Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (2)

Въведение

За повечето историци движещите сили, които оформят насоката на историческия процес, изразяващ се във възхода и упадъка на цивилизациите по света, са главно икономически и социални, религиозни и политически по своя характер и съдържание. Затова, когато става дума за историческото развитие, въпросите, отнасящи се до здравето — било на цели народи или на отделни хора — заемат скромно място. Но колкото по-добре опознаваме миналото, толкова по-ясно става, че епидемиите оказват сериозно въздействие върху хода на политическото, икономическото и социалното развитие, както и върху броя и гъстотата на населението. Освен това здравето — на цели общности от хора или на отделни личности — е важен, а понякога и решаващ фактор за историческия процес.

Така например въз основа на библейската книга Царства (IV Цар. 19:35–36) и на историята на Херодот (2:141), се предполага, че нашествието на асирийския цар Синахериб в Израилтянското царство през седми век преди Христа е възпрепятствано от някаква епидемия. Също така, в един критичен момент от Пелопонеската война, през 430–428 г. пр.Хр., според свидетелството на Тукидид Атина е сполетяна от някаква смъртоносна епидемия — дали тифус, едра шарка, сап, лептоспироза, туларемия, или някаква непозната за нас заразна болест, не може да се каже със сигурност. Важното е, че в резултат от нея населението на града рязко намалява. Тукидид съобщава също така (в „История на Пелопонеската война“, кн. II, гл. 48–54), че от около четири хиляди хоплити във войската, които Хагнон повежда към Потидея, умират хиляда и петдесет, което означава 26 процента смъртност. Заради бубонната чума през 542–543 г. населението на Византия намалява с десет на сто и това кара император Юстиниан да отложи своите планове за възстановяване на византийската власт в Италия (по сведения на Прокопий Кесарийски, „История“, кн. II, гл. 22). Също епидемия, но с неуточнен характер, обезлюдява Британските острови през 664 г., като сериозно застрашава оцеляването на едвам проходилата Англосаксонска християнска църква (Беда Достопочтени, „Църковна история“, кн. III, гл. 27 и 30). Черната смърт през 1348–1349 г. — вид бубонна чума, която води до сепсис или до пневмония с летален изход — опустошава Европа, като на някои места намалява броя на населението с една трета. Това има тежки социални, политически и икономически последствия, причинявайки покрай другото и недостиг на работна ръка, спад на приходите от земевладение, въвеждане на известни облекчения в системата на крепостна зависимост, както и съответстващата вълна от социално недоволство. До края на осемнадесетото столетие — когато чумна епидемия отново обхваща Европа, този път избухвайки в Марсилия през 1720–1721 г. — болестта си остава ендемична на континента и често пъти се превръща в ежегодна напаст за живота в градовете, сеейки смърт и дезинтеграция, особено силно през летните горещини.

Също толкова пагубна като последствия за хората, особено от шестнадесети век нататък, се оказва и едрата шарка, която се характеризира с много висока смъртност както сред низините, така и сред обществения елит и това продължава чак докато ваксинацията и имунизацията на населението стават масова практика. Тази болест се оказва с историческо значение и заради това, че е пренесена от европейските заселници в Северна и Централна Америка, както и от западноафриканските роби, транспортирани да работят там. Това се оказва фатално за местното население на Новия свят, което не е било в контакт с болестта и следователно се оказва без имунна защита срещу нея. Така се стига до масово обезлюдяване на португалските и испанските колонии и до срив на икономическия им живот. През деветнадесетото столетие шест големи и две по-малко мащабни епидемии на холера обхващат европейския континент, като между 1817 и 1902 г. довеждат до измирането на голям брой от неговото население.

Подобни епидемии обаче не водят само до обезлюдяване на засегнатите райони и до икономически и социални промени в тях. За хората, които ги преживяват, това е страшен урок на масова смърт. Избухването на поредната епидемия се смята за проява на Божия гняв в действие в един свят, населен с грешници. Ширещата се смърт е своеобразно наказание за хората, които са нарушили както божествения, така и човешкия ред. Като последствие от този начин на мислене се появява силна морализаторска, както и социално ангажирана реакция, съпътстваща разпространението например на смъртоносната кожна болест проказа, толкова често срещана през Средновековието. Прокажените се смятат за отхвърлени от обществото и са принудени да живеят в уединение и разделени от своите близки и роднини, да обитават специални лазарети, да носят отличаващо ги облекло и да звънят със звънци или да тракат с кастанети, за да предупреждават останалите хора за своето приближаване. Тези предохранителни мерки не се дължат единствено на факта, че проказата е заразна болест, а по-скоро на предразсъдъците, дълбоко вкоренени в свещените писания и традиции на християни и евреи, че проказата е Божие наказание за греховете. Затова хората по онова време приемат за дадено, че прокажените са мъже и жени, обхванати само от плътски умонастроения и че тяхното заболяване е предизвикано от греховната им сексуална невъздържаност.

