Димо Кисьов
И ние спортувахме (5)

V
Киното

Вуйчо беше хубавец, ходеше напето, с вирната глава и буйните му руси коси се развяваха като лъвска грива.

„Хубав като наш Павел“ — казваше мама, когато искаше да покаже, че някой си е мъжествен, строен и симпатичен.

„На мъж не се гледа хубостта, а умът…“ — засягаше се тате, защото нямаше нито стройна, нито мъжествена фигура, а и космите по главата му се броеха.

Мама не желаеше да влиза в спор, но струваше ми се, че тате не е прав. Вуйчо Павел беше и хубав, и умен. Той си говореше с мосю Мишел на френски, а руският му вървеше по вода. Той не само беше назубкал всички руски книги, но и като истински казак от време на време пускаше в разговора по едно „так сказат“.

Тате не се разбираше с вуйчо и затова го наричаше Павел Кухия. Смяташе го за нехранимайко и му забраняваше да влиза в кухнята, защото знаеше, че мама му дава да яде. По-рано мама наистина му оставяше по нещичко да си хапне, но откакто той си доведе жена и тя му се разсърди. Не можеше да се примири, че снаха й е танцьорка, че не е от род и че дори не познава родителите си. И ние не произхождахме от кой знае какъв род, но поне знаехме, че дядо, пък и прадядо са били почтени абаджии, а чичото на мама е бил заклан от турците.

Вуйчо Павел живееше в таванската стаичка зад кухнята. Там той доведе и кака Теменужка. Ние не я наричахме вуйна, защото беше само три години по-голяма от Савата и още й се играеше на кукли. А и самата тя с вирнатото си носле, с издутите си малки устни и учудени сини очи приличаше на една голяма кукла.

Вуйчо имаше много професии, но малко печелеше от тях. Той беше фотограф, журналист, оператор в кино и когато съвсем останеше без работа, свиреше на устна хармоничка.

Аз и бате го обичахме, защото ни даваше филмови ленти, разрешаваше ни да присъствуваме, когато промиваше фотоплаки на червена светлина, а и затова, че понякога ни водеше да ядем сладолед. Това се случваше рядко, но той непременно идваше с нас, за да види дали полека ближем сладоледа или бързо го лапаме, което според него било най-вредно за гърлото.

Освен това вуйчо никога не ни се караше, когато ритахме топка, дори ни поощряваше, като ни казваше, че и той някога е бил футболист, че е пазил вратата на махленския тим с чест и че Савата се е метнал на него…

Докато вуйчо беше оператор в кино „Арда“, ние си гледахме филми безплатно от неговата кабина, която си имаше две прозорчета. Киното се намираше в една затънтена уличка на сарафската чаршия, беше забранено за ученици и се пълнеше от преоблечени ученици и ваксаджии. Имаше партер с ложа, страничен балкон и правостоящи. Циганите си взимаха билети за правостоящи, те си имаха ваксаджийски сандъчета и на тях сядаха. От балкона киноартистите се виждаха тънки и с пипонести глави, а в ложата влизаха само стражари, които водеха своите слугини там, за да не ги щипят в партера.

Аз и бате обичахме да ходим на кино „Арда“, защото там даваха ковбойски филми с коня Рекс и с кучето Рин-Тин-Тин.

Когато някоя от безкрайните части на филма свършваше и вуйчо светваше, за да сложи в киноапарата следващата част, на сцената излизаха Джип и Кити Фоли да залисват публиката. Ако не я залисваха, публиката започваше да се бие и да чупи столовете.

