Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Madness of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
stomart (2012)
Редакция
maskara (2016)

Издание:

Вивиан Грийн. Лудостта на владетелите

Английска. Първо издание

Издателство „Рива“

Редактор: Петя Дочева

Художник: Веселин Цаков

Предпечатна подготовка — „Рива“

Печат „Абагар“ АД — Велико Търново

ISBN-10: 954-320-055-6

ISBN-13: 978-954-320-055-9

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Кралят лебед

Лудвиг II, крал на Бавария от 1864 до 1886 г. е последният европейски монарх, чиято лудост оказва значително влияние върху културното и политическото наследство на света през Новото време. Един обикновен кръст за спомен на този така странен монарх стърчи от плитките води на езерото Щарнберг, където той се удавя или е удавен през юни 1886 г., след като го обявяват за луд. Ексцентричното му поведение става легенда още приживе. Династията Вителсбах, към която той принадлежи, е една от най-старите владетелски фамилии в Европа. През Средновековието те господстват над голямото южногерманско кралство Бавария и неговите принцове още от 1806 г. носят титлата електор. Бавария без особено желание се присъединява към Германската империя през 1871 г., но нейните владетели запазват кралските си титли чак до края на Първата световна война, след чийто край са детронирани всички германски принцове. Това обаче не ги обрича на забрава, защото и днес мнозина баварци живеят със спомените за миналото.

Бащата на Лудвиг, Максимилиан, става крал на Бавария през 1848 г., след абдикацията на Лудвиг I, който е принуден да се откаже от властта заради личното си и политическо неблагоразумие, породило силна опозиция срещу него. Що се отнася до Лудвиг II, няма доказателства за наследственост — пряка или от предишните поколения — предвещаваща това, което бъдещето му готви, но все пак още като дете той е прекалено чувствителен.

Родителите му рядко са при него; с отглеждането и възпитанието на детето се занимават дойки и гувернантки, към една от които — госпожица Майлхаус, той изпитва много топли чувства. Като малък Лудвиг е, общо взето, самотен и оставен да прави каквото си иска, воден само от собственото си въображение — нещо, в което се оказва направо блестящ.

Мислите му са в плен на образа на лебеда — символ, който го преследва през целия му живот. Кралският замък край Хоеншвангау (от немски — „горен лебедов дом“), разположен в Баварските Алпи високо над блестящите планински езера Шванзее и Алпзее, е построен наново от бащата на Лудвиг, Максимилиан, и е посветен на легендата за Лоенгрин[186]. Прекрасен стенопис в една от неговите зали изобразява легендарния лебед, който тегли лодката със седящия в нея Лоенгрин, рицарят на Свещения Граал. Лудвиг се опитва да се отъждестви с този светъл образ от германското приказно минало.

Още от юношеска възраст бъдещият крал става страстен почитател на композитора Рихард Вагнер — страст, която го ръководи през останалата част от живота му. Младежът гледа за първи път операта „Лоенгрин“ на 2 юни 1861 г., след това — „Танхойзер“ и през 1863 г. — „Пръстенът на нибелунгите“. Всички твърдят, в това число и самият Вагнер, че Лудвиг няма музикален слух, но младият принц е омагьосан от мотивите на Вагнеровото оперно творчество, особено от темата за търсенето на Светия Граал. Музиката на великия композитор предизвиква появата на фантазии в съзнанието на Лудвиг, които той се опитва да превърне в реалност, но с трагични последици. Водещият английски специалист в областта на Вагнеровото творчество, Ърнест Нюман, пише: „Най-елементарният анализ на ситуацията показва, че Лудвиг още като малък има романтичната представа за себе си като за крал, който води германския народ по пътищата на идеала, а Вагнеровите творби просто го тласкат в тази посока на мислене в един критичен за младежа момент, и то по един наистина невероятен начин.“ (Ernest Newman, The Life of Richard Wagner, vol. IІІ, pp. 231–232.) Самият Вагнер нарича краля Парсифал — „моя духовен син“, непресторен и мъдър, който е призван от съдбата да стане рицар на Граала.

След внезапната смърт на баща си, незрелият млад принц получава възможността да превърне своите видения в реалност. Лудвиг е висок и излъчва невероятен чар. Носи дълга гъста и къдрава коса, спускаща се на симетрични букли, вероятно за да закрива прекомерно големите си уши. Над горната му устна се забелязват следи от мустаци, а очите му се изключително живи и изразителни. Неговият министър на правосъдието, Едвард Бомхард, казва малко след възкачването му на престола: „Той беше умствено надарен в най-висша степен, но съзнанието му бе напълно объркано.“ Бомхард си спомня: „Поразяваше ме това, че много пъти точно когато цялото му изражение и държание показваше пълното му задоволство, той внезапно ставаше на крака и като поглеждаше наоколо със сериозен и дори суров поглед, разкриваше нещо негативно от себе си, което беше в пълен контраст с младежкото очарование, което излъчваше само преди миг. В такива моменти си мислех дали в този млад човек не се развиват паралелно две противоположни същности. И това впечатление се загнезди у мен още след първия ми разговор с него. Дано даде Господ добрата му същност в крайна сметка да надделее.“ (Gottfried von Böhm, Ludwig ІІ. Berlin, 1924, pp. 16–18.) Министърът се оказва неволен свидетел на шизофреничната природа на Лудвиг II.

Бъдещето на баварската държава и на династията Вителсбах скоро правят въпроса за женитбата на Лудвиг твърде належащ. Младият крал се чувства добре в женска компания и се отнася с доверие към своите приятелки, особено към красивата австрийска императрица Елизабета[187], която е склонен да смята за превъплъщение на своята любима героиня Мария Антоанета[188]. В продължение на шест години кралят има интимна връзка с актрисата Лили фон Бульовски, но през деветнадесетото столетие всеки крал трябва да се ожени за истинска принцеса. И така Лудвиг обявява годежа си със София, сестрата на императрица Елизабета. „О, колко хубаво ще бъде, когато ние двамата ще останем сами във възхитителния Хоеншвангау“ — пише на 25 август 1867 г., навръх двадесет и втория си рожден ден „орелът“, както Лудвиг нарича себе си, на своята „гълъбица“ София от орловото си гнездо — замъка „Хоеншвангау“.