През шестнадесети век съществува подобно отношение към поразените от разпространяващия се по онова време сифилис, който, като разновидност на трепонематозата, вероятно се шири още през Късното средновековие, но става особено активен след началото на шестнадесетото столетие. Хората по онова време са смятали, че болестта е внесена от Новия свят. „Сифилисът е пратен на света по волята на Провидението или за да обуздае като с юзда нечестивите страсти на чувствената похот, или за да вкара като с камшик в правия път тези, които им се отдават“ — се заявява в едно официално съчинение от онази епоха. В някои среди днес се наблюдава също толкова силна и строга реакция по отношение на болните от СПИН, но историческото значение на тази болест за човечеството все още не може да бъде определено. Известният американски консервативен политик и публицист Патрик Бюканън, числящ се по неговите думи към „моралното мнозинство“ на обществото, направо нарича болестта „възмездие на природата“, „волята Божия“, „отплата за греховете“ и „заслужени последствия“.

Ако физическите заболявания са в състояние по такъв катастрофален начин да влияят върху световната история, какво да кажем за психическите? Душевните болести, разбира се, не са нито заразни, нито инфекциозни. Все пак съществуват прецеденти, макар и не напълно изследвани, на изпадане в състояние на умствено или психическо разстройство на цели групи от хора. Известните през Средновековието самобичуващи се, които се опитват да умилостивят Божия гняв, като бичуват собствените си тела с кожени ремъци, снабдени с железни шипове, до пълно окървавяване, са без съмнение жертви на масова религиозна неистовост, граничеща с психоза, и представляват най-малкото случаи на масова хистерия. Друга подобна група от същия исторически период страда от мания за танцуване. Танцуващи и местещи се от място на място, тези жени и мъже крещят за помощ, молейки се да бъдат освободени от мъченията, на които са подложени от някакви демони, които са ги обладали и които ги измъчват с халюцинации. Съвременниците им описват тези средновековни люде като полудели и вярват, че те са обзети от дявола. Те обаче много по-вероятно страдат от ерготизъм или от отравяне с мораво рогче (Claviceps purpurea), защото са яли ръжен хляб, приготвен от зърно, прибрано от ниви, в които тези плесени или гъбички са били разпространени като зараза по ръжените растения. А както днес е добре известно, в моравото рогче се съдържат клинично значими количества лизергична киселина, или съкратено LSD, която предизвиква маниакални халюцинации. През 1951 г. във френската община Пон-Сент-Еспри беше наблюдаван поредният случай на масово страдание от ерготизъм, предизвикващ у пациентите същите объркващи съзнанието налудничави мисли и дължащи се на консумацията на инфектирана с мораво рогче ръж. Друг пример на масови психични отклонения се наблюдават през 30-те години на XX в. сред едно угандийско племе — ик, което се превръща — поне както гласят официалните съобщения — в „група неконтактни, сравнително уединили се, егоистично настроени психопати“ в резултат от преживяния стрес поради превръщането на земите, в които по традиция ловуват диви животни, в ловен резерват. Някои опасни религиозни секти, както в миналото, така и сега, са склонни да изпадат в това, което може да бъде определено единствено като масово психично разстройство, което понякога има катастрофални последици за обществото, като в случая с масовото самоубийство на около 900 членове на малката религиозна секта „Храмът на народа“ в Джонстаун, Гаяна през 1978 г. Или като това, което се случи на Дейвид Кореш и на неговите последователи от филиала на Давидовата секта в Уейко, Тексас през 1993 г.

Целта на настоящото изследване е обаче доста по-ограничена: да проучи съдбите на владетели от миналото, които са били описани от своите съвременници като „луди“; да изясни характера на тяхната лудост и последствията от нея за историята на техните държави. Дали въпросните водачи наистина са били душевноболни, или определението „луди“ им е било прикачено от техните противници, за да обясни някои съществени недостатъци на тяхното управление или на техните характери? Ако те наистина са били умопобъркани, трайно ли е било тяхното душевно страдание, или се е появявало спорадично, или пък е било прогресиращо? Как се е проявявала тяхната болест по отношение на техните мисли и действия? Възможно ли е при ограниченията, които ни налагат несигурността на запазената информация и продължителността на изминалото време, да намерим обяснение за болестта и да проследим в кой момент от живота им е започнала, както и да поставим диагнозата? До каква степен преценките и решенията на такива владетели, политици и диктатори са били повлияни от тяхното физическо или умствено заболяване? И накрая, до каква степен личностните им проблеми са се отразили на водената от тях вътрешна, а евентуално и външна политика?