спомних си черно-бялата снимка и мислих, независимо от онова, което бе казала, за Шърлий Ренсъм. Отидох в библиотеката и телефонирах на Оливия Брикермън.

— Здравей, скъпи — отвърна ми тя. — Тъкмо станах да се погрижа за принц Албърт.

— Ако прекъсвам нещо…

— Какво? Трици от сини сливи и овес, ти на това нещо ли му викаш? Почакай минутка и ще поговорим.

Когато се върна обратно на линията, каза:

— Ето, вече съм се погрижила за него за през цялата вечер.

— Как е Ал?

— Все още животът му се върти около партията шах.

Съпругът й, голям майстор и бивш кореспондент на „Таймс“ по шахматните въпроси, беше беловлас, белобрад мъж и приличаше на пророк от Стария завет. Известен бе със способността си да не обелва нито дума в продължение на дни.

— Държа си го за зноен секс — пошегува се тя. — Е, как си ти, красавецо?

— Горе-долу, Оливия. А, ти? Все още ли изкарваш добре в частния сектор?

— Всъщност точно сега съм го зарязала. Нали си спомняш как попаднах в онази отвратителна група? Синът на сестра ми, Стив, психиатърът, искаше да ме спаси от ада на обществената служба и ме назначи за координатор по приходите. За известно време бе добре, никакво напрежение, но плащаха прилично, нямаше улични пияници, които да повръщат по бюрото ми, през обедната почивка можех да ходя на плаж. После, съвсем изневиделица Стиви стана началник в някаква лечебница за наркомани в Юта. Пристрасти се към карането на ски и това сега е неговата религия. Момчето, което го замести, е доста неприятен тип. Студен, въобразява си, че социалните работници са едно ниво под секретарките. Вече имахме търкания. Затова, ако чуеш, че съм напуснала окончателно, не се изненадвай. Стига толкова за мен. Ти какво правиш?

— Нищо особено.

— Робин как е?

— Страхотно. Продължава да е заета.

— Чакам покана, Алекс.

— Всеки момент.

— Всеки момент ли? Просто искам да съм сигурна, че здраво си вързал възела, докато още съм жива и мога да се забавлявам. Искаш ли да ти кажа един черен виц? Какво е доброто в болестта на Алцхаймер?

— Какво е?

— Всеки ден срещаш нови хора. Това не е ли ужасяващо? Оня кретен, новият началник ми го каза. Мислиш ли, че има подтекст?

— Вероятно.

— Аз пък си мисля, че той е един кучи син.

— Оливия, имам нужда от помощ.

— Бях вече решила, че имаш задни мисли към тялото ми.

Представих си тялото на Оливия, което приличаше на това на Алфред Хичкок и не можах да сдържа усмивката си.

— Разбира се, че и то ме интересува.

— Страхотно! От какво се нуждаеш, красавецо?

— Имаш ли все още достъп до архивите на „Меди Кал“?

— Майтапиш ли се? Имам достъп до всеки архив на организация, свързана с подпомагане на социално слаби, нямам време да ти ги изреждам по азбучен ред. Тези приятелчета са много богати, Алекс. Знаят как да направят лимонада от изстискан лимон.

— Опитвам се да открия бивш пациент. Тя е инвалид и се нуждаеше от постоянни грижи. Хоспитализирана бе в малка рехабилитационна болница в Глендейл. Саут Бранд. Болницата вече не съществува, а и не мога да си спомня името й. Това да ти говори нещо?

— Булевард „Бранд“ ли? Не. Много болници вече не съществуват. Всеки се е юрнал да се обединява. Коя категория е инвалидността й? Защото от степента зависи в кой архив да я търся.

— Тя е пълен инвалид.

— Кажи ми името й.

— Шърлий Ренсъм с две „и“-та. На трийсет и четири години е. Родена на 15-ти май 1953-та.

— Диагноза?

— Проблемите й са много. Основната диагноза вероятно е неврологична.

— Вероятно ли? Мислех, че е твоя пациентка.

Забавих отговора си.

— Много е объркано, Оливия.

— Ясно. Нали няма пак да си докараш неприятности?

— Няма такова нещо, Оливия. Причината е, че има някои поверителни въпроси в случая. Съжалявам, че не мога сам да се оправя, но ако ти създавам главоболия…

— Престани да бъдеш толкова деликатен. Нали не ме караш да върша престъпление? — Пауза. — Нали?

— Да.

— Добре. С цел да не се претоварваме с излишни данни, при нас постъпва информация, ограничаваща лекуваните само в Калифорния. Ако твоята госпожица Ренсъм все още се лекува някъде из щата, ще мога да ти предам новините веднага. Ако е преместена в друг щат, ще се наложи да вляза във връзка с главния архив в Минесота, а това ще отнеме време, може дори седмица. Ако пък получава помощ ще те пратя на един адрес.

— Толкова ли е просто?

— Разбира се, нали всичко е запаметено в компютъра. Всички ние сме в нечий списък. Някой досадник с гигантска компютърна мрежа вече знае какво сме закусили ти и аз тази сутрин, скъпи.

— Тайната на личния живот — най-големият лукс — казах аз.

— По-добре е да повярваш на тази приказка. Опаковай я, продай я и спечели милиард.