Само след няколко дни обаче той доверява на бившата си гувернантка, баронеса Леонрод, че няма да може да сключи планирания брак. По неговите думи, той „разкъсал тежките окови“ и отново дишал „свеж въздух след едно тежко боледуване“. „Тя не ставаше за моя съпруга и колкото повече наближаваше денят на сватбата, толкова по-ужасна ми се струваше стъпката, която възнамерявах да направя.“ След това той пише на София: „Осъзнавам, че нося в сърцето си истинска братска обич към теб и тя винаги ще си остане дълбоко в него, но виждам също така, че тази любов не е достатъчна за сключването на брачен съюз.“ Родителите на нещастната принцеса са скандализирани от постъпката на Лудвиг, а тя е принудена да се омъжи за френския херцог Д’Алансон и е застигната от ужасна смърт[189]. В дневника си Лудвиг записва простичко: „София — отървах се от нея. Мрачната картина започва да се прояснява. Копнеех, жадувах за свобода. Сега, след прекарания мъчителен кошмар, отново се чувствам жив.“ (D. Chapman-Huston, Bavarian Fantasy, pp. 133–137.) Пропадането на плановете на Лудвиг да се ожени, е лошо предзнаменование за неговото бъдеше.

Всъщност естествените му предпочитания са хомосексуални. Интимните му приятели са млади мъже, сред които в продължение на много години фаворит е принц Паул фон Турн унд Таксис. Страстно привързани един към друг, двамата си разменят изпълнени с романтични излияния писма. „Нека сънищата ти да бъдат сладки и нека всичко, което обичаш на този свят, да ти се случи“ — пише Паул на краля на 13 юли 1866 г. „Приятни сънища, ангел на моето сърце, и преди да заспиш, си помисли още веднъж за безрезервно верния ти Фридрих“ — с този прякор Лудвиг нарича своя любовник в писмата си. (D. Chapman-Huston, Bavarian Fantasy, p. 104.) В отношенията си с Паул обаче Лудвиг се показва темпераментен, властен и крайно непостоянен. Романтичната им връзка се разпада, след като Паул сключва неравностоен брак и е лишен от наследство.

Много преди това, по времето, когато разваля своя годеж със София, Лудвиг си намира нов любовник — Рихард Хорних, който го придружава в едно пътуване до Париж. Хорних е двадесет и шест годишен офицер от кралските конюшни, синеок, с руса развяваща се коса, отличен ездач „с крака, създадени за ботуши“. „Много е жалко — пише на 8 юли 1867 г. принц Хоенлое, — че талантът на краля се пропилява и че той все повече се ограничава с лошата компания на този конеукротител Хорних.“ „Vivat Rex et Ricardus in aeternam“[190], записва Лудвиг през 1872 г. в тайния си дневник, но женитбата на Хорних слага край на неговата връзка с краля.

Следват обаче други любовници — един кавалерийски офицер, барон Фон Варикур, актьорът Йозеф Кайнц, както и мъже от по-ниско потекло като например кралският слуга Алфонсо Велкер. Трудно е да се каже кога романтичните приятелства прерастват в интимни отношения, но мълвата за хомосексуалното поведение на краля се шири навсякъде. Откъси от тайния му дневник обаче показват, че той търси този вид забавления, за да се чувства след това виновен и да се разкайва.

Дневникът, който Лудвиг води между декември 1869 г. и юни 1886 г., е унищожен по време на английските бомбардировки на Резиденцията на баварските крале в Мюнхен през 1944 г. Някои извадки от него, вероятно направени от баварския министър-председател Йохан фон Луц, са публикувани през 1925 г. и са използвани от Чапман-Хустън в биографията на Лудвиг, „Баварска фантазия“ (D. Chapman-Huston, Bavarian Fantasy, 1955). Някои от запазените фрагменти от тайния дневник, приличащи на криптографско и йероглифно писмо, говорят за „падението“ на Лудвиг, последвано от решение да се върне към „по-пуритански“ начин на живот.

Независимо че по онова време драматични събития чертаят бъдещето на Германия, Лудвиг малко се интересува от политика, независимо че при някои обстоятелства личното му и дейно участие е просто наложително. По време на Седемседмичната война между Прусия и Австрия баварците вземат страната на австрийците и претърпяват голямо поражение от прусаците при Кисинген, където загива и техният главнокомандващ. Лудвиг обаче, обсебен по-скоро от мисълта за средновековното рицарство, отколкото от реалностите на съвременното му военно дело, се колебае дали да не абдикира в полза на своя брат Ото. Неговото колебание се подклажда и от желанието да бъде до Вагнер в Швейцария. Самият Вагнер, който е по-патриотично и националистично настроен от краля, съветва Лудвиг да „застане начело на своите воини“. Поради това кралят, преди да се отдаде на удоволствия и светски забави с принц Паул в Розенинсел, отива няколко пъти на фронта. В деня на обявяване на войната принц Хоенлое пише:

„Кралят понастоящем не се среща с никого. Той стои в Розенинсел с Таксис и със служителя си Фьолк и изстрелва фойерверки. Дори членовете на Горната камара, които имаха намерение да му предадат официално послание, не бяха приети… Другите въобще не се главоболят заради детинските номера на краля, след като той оставя министрите и двете камари на парламента да управляват държавата, без да им се меси в работата. Поведението му обаче е неразумно, тъй като води до загубата на популярност.“ (Memoirs of Prince Chlodwig of Hohenlohe-Schillingfürst. London, 1906, vol. I, p. 354.)

Няколко месеца по-късно, на 18 август 1866 г., Хоенлое пише:

„Кралят се е захванал да пише сценарий за операта «Вилхелм Тел» и си е поръчал костюми на героя, с които марширува из стаята си. Междувременно възниква въпросът дали неговото кралство няма да загуби [в резултат на поражението, претърпяно от прусаците в Седемседмичната война] тридесетте хиляди жители на Франкония и седемстотинте хиляди на Палатината.“ (Memoirs of Prince Chlodwig of Hohenlohe-Schillingfürst, vol. I, p. 150.)

Четири години по-късно Бавария отново е във война, но този път помага на прусаците срещу Франция, ала нито Лудвиг, нито неговите министри могат да партнират в манипулативната политика, която води пруският принц Бисмарк. Неохотно, макар и срещу значителна субсидия, Лудвиг се съгласява да бъде създадена Германската империя, което става с обявяването във Версай на крал Вилхелм I за германски император[191]. Интересът на Лудвиг към нормалното функциониране на държавното управление обаче остава повърхностен. Забавлява се с различни церемонии. Обича военните униформи, но както отбелязва един гост от Англия, косите на краля са прекалено дълги, за да изглежда наистина „войнствен“. Така кралската власт все повече се превръща в пищно представление, достъпно само за придворните и за самия крал.