Кити Фоли беше французойка и играеше кючек. На пъпа си тя имаше лъскав камък и щом започнеше да го върти и подмята, циганите прималяваха, щракаха с пръсти и викаха: „Ох, на дяда-а-а!“ Джип пък танцуваше и пееше: „Щом срещнеш някой млад, че куца, без да иска…“ и „Сере-сере, серенада, серенада от Канада.“

Филмите бяха много интересни и всички започваха и завършваха по един и същ начин. След като лъвът на „Метро Голдуин-Майер“ изревеше, на платното се появяваше дъщерята на шерифа, която заявяваше, че обича ковбоя Кен, но щом въздъхнеше и сложеше кърпичка на устата си, отнякъде пристигаше банда с разбойници. Шефът на бандата открадваше дъщерята на шерифа и започваше интересното. Някой казваше на ковбоя Кен, че са му откраднали гаджето, той се мяташе на коня Рекс, свирваше на кучето Рин-Тин-Тин и докато не настигнеше и не избиеше бандата до крак, не мирясваше. В следващата част на филма бандата възкръсваше, шефът й отново отвличаше дъщерята на шерифа, която вече имаше дете, Кен пак се мяташе на коня, въртеше ласо и стреляше с нагана, с който можеше да се уцели бълха от сто метра. И така дъщерята на шерифа раждаше дете след дете, бандата все я отвличаше, Кен все я преследваше, докато най-после самият той станеше шериф и дадеше право на най-големия си син да преследва бандата.

По време на преследването и стрелянето ваксаджийчетата се вълнуваха и така тракаха с четките по сандъчетата си, че напълно озвучаваха немия филм. Филмът беше дълъг, но никой и не мислеше да излезе по малка нужда, за да не му се заеме мястото, затова малката нужда си я правеше незабелязано, а ония от първия ред на балкона я правеха отгоре, за да не изпуснат най-интересното, и от партера се чуваха гласове: „Ръси го бе, братче, ръси го…“

Веднъж Кити Фоли дойде в операторската кабина да си поиска цигара от вуйчо и аз разкрих, че тя не е никаква французойка, а е Куна, каката на нашия вратар Керкенеза. До миналата година тя беше ученичка, но след като я изключиха, отиде нанякъде да ражда.

Вуйчо ме предупреди да не издаваме тайната на мама, че Куна е станала французойка, и аз се заклех да не й казвам…

Въобще с вуйчо се разбирахме, но ни беше яд на тате, че му се кара, загдето дружел с разни съмнителни хора и на тавана криел барут. Със Савата претърсихме целия таван, но никъде не го открихме. По-късно разбрахме, че баща ни нарича барут разни книжки, които вуйчо пазеше под керемидите. Веднъж той даде от тези книжки на двама мъже и когато забеляза, че сме го видели, не му стана приятно, пипна ни за ушите и ни заповяда да си затваряме устата.

Тази пролет се запали да прави филм. Кой знае откъде домъкна една излющена дървена кутия с лупи, с ръчка и започна да снима Теменужка пред нашия люляк. Вуйчо въртеше ръчката на кутията, а Теменужка кършеше клонки с цветове, миришеше ги, притискаше ги към гърдите си, обръщаше нагоре очи и въздишаше.

Разбира се, всички „червенокожи“ наблюдаваха какво става.

— И баба хвърля такива белтъци, когато вечер клекне пред кандилото — рече Чано.

— Глупчо, не виждаш ли, че Теменужка е влюбена — поясни му Коко.

— В кого? — полюбопитствува Шебека, но никой не му отговори, защото киноартистката започна радостно да подскача и да праща на някого въздушни целувки.

Обърнахме се да видим кой идва, но открихме само нашия петел.

— Тя маха на петела, а той продължава да си кълве — констатира Шебека, но Коко го сръга да мълчи.

После вуйчо даде на Теменужка едно цвете и я накара да къса листата му, но точно когато започна да ги къса, д’Артанян забеляза, че Кардинал Ришельо се промъква през тарабата, хукна да го гони и развали снимката.

Вуйчо се ядоса и ни каза, че на такива места не се водят разни песове.

Д’Артанян се показа твърде невъзпитан и за наказание решихме друг път при киноснимки да го държим вързан.

Вуйчо вярваше, че кака Теменужка ще стане велика киноартистка, а мама твърдеше, че тя е неморална.

