Димо Кисьов
И ние спортувахме (21)

Епилог

През деня сякаш хората се разсейват и се примиряват с всичко, което е, но настъпи ли нощта, те мислено започват да живеят, както им се иска.

Нали стражарите не могат да спрат мечтите?

Въпреки че тате вече имаше бели коси и той си мечтаеше. Мечтите си придружаваше с въздишки, сякаш сърбаше горещо кафе. Вечер с наслада мислеше за оня спасителен миг, когато ние, неговите деца, ще израснем и ще го отървем от разходи… Впрочем и тате по свой начин спортуваше — приличаше на измъчен от умора турист, напъхал в тежката си раница мама, Савата, мене и двете ми сестри. С тази раница той изкачваше стръмната планина на живота.

И мама с умиление мечтаеше сестрите ми още на шестнадесет години да й доведат възрастни и заможни зетьове. Непременно възрастни, защото според нея всички младежи са хаймани, не знаят да пестят и когато им хрумне, се развеждат.

И Станко, преди да заспи, пускаше фантазията си да се разхожда из някаква чудна страна, редеше стих след стих и мечтаеше, так сказат, да стане пролетарски поет.

Всяка нощ Чано пътуваше до пързалките на Сен Мориц и под звуците на духова музика майстореше такива пируети, фигури и скокове, че публиката изпадаше във възторг.

Коко пък насън притежаваше бегач „Пежо“ и с него откъсваше с километри разни французи, италианци и шваби по шосетата на Европа…

В мечтите си Бизо скъсваше мрежата на буровци.

Савата и през нощта правеше плонжове, често изхвръкваше от леглото и прегърнал възглавницата вместо топка, продължаваше съня си на пода.

Митето и Коцето пък бяха хванали морска болест да пътуват насън с лодката си до Одеса…

А всички мечтаехме да имаме хубав стадион. Стадион с двадесет хиляди места, с дренирано игрище за футбол, с площадки за волейбол, хазена и червена писта за лека атлетика. Стадион с топли съблекални и шкафчета за екипи. Стадион, в който малките да гледат мачовете без пари.

Мечтаехме да няма ченгета и думбази като общинския съветник Марко Елешки. Любопитствувахме да видим дали тогава богатите бебовци ще ни се перчат с хърбосонските си дрехи и дали тогава ще дрънкат разни „тенкю-менкю“?…

Може би в историята на Алиген махала аз, Малката пантера, ще бъда отбелязан като най-незначителния вожд, защото по време на моето главатарствуване не се водиха войни с Курубаглар. По мое време между двете махали се сключи вечен мир. Курубагларци и алигенци свободно шареха из своите територии, без да се страхуват, че внезапно от носовете им може да шурне кръв. Размирната граница — реката, загуби своето значение. Всяко момче, без риск да получи противников камък, можеше да джапа по нея и да си лови колкото си иска щипоци. В обора на Син Парцал пушеше лулата на мира, черепът на махленския родоначалник отново влезе в земята и племенните вражди заглъхнаха.

Червенокожите се сплотяваха, дружно спортуваха, искаха да пораснат силни и ловки, за да могат винаги да побеждават истинските си врагове — бледоликите буровци…