Лудвиг започва да живее все повече в своя измислен свят; покровителства Вагнер и театъра, занимава се със строителството на богато украсени дворци. Макар че не всички са завършени, те остават неговото най-важно наследство за поколенията. А в основата на този живот във фантазиите стоят средновековните легенди, въплътени във Вагнеровите опери.

Лудвиг може и да не е бил музикален, но съчетанието от драма, народни предания и обстановка, в която се развива действието на тези опери, завладяват сърцето и ума му. Според краля в тях трябва да се търси истинският гений на немския народ и това негово задължение, привилегия и удоволствие е да ги покровителства. Лудвиг настоява пред Вагнер, че „в Германия трябва да бъде издигнато знамето на чистото и свято изкуство, което да се развява от бойниците на крепостните стени и да призовава германската младеж да се сплотява около него.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria. London, 1980, p. 100.)

Решен да осъществи меценатските си намерения, Лудвиг изпраща своя секретар — Пфистермайстер, да намери Вагнер. Когато накрая композиторът е открит в Щутгарт, той получава уверенията на краля, че ще получи неограничена поддръжка, стига веднага да дойде при него в Мюнхен. На 3 май 1864 г. Вагнер отговаря на Лудвиг с думите: „Ваше Величество, кралю, изпращам ви своите сълзи, породени от върховно вълнение, за да споделя, че чудото на поезията сякаш по волята Божия вече стана част от моя беден и копнеещ за любов живот! И че този живот, с всичката негова поезия и музика, вече принадлежи на Ваше Величество, мой млади кралю. Разполагайте с него като с ваша собственост!“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 39.) Това е първото писмо от продължителната кореспонденция между двамата мъже — твърде красноречива и емоционално наситена тази прочувственост навежда на мисълта за хомосексуална връзка, но това е малко вероятно. Вагнер е бил много сексуален, но многобройните му връзки са хетеросексуални, като например интимните му отношения с Козима Бюлов — с двадесет и четири години по-младата от него незаконородена дъщеря на Ференц Лист. Освен това Вагнер е с тридесет години по-възрастен от своя покровител и съвсем не е красавец. А се знае, че Лудвиг решително отблъсква всички, които смята за грозни, и хвърля око само на млади мъже и жени.

Въпреки това близката и дори пламенна връзка между двамата известни мъже означава много за всеки от тях, понеже дава възможност на Вагнер да живее и твори при всички необходими удобства, а на Лудвиг — да търси съдбата си в митовете, на които композиторът придава музикална плът. След като се среща с краля, Вагнер пише за него: „Освен това той е толкова красив, одухотворен, душевно извисен и блестящ, че се страхувам животът му да не отлети като божествен сън в този груб и делничен свят.“ Този сън наистина най-накрая ще се превърне в ужасен кошмар.

Баварците може и да се възхищават на Вагнеровата музика, но същевременно са недоволни от благодеянията, с които техният крал обсипва композитора. Вагнер живее в разкош като истински законодател на добрия вкус в изкуството, за което той има радикални и скъпо струващи планове в бъдеще. Сред тях е създаването на нова музикална академия и построяването на нов театър, които са невъзможни без кесията и покровителството на краля. Главният му министър обаче, барон фон дер Пфортен — университетски професор и консервативно настроен юрист, не одобрява нито музиката на Вагнер, нито изказваните от него радикални политически идеи и поради това гледа с подозрение на екстравагантното разточителство на краля и на последствията, което то може да има за баварската хазна.

Въпреки дълбоката им привързаност отношенията между краля и Вагнер не са лишени от търкания, защото композиторът понякога е неискрен и даже непочтен, а Лудвиг е прекалено настоятелен и темпераментен. При все това те продължават да си пишат, като използват патетични изрази. „Единствени мой, свети мой!“ — са думите на краля след първото представление на „Тристан“, състояло се на 10 юни 1865 г. „Преизпълнен съм с щастие! Съвършено! Така съм завладян от изпитаното удоволствие, че ми се иска да потъна… да се потопя в неосъзнатата, върховна наслада. Божествена работа! Вечна истина, надминаваща пределите на този свят.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig ІІ of Bavaria, p. 60.) На 21 юни Лудвиг пише от алпийското си убежище:

„Дневната светлина отдавна потъна и се скри зад високата верига от планински върхове; в дълбоките долини настана мир и спокойствие и само звукът на звънците от стадата с крави достига до моето сладостно усамотение. Вечерницата изпраща отдалече нежната си светлина и сочи пътя на странника, който напуска долината, и тази картина пак ми напомня за теб, драги мой, и за твоите божествени творби. Там, в далечината, в самия край на долината, от тъмнозеленото на боровата гора се издига силуетът на църквата в Етал. Разказват, че император Лудвиг Баварски [император на Свещената Римска империя от началото на четиринадесетото столетие] построил тази църква, наподобявайки плана на Храма на Свещения Граал в Монсалват. Оттам в съзнанието ми отново изникват образите на Лоенгрин и на Парсифал — героя на бъдещето, който търси спасение в името на истината. Душата ми копнее и жадува за такива дела, които биха възродили за нас тези духове от миналото.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 61.)

„Копнея за теб — пише Лудвиг на Вагнер на 21 август същата година — и само когато си спомням за теб, драги мой, и за творбите ти, съм наистина щастлив… Как си сега там, горе, в прекрасните гористи висоти? Скъпи мой, моля те да ме дариш с някаква молба. Разкажи ми за твоите планове относно «Победителите»[192] и «Парсифал»! Копнея да науча нещо за това. Моля те да утолиш тази изгаряща ме жажда! О, колко нищожен е светът! Колко окаяни и низки са повечето хора! Техният живот се върти в тесния кръг на ежедневните баналности. Ох, да можех да загърбя този свят!“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 62.)