„Защо не се намери някой да снима мене? — възмущаваше се тя и със задоволство сама си отговаряше: — Защото съм почтена жена и си гледам семейството.“

Вуйчо Павел ни довери, че имал намерение да снима филм „Българските гавроши“ и че главните роли щели да бъдат поверени на мене и на Савата. Когато се похвалихме за това на тате, той строго ни заяви, че не разрешава на синовете си да стават фогаджии. Предупреди и Павел, че ако продължава да се занимава с опасна политика, ще бъде принуден да го изгони от таванската стая, защото „не искал да има огън на главата си“.

Цялата махала мислеше, че тате е верен привърженик на Марко Елешки. А само ние си знаехме, че когато тръгнеше да гласува, зачеркваше името му и казваше:

„Дано пукне, а заедно с него и кожодерската му партия!“

Но това, изглежда, баба Чинтулка не знаеше. Веднъж изскочи от съборетината си, подпря се на тарабата и започна да се заяжда с тате, който мирно и тихо си копаеше градината, за да насади в нея чесън. Тя и с други се заяждаше, защото й убиха внука, понеже правел адски бомби.

— Като дойдат нашите, на върха на сливата ще закачим червеното знаме, а тебе и чорбаджията ти ще обесим ей на онзи клон — закани се на баща ми тя.

Тате погледна клона, където щеше да бъде обесен заедно с Марко Елешки, разбра, че клонът няма да ги издържи, и се позасмя.

— Бабо Чинтулке-е-е, докато дойдат вашите, сливата ще изсъхне — ядоса я той.

— Няма да изсъхне! Няма да изсъхне! — заинати се баба Чинтулка и затрака с налъмите си. — Ти ще изсъхнеш, защото се слагаш на чорбаджиите… И да кажеш на жена си, че няма бог, и да не си хаби зехтина за кандилото, а да си запържва бобеца с него, че децата ви са заприличали на свирки…

— Стига! Стига! — реши да прекрати разговора тате, но баба Чинтулка не му даваше мира.

— Няма стига, няма стига, а се иска ей туй — рече тя, сви юмрук и показа дупката му.

— Хайде, хайде, стара жена си, пък какви работи показваш пред децата — сряза я тате, но бабата люшкаше тарабата от яд и заканително клатеше глава:

— Няма хайде, няма…

Добре, че дойде Френския модел, та си я прибра. Дъщерята на баба Чинтулка бе шапкарка, правеше шапки по френски журнали и затова я наричаха Френския модел. Тя не приличаше на майка си, беше кротка женица, никого не искаше да беси на сливата, но й беше мъчно, че не знае къде е заровен синът й.

Мама чуваше разговора от прозореца на кухнята, но не се подаде, за да не се скара с баба Чинтулка, която ни бабувала, когато сме се раждали, а и заради Френския модел, която й преправяше шапката без пари. И за още нещо — вуйчо беше пръв приятел на убития й син, за което в къщи се мълчеше, за да не се размирише и усети от полицията…

Вуйчо Павел имаше неспокоен дух, той винаги се захващаше с работи, които не носеха пари, и затова на другите се струваха глупави. Нали си беше стар кинооператор, напоследък му скимна и той да си открие кино, но по-друго от кино „Арда“.

— Кино?! Павел е съвсем изкуфял — рече тате.

— Махленско кино! Та това е така необикновено и интересно! — зарадвахме се ние.

Когато бяхме малки, щом не слушахме, мама ни плашеше, че ще ни затвори или в Черната джамия, или в стария тютюнев склад. В Черната джамия имаше катакомби с решетки и плъхове, а в тютюневия склад — призраци. Вечер от покрива му излитаха прилепи и се чуваха гласове на кукумявки. А всеки знае какво предвещава гласът на кукумявката…

Този стар, тайнствен и от незапомнени времена запустял склад щеше да се превърне на кино. Мосю Мишел, вуйчо Павел и трима майстори внимателно го огледаха, но когато се стигна до пазарлъка, трънчаните започнаха да се почесват. Дойде и бай Доре, скръсти ръце и се заслуша в разговора.

Аз, Митето и Савата незабелязано се скрихме в склада, в ъглите на който висяха драперии от мръсни паяжини. Дебел пласт от изгнили тютюневи листа покриваше прогнилия под. През разбития покрив се промъкваха снопчета светлина и в нея играеха милиони златни прашинки. Миришеше на лошо и ние се разкихахме.

По едно време в склада влязоха Мишел, вуйчо и бай Доре. Майсторите останаха навън. Мишел се закашля и извади книжка. Вуйчо с висок глас проклинаше майсторите. От разговора разбрахме, че общината е дала под наем запустелия склад и че Мишел е сключил заем срещу пенсията си, за да се ремонтира и превърне в киносалон. Също разбрахме, че парите не стигат.

Вуйчо започна да убеждава бай Доре и той нещичко да даде, но майсторът се кълнеше, че напоследък работата му не вървяла, че децата му пораснали и „скоро щели да му изпасат и мустаците“.

— Вечер складът ще бъде кино, а през деня — спортна зала. Ще намерим тръби, ще си направим паралелки, лостове, халки и момчетата ще спортуват и през зимата. Не всеки има склонност към футбола… От махалата могат да излязат гимнастици, борци и боксьори. Ще превърнем клуба от футболен на, так сказат, напълно спортен… После защо забравяме момичетата? Само на дама и на кукли ли да играят? — говореше вуйчо.

— Тъй, тъй! — недоверчиво клатеше глава бай Доре. — Когато си народиш дъщери, тях пращай да се разголват и кълчат.

— Не си прав — ядосваше се вуйчо. — И момичетата, так сказат, са хора, и те имат нужда от подходящо спортуване. Я погледни махленските жени: родят по две деца и се разплуят, на тридесет години заприличат на баби…

— А бе защо ви трябва да се хващате за тази работа? — започва да ги разубеждава бай Доре. — С двете си ръце подписвам, че нищо няма да излезе.

— Как так нищо няма да излезе? — възмути се вуйчо. — Богаташите си имат зали, клубове. Спортуват, правят си забави, балове, а ние нямаме едно местенце под покрив, в което да се събираме, да се прожектират филми, да правим гимнастически упражнения, так сказат, да водим културен живот.

— Махалата и културен живот!? — иронично се изсмя бай Доре. — На нашите им дай да тупат тарамбуки, да плюскат ракия и да въртят кючеци…

— Защото няма кой да им посочи какво друго да правят — размаха ръце вуйчо. — Човечеството крачи напред, а ние, так сказат, още не можем да се отървем от ориенталщината… Ето, аз обещавам, че всеки ден ще снимам интересни случки, ще информирам зрителите с политически новини, так сказат, ще отворя очите на нашите заспали махленци, които мислят, че живеят, а всъщност вегетират…

— Какво рече? — наклони към него ухо майсторът.

— Вегетират — натърти думата вуйчо. — Ти, сестра ми, зет ми и всички останали вегетирате, смятате, че живеете, а растете като тревата. Богаташите имат интерес да си мълчите, да кротувате, а те спокойно да ви тъпчат и, так сказат, за ваша сметка…

— Стига! Стига! — огледа се бай Доре, но вуйчо се беше разпалил:

— Виж дядо Иван как направи революция, измете на бунището търтеите и разните царчета и сега си подрежда на чисто държавата, а нашият народ, так сказат, тъне в мрак, навел врат, тегли, мълчи и пъшка.

— Нали ти казах, стига! — смъмри го майсторът, наново плахо се огледа и тихо изръмжа: — Знам, че синът на Френския модел те подучваше да вкарваш хората в беля, но ако не спреш, скоро и ти ще тръгнеш за Орландовци без поп… Ежиш ми се, защото си нямаш челяд, но нека в къщи ти писнат пет гърла и твоят език ще стане на кокал… Защо не се обърнеш към Елешки, червив е с пари?

— Нали той ни издействува салона — сухо се изсмя Мишел.

— Издействувал, голяма работа!… Да не е на баща му?… Пак ви повтарям, момчета, не се захващайте с тази работа! От тия ваши фантазии нищо няма да излезе. На хората не им трябват тинтири-минтири, а папане.