Кралят изглежда напълно обсебен от своето протеже. Докато Вагнер, вдъхновен от молбата на краля, започва да пише либретото на „Парсифал“, Лудвиг напълно се оттегля от обществените изяви, отказвайки например да присъства на официалните приеми под предлог, че не се чувства добре, но в същото време продължава да ходи на театър. След едно представление на Шилеровия „Вилхелм Тел“, кралят специално отива на Люцернското езеро, за да се разходи по местата, където се развива действието на драмата, и очевидно се идентифицира с главния герой. Пътува инкогнито, но, разбира се, скоро е разпознат.

Вагнер прекарва известно време с Лудвиг в замъка „Хоеншвангау“, наричайки го „Замъка на Граала“, който е „защитен от възвишената любов на Парсифал“. За краля Вагнер пише: „Той е това, което съм аз в едно по-ново, по-младо, по-привлекателно превъплъщение: целият аз, само дето е надарен с красота и могъщество.“ Двамата предприемат пътуване из Тирол и на 14 август кралят пише на Козима, като все още наивно не подозира, че тя е любовница на композитора (въпреки че второто име на незаконната дъщеря на Вагнер е Лодовика по името на владетеля):

„Нека тържествено се закълнем, че ще направим всичко по силите си, за да запазим спокойствието, което Вагнер си е извоювал, да го освободим от грижи и да поемаме, когато е възможно, всяко негово огорчение; да го обичаме, да го обичаме с цялата любов, която Бог е вдъхнал в човешката душа! О, той е така богоподобен! Моето призвание е да живея за него и да страдам за него, ако това е необходимо за пълното му избавление!“ (Ernest Newman, The Life of Richard Wagner, vol. III, p. 456.)

Тези силни чувства са прекрасни, но те показват главно едно: колко дълбоко кралят е навлязъл в своя измислен свят на мечтите. В Бавария критиките по повод на Вагнеровата екстравагантност се множат и прерастват в истински гняв поради неговата неумела намеса в политиката на страната. Дори увлеченият по него крал не е в състояние да се противопостави на задаващия се ураган. На 1 декември 1865 г. Пфортен пише: „Ваше Величество, вие сте на съдбоносен кръстопът и трябва да изберете по кой път ще поемете — по този на любовта и уважението към вашите верни поданици или по този на «приятелството» ви с Рихард Вагнер.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 68.) С натъжено сърце Лудвиг заповядва на Вагнер да напусне Мюнхен и да отиде в Швейцария. Ако е бил принуден да абдикира, той не би могъл да подпомага и покровителства приятеля си, но отпращайки Вагнер в Швейцария (и запазвайки позициите си), той има тази възможност и продължава да го прави. Малко преди композиторът да напусне Бавария, кралят му пише: „Любовта ми към теб никога не ще угасне и те моля и ти да запазиш приятелството си към мен.“ (Ernest Newman, The Life of Richard Wagner, vol. IІІ, p. 471.)

Връзката им, в която недоразуменията така и не секват, продължава да бъде опора на краля. По онова време Вагнер живее в разкош с Козима, която е напуснала съпруга си, в чудесна вила в Трибшен, близо до Люцерн, където Лудвиг отива да ги посети. Както винаги, творческите сили на композитора са на висота. Кралят присъства на репетициите и на премиерата на „Нюрнбергските майстори-певци“ в Мюнхен. При бурните аплодисменти след края на представлението Вагнер, който седи до Лудвиг, става и се покланя на публиката, което според консервативните среди е недопустимо нарушение на дворцовия етикет. По този повод кралят си спомня: „Бях толкова развълнуван и пленен от представлението, че ми беше невъзможно да се присъединя към профанското изразяване на висока оценка с ръкопляскане.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 103.) Писмото е подписано с името на героя от операта — Валтер. На 23 септември Вагнер изпраща на краля луксозно подвързана партитура на „Нюрнбергските майстори-певци“, придружена от поетично посвещение, отразяващо тяхното близко приятелство и посветено на двадесет и третия рожден ден на Лудвиг.

След този епизод следва период, през който кореспонденцията им е преустановена и дори между двамата се появяват известни разногласия. Композиторът и кралят на Бавария не се срещат в продължение на осем години. Но при избухването на Френско-пруската война Вагнер, който е много по-патриотично настроен от своя покровител, изпраща на Лудвиг едно стихотворение в знак на признателност за подкрепата, която Бавария оказва на Прусия. Двамата приятели се срещат отново в Байройт, където завършването на новия оперен театър става възможно благодарение на щедрия заем, отпуснат от краля. През август 1876 г. там се състои премиерата на тетралогията „Пръстенът на нибелунгите“. След представлението Лудвиг пише:

„Дойдох с големи очаквания, но колкото и големи да бяха те, се оказаха надминати, и то с много… О, как приятно ми стана отново да позная този приказен свят, от който се бях отчуждил. Небето отново погледна милостиво към мен, полята отново се изпълниха с прекрасни цветове и пролетта проникна с хилядите си сладки звуци в душата ми… Ти си богочовек, истински артист по Божие благоволение, който донесе от небето свещения огън тук на земята, за да има мир, святост и изкупление!“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 163.)

Когато след финала на „Залезът на боговете“[193] Вагнер излиза на сцената, за да поздрави своите почитатели, той заявява, че Байройтският фестивал е започнал с вяра в духа на германския народ, а финалът му е прослава за краля на Бавария, който е не само негов благодетел и покровител, но и съавтор на творбите на композитора.

Когато през 1880 г. баварците празнуват 700-годишнината от управлението на династията Вителсбах, Вагнер посещава Мюнхен за едно частно представление на „Лоенгрин“. По този повод кралят и великият композитор се виждат за последен път, защото Лудвиг е възпрепятстван да присъства на премиерата на „Парсифал“ през 1882 г. поради заболяване и гледа тържествената сценична мистерия едва през 1884 г., когато Вагнер вече не е между живите. Лудвиг е силно развълнуван, когато научава за смъртта на Вагнер и макар да не отива на погребението му, нарежда всички пиана в дворците му да бъдат покрити с черен креп. Със смъртта на композитора нещо в живота на владетеля сякаш се прекършва, макар че мотивите от музиката на Вагнеровите произведения продължават да владеят неговото съзнание.