Майсторът подритна някаква кутия и напусна склада. Вуйчо драсна кибрит и запали цигара. Мишел стисна устни, жилите на врата му се издуха и той бързо започна да вади книжки.

Разбрахме, че няма да има махленско кино, нито спортен салон и ни се доплака.

— Вуйчо бе, не може ли и ние нещо да помогнем? — обади се от тъмното Савата.

Мъжете се сепнаха.

— Вече съм вожд на махалата и ще заповядам на всички деца да дойдат да помагат… — пристъпих аз.

— Знам едно място с кофи, корита и инструменти за мазане — приближи се Митето. — Оставиха ги есенес майстори…

Очите на вуйчо се овлажниха и той прекара длан през тях.

— Малки сте и, так сказат, нямате още сили…

— Не е вярно! — изпъчи се Митето. — Нека мосю Мишел да каже, че аз и Савата вече играем в тима.

Майсторите се съгласиха да намалят парите, ако почистването и носенето на материалите се извършва от друг. Двадесет момчета стояхме пред стария тютюнев склад и чакахме да ни се възложи работа.

Въпреки че още на втория ден ни омръзна да изнасяме боклук, да изкачваме на покрива кал и да пренасяме керемиди, все пак не се изложихме. От двадесет останахме десет, но така усърдно заработихме, че напълно заместихме останалите дезертьори. Бай Доре пусна да работи и Станко. Оказа се, че той знае да размесва хоросан и да кове дъски.

— Хей, вие, индианците, не се мотайте, оти ке ви скалпирам! — заяждаше се той с нас, но ние не му се сърдехме, защото работеше за трима и майсторите го уважаваха.

Един ден Бизо доведе целия тим, ние ги посрещнахме с ура и работата съвсем потръгна.

Най-много се проявихме при боядисването. Шебека висеше по таванските греди и пъхаше четката в най-непристъпните ъгълчета, а останалите варосвахме стените. Митето предложи да украсим тавана с петолъчни звезди. Събрахме от сестрите си всички станиоли, изрязахме разноцветни звезди и ги налепихме по него. Когато лампите светваха, тези звезди блестяха като истински.

— Браво! — похвали ни вуйчо. — Тези звезди, так сказат, стоплиха сърцето ми.

Забравихме индианците, забравихме игрите. От ранни зори тичахме на новото ни любимо място, чакахме нарежданията на майсторите и се надпреварвахме да работим. Вечер вуйчо ни възнаграждаваше с хиляди благодарности, а Мишел — с по една голяма боза. Ентусиазмът надви неопитността ни и след месец на стария, вече ремонтиран и боядисан склад личеше голям надпис: Киносалон „Прогрес“.

Бай Доре подари на новото кино ламаринена печка.

Вуйчо се трогна и го целуна по мустаците.

Майсторът подсмръкна и започна да премигва.

— Рекох си: салон, салон, ама без печка ще им е студено. Та плюх си на ръцете и я направих — на пресекулки рече той и пак подсмръкна.

Същия ден вуйчо ни почерпи със сладолед и за големите заслуги ни награди с по един вечен безплатен билет.

Вуйчо монтира някакъв старовремски прожекционен апарат, който трябваше да се върти на ръка, а Теменужка уши платно за екрана. Още нямаше столове и затова домъкнахме от градската градина пейки. На другия ден дойдоха стражари и ни накараха да занесем пейките обратно.

Вуйчо не подвиваше крак: тичаше из града, носеше кутии с ленти, лепеше ги, правеше надписи на стъкло. Освен това той издебваше минувачите и ги снимаше. Идваше на игрището и там снимаше.

Мишел напълня и се поизправи. По-рядко кашляше и по страните му се появи руменина. Той беше съдружник и главен съветник на вуйчо. Всяка вечер двамата седяха в кръчмата на Шопа и нещо си говореха; вуйчо пред своята „циганка“, а Мишел пред шише с лимонада. Те оживено ръкомахаха, тупаха се по рамената и вуйчо с бодър глас подвикваше:

— Шопе, запържи още една грозданка с мастичка и дай, так сказат, една лимонада!