* * *

Фантазиите на Лудвиг II Баварски намират конкретно изражение в приказните замъци, които струват твърде скъпо на баварската хазна. През 1868 г., когато впечатленията му от „Лоенгрин“ и „Танхойзер“ са още пресни, кралят замисля да построи замък, за да претвори в камък музикалните теми и мотиви на тези опери. Така те ще се превърнат в безсмъртни мизансцени. Първото място за строеж на такъв замък е избрано на върха на драматично извисяващ се хълм, само на половин час от Хоеншвангау, и след смъртта на Лудвиг получава името „Нойшванщайн“. „Това е едно от най-красивите места на света — свято и непристъпно: каквото заслужава моят божествен приятел. Там ще има и някои неща, които да напомнят за «Танхойзер».“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 128.)

Със своите зъбери и кулички и импозантно местоположение „Нойшванщайн“ е сякаш частица от гигантска театрална сцена. Лудвиг проявява жив интерес по време на строителството и често ядосва архитектите, променяйки внезапно решенията си, подтикван по-скоро от чувства, отколкото от разум. Залата на певците например е украсена със стенописи от средновековния роман на Волфлам фон Ешенбах, „Парсифал“; изображенията в тронната зала са посветени на свещеното рицарство. Замъкът се превръща в светилище, което Вагнер никога няма да види и в което Лудвиг ще живее, когато вече е на прага на лудостта.

Малко след като строителството на „Нойшванщайн“ вече е започнало, Лудвиг замисля да издигне друг кралски замък, който да се различава по функции и външен вид — „Линдерхоф“. Това е своеобразно отдаване на почит към неговия герой, краля на Франция Луи XIV, на когото се опитва да подражава като покровител на изкуствата, а понякога имитира облеклото и походката му и разговаря на френски с въображаемите си гости. На 7 януари 1869 г. Лудвиг пише на бившата си гувернантка, баронеса Леонрод:

„Край Линдерхоф, недалеч от Етал, възнамерявам да построя малък дворец с градини в ренесансов стил. Комплексът трябва да е пропит с великолепието и впечатляващото величие на кралския дворец във Версай. Ох, колко е важно човек да си осигури такива поетични местенца за отдих, където да забрави за малко ужасното време, в което живеем.“ (D. Chapman-Huston, Bavarian Fantasy, pp. 147.)

„Линдерхоф“ наистина е малък дворец в бароков стил, облицован с дялан камък и богат на декоративни елементи — пищни, ярки и очарователни, излъчващи екстравагантността на сватбена торта. Над камината е монтирана мраморната композиция „Обожествяването на френския крал Луи XIV“. В градините са пръснати някои доста скъпи прищевки: ловна хижа, в която Лудвиг и неговите приятели пият медовина, облечени в мечи кожи; павилион в ориенталски стил; изкуствена пещера, в която цветен калейдоскоп облива изкуствен водопад с постоянно променящи се цветни лъчи като в старите дискотеки, и езерце с изкуствени вълни, предизвиквани чрез специален механизъм.

Най-разточителен е дворецът „Херенхимзее“, разположен на остров Херен в най-голямото баварско езеро — Химзее. Подобно на „Линдерхоф“ неговото проектиране е вдъхновено по-скоро от дворците на Луи XIV, отколкото от „Песен за нибелунгите“, и представлява хоризонтално разгъната постройка с необикновена красота, която съзнателно наподобява двореца във Версай. Огледалната му галерия дори надминава оригинала по дължина с тридесет метра. „Херенхимзее“ обаче остава недовършен отчасти заради това, че е замислен като скелетна конструкция, и отчасти поради недостиг на средства. Основният камък е положен на 21 май 1878 г., но кралят успява да прекара там само някакви си девет дни между 7 и 16 септември 1885 г.

Лудвиг замисля да реставрира или да построи и други сгради и всички те са или екзотични, или имат символично значение, но повечето от тях остават само проекти на чертожната дъска или в богатото му въображение. Сред тях замъкът „Фалкенщайн“ щеше да бъде най-внушителен, ако беше построен. Проектиран е като дворец от готическа приказка, подобно на „Нойшванзее“, и е трябвало да представлява нещо като кралски Дисниленд с островърхи кули и купички, извисяващ се на планински връх с изглед във всички посоки — апотеоз на въображаемата страна, където кралят все по-често пребивава.

Всички тези начинания на пръв поглед представят Лудвиг като един от най-големите ексцентрици на света — непоправим романтик, който се опитва да даде концентриран израз на своите фантазии, които при неговото положение и материални възможности е напълно в състояние да осъществи. Но зад тази фасада могат да бъдат открити много по-опасни тенденции, които разкриват трайната дезинтеграция на личността му.

С отслабването на умствените му способности кралят става все по-капризен. На думи той се възхищава от идеалите на демократично настроените монарси, но понякога се държи като истински деспот. Често издава заповеди за налагане на абсурдни наказания на прислугата си, които така и не се привеждат в изпълнение. Така например на слугите се забранява да го гледат в очите, когато им говори, а когато личният му прислужник Майер не се подчинява на тази заповед, му е заповядано да носи черна маска на лицето.

* * *

Има предположения, че Лудвиг е страдал от заболяване на мозъка, предизвикано от сифилис. За баща му, починал от тифус, се говори, че като млад се е заразил със сифилис в Унгария, но сведенията, въз основа на които се правят тези предположения, са оскъдни. Доколко безразборни са били сексуалните контакти в живота на Лудвиг не се знае и макар заразяването със сифилис да е било възможно, все пак е малко вероятно.

Следователно трябва да се търсят наследствени причини за това, че при определени обстоятелства той загубва психичното си равновесие. Сред предците на неговата майка са лудият принц Лудвиг IX Хесенско-Дармщатски, който умира през 1790 г., и дъщеря му Каролина, която страда от халюцинации. Лелята на Лудвиг по бащина линия, принцеса Александра, се налага да бъде затворена в психиатрична клиника, след като си внушава, че е глътнала стъклено пиано. Още по-уместно е да се напомни, че по-малкият брат на краля, Ото, полудява напълно. На 6 януари 1871 г. Лудвиг пише на баронеса Леонрод:

„Наистина е много мъчително да виждаме Ото да страда така, а състоянието му да се влошава с всеки изминал ден. В някои отношения той е по-раздразнителен и нервен дори от леля Александра, а това говори твърде много. Често не си ляга по четиридесет и осем часа, не си събува ботушите по осем седмици, държи се като луд, прави ужасяващи гримаси, лае като куче и понякога изрича твърде неприлични неща, а след това отново става напълно нормален, макар и само за известно време.“ (D. Chapman-Huston, Bavarian Fantasy, pp. 166–167.)

Състоянието на Ото постепенно става още по-тежко. На 20 октомври 1871 г. кралят пише: „Той страда от патологична превъзбуда на нервната система, което е направо ужасно.“ Британският шарже д’афер в Мюнхен, сър Робърт Мориър, съобщава на 30 май 1875 г., че Ото без съмнение има религиозни халюцинации и че на неотдавнашния празник Тяло Христово, облечен в ловен костюм и мека широкопола шапка, той си пробива път през кордона от войници и се хвърля върху стълбите на светия олтар, изповядвайки на глас своите грехове, и едва скланя да влезе във вестиария (ризницата) на църквата[194]. „От всичко, което научавам, пише сър Робърт, няма никакво съмнение, че той трябва да бъде лекуван като наистина луд човек. Добре, че тази сцена не се разиграла в параклиса «Сейнт Джордж» [в Уиндзор].“ Независимо от протестите на Ото срещу ограниченията, наложени му от неговия брат, крал Лудвиг, през 1878 г. принцът вече е нелечимо луд и е затворен в кралския замък „Фюрстенрид“, където е принуден да остане през следващите тридесет и осем години до смъртта си.

Но по това време във външността на самия Лудвиг също настъпва поразителна промяна. Стройният младеж, който, ако не с красотата в истинския смисъл на думата, то поне с приятната си външност прави впечатление на хората, в тридесетте си години се превръща в дебел и отблъскващ човек, който изглежда по-стар от възрастта си с оредялата си коса и рехавите си мустаци. На човек, който се стреми да пропъди всичко грозно от живота си, собственият му нелицеприятен вид трябва да е причинил голяма психологическа травма.

Изглежда, характерът на Лудвиг го предразполага към поява на шизофренно заболяване. Затова още от най-ранните му години границата между реалността и фантазиите за него е твърде неясна. Лекарят му споделя, че още като дете той си внушава, че чува гласове, докато играе билярд. Прекомерното влияние, което легендата за Светия Граал има върху неговото съзнание, го тласка все по-близо и по-близо до ръба на умопомрачението. Той започва да си въобразява, че е Лоенгрин и дори се облича като рицаря с лебеда. На Алпзее нарежда да бъде възпроизведена ярко осветена жива картина, в която близкият му приятел принц Паул досущ като Лоенгрин седи в лодка, теглена из езерото от изкуствен лебед на фона на музиката от едноименната Вагнерова опера. А кралят наблюдава от брега.

Лудвиг постепенно изоставя обществения живот и се вторачва в своя собствен свят. Вместо да присъства на публичните театрални представления в Мюнхен, той придава своеобразна театралност на престоя си в дворците. С течение на времето все повече се превръща в нощна птица. През февруари 1868 г. става известно, че кралят е прекарал цяла нощ, яздейки в кръг на манежа на Кралската школа по езда. Подобно на Фелипе V Испански, той превръща нощта в ден и обратното, като става от сън в седем часа вечерта и вечеря в ранните часове на утринта за най-голямо неудоволствие на придворните и на министрите, които идват да се консултират с него. Освен това обича да пътува нощем и неведнъж го забелязват да се носи през снежните преспи в подобаващо украсена шейна с фенер отпред и с двама слуги, стъпили, едва крепейки се отзад. На този фон самият Лудвиг се откроява нелепо със своето бомбе.

Поведението на краля става все по-ексцентрично и започва да граничи с лудостта. Той обядва в присъствието на сивата си кобила и ѝ разрешава да тъпче и троши чиниите. Заповядва на интенданта на кралските конюшни Хеселшверт да наеме италиански бандити, които да отвлекат престолонаследника на Прусия по време на почивката му в Ментон. Те трябвало да го държат във вериги и само на хляб и вода. Също толкова фантастични изглеждат и пътуванията, които кралят възлага на своя доверен човек и които имат за цел откриването на някаква омагьосана страна или остров, своеобразна Шангри-ла[195], където Лудвиг да може да живее в съзерцание и несмутимо уединение, „напълно независим от сезони, хора и каквито и да било грижи“. По негова заповед официални лица от двореца обикалят света — Тенерифе, Самотраки, Египет и дори Афганистан (за който един от кралските пратеници — Леер, съобщава, че „донякъде прилича на нашия алпийски пейзаж“), Бразилия, островите в Тихия океан, Норвегия… Но това, което Лудвиг желае, е не просто някакво имение, което принадлежи на друг, а независима територия, която да може да нарече своя собствена — земята на Проповедника Йоан[196]. Придворните угаждат на неговите прищевки, но не ги приемат сериозно, а в други случаи просто не изпълняват някои от по-капризните му заповеди.

Сякаш съществуват двама Лудвиговци: единият е чаровен и общителен, способен е активно да действа и дори проявява политически усет и загриженост за добруването на народа. Другият обаче е мечтател, с променлив характер, неясен и отвлечен и все повече потъващ в своя измислен свят. И вторият Лудвиг трайно взема връх над първия. „Колкото повече придворните и официалните власти лицемерно насърчават краля, толкова повече той ще вярва, че е полубог, който може да прави това, което му харесва, и за задоволяването на чиито удоволствия е създадена останалата част от света или поне със сигурност — Бавария“. Това е коментарът, който прави по онова време принц Хоенлое. (Memoirs of Prince Chlodwig of Hohenlohe-Schillingfürst, vol. I, p. 147.)

Обществото също става все по-критично към своя крал, когото вижда все по-рядко заради екстравагантните му строителни начинания, заради слуховете за любовни връзки с кавалеристи, заради странния му начин на живот, а министрите му се тревожат от все по-големите разходи, които прави. Макар че получава субсидии от Прусия, строителните операции на Лудвиг го довеждат до отчаяно финансово състояние. В началото на 1884 г. той дължи 7,5 милиона марки. Налага се да бъде направен заем от южногермански банки, което се осъществява благодарение на умелите действия на финансовия министър Емил фон Ридел. Но кралят не намалява темпото на строителните си планове и в началото на 1885 г. вече дължи близо два пъти повече. Когато настоява пред Ридел за нов заем, министърът остро протестира и му казва, че държавата не може да си го позволи и че поради това владетелят трябва наистина да започне да прави икономии. Но Лудвиг не се подчинява. „Ако определена сума не бъде получена (в следващите около четири седмици), моите имения «Линдерхоф» и «Херенхимзее» ще бъдат конфискувани по законов ред! Ако това не бъде предотвратено навреме, или веднага ще се самоубия, или ще напусна незабавно и завинаги тази прокълната страна, където подобно отвратително нещо може да се случи.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 179.) Лудвиг стига дотам, че на 28 януари 1886 г. настоява пред граф Дуркхайм да събере военни сили за неговата защита. По същото време пратеници на краля отчаяно се опитват да му осигурят нови заеми, посещавайки някакъв мистериозен персийски богаташ, херцога на Уестминстър, краля на Швеция и турския султан. Лудвиг дори обмисля план за ограбването на банката на Ротшилд във Франкфурт. През април 1886 г. компанията за снабдяване с природен газ и вода внася в съда оплакване за неплатени от краля сметки.

Най-накрая монархът иска съвет от Бисмарк. Той му предлага да изложи своите проблеми пред баварския парламент, който сигурно ще намери някакъв начин да помогне на владетеля в критичната ситуация, в която се намира. Министрите обаче са наясно, че парламентът едва ли ще може да помогне, и настояват кралят да се появи в столицата, за да увеличи своите шансове за успех. Но вместо да се завърне в Мюнхен, Лудвиг решава да уволни министрите и натоварва слугите си, сред които и личния си бръснар Хопе, който междувременно е придобил голямо влияние в дворцовите среди, да намерят нови кандидати за министри, което, естествено, не се осъществява.

Нещата обаче още не са достигнали до критичната си точка. Лудвиг доказва, че може да бъде нещо повече от екстравагантен любител на лукса. Той се превръща и в политическа заплаха за страната си. Затова трябва да си отиде. И тъй като неговият по-малък брат и престолонаследник Ото от години вече е напълно луд, е необходимо да бъде съставено регентство. Шестдесет и пет годишният чичо на краля, принц Луитполд, макар и неохотно, се нагърбва с тази задача. Баварският пълномощен министър в Берлин, граф Лерхенфелд, обяснява на Бисмарк нововъзникналата политическа ситуация. „Щом кралят е неспособен да управлява заради умственото си заболяване, съгласява се Бисмарк, не виждам причина да поддържам оставането му на трона.“

Това, което следва, е истинска трагикомедия, в която трагичното постепенно надделява. Главният министър Фон Луц, смутен от тази необичайна и толкова неловка ситуация, не знае как да постъпи и решава да се консултира с д-р Бернхард фон Гуден, професор по психиатрия в Мюнхенския университет и директор на Окръжната психиатрична болница на Горна Бавария. Фон Гуден е хуманно настроен човек и същевременно отличен специалист по медицина. Той се запознава със случая на краля, макар че не се среща лично с пациента, и го определя като напреднал стадий на параноя.

Медицинският доклад, депозиран от Гуден, е използван като документ в подкрепа на действията по свалянето на Лудвиг от власт. В текста с дата 8 юни 1886 г., се обявява, че кралят се намира „в много напреднала фаза на лудост“, която е нелечима, и това го прави „неспособен да упражнява държавната власт… през останалата част от неговия живот“. Странното в случая е, че такова категорично решение се приема без никаква лична среща с болния. „Умствените способности на Негово величество, заявява медицинската комисия, състояща се от трима лекари, са толкова увредени, че той не е в състояние да прави каквито и да било преценки, и мисленето му е в пълно противоречие с действителността… Завладян от илюзията, че притежава абсолютна и неограничена власт и превърнал се в самотен човек заради своята самоизолация, той стои подобно на слепец, останал без придружител, на ръба на дълбока пропаст.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 185–186.)

Но как да информират „слепеца“ за произнесената присъда? На 9 юни специално сформираната за случая комисия, оглавявана от д-р фон Гуден и неговия асистент и придружавана от група санитари, заминава за „Нойшванщайн“.

В един часа сутринта граф Холнщайн, който е определен за един от двамата правни защитници на краля, забелязва, че кралският кочияш Фриц Остерхолцер впряга конете в кралската колесница. Изплашен, че Лудвиг може да избяга, Холнщайн заповядва на кочияша да преустанови това, което прави, и го информира, че страната се управлява вече от принц Луитполд. Като верен слуга на краля Остерхолцер незабавно се отправя към замъка, за да информира своя господар, когото заварва да крачи напред-назад в Залата на певците и да рецитира стихове от Шилер. Веднага щом научава какво се е случило, Лудвиг заповядва да залостят вратите на крепостта, а кралската охрана да бъде подсилена с полицейски части от намиращия се наблизо град Фюсен.

Така, когато през онзи влажен и хладен летен следобед членовете на комисията пристигат в замъка, те намират вратите му затворени и не са допуснати да влязат. Докато седят опечалени по каретите си, в замъка пристига една обожателка на краля, баронеса Спера фон Трухес, която от време на време посещава психиатрични клиники. Тя съветва Лудвиг да замине за Мюнхен, но той отказва. Баронесата е още в замъка (необходими са цели седем часа, за да я убедят да си тръгне), когато членовете на комисията решават да се върнат в селището Хоеншвангау, където по заповед на краля са арестувани от местните полицейски власти. Задържани са в постройката при градските порти и имат неудоволствието да научат, че Лудвиг е наредил да бъдат ослепени, бити с камшик и оставени да умрат от глад. Секретарят на комисията успява да се измъкне и да стигне до Мюнхен, където алармира правителството за неблагоприятния развой на събитията. Министрите нареждат членовете на комисията веднага да бъдат пуснати на свобода и издават прокламация, с която утвърждават кандидатурата на принц Луитполд за регент на страната.

Ако е бил по-добре запознат с опасността, в която се намира, Лудвиг вероятно е можел да се спаси, но той остава нерешителен и бездеен. Отказва да се завърне и в Мюнхен, където все още има верни поддръжници. Замисля да се самоубие, но адютантът му отказва да иде до някоя аптека, за да поръча необходимата отрова.

В полунощ на 11 юни д-р фон Гуден отново се появява пред вратите на замъка, придружен от своя асистент, петима санитари и полицейска част. Страхуващи се от евентуално самоубийство, тъй като се носят слухове, че кралят възнамерява да се хвърли от кулата на замъка, групата причаква Лудвиг, когато той излиза от стаята си на път за стълбището, което отвежда към покрива на кулата. Кралят е отведен обратно до спалнята. „Как можете да ме обявявате за луд, след като не сте ме прегледали?“ Лудвиг не престава да задава този въпрос на Фон Гуден. Но лекарят го съпровожда, както му е наредено, до друга кралска резиденция — тази в Берг, където пристигат по обяд на 12 юни, събота.

Решено е Лудвиг да бъде интерниран именно тук — в Берг, намиращ се край водите на езерото Щарнберг. Резиденцията му е така добре подготвена за тази цел, че е практически невъзможно да се измъкне оттам. Външно кралят изглежда спокоен. Фон Гуден, който смята, че към пациентите му трябва да се отнасят със симпатия, разрешава на Лудвиг максималната възможна свобода и му позволява да се разхожда сутрин, следван, разбира се, на дискретно разстояние от неговите санитари. Ако иска да излезе и надвечер, това може да стане само в компанията на лекаря. Когато негови колеги медици изразяват опасения, че подобен подход не е най-разумното нещо, Фон Гуден отхвърля упреците им с усмивка.

В 6 часа и 45 минути вечерта на 12 юни 1886 г. двамата излизат да се поразходят край брега на езерото. Те вероятно са представлявали любопитна гледка — огромният крал и дребничкият лекар до него. Когато до осем часа не се връщат, е сформиран екип за тяхното издирване. Пада мрак и започва да вали. Към десет часа в плитките крайбрежни води на езерото откриват сакото и палтото на краля, както и чадъра му, захвърлен наблизо. Мъртвото тяло на Лудвиг лежи по очи във водата. Часовникът му е спрял на 6 часа и 45 минути. Малко по-нататък в езерото плува и трупът на Фон Гуден.

Какво точно се е случило така и ще остане в тайна. Тази история, която е обсъждана безкрайно, прилича на детективска загадка. Защо сакото, палтото и чадърът на краля са били хвърлени настрани? Привържениците на Лудвиг, които не искат да приемат, че става дума за самоубийство, смятат, че кралят може да е бил убит случайно или дори нарочно. Други предполагат, че Лудвиг не е бил удавен от лекаря, а е бил упоен с хлороформ, който Фон Гуден е носел, за да успокоява евентуалните пристъпи на превъзбуда на своя пациент. При възникналата схватка кралят е умрял, а лекарят е получил сърдечен удар. Но тъй като кралят е бил и по-младият, и по-силният от двамата, този сценарий едва ли е възможен.

Вероятно, когато е потеглял на разходка с лекаря, кралят е имал вече план за бягство. Но единственото доказателство за подобен план, както вече е било отбелязвано, е лодката, която се е движела нагоре-надолу из езерото без ясна цел в дъждовното време, както и следите от колела на карета, напуснала пределите на замъка. Много по-вероятно е кралят, чийто ум е бил помрачен, в някакъв момент да е захвърлил чадъра си, да е съблякъл палтото и сакото си и да се е хвърлил във водите на езерото, за да се самоубие. Фон Гуден се е опитал да го спаси, но при възникналата схватка Лудвиг е надделял и двамата са се удавили. Телата им постепенно са изплували към крайбрежните плитчини, където са били открити. Не трябва да се забравя, че мисълта за самоубийство се върти в главата на краля през последните дни от живота му. Независимо че се обсъжда и възможността за лечение на неговото заболяване, знаейки каква съдба сполита брат му Ото, кралят вижда бъдещето си непоносимо и безрадостно.

И така, след изпълнението на официалния реквием в негова памет, тленните останки на крал Лудвиг II са погребани тържествено на 19 юни 1886 г. в криптата на църквата „Санкт Михаел“. По-късно урната със сърцето му е пренесена заедно с други реликви от древната му владетелска фамилия в оброчния параклис на Алт-Отинг.

Накрая можем да се запитаме дали необикновеният начин на живот и обърканото съзнание на Лудвиг имат отражение върху германската история. Ако той е проявявал малко повече интерес към политиката и е бил малко по-способен държавник, историята на Бавария би имала друго развитие и плановете на Бисмарк за обединението на Германия не биха се реализирали толкова гладко. Но дори и да е бил по-нормален в поведението си като монарх, едва ли Лудвиг би могъл да се изправи срещу Бисмарк. Това, което Австрия не успява да постигне, едва ли би се удало на Бавария, дори и при по-силно управление. Лудвиг е бил обречен — било то при здрав разум или не — да бъде само фигурант в политиката. След като психичните проблеми започват да вземат връх в живота му, той сякаш се преселва в една утопична страна, все по-далеч от неговото кралство. Но тъй като е крал с неограничена монархическа власт той успява да насели двора си с лицемерни нищожества, да строи фантасмагоричните си замъци за сметка на баварската хазна и да избутва от полезрението си тежката политическа действителност на своето време. В търсенето на Свещения Граал на своето въображение Лудвиг докрай се жертва в името на своите илюзии, които все повече и повече завладяват помраченото му съзнание.

Той не е последният крал от дългата династична линия на фамилията Вителсбах, защото по ирония на съдбата е наследен на престола от умопомрачения си от доста време по-малък брат Ото, който остава суверен на страната, поне формално, чак до 1913 г., когато е детрониран от братовчед си Лудвиг III — последният баварски монарх. В много отношения обаче въпреки своята лудост Лудвиг II е без съмнение най-трагичният и може би най-съзидателен потомък на своя старинен род.

Бележки

[186] сина на митичния средновековен рицар Парсифал, направляван в действията си от вълшебен лебед. — Б.пр.

[187] 1837–1898, съпругата на император Франц Йозеф І. — Б.пр.

[188] 1755–1793, съпругата на обезглавения по време на Френската революция крал Луи XVI. — Б.пр.

[189] по време на пожар в Париж през 1897 г. — Б.пр.

[190] „Вечен живот за краля и за Рихард“. — Б.пр.

[191] през януари 1871 г. — Б.пр.

[192] драма от Вагнер, нереализиран проект. — Б.пр.

[193] последната част на тетралогията „Пръстенът на нибелунгите“. — Б.пр.

[194] отделението, в което се съхраняват специалните одежди на свещенослужителите. — Б.пр.

[195] измислена от английския писател Джеймс Хилтън страна на мира и вечната младост; утопичен рай на земята. — Б.пр.

[196] легендарен християнски проповедник и цар, управлявал през Средновековието някаква страна в Далечния изток или в Етиопия. — Б.пр.